На Кольо Георгиев
Вацо Заека така беше се нальокал със смръдлива шльокавица в барчето на Рени вдовичката, че не виждаше къде стъпва. Беше се сдрачило и говедата се прибираха от къра. Това Вацо го разбра, щото за малко да се надене в рогата на селския бик, когото бяха изтървали. Разбра и това, че бикът след това се втурна в стадото крави, което приближаваше, че трима души го гонеха, за да го хванат и вържат в обора му. Не можа да разбере само отде в това село се взе толкова много сган. Кравите му се виждаха двойно повече, козите също, кучетата наблизнили все по две еднакви. От де се бяха взели?! Улицата, по която Вацо сновеше от единия до другия тротоар, никога не е била толкова препълнена с добитък, хора и всякакви други твари. Толкова богато ли да бе станало това село от заранта до сега!?
До рейсовата спирка срещна месаря Гаврил. Виж, него го позна, ама кой беше този до Гаго? Вървеше до самия него и досущ си приличаха. Ай, ай, ай, засрами се Вацо от самия себе си, че не познава вече и приятелите си. „Тоа па Гаго, да имаше брат? Да, имаше брат… имаше. Ама брат му да е близнак?!“ Е, те това не си спомняше сега. Я по-добре да си затрае, че да не се изложи. Мина край него и рече само да го поздрави и да се прибира по-скоро в дома. Прасето сигурно се е разквичало. Трябва да му сипе за вечеря. Да но за беля Гаго го заприказва насред пътя.
– Прибираш ли се? – попита го Гаго.
– Такова ще да е… – отвърна Вацо.
– Как си?
– Никак не съм добре, Гаго…
– Нальокал си се яко.
– От мъка… Нивките ми буренясаха, запустяха…
– Знам, знам… не са само твоите…
Вацо се приближи, втренчи се в Гаго и с трогателен глас изрече – България, Гаго-о-о, България буреняса. Поболях се. Пия, ама не мога да нося вече. Слабо ми е пиенето, а по него познавам, че съм зле, много съм зле.
– Отивай лягай, па по некое време с Асен ще минеме край тебе да те видим жив ли си още.
Последното, което изрече Гаго, Вацо не го разбра, а и не го запомни, че ще наминат да го видят. Гаго и Асен бяха Вацови приятели и имаха адет до късно вечер да си пасат овцете по хладина в ливадите край Вацовата къща. По тази причина те бяха поели шефство над Вацо да го навестяват от време на време. Човекът живееше сам. Стрина Яна отдавна се спомина, а единственият им син Ради беше грубиян и неблагодарник. Живееше на широко в двуетажна къща в София. Гонеше кучките още неженен, стар ерген и хич не се интересуваше от баща си. Само когато дойдеше време да се коли прасето, пристигаше, за да го отнесе половината, па и повече. От лани Вацо спря да гледа всякакви животни, освен прасенцето Гошко, което си купи по-евтинко от преминаващи цигани. Рече си, това ще е за последно. Продаде козите, изкла кокошки, гъски и остана само на едната едничка пенсийка. Нямаше за кого да се трепе. Ради не заслужаваше нищо повече. Дори и къщата в София, която му построи, и нея не заслужаваше. През социализма работеше като миньор в Бухово и много пари вземаше. Даваше здраве за пари само и само да направи къща за сина си, а той... шляе се по София, млад , як, а тука нивите буренясват, умират… Така си е, умираме и ние старците, умира и земята. Отчаян беше Вацо Заека и се страхуваше, че така ще си умре тука накрай село, далече от този неблагодарник и никой не ще разбере. Ще замирише дорде го открият, за да го погребат. Добре, че са приятелите му Гаго и Асена. С по двайсет години бяха по-млади от него, а той изкачваше вече осемдесетте.
Прибра се у дома с оскърбена душа от мислите си за неблагодарния си син Ради и легна. Заспа дълбоко. Но го споходи тежък сън. Явиха му се двама бабаити, черни, брадати, смрадливи. Сграбиха го от двете страни и взеха да го давят в бидона със саламура. Вкарваха му главата, държаха го, докато свърши въздуха, и го изваждаха. Сетне пак го потапяха и щом го извадят, той ревеше като селски бик, като кога го колят. Питаха го къде са му парите и не го чакаха да каже, има ли ги, няма ли ги. Отде у него пари. Сетне пак го потапяха и като го извадят, пак се давеше и ревеше като селски бик, докато внезапно се събуди с разтуптяно сърце. Светна лампата и разбра, че всичко това е било само сън. В това време някой захлопа на вратата. Не хлопане, братя, а блъскане. Сякаш искаха да изкъртят вратата. Нали си беше бъзлив, не случайно му викаха Вацо Заека. В този момент той съобрази нещо и взе, че угаси отново лампата. Ала ония отвън започнаха още по-силно да блъскат и аха, да откъртят вратата.
Изплашен този път до смърт и от съня, и от блъсканицата по това време, смогна да се добере до телефона и бързо телефонира в полицията на дежурния, че го нападат, че още малко и ще влязат в къщата му. Дежурният му заръча да задържи положението, докато те пристигнат. Остави слушалката и усети, че изведнъж изтрезня. Никога така бързо не беше изтрезнявал. Мозъкът му се събуди и заработи, както някога: „Да ги задържа, че как? Аха…" – сети се за щика. Беше си направил щик от дълго арматурно желязо, от единия край заострено като игла. Завари му дръжка като на коса и го пробва на една бала сено, както се беше обучавал някога като войник в шестнайсти стрелкови полк. Щикът беше дълъг метър и шейсет, така че от разстояние да ги пробожда. Що дирят майната си по това време тука? Разбрали са сигурно, че вчера е взел пенсийката и хайде. Старецът се е напил, сам си живее, ще го пребият и ще му вземат париците. Да, ама не… дето казват по телевизията. Няма да стане тая работа. Закани се Вацо още повече, че дежурният от полицията му даде кураж и той бързо зае позиция в кухнята, дето спеше. Ще ги почака да поблъскат, мислеше трескаво, вратата скоро ще се откачи и те ще нахълтат в антрето. Няма къде да го търсят. Те знаят, че спи в кухнята. Ще нахълтат и хоп, първата бройка ще изреве от щика на Вацо.
Дълго тряскаха, вратата се оказа инат, та ги задържа доста време. Вацо загуби търпение. Ръцете го заболяха да стиска с напрежение арматурното желязо. По едно време със силен трясък вратата пльосна с цялата си дължина в антрето върху наредените тенджери и шишерии. Ония нахълтаха, но в това време на улицата вече свиреше сирената на полицейската кола. Чу се изстрел и нечий глас изкомандва.
– Полиция! Никой да не мърда от мястото си. Безполезно е да се съпротивлявате. Обградени сте.
Това е. Успокои се Вацо и като светна лампата, леко отвори вратата на кухнята. Ха!? Те ти работа… Вацо се изблещи от изненада. Пред острието на щика му с вдигнати нагоре ръце стояха опулени Гаго и Асен. И тримата гледаха като треснати и онемели.
Дежурният полицай бързо се втурна към тях и енергично ги пребърка за оръжие. А те го гледаха изумени. Вацо остави щика и се хвана за главата.
– Боже, господи, каква я подредихме.
Полицаят рабзра, че тук е станало някакво недоразумеие и рече:
– За да не ви карам всички в полицията на разпит, че нямам време, влизайте в кухнята!
Вацо отвори вратата и ги покани. Бързо извади чаши и шише ракия. Напълни ги и седна до офицера.
– Защо разбихте вратата на човека? – беше първият въпрос. Вацо искаше да обясни, че те са му приятели, че се грижат за него, като го навестяват отвреме навреме, но гърлото му сякаш беше прищипано като с щипка за дрехи и не можеше да гъкне.
– Ами ревеше като бик. Така ревеше, че къщата се тресеше, като че го колят – отвърна Гаго.
– И какво като е ревял? В къщата си е, ще реве ли, ще пее ли, то си е негова работа. Защо му разбихте вратата?
– Отде да знаем що реве? Помислихме, че го бият. Сам си е човекът, вчера е взел пенсията… Помислихме, че са го нападнали ваште клиенти. Ние сме длъжни да го опазим. Пасяхме овцете, е там по ливадите и чухме, че реве човекът, така реве, че се цепи земята. Тъмно беше навсякъде. Така си е, приятел ни е…, Не можем да го оставим на произвола на съдбата. Тъй ни се стори и затуй му се притекохме…
Полицаят записа казаното до тук и се усмихна. А Гаго се ядоса на Вацо и му кресна.
– А ти бе, заяк, щеше да ме наръгаш. Нали ти казах, че с Асена ще наминем да те видим, а? Забрави ли, главо затрита? Сега да платиш на човеко бензино, дето изхарчи заради тебе. Чу ли?
Вацо поклати глава и вдигна чашката с ракията. Удари една, сетне още една. Полицаят и приятелите му си отидоха, а той остана със зинала врата. Поигра си, докато я закачи, поудари я тук-там с по някой друг пирон и като всичко отново беше наред, седна на масата. Пусна радиото и на музиката подложи още някоя друга ракийка. В един момент посреднощ се сети за Гошко. Горкото, беше забравил да му сипе за вечеря. Взе кофата с помията и се заклати към кочината. Едва уцелваше пътеката. Отвори вратата и светна лампата.
– Гоше, ела, чедо… ела деде да ти сипне чорбица! – гальовно му викаше старецът, като си тананикаше някаква негова си мелодийка.
Сипа помията в дървеното корито и в този момент видя със собствените си очи, че над нея се наведоха две главички и две досущ еднакви зурлета залокаха от помията.
Вацо се опули, насили се да прогледа по-добре, но зурлетата си бяха две и това си е. Че откъде е придошло другото!?
Прибра се отново в кухнята, угаси лампите и си легна. Забравил за буренясалите ниви, за неблагодарния си син Ради, който се шляеше по София без работа, а не идва тук да хване ралото. Унесе се в сладка дрямка с благодарната мисъл, че има добри приятели и че Господ му изпрати в кочината още едно прасенце досущ еднакво с неговия Гошко.
Макоцево, юли, 2000 г.