Илюзията за някакви радикални промени в България поражда и илюзията за предстоящото нравствено възвисяване на обществото. Защото един от основните моменти на всеобщ упадък (предизвикал, заедно с други вътрешни и международни фактори, необходимостта от такива радикални промени) е именно дълбоката морална криза. В теоретичен план въпросът за възможността от нравствено пречистване опира до въпроса за възможността от паралелна научно-техническа (като съвременен индикатор на обществената) и морална еволюция.
При анализирането на проблема (опит за подобен анализ направих в сп. “Посоки” – имаше и такова списание! – през 1987 год., а пълният текст на статията бе публикуван в сп. “Дано” – даже такова списание имаше по някое време! – три години по-късно) и търсенето на съдържащите се в него аспекти, от пръв поглед се очертава необходимостта от отговор на следните три въпроса:
- Съществува ли научно-технически прогрес и какви са характерните му белези, как могат да бъдат идентифицирани и отчетени прецизно параметрите му;
- Съществува ли нравствен прогрес и кои могат да бъдат неговите основни очертания, съществуват ли тук точни мерни единици за динамична класификация;
- Съществува ли пряка или каквато и да било зависимост между еволюцията на тези две сфери, т. е. дали влияе и как (до каква степен) влияе едната върху другата и обратно?
Отговорът на първия въпрос не подлежи в крайна сметка на никакво съмнение. В хода на цивилизационното разгръщане, в процеса на антропологическа екстраполация човекът все по-дълбоко опознава и разбира същността на заобикалящата го действителност и своята собствена същност. Вече от няколко века науката се е утвърдила като основен, системообразуващ и движещ компонент от духовния живот на обществото и от цялата обществена активност изобщо.
Ако прогресът на науката може да бъде наречен очевиден, още по-очевиден и безспорен е прогресът на техниката, усъвършенстването на средствата, чрез които човекът адаптира природната среда към собствените си потребности и изисквания. Функционалните различия между първобитния кремъчен секач, например, и всяко от съвременните оръдия на труда са почти неизмерими. Грандиозен по своите мащаби е скокът на човечеството от първите нестабилни крачки по сухите африкански долини до фантастичната скорост и свръхлукса на днешните средства за придвижване, от живота в пещерите до овладяването на космоса, и, за съжаление, от примитивното копие до носещата мощен ядрен заряд балистична ракета.
Не толкова категоричен обаче е отговорът на втория въпрос. Тук мненията се раздалечават в твърде широк диапазон. Абстрахирайки се от несъществените нюанси, можем математически да изведем и да обособим трите основни типа защитавани теории – прогресивна, циклична и регресивна.
Що се отнася до третия въпрос, в съвременната наука той е придобил множество разнообразни модификации, всяка от които търси свое конкретно решение и диференцира своя предметна област. Като, например: какъв е теоретично-категориалният “потенциал” на човешката нравственост и въобще възможна ли е наука за морала? Или: “морална” ли е науката (с подварианти: влияе ли и необходимо и неизбежно ли е моралът на учения да оказва някакво влияние върху насочеността на неговите изследвания и върху отношението му към манипулациите със съответните резултати; трябва ли научното изследване – за да бъде наистина обективно и наистина научно – да бъде изчистено от допълнително изникващите нравствени изисквания, да е морално индиферентно и пр.)?
Или: може ли техниката сама по себе си да бъде квалифицирана като хуманен или антихуманен фактор; заплашва ли съвременната техника моралните “устои” на човечеството; възниква ли – едновременно със своеобразното “космизиране” на науката и техниката – някакъв нов, особен, “космически” морал; какви трябва да бъдат нравствените измерения на евентуалните бъдещи отношения между човека и високо усъвършенстваните антропоморфни роботи, евентуално в далечното бъдеще - между човечеството и представителите на извънземните цивилизации и т. н. На изследването на някои от тези модификации са посветени десетки и стотици монографии.
Нещата се усложняват и от факта, че повечето от поставените по-горе въпроси имат и своята сравнително дълга предистория. Защото терминологията може и да е модернизирана и донякъде модифицирана (особено що се отнася до понятийното отражение на непрестанно и с бурни темпове усъвършенстващата се материална култура на човечеството), но проблемът за прогреса на човека и неговия свят е достатъчно стар, за да намерим корените му в някои от писмените паметници на най-древните цивилизации. Проследяването на неговата предистория обаче (с цитирането на един или друг източник) трябва задължително да бъде съчетано с немалко допълнителни обяснения, доколкото във всяка епоха от развитието на обществото този проблем се появява в специфичния облик на една от историческите си разновидности, бива отразяван със средствата на особена терминология, притежава характерните за дадената епоха смислови акценти и т. н.; а всички тези допълнителни обяснения биха отнели прекалено много място.
Следователно, поставеният тук проблем не може да бъде обхванат дори относително цялостно; могат да бъдат засегнати (и то – достатъчно повърхностно!) само някои от основните му аспекти.
·
Всъщност, формулиран по-опростено, въпросът звучи така: ставайки по-силни и по-умни, ставаме ли по-добри? Свръхчовешкото могъщество противопоказно или благоприятно е за “слабостта” на човещината? Погледнато повърхностно, “добротата” като че ли не е от някакво особено автономно значение; Важно е да ставаме “по-силни” (да нараства мощта на нашите средства за производство и средства за унищожение) и “по-умни” (да се задълбочаваме все повече в закономерностите на безкрайната материална действителност); всичко останало е излишна сантименталщина и безсмислени хамлетовски терзания, доколкото моралните парадигми са субординирани спрямо интелектуалните, следователно разумът на човека е значително по-стабилна (от нравствеността му) и напълно достатъчна (без всякакви морални заклинания) гаранция за човешката и човечната ориентация на всички негови действия.
От друга страна обаче, поуките от досегашната обществена практика налагат защитата и на едно друго, противоположно схващане. Защото почти всеки от нас е усетил на собствения си гръб разликата между неприятностите, които може да ни причини един глупав подлец, и житейските катаклизми, които с изтънчено удоволствие ни е “сервирал” умният подлец. И всеки от нас, без реално да е усетил това, ясно осъзнава разликата между опасностите, произтичащи от агресивните действия на размахал първобитния топор дивак и въоръжен с неутронна бомба съвременен представител на суровото човешко минало. Огромната мощ на модерната техника и непредвидимите опасни последствия от приложението на някои от днешните научни постижения все по-остро поставят жизнено важния въпрос за “чистотата” на безспорно умните ръце, в които те се намират, за нравствените аспекти на тяхното усъвършенстване и употреба.
Наистина, хубаво би било човечеството да става все по-добро, по-хуманно, “по-цивилизовано”; хубаво би било темповете на неговото нравствено усъвършенстване, ако такова чудо съществува, да не изостават (или поне да не изостават значително) от темповете на научно-техническото му развитие, от темповете на социалната еволюция изобщо. Но дали сме в правото си да представяме желаното за действително? И дали в емоционалното гравитиране към трудните процеси на очовечаване не смесваме практическата реализация с теоретическата импровизация?
Или тук не става дума за това, дали желаем или не желаем протичането на даден процес, а за обективната необходимост от това протичане, за неотменима закономерност в еволюцията на обществената материя? Теорията за моралната деградация е на “преклонна” възраст, но през миналия век тя получи подкрепителна порция “въздух”. Сериозните нравствени девиации в държавите от т. нар. “социалистически лагер” като че ли добавиха доста убедителни аргументи за нейното поддържане. Освободените от многобройните идеологически забрани изследователи идентифицираха като един от основните елементи на общата криза, обхванала тази част от света, забележимия нравствен упадък.
·
Теориите за моралната деградация на човечеството, въпреки отекващите синхронно с тях горчиви уроци на историята, не ми допадат. Подобен аргумент може да звучи смешно в устата на един философ (който е професионално задължен да подхожда рационално към проблемите), но нито един изследовател досега не е успял да “изчисти” теоретичните си разработки от аксиологическата им “оцветеност”, от емоционалното си отношение към тях и техния предмет, от чисто човешките пристрастия.
Впрочем, сериозни научни аргументи против тези теории има твърде много (оставям на специалистите-етици да се занимават с тяхното изложение, подреждане, класифициране); но, макар да съм запознат с тези аргументи, съпротивата ми срещу подобни теории продължава да бъде по-скоро интуитивна, дори ирационална (в по-добрия смисъл на думата).
Ако наистина деградираме в морално отношение и тази деградация е една постоянна и респективно неотвратима тенденция, губи всякакъв смисъл човешкото съществуване, издиша еволюционната значимост на цивилизацията във всичките й разновидности, избледнява и чезне фундаменталното съдържание на изкуството, световната наука се свива в точката на своята безпредметност, обезсмислят се благородните жертви, хуманизиращите тенденции, борбата за усъвършенстване на човешкия свят, усилията за очовечаване на условията за човешко съществуване.
В естествения, закономерния “конфликт” между поколенията лежи като че ли едно от основанията на тези теории. Без да отчитат спецификата на последователните етапи в процеса на социализацията, без да се съобразяват с трудността и постепенността в овладяването на професионалните знания и умения, с неизбежната еволюция на обществените нрави под натиска на ювентизиращите ги тенденции, както и с особения тип отношение към действителността, характеризиращ една или друга възрастова група, родителите почти като по правило смятат, че наследяващото ги младо поколение е очевидно “по-разпасано”, “по-разхайтено”, “по-неморално”, “по-мързеливо” и т. н. от тях самите, когато са били на съответната възраст (това няма нища общо с убеждението на почти всички бащи и майки, че именно техните собствени деца са “по-красиви”, “по-добри” и “по-умни” от децата на тези около тях).
“Конфликтът” между поколенията обаче е толкова закономерен, колкото и “вечен”. И неговото непрекъснато възпроизводство – от древността до днес – е свързано с почти напълно идентични изводи, съмнения, обвинения, заклинания и въздишки. Накрая, разбира се, винаги се оказва, че обвиняваното поредно младо поколение съвсем не е “по-лошо”, “по-неморално” или “по-неспособно” от оттеглящото се възрастно поколение; и че то дори е наследило от своите “обвинители” умението и настървението да обвинява следващото поколение в същите “смъртни грехове”, в каквито някога е било обвинявано.
Теориите за моралната деградация понякога изхождат от чисто количествени (т.е. несъществени) критерии, свързани с появата на оръжията за масово унищожение и изобщо – с нарастването на мощта и “ефективността” на въоръженията. Не виждам защо трябва да обявяваме този, който с един “изстрел” днес убива хиляди, за по-неморален, “по-кръвожаден”, по-безсърдечен от онзи, който в близкото минало с натискането на спусъка можел да убие най-много един човек (и евентуално още един, ако онзи му падне на главата). Струва ми се даже, че с увеличаването на броя на евентуалните жертви (и съответно – с тяхното “анонимизиране”) намалява силата на моралните задръжки. Но дори да не е така, не бих квалифицирал втората световна война като “по-неморална” от първата само въз основа на обстоятелството, че броят на загиналите в нея е около два и половина пъти по-голям.
·
Когато застана пред другите два варианта, не мога да преодолея колебанията си. От една страна, не са никак малко съображенията в полза на тезата, че през вековете в морално отношение човекът си е останал един и същ, че на практика се променя само историческият “декор”, на чийто фон той проявява една или друга черта от своята неизменна нравственост.
От друга страна, елементарно погледнато, нещо, което остава едно и също, което стои на едно място, докато всичко около него се движи и еволюира, фактически изостава (в този смисъл метафизичното разбиране на неизменната природа на човешката нравственост се оказва закономерна модификация на теориите на нравствения регрес). Нещо повече – онова, което не се развива едновременно (макар възможно и с нееднакви темпове) с всички развиващи се останали компоненти на органичната система, чиято естествена част е самото то, реално не може да съществува; илюзорността на битието му се оказва единствената негова “реалност”.
Тук впрочем възниква с особена сила поставеният още в самото начало въпрос: кои са “измерителите” на нравствения прогрес, застой или регрес; какви могат да бъдат конкретните критерии, въз основа на които да аргументираме някои от възможните теории? Съществуват ли обективни “мерни единици” или всичко се изчерпва с наложените през един или друг исторически период претенции на определена субективна оценка?
Аналогично, между другото, и също толкова противоречиво е положението и с проблема за наличието или отсъствието на прогрес в изкуството. В чия полза, примерно, би било евентуалното сравнение между Омир и Сервантес? Или кой би бил крайният победител в литературното съревнование между Балзак и Толстой? Аристофан ли е по-велик от Шекспир или Шекспир е по-велик от Аристофан? Въобще как може да бъде обосновано евентуалното превъзходство на всеки един от тях над всеки друг?
Кои са адекватните “параметри” на художествения прогрес? Не е ли всяка културна епоха “мяра” на самата себе си (и в този смисъл – правомерно ли е по принцип сравнението между конкретните “върхове” на всяка епоха от развитието на изкуството)? Не се ли оказва прав Бернар Фонтенел с неговата концепция за кумулативните и некумулативните сфери от духовния живот на обществото (съответно – науката и изкуството)? Може ли въобще да се говори за “прогрес” (в традиционния, ценностно-йерархичния смисъл на тази дума) в областта на художествено-образното отражение на действителността или тук би трябвало да се намеси различна терминология?
Нямам намерение, нито пък мога да открия отговорите на всички тези въпроси. Изброявам ги само за да прокарам – много внимателно, разбира се – съответните аналогии (там, където това е действително възможно), за да потърся общото между видимостите на тези процеси с тайната надежда, че то ще ми помогне да намеря общото между техните същности, и по-конкретно – че ще ми помогне да аргументирам по някакъв сравнително убедителен начин убеждението си (не смея да кажа “тезата” си, доколкото става дума в известен смисъл за “фрагментарно”, не-тясно-профилирано виждане за нещата, и доколкото нямам намерение да оспорвам на специалистите в тази област правото да се окажат “по-прави” от мен!), че в морално отношение човекът едновременно остава и не остава един и същ.
Казвам го по този начин не за да прозвучи “нафукано-диалектично”, а защото именно в тази външна противоречивост се състои философският (и по-точно диалектическият) смисъл на “оставането един и същ”. Качественият скок ознаменува превръщането на “едно и същото” в нещо друго. Но до окончателното си превръщане в нещо друго това “едно и също” претърпява, естествено, сложна еволюция, оставайки си същевременно едно и също (т.е. осъществявайки тези изменения в рамките на старото качество): променят се част от характеристиките на явлението, извършват се трансформации от количествено, формално естество, протича диалектически процес на разгръщане и постепенно изчерпване на всички заложени в старото качество възможности.
Прилагането на подобен подход би облекчило до известна степен изследването на моралната еволюция на човечеството. Защото иначе по пътя на това изследване бихме спрели завинаги пред не едно и две “необясними”, отчуждени от здравия разум, обстоятелства. Например, пред двадесет и три вековната актуалност на описаните от Теофраст характери, както и пред напълно съвременното “звучене” на осмените от Лабрюер човешки нрави от преди близо 300 години.
И неминуемо – съзирайки в заобикалящите ни хора успешно преживелите поредица от социални, промишлени, научно-технически и всякакви други революции ласкатели и празнодумци, страхливци и простаци, скъперници и самохвалци, темерути и досадници на мъдрия Теофраст – ще се наложи да се примирим със закономерния извод за липсата на какъвто и да било морален прогрес, за неразбиваемата устойчивост на злото и за безсмислието на всички опити за елиминирането му от живота на устременото към все по-високите научно-технически върхове човечество.
Още тук искам да отбележа, че възгледът за непреодолимата социална “резистентност” на негативните морални характеристики съвсем не е толкова далеч от моето виждане на нещата (с някои от своите страни тя се включва именно в онова, което осигурява оставането на моралната “карта” на човечеството “една и съща”). Но това не означава безусловно утвърждаване на останалите, изглеждащи само на пръв поглед резонни, изводи. Историческата устойчивост на дадено явление е доказателство единствено за неговата историческа необходимост, но не и за безсмислието на борбата против него. Смятам, че борбата против злото има някакъв смисъл преди всичко като борба за опазване и утвърждаване на доброто; като борба за унищожаване на злото тя е безсмислена, доколкото се превръща в борба за унищожаване и на доброто.
·
Мисля,че във всеки човек са “заложени” (не генетично, разбира се – изразът е повече условен!) всички основни “цветове” и всички цветови “нюанси” от моралната “палитра”, като в различните житейски ситуации се проявява със сравнително по-голяма сила един от тях (този, който е “адекватен” на социално “наследените” морални предразположения, на основните канони на полученото нравствено възпитание и най-вече – на моралните изисквания на дадената ситуация, взети задължително в контекста на цялостната съвкупност от законодателно подкрепените и практически утвърдените в конкретната социална формация условия за съществуване).
Ето това е, между другото, едно от нещата, които си остават “едни и същи”. Моралния “спектър” както на древния, така и на съвременния човек съдържа всички възможни – позитивни, неутрални, негативни – морални характеристики. Онези от тях, чиято проява преобладава в жизненото поведение на всяка конкретна личност, определят нейния цялостен морален облик, щрихират моралния й “портрет”. Задължително в случая е уточнението, че те определят въпросния морален облик в основни линии, без да го изчерпват, без да запълват “платното” до последния детайл.
Богатството от нравствени характеристики на човека не се побира в прокрустовото ложе на категорично-схематичната, еднозначната и окончателна морална квалификация. Казано по-просто, всеки подлец в определени (и може би – не толкова малко на брой) ситуации от своя живот е постъпвал – понякога целенасочено, понякога против волята си - честно, почтено, а на съвестта на всеки честен човек лежи една или друга – голяма или малка – подлост. Нерядко страхливецът проявява неочаквана от околните смелост, а доказалият се като безстрашен човек се огъва пред опасността.
С други думи, всички (без изключение) морални характеристики се намират във всеки от нас; и всяка от тях се проявява реално или пребивава в латентно състояние в зависимост от множество фактори, чието цялостно обхващане е почти невъзможно: основната ценностна ориентация на цялостната съвкупност от тези характеристики, насочващата сила на възпитанието, конкретното влияние на съответния морален авторитет и преди всичко – от обективните социални обстоятелства.
Затова, първо, борбата против проявите на всяка една от негативните нравствени характеристики не трябва да се изчерпва с борбата против нейните очевидни носители (т.е. тези, при които нейното действие преобладава); тя трябва да бъде съобразена с наличието на тази характеристика във всеки от нас, т. е. във всички случаи да надскача личностовото равнище в практическото утвърждаване на принципното си естество.
Второ, борбата против конкретната негативна характеристика не трябва и не може да бъде борба за нейното унищожаване, за пълното й екзистенциално ликвидиране, а борба за утвърждаване на отричащата я (в известен смисъл диалектически “снемащата” я), на противоположната и житейски противостоящата ù морална характеристика (доколкото унищожаването дори на един от “нюансите” би означавало фактическо унищожаване на целия “спектър”).
И трето, тъй като проявата на една или друга от моралните характеристики зависи преди всичко от изискванията на обективните обстоятелства, трябва да се стремим да променяме тези обстоятелства. Борбата за “очовечаване” на човека реално представлява борба за “очовечаване” на неговия свят, на условията, при които той е принуден да живее и действа.
Именно тук успявам да забележа определена динамика, известно движение (нагоре или надолу е движението – това да дефинират профилираните специалисти). Динамиката е в промяната на обективните социални обстоятелства (които променят човека в същата степен, в каквато биват променяни от човека), в различните нравствени изисквания, които калейдоскопично-разнообразните социални ситуации предявяват към историческия субект. Всеки – сравнително кратък или по-продължителен – исторически период от развитието на човечеството се характеризира с особени нравствени императиви, стимулира в по-голяма степен проявата на специфични съвкупности от позитивни и негативни морални характеристики (най-добре очертана е разликата в това отношение между периодите на революционни обществени преобразувания и относително спокойните периоди от еволюционно естество).
Нравствения прогрес не се състои, в този смисъл, в ликвидирането – постепенно и мъчително, една след друга – на негативните морални характеристики; той, предполагам, е свързан с усложняването на човешкия духовен живот (едновременно причина на и следствие от усъвършенстването на материалните условия на живот, усложняването на системата на обществените отношения и пр.), свързан е тоест с разнообразяването, обогатяването, усложняването на формите на проява на всички – позитивни и негативни – морални характеристики, с утвърждаването на моралната оценка като все по-важен компонент от цялостната оценка на постъпките, жизнените позиции, обществените явления и т. н.
·
Същите съображения важат и за общественото “разпределение” на различните нравствени характеристики, за богатия (и непрекъснато възпроизвеждан в цялото си богатство) “диапазон” от носители на определени – преобладаващо проявяващи се, независимо дали позитивни, неутрални или негативни – морални характеристики. Както в обществото на Теофраст, така и в съвременното ни общество има и трябва да има (като че ли в едни и същи или в забележимо близки “процентни съотношения”) подли и честни, смели и страхливи, двулични и открити, принципни и корумпирани, хуманни и безсърдечни, волеви и безхарактерни, арогантни и скромни хора. Тяхното съществуване е неизбежно, закономерно, необходимо.
Когато казвам “необходимо”, имам предвид далеч не само тривиалното положение за категоричната невъзможност от адекватно остойностяване на отделните нравствени феномени сами по себе си, като автономни субстанции, тоест че всяко морално явление може да бъде идентифицирано и оценено като такова единствено на “фона” на неговата противоположност (както и обратно), че при отсъствието на злото нищо не може да бъде определено като добро (защото не съществува онова, спрямо което то бива квалифицирано като добро), че всички морални характеристики са релационни.
Имам предвид главно обстоятелството, че формирането, “съзряването”, утвърждаването на всяка морална характеристика протича като процес на мъчително и трудно преодоляване на нейната морална противоположност, че то представлява процес на съдбовен жизнен избор, на реална борба както с тази противоположност, така и с обективните условия за нейната проява; а това всъщност е процесът на създаването на човека. Лишено от тази борба, “стерилизирано”, опазено от трудности и противоречиво самоутвърждаване, нито едно морално достойнство не може да съществува като нищо друго освен като приятна, но излишна илюзия. Съществуването и дейността на неморалните личности е най-важното благоприятно условие за съществуването и дейността на моралните личности.
·
Моралният “диапазон” в обществото като цяло, във всяка от неговите подсистеми, във всеки човешки колектив има функционалното свойство – въпреки резонните ритми на естествената динамика – да се самозапазва, самовъзпроизвежда. И съвсем закономерно регулярното отстраняване от него (поради пенсиониране, преминаване на работа в друг колектив и т.н.) на носителите на определени морални характеристики не означава “обедняване”, “осакатяване” на богатството на съответния “диапазон”. В процеса на това странно възпроизводство получената временна липса съвсем скоро бива компенсирана; някои от останалите членове на въпросния колектив претърпяват необичайни трансформации в моралното си битие и се превръщат в своеобразни (разбира се, непълни) “копия” на онези, които по една или друга причина са напуснали колектива.
Природата е създала един особен вид риби, които могат да променят – в зависимост от обстоятелствата – пола си. Когато в един аквариум бъдат поставени десет женски екземпляра, възникналата реална опасност от гибел на вида мобилизира по необясним начин съответните видови възможности и след една седмица в аквариума се намират един мъжки и девет женски екземпляра (т. е. един от женските е “компенсирал” липсата на мъжки екземпляр в експериментално създадената биоценоза). При изваждането на “новоформирания” мъжки екземпляр, след още една седмица в аквариума се оказват един мъжки и осем женски екземпляра и т. н.
По същия начин колективът, лишен от който и да било от жизнено необходимите му морални компоненти, мобилизира съдържащите се в останалите му членове “формообразуващи” морални “запаси” и успява – за един кратък или по-продължителен период от време – да “компенсира” получената липса. Особено бързо, впрочем, бива попълнен негативният нравствен вакуум от неформални негодници, а още по-бързо и дори прогностично (с други думи, предварително, преди още да са изчезнали дотогавашните титуляри) – “престижните постове” на официализираните в служебните формуляри доносници (по трима на колектив, според съществуващите по онова време, а защо не запазени и до днес стандарти).
В рамките на полушегата-полуистината спонтанно натрапващата се илюстрация на въпросната теза се съдържа в класическата българска аксиома “Лудият на селото”. Всяко наше средностатистическо село си има своя луд, своя хахо; когато той умре, почти моментално го замества друг. И възникващият тук проблем съвсем не е в липсата на сравнително равностойни кандидати за овакантеното място, а обратно – в тяхното изненадващо множество. Утвърждаването на окончателния избор, освен това, се извършва при съобразяване с общата воля и по неофициален, недокументален път.
·
Изследването на големите социални общности, включително нациите, не може да не доведе до същите (или почти същите, с голяма степен на приближение) резултати. Конкретният анализ и конкретните примери биха заели значително място. Ще опитам обаче да резюмирам съответните конкретизации, валидни за ситуацията в страната през първите няколко години след началото на промяната, но запазили, предполагам, поне част от валидността си.
Всяко тоталитарно общество притежава същата морална “палитра” (в личностен и социален план), каквато притежава всяко демократично общество. Излишно и преднамерено би било да се търси тук някаква разлика. Но условията, създавани за разгръщането и ефективното реализиране на човешките морални характеристики, са коренно различни. Различни са съответно и моралните характеристики (“извадени” от еднотипната “палитра”), чието осъществяване бива благоприятствано и стимулирано по много начини, и не на последно място - чрез едва ли не автоматичното получаване на конкретния социално-реализационен еквивалент.
Преминаването на нашето общество от тоталитаризъм към посттоталитаризъм (реално запазването на съществените елементи на установеното статукво) демонстрира неизбежното запазване и утвърждаване на исторически обстоятелства, облагодетелстващи проявата на едни и същи (непроменени субстанционално, но променени формално) морални характеристики на системата като цяло и на изграждащите я личности поотделно.
Това се очертава като специфично, явно неизползвано до днес, доказателство за неправомерността на лансираната от управляващите ни политико-икономически кръгове теза, че с разчистването на Тодор Живков и хората от неговото “близко обкръжение” държавата и доминиращата от близо половин век партия са направили решителна крачка както към собственото си радикално обновление, така и към демократизацията на българския обществен живот като цяло.
В хода на непростимо конфронтационната, за съжаление, идейна дискусия аргументът, че всички те, продължаващите да ни управляват, носят същата вина като стратегически пожертваните фигури на развито-социалистическия “монарх” и известна част от придворните му, че всички те, десетилетните “бойни другари” от сплотената мафиотска дружинка, трябва да понесат солидарно последствията от своята обща отговорност, е достатъчно добре известен и достатъчно често употребяван.
Но аргументът, логично произтичащ от цялото досегашно изложение, несъмнено внася допълнителна тежест в убеждението, че посттоталитарните властници се различават от тоталитарните само по леко променената кадрова конфигурация и по завоалирането на старите средства за управленско въздействие и старите механизми на функциониране на управленската пирамида.
Защото в оцелелия отряд на сплотената мафиотска дружинка неминуемо вече протичат или поне в най-скоро време ще започнат да протичат процесите на нравствено компенсиране (аналогични на процесите във вече описания аквариум и вече използваното като илюстрация средностатистическо българско село). Започват да зреят и да разцъфтяват нови “Тодорживковци”, “Милкобалевци”, “Георгиатанасовци”, “Иванпаневци”, “Начопапазовци”.
Природата е безпощадна. Само ние все още продължаваме да щадим възраждащите се социално-нравствените разновидности.
Но то ще е до време.
Юли 2007