Васил Дечов

 

КАК Е ИЗВЕРЕНО (ПОТУРЧЕНО) ХРИСТИЯНСКОТО НАСЕЛЕНИЕ В С. ДОЛАЩЪР

 

Ако тръгнем от с. Тополово, Станимашка околия, в права южна посока и вървим все по билото, ще стиг­нем на високия родопски връх Каракулас. Тоя връх е един от високите такива на Среднородопската планинска верига, която е вододел на реките Марица и Арда, а така също и граница между България и Турция. От връх Каракулас се спуща в източна насока едно разтегнато и раздрано от малки долчинки бърдо, което се свършва на мястото, дето се влива в р. Арда левият й приток Чамдере. По припеците и в долчин­ките на това бърдо са разположени няколко села и колибаци, от които най-голямо е селото Долащър. Около това село се виждат колибите Дилов дол, Мещица и др. Долащър и околните колибаци-махали съставля­ват една община, защото землището им е общо с точно определени граници. Долащърската община ад­министративно е привързана към Иридеренската кааза. Гюмюрджински санджак. Но долащърци притежават много недвижими имоти и отсам грaницата в България, защото пограничната чърта е разцепила землището им на две нееднакви половини. Планините Каракулас, Тиса-Ниса и част от Гърковица са притежание на до­лащърци, но не общо на всичкото население, а на от­делни 30-40 семейства. Долащърци са чисти ахрене (помаци) без никаква примес на турска кръв. Те го­ворят на чист български език почти ахъчелебийско наречие, но не тъй провлечено, както другите ахрене, живущи по горното течение на р. Арда. Мъжката но­сия на долащърци е такава, каквато е и на по-далеч­ните ахрене, с разлика само на гайтани по вълнeните дрехи, който у по-бедните и по-простите люде е черен, но не тъмносин. Долащърци са кротки, вежливи и много приказливи; при това не са и толкова фанатаци във вярата, колкото едноверците им едноплеменници в Рупчос и Чепино. Но най-важното е, че долащърци не се опитват при разговор да крият българския си произход, както това правят например чепеларските и чукуркьойските ахрене.        

Как са изверени (потурчени) долащърци, читателите ще се научат от следните редове, aкo имат търпение да ги прочетат до края.

Преди няколко години ми бе възложена една работа по планините Гърковица, Тиса-Ниса и Каракулас. Там попаднах между 40-50 долащърски axpeнe, които пасеха овце, обработваха плодните земи и се разправяха с военни и финансови чиновници за ня­какви погранични работи.

След свършване на дневните работи, долащърци всяка вечер се прибираха на завет в една малка горица, дето кладеха буйни огньовe и печеха тлъсти агнета и яловици, за да нахранят "скъпите" гости, а покрай последните да си хапнат и те от вкусното "чевepмe". По обноските на долащърци се забелязваше, че писачът на тия редове е "най-милия" гостенин, за­щото разбира и говори на техния език, при това донекъде е и техен близък комшия. Запознах се с баш агите, а именно с Исеин Хашю, Али-Чауш, Мехмед Иливанов и др. Агите, като се научиха, че съм чепеларец, отпуснаха се пред мене и почнаха да запитват за стари чепеларски приятели.

- Жив ли е Чилике-н? - обади се Али Чауш, 55-60-­годишен, набит, но пъргав ахренин, облечен спретнато с полуистрити тефтикови дрехи.

- Жив е, Али Чауш - отговорих аз. - Познаваш ли го?

- Как да ни познавам ное стар вол'к. Адно време е ага бех забитин, Чилекен бе селски чюрбажие в Чепеларе.

- Ха, сетих са. Адно време сте са разправяли за неква селска рабута с хаджи Идризя и Чилеке-н.[1]

- Те са стари рабути, остави ги тях накрай. Ние с Чилеке-н тогава воршехме делилици, ала сига остарехме, та за нищо на ни cлагат. Другуш щим приказува за стари рабути.

Разбрах, че Али Чауш не желае да разказва пред другите долащърци, как х. Идриз го е изгонил от Чепеларе, затова промених разговора и почнах да раз­питвам Исеин Хаша за поминъка на долащърци, разпределението на Гърковица между аседарите и за миналото на с. Долащър. От дума на дума дойдохме и до най-щекотливите въпроси какво се знае за основава­нето на селото? Какво е стaрото му име? Имало ли е някога християне в селото?

Исеин Хашю, 60-70-годишен човек, с благородно лице, бяла брада, спретнато облечен и с бяла широка чалма на главата, която показваше, че е молла, се понамести на зелената морава, тури десния си крак връз коляното на левия и след това, без никакво стес­нение, почна в присъствието на 30-40 ахрене и 5-6 християне да разправя за миналото на с. Долащър.

- Ефенди, наше ceлу е млогу стару и никой ну повни кога са е заселило. Старото му юме е било Во'р­тюву, пак Каракулас са е казвал Гордува чука. Тогава в наше селу врют са били болгаре, христене; ала ут двестотин гудини насам ни со останали христене. Мой деду, аллах рахмет елесан, които умря на 85 гудини, много поти ми е казувал как старине си са пруменили вера-на и как са тьоглили, дудье да е пруменьот. Нашенци и юрюклийци[2] са давовали млого гудини за адин бурун, и най-сетне адин кадия дал право нашен­цем. Адно утрина наши селене, моски и женски, утишли на буруна-н да урот и купаят; ала юрюклийци, като видели нашенцех, излели с брадви и ножове да ги подят. Ут дума на дума наежили са, псовали са, по­дили са, та че и салам са сбахтали; ала най-сетне нашенци надвили и изподили юрюклийцех. Ут тех имало 20-30 души с разкарвавени глави и строшени роки. Ут нае маразо юрюклерци - те са читаци - са заканили нашенцем да си утворнат. Аднош - тува било напреш две стутини гудини, на юрюклерцем са своршило жи­тo-ну, та бир кач киши ут тях душли в наше село за житу, на заем. Нашенци хми дали житу като кумшине, ала миналу са гудина-две, ни вращат гу. Нашенци утишли в Юрюкли да си ищат житу-ну, ала юрюк­лийци не само чи ни ворнали житу-ну, ами и набах­тали нашенцех. Какво да са прави, никой са ни сетил. Мислили, мислили, та че най-сетне на поп Стуена Или­вански - Иливанци са ут неговия жинс - душло на юмо-н какво да сторят. - "Ут сига нaтaк, рекъл поп Стуен, нема да пускаме ни един читак ут Юрюкли да духода в наше-су село. Дойде ли будин, биз наш изин, да гу варзем и затворим в некав хлев." - Ала, за бельота, след некав ден душал в село самичек юрюк­лийски кужебаше Дели Юмер. Сидел, беснел пу селу, ала никуй са ни наьол да гу варзе. Хеле наьол са поп Стуен, та фатил Дели Юмера. Ворзал го - пумогнали му и други - и гу вкарал в чьорквине-н двор. Дели Юмер сидял колкуто сидел ворзан, че гу пуснали да си иде усрамотен в Юрюкли. Било що било, юрюклийци золи вейке да ни доходат в селу. Ала адно гудина са лахалу да дойде в Юрюкли един царски за­битин. Юрюклийци му са уплакали ут нашенцех. Какво хми е казал забитина-н старине ни повнят, ала на ден Велиден при нащо, кугато врют долащърци били в чьорква, юрюклийци ажсъздан ги сардисали, обико­лили чьорква-на, золи да пускат с пищоле и тифеци, и ни дали никому да мордне. Врют са изплашили в­ чьорква-на; запищели жени и деца, изгасили свеще и кандила, та станало тьовну като рок. Нашенци сидели масараде в чьорква-на, дудье са совне. Ага се хубаво совналу, Дели Юмер и други от Юрюклере влели в чьорквана с голи ножове, извели уттам поп Стуена и други 10-15 по-порви люде и хи изклали кату овце в чьорквине-н двор. Още по-еце са изплашили мъже, жени и деца. Едни юрюклиюци думали да изколят врют людье-не, колку-ну са били в чьорква-на, пак други настуевали да си хи раздельот и откарат робе в Юрюкли. Най-сетне се намесил адин ходже и рекал нашенцем: - Ако ни утстопите бурунан и си прумените верата, ще ва уставим живи; ако ли не, врют ща ва изколим. Нашенци, ни живи, ни умрели ут страх. прийоли да си пруменьот верана, та да са куртолисат ут клане. Тугава юрюклийци извадили врют людьене от чьорква-на; раздели ги моски башка, женски башка. Женки-не уставили в селу, пак моски-не уткарали кату гувьода в Мастанли и там ги сюнеттисали (обрезали). Като са ворнали в селу нашенци, самички икти­сали чьорква-на и на друго месту уградили жумайо. Ала темелене на чьорква-на и сига си са пузнават. Чьорква-на са е казувала свети Гьорги, та и сига си тое ден си колим курбан."

След свършване на печалния разказ Исеин Хашю нервно си направи цигара, запуши и се замисли. Другите слушатели ахрене през всичкото време на раз­казването си бяха навели главите към земята и мъл­чаха. Само Али Чауш сегиз-тогиз нервно мърдаше и се наместваше, като същевременно се опитваше да спре разказа.

- Стари и миноли рабути са те, Исеинаа. Ние кърк бин керет хи сме слушали от стари люде. Ной е било писано тогава. Аллахова работа. Забури ти нова време!

Али Чауш е оня бивш турски забитин, за когото покойният К. Величков говори в спомените си за Средно­горското въстание през 1876 година. За делата на Али Чауш при съденето и бесенето на въстаниците ще ка­жем няколко думи в идните книжки на списанието.

 

с. Перущица, 12. 11. 1912 год.