Баба Гаца беше ходила на Божи гроб и в селото й викаха Гаца хаджийката. А пък преди това, още като дете била тръшкана от вихрушка, след което започнала да познава на хората какви ще са съдбите им. По тази причина в селото й викаха Гаца – гледачката. Тя не гледаше на ръка, както правеха циганките копанарки. Гледаше в очите на човека и му казваше всичко, което виждаше в тях.
Срещнах я пред „Бира-скара“ и като се наведох над ухото й, защото знаех, че тежко чува, я поздравих.
– Добър ден, синко – отвърна ми тя, като стискаше с два пръста носа си.
– Що ти е? – рекох, а тя:
– Мирише ми на пържоли.
– Че лошо ли е?
– Дяволска стръв... Пази се от нея.
Сетне се взря в лицето ми.
– Ти още не си се озверил. Познавам по очите ти, кротки са, добри. Пържолите озверяват човека. От тях той се настървява и става стръвник. Захрани ли се човек с пържоли, след туй вече налита и на живо.
– Че има ли такива, ма бабо Гацо? – попитах.
– Появили са се и по нашите места, а за градищата съм чувала, че много вече ги имало, повечето сред големците.
– Я виж ти!? И няма ли цяр против остървяване? Не може ли отново да се върнат към тревопасност?
– Не, не може! – категорично каза баба Гаца. – Само пъкъла може да ги пречисти. Зора е да се опазиш в началото. Посегнеш ли веднъж на мърша, вече ставаш стръвник. А такива хора могат и човек да изядат. Погледът им става стръвнишки, гласът им вълчишки, зъбите им остри и смърдят на лисица. Мене слушай, сине. От тревицата по-вкусно няма и от водицата по-чисто няма. Не посягай!
... И стискайки носа си с два пръста да не й замирише на пържоли, старицата се заклати към бакалницата.
Макоцево, 1981 г.