Константин Дончев

1

– Как се казвате? – попита лекарят момичето, което притискаше до гърдите си болното дете.

– Мария – каза то полусмутено, като вдигна към лекаря големите си бадемови очи. – Мария Христова – след което отново забоде поглед в детето. То стенеше тихичко.

Лекарят записа името Ѝ в някаква тетрадка и незабелязано погледът му премина над падналите кестеняви коси на младата майка, обгърна кръглото Ѝ почти детско лице и неочаквано се спря върху едрите Ѝ гърди, които необуздано напираха изпод тесничката памучна блузка.

– Мария! – каза той сякаш на себе си и за кой ли път се убеждаваше, че жена с такова име непременно ще притежава форми, които да символизират щедрост и плодородие.

Как искаше на времето да кръсти дъщеря си Мария, но жена му се възпротиви. Сега неговата Женя беше цигулява, с бледо лице, лишена от всичко онова, с което беше дарена така щедро младата майка. И за всичко сякаш причина беше само това, че не носеше името Мария.

Лекарят отново записа нещо в тетрадката си, след което попита:

– Омъжена ли си, Мария?

Бадемовите очи отново намериха погледа му, но този път в тях имаше бледи искрици на раздразнение.

– Как мислите?

– Аз не мисля, питам.

– Разбира се, че съм омъжена. В паспорта ми ясно е написано.

– При мен идват всякакви...

– Има ли това значение за излекуването на детето ми?

Тези думи сепнаха доктор Софронов. Наистина това, за което я питаше, нямаше никакво значение. Защо ли я питаше? От любопитство или от професионален навик да разпитва пациентите си за щяло и нещяло. Той просто забрави, че младите се дразнят от излишно любопитство.

„Какво да се прави, такива са... – мислеше лекарят, докато отново записваше нещо в тетрадката. – И Жени е същата. Ненавиждат детските си физиономии. Бързат, през глава бързат да станат жени, да бъдат равни с големите.“

След това той продиктува нещо на медицинската сестра да запише пък в друга тетрадка, от което Мария запомни само „Диспепсия коли.“

Когато свършиха формалностите по приемането им в болницата, доктор Софронов нареди на сестрата да ги заведе в стаичката, която беше предназначена за инфекциозни заболявания. Дълго вървяха по някакъв коридор, който извиваше ту наляво, ту надясно, сетне се изкачиха по стълбите на втория етаж и там, в самото начало, се спряха пред отворена врата. Отнякъде се озова санитарката. Тя покани Мария да влезе. Даде Ѝ пижама и я помоли да се преоблече, след което се запиля по стаите.

„Диспепсия коли...“ – мислеше си Мария, докато оглеждаше малкия бокс, в който имаше само една кушетка и детско креватче до нея.

Приближи сe до прозореца. Той гледаше на изток. Далече над зелените върхове на дърветата, над потъмнелите от дим и сажди покриви се разпалваше утрото. Долу по едрите павета на улицата се чуваха стъпките на минувачите, но хората не се виждаха, скривани от короните на дърветата.

„Тук и хора няма да виждаме – помисли си, навеждайки се над детето. – А колко ли време ще стоим затворени?!“

Доктор Софронов беше им казал, че заболяването е остро инфекциозно. Затова се налагало да бъдат изолирани. Не бяха разрешени никакви контакти, дори и с близки. Само на бащата можело да се направи изключение, но и него сега не пуснаха да се качи горе.

Мария отново се приближи до прозореца. Дълго занича, търси Кирил измежду дърветата в пролуките, през които се виждаше тротоара, но не можеше да го види. Малко след това се чу далечно свирене. Ето го! Той беше се покатерил върху купчина чакъл, който самосвалите бяха изсипали пред отсрещния блок. Там все още се строеше. Мария му махна с ръка. Той я забеляза и тя му даде знак да дойде по-близо до оградата. В това време санитарката влезе и я помоли да не се разтакава, а да се преоблича, че трябвало да занесе цивилните дрехи за съхранение в гардероба.

Облечена в пижама на синьо-лилави цветчета, Мария отново се изправи пред отворения прозорец. Кирил се беше промъкнал между дърветата, махаше Ѝ с ръка, съвсем близо до оградата.

– Кога да мина? – извика той.

– Чувам те добре, не крещи толкова. Ела в четвъртък. Може би ще ми разрешат да сляза долу.

– Добре, целуни муцката. Какво прави сега?

– Спи. Инжекцията го успокои.

– Не се отчайвай, ще оздравее.

Мария се усмихна тъжно, от което Кирил усети, че малкото надеждица, която бе останала в душата Ѝ за спасяването на детето, все още не бе загубена. Месец вече измина, откакто се бореха с острото инфекциозно заболяване. И никакви промени. Стомахчето му все така разстроено. Всичко това забави развитието на детето. Скоро ще навърши година и половина, а казва само „мама“.


Неговите връстничета вече фъфлеха някакви думички, а тяхното съхнеше. Болестта с всеки ден го сваляше, сушеше малкото му телце. Бавно гаснеха игривите пламъчета в очите му, но все още се държеше. Все още имаше мигове, преди да настъпят кризите, когато детето вдигаше главица, правеше усилия да стане и уморено казваше: „Мама!“
Отново се чуха стъпки по коридора и Мария махна с ръка на Кирил, че е време да затвори прозореца. Той тръгна край оградата на болницата и потъна измежду листата на дърветата.

В малкия изолационен бокс на болницата Мария остана сама с болното дете. Но не се чувствуваше самотна. Отпусна се върху леглото и погледът Ѝ се спря в отсрещния ъгъл, където горе до самия таван едно паяче полагаше усилия, за да си оплете мрежа. Настъпи онова неподозирано спокойствие, за което Мария отдавна копнееше. Сякаш изведнъж животът спря, внезапно спря. Стори Ѝ се, че всичко досега е било едно транзитно пътуване. Имаше ли в него гари или малки спирки? Не помнеше... Годините, макар и малко, се изнизаха така неусетно и първата младост, през която срещна Кирил, остана далечна и безвъзвратна. Когато произнесе Кремиковци, в умореното Ѝ съзнание изплуваха онези неповторими мигове, към които тя почти не се връщаше. Не че не желаеше те отново да оживеят в душата Ѝ, може би защото животът Ѝ протичаше твърде динамично, изпълнен с нови и нови събития, с много тревоги, с много живот и смяташе, че още е много рано за спомени.

Когато доктор Софронов Ѝ каза, че детето е много зле и че непременно трябва да влезе с него в болница, Мария си отдъхна. Искаше наистина да се махне за известно време от всички, които я заобикаляха, от съквартирантите, от хората, които срещаше по улиците. Искаше да се махнат тримата, да се преместят в друга квартира, на друго островче, където вятърът да духа от друга посока и слънцето да изгрява от другаде. Когато тръгнаха за болницата, тя каза на Кирил: „Как ми се иска да ни приемат и тримата в изолационната...“

Детето спеше дълбоко непробудно. Мария често надничаше в детското креватче, взираше се в гърдичките му, за да види дали одеалцето потрепва от ударите на сърцето, след това погледът Ѝ се спираше върху онази малка веничка под гушката, която пулсираше и доказваше, че то живее. Много нощи наред болестта не даваше покой на детето. Мъчителните стенания ги караха часове да се суетят над него. Кирил тичаше до кварталната поликлиника за дежурен лекар, а Мария слагаше един след друг компреси върху коремчето му. След всяка инжекция детето се успокояваше, но не беше за дълго. Служебният автобус отнасяше Кирил в Комбината, а за Мария започваше тежък, мъчителен ден. Така се изниза цял месец. Никакви надежди. Лекарствата, които районният лекар предписваше, не помагаха. Лека-полека в къщата се разнесе мълвата, че детето на Мария няма да оживее. Тя разбираше, че това бе работа на гърбавата Сия. Така я наричаха, не че е гърбава, а защото беше жена на гърбав. Зъл човек беше Годо гърбавия и поради това всички в махалата наричаха семейството му гърбавите, дори и семейството на сестра му Милена, която живееше в съседната стая. От целия долен етаж Мария държеше само една стаичка, завещана от прадядо й. Старецът почина на сто и две години. Последните дни от живота си прекара при правнучката си. Дядо Никола я издържаше да учи в гимназията със скромната си военна пенсия, получена след първата световна война, а Мария се грижеше за стареца. Живееха си в тази същата стаичка, а етажът гъмжеше от квартиранти. Тук те се женеха, размножаваха, развеждаха, мряха. Истинското име на гърбавия беше Сали, но той отдавна се бе покръстил Георги, а в махалата го нарекоха Годо гърбавия. След смъртта на стареца гърбавата се полакоми да вземе и неговата стаичка, а Мария да изгонят на село при родителите й, поради това, че вече Ѝ изтичало жителството, но това е друга история за което ще разкажем по-късно.

Може би тази ужасна мълва, предизвикана от злобата на гърбавите, принуди Мария час по-скоро да влезе в болницата, за да се махне оттам. Домашното лечение Ѝ се струваше безрезултатно и една сутрин тя се озова в кабинета на доктор Софронов в инфекциозната болница.

... Затвори очи. Искаше да заспи, но не можеше. Върна се в дома при Кирил и старата му майка. Стаичката беше северна и влажна. Вечер Кирил ще се връща в нея и до късно ще слуша хулите и ругатните на гърбавите. Може би след работа ще минава от тук, ще свирва от оградата... Да, да, той непременно ще минава. Никога не бяха се разделяли и Мария не можеше да си представи нито миг от живота си без него. Той беше навсякъде. Тя го чувстваше в предметите, в топлите лъчи на утрото, в свежестта на въздуха и тихото спокойно дишане на детето. Той беше в нея, от мига, когато го срещна за първи път...


2

...Автобусът спря пред управлението на Ремонтния завод. В него имаше двадесет момичета, двадесет ентусиастки, които бяха мечтали да работят на национален обект. Тогава Мария беше на деветнадесет години. От Районния комитет на комсомола им казаха: „Вие първи се отзовахте на повелята – всички в материалното производство. Това може само да ни гордее!“ Качиха се в автобуса. До Кремиковци пяха бригадирски песни. Едно момиче на име Стела декламира стихотворение от Пеню Пенев и беше хубаво, невъобразимо хубаво, защото автобусът пътуваше към Кремиковци. А знаете ли тогава какво означаваше Кремиковци? Енергичният младеж от районния комитет ги поведе на групи по цеховете. Мария и още пет момичета бяха определени за Механичния цех. Никога дотогава не беше виждала такива огромни машини и кранове. Дъхът на масло и пресен асфалт сякаш я опияняваха. По струговете бяха накацали като пчели млади хора в сини дочени дрехи. Те се взираха в нещо и тъй, с часове съсредоточени, сякаш събираха нектар от полски цветя.

Започнаха да разпределят момичетата по струговете. Майсторът на смяната, нисичък, човек с омургавяло лице и белег, който разсичаше лявата му буза, едно по едно водеше момичетата по машините, като им казваше добродушно:

– Ти, момиченце, ще бъдеш ученичка на Христо. Ето ти я, Ицо, учи момичето на занаят.

И така дойде редът на Мария. Майсторът погледна дългата редица на струговете и се сети. „А ти, момиченце, ела с мене – каза й. – Тебе ще те пратя при батя ти Кирча, е там, на оня струг. Ще учиш от него занаят.“

Когато се приближиха до струга на Кирил, майсторът поздрави:

– Мараба, Кире, искаш ли помощничка?

Стори Ѝ се по-висок от сега, може би защото тогава беше по-слаб, сух със омургавяло скулесто лице и рошави тъмно кафяви, но личеше, че са чупливи коси. От пръв поглед ще ти се стори, че това момче явно е гладувало и не си е доспивало. Иначе костеливата му физика подсказваше, че е жилава и устойчива. Кратката му усмивка, която беше отговор на поздрава на майстора, го правеше симпатичен, но си падаше от сериозните момчета. Това бяха първите впечатления на Мария за особата на негово величество бъдещия Ѝ майстор на име Кирил.
Погледът му продължи да следва резеца на ножа, който навиваше някаква дълга посиняла стружка. След малко звукът на машината се промени. Тя изскимтя недоволно и спря да бучи. Кирил вдигна глава и видя до себе си, стъпило върху дървената скара хубаво момиче, с бузки на дете, с големи топли бадемови очи.

– Ето ти го и се грижи за него – рече сменният майстор. – А ти ще слушаш батя си Киро – заръча на момичето.

Майсторът на смяната отново се прибра в цеховата канцелария, а Кирил постла парче вестник върху сандъка, който му служеше за стол, и покани момичето да седне. Почерпи го цигара, но то отказа.

– Не пуша. Не ги обичам.

– Как се казвате?

– Афродита... – каза тя и по бузите Ѝ премина лека закачлива усмивка.
Кирил цял се извърна, за да види по-добре тази Афродитка, и като се подсмихна, отново забоде поглед в ножа на струга.

– Много е длъжко името ти – отвърна в същия стил. – Не е българско.

– Сигурно – каза момичето и в очите му заиграха весели пламъчета.

– А майка ти как ти вика? – попита Кирил.

– Мария ми вика.

Кирил се ококори. Върху кльощавото му лице се появи неподправена момчешка усмивка, която Мария дълго след това помни.

– Как така ти вика Мария, а се казваш Афродита?

– Просто така... – сви рамене момичето. – Всички героини на романи ги кръщават все Марии, по филмите да се препъваш от Марии, и аз Мария – много ще станем, затова реших да се казвам Афродита.

– Глупости. На вас, момичетата понякога ви мръдва нещо в главите. Аз ще ти викам Мария. Хубаво си ти е именцето, какво му е? На колко си години, Марийче?

– Това от значение ли е за изучаване на стругарството? – попита Мария и бадемовите очи се спряха на бенката на лицето, която му придаваше някакво особено очарование.

Стори Ѝ се възпитано момче и по всичко личеше, че не е грубиян, както очакваше да срещне такива тук, в комбината. Преди да тръгне, баща Ѝ бе Ѝ казал да внимава с какви се събира, че там били от кол и въже събрани. Очакваше, че от контра-въпроса Кирил ще се смути, но той съвсем спокйно Ѝ отговори:

– Е, разбира се, че няма никакво значение, но не ми е ясно защо вие момичетата си криете годините. Ако си стара мома как да е... крий ги тогава. Ами сега защо?

– А Вие на колко сте? – смело попита тя.

– На двайсет и шест – рече Кирил.

– Много сте възрастен – каза Мария и сведе очи. – Но не ви личат.

– Браво бе, изкара ме и стар. Така си е, ще ми викаш бати. Ти не си повече от осемнайсет.

– Мерси – каза тя и бръкна в тавата на струга, където успя порядъчно да изцапа и двете си ръце, след това докосна с пръсти бузите си.

Кирил я гледаше с изненада, а Мария усети в погледа му мисълта: „Хлапе, още му се играе“, която по-късно по един или друг повод, тя често си я повтаряше.

Така започнаха първите дни на април. Момичетата свикваха с майсторите си, към които бяха предадени. Някои от тях правеха първите опити да работят самостоятелно на струговете. С времето Мария все повече се убеждаваше, че Кирил е наистина сериозно момче. Тя нямаше много приятели, а и тези които я ухажваха, Ѝ се стуваха несериозна работа. Такива като Кирил според нея в наше време рядко се срещаха. В училище за тях момичетата казваха, че били скучни със сериозността си. Мария не споделяше тяхното мнение. Самата тя не обичаше лалите и ухилените като ряпа. Много бяха случаите, когато тя се затваряше в себе си, и тогава всякакви опити за контакти с нея Ѝ причиняваха неприятни усещания. Прехвърляше романите един след друг и когато излезеше на улицата, гледаше към живота през очите на книгите. Най-тежките мигове за нея бяха, когато тя не срещаше героите от книгите нито в тролея, нито в киното всред посетителите, нито въобще... Горчиви разочарования хвърляха сянката си върху светлите Ѝ и възторжени мисли за живота. Неведнъж се бе питала, вярва ли в хората и трудно, с големи колебания се осмеляваше да увери себе си, че тя вярва.

Една сутрин, когато с уморени очи стъпи върху дървената скара при Кирил, тя се изненада, че стругът беше целият отрупан със стружки.

– Кириле, ти откога си тук? Не идваш ли с всички редовна смяна?

– Не, Марийче, не идвам. Нали знаеш, че тук някои работят на две смени.

– Не знаех това.

– Аз тази седмица ще работя първа от шест часа и ще си отивам довечера в десет.

– Защо толкова много? Та това са шестнайсет часа, ще капнеш.

– Няма... аз съм свикнал.

„Свикнал...“ Сега разбираше защо лицето му е така изсушено, сенките под очите и изобщо кльощавата му фигура. Та той просто си недоспива. Всъщност откога е той работник? Вероятно от години я кара все така... И защо ли си е избрал тази професия?! Защо иска да работи по шестнайсет часа? Кой го кара? Колко много въпроси напираха в съзнанието й. За нещо се сети и внезапно съвсем неочаквано за него тя го попита:

– Кириле, ти женен ли си?

Когато той спря струга и я погледна с изненада, тя се смути от въпроса си.

– Не съм, защо? Защо трябва да съм женен?

– Не знам. Просто така ми хрумна. Тогава защо трябва да работиш по толкова много?

– Само женените ли работят по много?

– Ами сигурно, нали трябва да издържат семейството си.

– Милото... – каза той с чувство на умиление. – Какво знаеш ти за човешките грижи... – и съвсем неочаквано и за самия себе си той погали момичето по прибраните в кок коси.

След това извади цигара от малката „Кариочка“, която стоеше върху струга, и запали. Бадемовите очи на Мария, объркани и разнежени, един миг не снеха погледа си от този млад човек, който с такава бащина топлина бе произнесъл думите. По бузите Ѝ парна лека руменина, тя се предаде на устните й, през цялото Ѝ тяло преминаха топли тръпки.

– Ех, Марийче, моята е малко трудничка – каза Кирил сякаш на себе си. – Но... сега това не е най-важното...

– Защо да не е важно? – възпротиви се Мария. – Разкажи ми нещо за себе си.

– Какво да ти разказвам? То не е толкова весело. Защо ти трябва да знаеш тъжните работи на живота? Малко ли ще бъдат твоите, които ти предстоят...

Натисна амбриажа и универсалът отново се завъртя. Ножът засвири. От него пръснаха жълти искрици.

– Изхабил се е – измърмори и го свали от ножодържача. – Иди, Марийче, да го дадеш в точиларната за източване. Аз ще поставя резервния.

Момичето взе ножа и тръгна към точиларната, а Кирил замислено я проследи, докато се провираше измежду струговете.

„Добро ще е май това хлапе! Добрите хора по очите си личат. Вживяват се в тревогите на другите...“

След това Мария повече не направи опит да го разпитва за негови неща. Беше зает. Много работа му предстоеше да отхвърли. Съвсем не му беше до приказки. И все пак я глождеше въпроса защо, защо му е нужно да работи по две смени? Та това е непосилно... ще разбие здравето си, колкото и да е свикнал. И в потока на мислите си, тя внезапно се улови, че необичайно много се бе загрижила за него. Смути се. „Не, не... не съм си помислила това,..“ Сама пред себе си побърза да се оправдае.

Осемте часа на редовната смяна бързо се изнизаха. Момичетата започнаха да се отправят към гардеробната, защото автобусът не чакаше повече от пет минути. Но този път Мария не запретна ръкава и не се запъти към омивалнята. Тя сложи брезентовите ръкавици и усърдно започна да подрежда готовите части върху стелажа. След това отиде до съседния струг за количката.

– Кириле, готовата продукция да я карам ли на отекато?

– Не.

– Защо?

– Това за тебе е тежка работа, а и автобусът ще те остави. Защо не се миеш?

Ала Мария не му отговори. Стоеше пред него с отпуснати ръце, пъхнати в брезентовите ръкавици, изправила се като ученичка пред класния си ръководител. Дочените дрехи открояваха всички форми на тялото й, от което тя ужасно се смущаваше. Стоеше няма пред него, като че кой знае каква беля бе сторила и го гледаше с някакви странно тъжни очи.

„Хванах си белята с това хлапе“ – рече си Кирил и отново спря струга.

– Какво ти е Марийче? Защо си такова едно?...

– Нищо не ми е... Аз няма да си ходя.

– Това пък защо е?

– Ще ти помагам.

– Но то не е речено днеска да го изработя. И утре е ден.

– Знам, но ти ще го изработиш.

Кирил пусна струга, поработи малко и взе, че отново го спря.

„Сега пък на тебе какво ти стана?“ – идеше Ѝ да го попита, но не се реши.

– То, че си е хубаво като си има човек другарче... – каза той, като измъкваше с куката дългите стружки от тавата. – Така му спори на човек работата... и изобщо...

Вечерта заедно почистиха струга, излъскаха паралелите му, след това дълго си миха ръцете в умивалнята. Кирил тъкмо щеше да се избърше в някакъв дочен парцал, Мария му ги изцапа с каша и побегна измежду струговете. Тишината на цеха не познаваше толкова крехък смях на момиче. След това тръгнаха към рейсовата спирка, но там вече нямаше нито чакащи, нито автобус.

– Това е, и пушилката му не видяхме – рече Кирил.

– Ами сега?

– Ще вървиме пеш до Централното управление. Там има градски автобуси през петнайсет минути.

– Добре е, ще ми разкажеш нещо за себе си, нали? – не отстъпваше Мария.

Поеха по пътечката, която лъкатушеше измежду необраните царевици. В далечината трепкаха светлинките на Централното управление. И тук, по тази пътечка, Кирил Ѝ разказа, че работи на две смени не само защото е напрегнат плана на цеха. Съвсем не е затова само... Мария разбра, че той живее тук в София на квартира, че е оставил много възрастна болна майка в Русе. Тя също живеела на квартира и плащала наем. Кирил нямал баща. Бил много малък, когато той умрял след продължително и тежко боледуване. Били са толкова бедни, че Кирил е ходел с котловарка в казармата и е събирал остатъци от храната на войниците. Това е било много отдавна, може би и по време на самата война. Така са се препитавали по онова време. Майка му е работела по частните и кооперативните лозя. През пролетните и летни сезони ходела да изкарва прехраната на семейството по зеленчуковите градини, а през зимата са я вземали като временна работничка в консервната фабрика. Кирил имал по-малък от него брат, който сега следвал в Софийския университет философия. Стипендията му била много малка и той се принуждавал да работи в студенския стол след лекции, където му осигурявали храна безплатно. Кирил се грижел за вече твърде старата си майка, пращал Ѝ пари за наема и някой друг лев за храна. Никога не са имали своя къща. От рано започнал да работи, може би още шестнайсет-седемнайсетгодишно момче, веднага след завършване на заводското училище. Когато брат му влязъл в университета, Кирил решава да дойде в Кремиковци, за да бъдат заедно и да си помагат. Голямата грижа, която сега бе легнала върху плещите му, бе как да намери по-широка и по-евтина квартира, за да прибере майка си.

– Това е, Марийче, от никого нищо не очаквам. Всичко трябва да придобия с тези две ръце. Затова работя по шестнадесет часа.

Неусетно стигнаха до автобусната спирка. Тук също нямаше хора, които да чакат. Нямаше и автобус. Далечни удари на чукове, плясък на ламарини разпращаха своето ехо на всички посоки, сякаш да пропъдят тишината. Нощните смени вече бяха започнали работа.

Облакътен на железния парапет, Кирил дълго мълча. До рамото си усещаше докосналото се рамо на момичето. Какво да му разказва за живота си? Трябва повече да живеем, отколкото да говорим за него. Съжали за всичко онова, което сподели с нея тази нощ. Печален живот. Към такъв живот струва ли си човек да се връща? Защо трябва да пренасяш тревогите си и в други души... човек трябва да щади другите. А това да израснеш като мъченик в очите им, не винаги се приема като героизъм. Мнозина ще те погледнат с чувство на съжаление, а колко оскърбително е всичко това.

Винаги когато му се наложеше да си пише автобиографията, изпитваше неприятно чувство. Не обичаше да му заничат в душата и затова старателно скриваше нейните страдания от хорското любопитство. Смяташе, че времето в което мнозина спекулираха, кичейки се с бедността си, за да си спечелят добро местенце в живота, също бе минало. Нищо друго не му оставаше, освен да тегли черта на миналите години и да се постарае да си самовнуши, че сега е най-щастливият човек в света, че това е онова истинско щастие, за което някога зад бетонните стени на Шуменския затвор е мечтал неговият покоен баща. Когато прочете „Мартин Идън“, книжката със сини корици, купена от Подуенски павилион, Кирил разбра, че не било толково срамно да споделиш с другите суровите си изпитания, че животът е пълен с труд, с мъка и борба, никак не е безсмислен и празен. Както се казва, това е живот, който наистина може да те направи достоен и горд. Странно, как ще те направи достоен, а на това отгоре и горд, когато си потопен в лишения, недостиг, та това те унизява, вместо да те въздига. Както и да разсъждаваше обаче, колкото и да се мъчеше да успокои душата си, тежеше му, ужасно му тежаха дните, които идваха и си отиваха, без да носят просветление. Вече двадесет и шестгодишен, а все още преспиваше във влажни мазета, които миришеха на мухъл.

Веднъж сподели това със заместник-директора Костов, а той го изгледа враждебно и едва ли не го изруга затова, че си е позволил да има такива деградиращи възгледи. Тогава Костов му обясни, че бедни и гладни вече нямало. Но Кирил остро му се противопостави, като му каза, че това е самоизмама, думи, които се произнасят от хора, които са от друг социален пласт, хора, които са облагодетелствани от властта, безбожни заплати, поверителни при това, тайни от работниците и неограничени премии, командировки, или правилно да се изрази, сладки екскурзии на държавни разноски из чужбина. „Извинете, кой моля, ми говори за деградивност във възгледите ми.“ Кирил внезапно го запита, неговият собствен живот например, начинът по който го живее, нормално явление ли е? И той му направи един малък финансов анализ. Получава само сто и шейсет лева, от които плаща трийсет за своя наем, и четирийсет за наема на майка си в Русе. Отделно за храна Ѝ праща още трийсет лева. „Кажете, другарю Костов, колко лева ми остават, за да се храня през целия месец? Със шейсет лева да се обличам ли, да се развличам ли, да ги ближа ли, или да ги снимам и да си ги закача на стената да си ги гледам през месеца, за да не си променя възгледите.“

Тежки думи бяха тези за Костов. Те го фраснаха през лицето и в същия миг той намрази Кирил, а тъкмо се канеше да му предложи да кандидатствува за приемане в комунистическата партия. Ето на, син на комунист, а гледай какви възгледи се мъдрят в главата му. Разделиха се като чужди. А Кирил повече не искаше да го среща из пътя си. Върна се на струга, бесен от този разговор. Не можеше място да си намери. Да, наистина, кой си позволяваше да каже, че Кирил е беден. Та той е богат на оптимизъм и никак не смяташе за унизително да закусва и вечеря в най-долнопробните шкембеджийници, където заместник-директорът Костов, ако си позволеше да влезе, то още до вратата щеше да повърне.
Не, за нищо на света не искаше повече да се връща към случая Костов, нито да се обръща назад към изминалите дни на своя живот. Молеше се само да оцелее, за да доживее часа, когато ще види с очите си позорния погром на тази върхушка, която нямаше нищо общо с комунизма, витал в душите на хората, и който си позволеше да произнесе истината, биваше анатемосан... Само Мария беше едно малко светло прозорче, от което хлуеше в душата на Кирил чистота и свежест.

Тя отново върна в него предишното желание за живот и той с печална усмивка се обръщаше към миналото си.

Някакво топло чувство изтръгна от гърдите му тъжна въздишка. След малко като в просъница каза:

– Виждаш ли там онази звездичка? Цяло небе, а в него трепка само една звездичка.

– Защо е сама? – прошепна момичето. – Не Ѝ ли е тъжно така самотна?

– Тя не е самотна, Марийче, струва ти се само така. Тя е на някого. Всеки човек си има по една звездичка, но той не я вижда, не знае къде е. Никой на този свят не е сам, не е без звездичка, която да сочи пътя му, да крепи надеждите му, да му дава вяра. Но знае ли човек кога и къде ще я открие... знае ли... Може би и аз съм нечия звездичка, а моята кой знае къде се щура... търси ме сигурно. Тъй е, Марийче, и ти си на някого...

– Не съм... – просто каза Мария. – На никого не съм – и в полумрака намери ръката му.

По прашния път откъм града се задаваше автобусът. Закъснял работник дотичваше по пътечката. Сигурно е било вече полунощ.


3

През целия месец работиха все по шестнайсет часа. Планът на цеха беше изпълнен и от Централното управление наградиха началника с часовник и една хилядарка отгоре, а Кирил и неколцината други работници с похвала пред събранието. Споменаха и трите им имена. Тогава представителят на Окръжния съвет на профсъюза каза публично, че се е възхитил от самоотвержения и безкористен труд на работниците... Пълно мълчание в залата. Препляснаха с ръце само неколцина от деловия президиум.

– Трима лапат, триста зяпат... – рече си Кирил и излезе огорчен, но не изненадан. Защото това беше познат номер на демагогия от страна на ръководството.

Най-голямата изненада за Мария беше, когато я повикаха в касата през един следобед.

– Вие защо не идвате да си получите заплатата? – смъмри я касиерката.

– Не е ли рано още? Сега сме осемнайсти.

– Датата на плащането се измени. Подпиши се тук.

Мария механично постави подписа си във ведомостта, след което касиерката Ѝ отброи някаква огромна за нейните представи сума.

– Но моля ви се – възпротиви се Мария. – Вие грешите. Аз съм ученичка, а вие ми давате двеста и трийсет лева? Миналия месец получих само осемдесет и пет.

– Като ти дават, вземай, като те гонят, бягай! – заключи касиерката и се обърна към следващия.

Мария взе парите и се затича към цеха. Отначало мислеше да се отбие при отчетничката, която пишеше надниците, но след това се сети, че тя взема сведения от майсторите, към които момичетата са прикрепени. Да, точно така, Кирил, той е този, който е давал сведение за нея.

Намери го седнал на сандъка да попълва наряда за предадената на отекато готова продукция. В крайчеца на устните му тлееше цигара, която го караше да мижи.

– Какво има, Марийче, защо си тичала?

– Погледни какво ми дадоха от касата.

– Нормално... колко са?

– Двеста и отгоре. Това е грешка, Кириле. Не може да бъде друго. Трябва да ги върна.

Кирил се усмихна, от което тя разбра, че той е знаел.

– Няма грешка, Марийче – каза той, като продължаваше да пише нещо в работната си тетрадка. – Работихме по шестнайсет часа, все едно, че ни плащат за два месеца. На толкова се равнява. Дори и повече.

– Ти си работил, а аз те гледах.

– Глупости. Забрави ли на съседния струг на колко фланци престърга челата? Колко центри постави, колко отвори проби? Кой караше пълната количка с готова продукция на отека-то? Не беше ли ти? А имаш и нощен труд и извънреден, който се заплаща високо. Оттук малко, оттам малко, то се събира. Радвай се. Със здраве да ги харчиш. Така си е. Бяхме заедно и трябва справедливо да получаваме. Ако не беше ти да ми помогнеш, аз не бих могъл да изработя толкова много поръчки.

Той се изправи и Мария едва сега видя, че е по-висок от нея с цяла глава.

– Това е, моето момиче, виж, под очите ти са се появили сенки. Сега трябва да спиш повече и да не мислиш за кавалери.

Мария се усмихна. Не знаеше какво да му каже. Остави парите върху струга, приближи се до Кирил и го целуна. Целуна го изведнъж, неочаквано и за самата нея. Почти смутен от това, той се огледа, а Мария се засмя с глас.

– Бъди спокоен, никой не видя.

– Марийче, ти нямаш акъл.

– Нямам... – тихо каза тя и пак го погледна с онези очи, които сякаш го поглъщаха и той потъваше в тях, потъваше като песъчинка в безкрайно дълбок океан.

Вечерта Кирил Ѝ предложи да се почерпят в „Ариана“, уютна бирарийка на брега на градското езерце в Борисовата градина. Мария не се възпротиви, но уточни, че черпенето ще бъде от нея.

Срещнаха се на „Орлов мост“. Мария изнемогваше в някаква претясна шевиотена пола тип „мини“. Подмамена от първите топли дни на май, тя не беше си взела жилетка, а вечерите все още ставаха хладни. Вълнената Ѝ блузка от фина плетка приятно открояваше бюста й, а копринената забрадка, която беше вързала около врата си вместо шалче, с предизвикателно щръкнали краища развеселяваше Кирил. Приличаше му на коте с грейнали очи и щръкнали мустаци.

– Добър вечер! – поздрави Мария, след което го огледа внимателно и отбеляза, че костюмчето му е хубаво.

– И ти си ми хубавко – не пропусна случая да задоволи женската Ѝ суетност и като я хвана за ръка, поведе я като непослушно дете.

Беше щастлива! Оживеният парк миришеше на пуканки, а по езерото се движеха лодки, пляскаха весла и вдигаха бронзови пръски, които тръпнеха под звуците на пеещите фонтани. Там някъде по средата на езерото се белееше старата постройка на „Ариана“. От двете страни на каменния парапет на мостчето се бяха облакатили младежи и девойки. Едно момче спря погледа си на Мария, но тя не го удостои с вниманието си. Намериха маса на един от саловете, който се поклащаше от леките вълни. Тук въздухът беше свеж, чувствуваше се дъхът на водорасли. На съседната маса до тях, под трепкащата светлина на електрическите фенери, дремеше възрастна двойка. Мислеха си, че тук на това място, сервитьорът едва ли би ги открил, но той не закъсня. Поръчката им също не се забави. Сервитьорът, възрастен човек, подхвърли като цирков жонгльор бутилката шампанско от една ръка в друга, след което с красив жест я отвори. Наля в чашите, и им пожела приятна вечер.

– Наздраве! – вдигна тост Кирил и едва сега видя колко са дълбоки и колко красиви очите на това момиче. Те нямаха грим. Природата беше ги дарила с естествен чар. Струваше му се, че с часове би могъл да стои срещу нея, би я гледал с ненасита, би Ѝ се радвал и въздишал от удоволствие.

– Наздраве! – отвърна Мария и по бузите Ѝ преминаха онези весели зайчета, които правеха усмивката Ѝ очарователна.

Тя отпи от шампанското и протегна ръка към неговата. Дълго я разглежда странно замислена.

– Колко измъчени изглеждат пръстите ти, а си толкова млад. – каза тя с тъга и възторг. – Възлести са, с много, много бръчици и пулсиращи вени.

– Грозни са. – смутено каза Кирил и инстиктивно си подръпна ръката, но Мария не я пускаше.

– Ти, Кириле, нищо не разбираш. Ти сам не знаеш колко са красиви ръцете ти. Това са богати на чувства и живот ръце, това са ръце на трудолюбив и щедър човек, разбира се погледнати с очите на художник.

– Но ти не си художник.

– Какво от това? Нищо не ми пречи да ги гледам от какъвто ъгъл си искам и да ги виждам такива, каквито ми е хубаво да ги гледам. Но те наистина са такива, каквито сега ги виждам.

– Както си тръгнала, можеш и стихотворение да напишеш...

– Защо не? – рече с искрящи от щастие очи. – Стига да можех...

Облегна се силно назад и въздъхна дълбоко.

– Знаеш ли, ужасно ми е хубаво! Усещаш ли, въздухът ухае, просто ухае на парфюм и на пуканки. Тук всяка вечерна разходка мирише на пуканки.
След това се приближи до масата и забоде поглед в една трохичка. Дълго мисли за нещо, след което каза с тъга.

– Някога в девети клас си мислех, че ще стана поетеса. Сладки илюзии, нали? Писах глупости, писах до главозамайване. А съм такова диване, че не разбирам от спиране. Така писах, докато разбрах, че нищо няма да излезе. Било е мираж, просто мираж. Виждаш го, мами те и ти вървиш към него, вървиш, а то все се отдалечава, бяга от тебе и накрая, когато се умориш, разбираш, че си ужасно измамен... хм... просто приличаш на измамената камила...

Вечеряха, а след това засвири оркестърът и на големия кръгъл дансинг се появиха първите двойки. Когато стана по-оживено, отидоха и те.

Свиреха някакво старо танго. Кирил докосна с ръце раменете Ѝ и силно я притисна до гърдите си. Това беше първата истинска прегръдка, която тя дълго след това си спомняше. Сякаш никой не ги забелязваше. За първи път я виждаше толкова близо до себе си, така осезаемо и той я целуна, горещо, безразсъдно. Мария се опомни едва когато нечие рамо я тласна. Хората до тях се движеха, клатеха се насам натам.

– Трябва да танцуваме! – каза тя и се помъчи да го въведе в играта, след което се изгубиха сред танцуващите.

...Беше един часа, когато едно такси ги остави пред квартирата на Кирил. Той безшумно отвори пътната врата и по тясната пътека през овощната градина поведе Мария към сутерена на къщата. Хазяйката спеше. Те бяха младо семейство с малко дете и рано си лягаха. Стаичката на Кирил беше много тясна. Това помещение вероятно е било предназначено за килерче, но са го пригодили за живеене и го даваха под наем, за да си помогнат на семейния бюджет. Освен за миндерчето в дясно, на което той спеше, малката масичка и стола, тук място за друго нямаше. Беше уютно, защото прозорецът беше изцяло закнижен, а стените вместо тапети, бяха облепени с разни изрезки от списания. Те приличаха на агиттабла или може би на училищни стенвестници. Тук човек можеше да се любува на дивни пейзажи, очевидно към които Кирил имаше слабост, хубави изгледи на красиви крайдунавски столици. Тук бяха едва ли не всички мостове на Будапеща, ленинградски проспекти, Нева и красиви сгради на нова Варшава. Някъде над възглавницата му беше залепена с тиксо туристическа карта на Европа, а над нея изрезка от списание – момиче и момче върху мотоциклет „Ява-250“.

Кирил закачи сакото си на някакъв пирон, който само той знаеше къде се намира сред книжния хаос по стените, и се зае да прави кафе, но Мария внимателно му отказа.

– Ще се разсъниш – каза тя. – Трябва да спиш много. Виж какви сенки имаш под очите и да не мислиш за мадами.

Тя се засмя.

– Ела, хлапачето ми, ти нали не си мадама – прошепна тихо той и я притегли към себе си.

Крушката угасна и в непрогледния мрак миндерчето изскърца.

...Колко ли бе часът, когато някакъв самотен лъч погъделичка клепачите на Кирил, но той не искаше да отвори очи. Усети по гърба си меките пръсти на Мария. Те играеха на гоненица по ребрата му.

– Защо не спиш? – сънливо я попита. А тя се гушеше в него и шепнеше.

– Не ми се спи. Хубаво ми е така да свиря на пиано по ребрата ти. Ти си много цигуляв, бе Кириле, не ядеш ли? Ще ти се разпаднат костите.

– Не се плаши, заварките им са яки.


4

Така мина и половината на май. Денем работеха в Кремиковци, а вечер се скитаха по кината, отсядаха понякога в сладкарница, щураха се из парковете. Тогава, когато хазяйката на Кирил си лягаше и угасваха всички светлини на къщата, Мария събуваше обувките си и по чорапи влизаше след Кирил в „Кашона“. Така тя веднъж нарече неговата стаичка „кашон“, и в него – те двамата. От голямата заплата Кирил си очисти всички дългове. Изпрати пари на майка си за два месеца напред и отделиха заедно пари, за да си купят „Веф“. Отдавна си бяха мечтали за обща тяхна вещ и купуването на транзистора беше един малък, но незабравим празник. Вечер го завиваха с одеалото при себе си, а сутрин го намираха на пода. Всичко в техните отношения вървеше добре. Никой от двамата не беше подозирал, че от това заводско познанство ще излезе толкова сериозна работа. И ето какво измисли веднъж Кирил. Това беше на автобусната спирка. Той сложи ръка на рамото Ѝ и каза загрижено.

– Марийче, забелязвам, че хазяйката започва да ме гледа изпод вежди. Не Ѝ харесваме в този вид. Май като че трябва да се жениме...

Мария го погледна с тревога.

– Защо го казваш така особено? Като че ли предстои нещо страшно?

– Аз наистина се срахувам за теб – каза Кирил като галеше ръката Ѝ. – Ние ще се оженим, но аз нищо не мога да ти предложа. Нямаме жилище, а откъде пари да си купим. Виждаш колко труд, колко трепане за нищо. Нямам вноска за апартамент, но и да имам, трябва да чакам двайсет години... А да не говорим за вила или пък лека кола. Това можем да го имаме само насън или след чашка червено вино при затворени очи... искам да кажа – да си го помечтаеш... С една дума, ще плащаме наеми, докато свят ни се завие. Пари мога да печеля само на струга. По далавери и комбинации не ме бива.

Той вдигна рамене, с което сякаш успя да изрази цялата си безпомощност.

– Ако си съгласна с такъв труден живот, влизай с мене в кашона завинаги... Но преди това реших да ти дам възможност да си помислиш. Смятам един месец да не се срещаме. Отдалечи се от мен, остани сама, за да прецениш добре. След един месец, то се пада в петък, в пет часа, аз ще те чакам под гъбката на Централни хали. Ако дойдеш, значи че си се обрекла, не дойдеш ли, ще разбирам, че ти е трудно да се съгласиш с това, което ти предлагам за брачно щастие...

Мария го слушаше смаяна. Откъде му дойде това в главата. Представяше ли си той, как тя би издържала цял един месец без да го види? Ужас!

Сега вече не работеха заедно. От седмица я назначиха като инструменталчик в леярната. Работата беше такава, че не можеше да напуска помещението през целия ден, за да отиде при Кирил на струга, да си побърборят. Не, не, това е щуротия. Защо пък точно един цял месец? Нима това тя не го знаеше още преди първата нощ? Знаеше го, разбира се. Тя бе го приела с всичко онова, което го правеше понякога мрачен, угрижен, тъжен... може би точно това я привличаше...

– Добре... – каза тя, без да се противи на решението му. – Под гъбката в пет... след един месец.

В автобуса бяха заедно, говореха си за разни неща, сякаш че не бяха вземали никакви решения. Но в завода се разделиха и никой от тях не можеше да повярва, че наистина те няма да се срещат цял един месец, който се състоеше от трийсет дни, а тези трийсет дни се равняваха на четиристотин и осемдесет будни, съзнателни часове. Кошмар! Самият ужас! Кирил не можеше да повярва, че тази глупост е наистина негово изобретение. „Ами ако не дойде?!“ Нима никога вече няма да бъдат заедно?

Мария от своя страна не мислеше за това, което Ѝ беше възложено да мисли. Прибра се в стаята си във фамилната къща. Ключът си стоеше все на същото място. Повече от месец не беше се прибирала и мебелите бяха посивели от някакъв фин прашец. Въздухът миришеше на влага и мухъл. Стената край печката беше подпухнала. И все пак стаичката си беше нейна и тук тя нямаше хазяи, които да я гледат изпод вежди. Зае се с почистване, след което реши да се наспи най-сетне като човек. Привечер някой почука на вратата й. Беше кварталният милиционер. Вече го познаваше, защото в края на всеки шести месец, когато Ѝ изтичаше временното жителство като ученичка, той я навестяваше, за да я предупреди, че е време да го поднови и се пререгистрира.

– Добър вечер, момиче! – поздрави той и я погледна въпросително. – Много време мина, а не си подновяваш жителството. Срокът изтече и трябва да освободиш жилището. Много съжалявам, но трябва навреме да си оправяш тези работи.

– И кой ще дойде да живее тук? – попита Мария обезпокоена.

– Вероятно жилфонд ще го даде като разширение на квартирантите ви.

– Не, не... това няма да стане! – каза го несъзнателно, ужасена от това, че гърбавите ще плъзнат и в нейната стая като бедствие и никога никой не би могъл след това да ги изкара. – Аз ще си уредя въпроса – каза тя, опомняйки се. – Нали работя в Кремиковци, ще проверя, вероятно оттам ще може да ми се продължи жителството. Тези дни ще взема домовата книга, за да се пререгистрирам.

– Да не остане само обещание. Много те моля, уреди си въпроса. Иначе ще трябва да се изнесеш.

– Уверявам ви.

Когато той излезе от къщата, вратата на Сия гърбавата се открехна. Отвори се и вратата на свекърва Ѝ баба Елена. От третата стая излезе зълва Ѝ – дебелата белокоса Милена, която имаше готовността да зареве по всяко време на денонощието, ако това се налагаше. Това тя често правеше, щом усети, че в антрето е влязъл инспекторът от жилфонд. Тогава снаха и зълва тайно една от друга се надпреварваха коя да предума инспектора в своя полза, за да получи съдебно решение за разширение. В тази къща предмет на внимание не беше единствено само момичето. Неговата съдба за тях нямаше никакво значение. Вниманието им беше насочено към неговата стаичка. Всяка вечер с кавги помежду си те я поделяха, а когато не можеха да се споразумеят, се разделяха със скандал, след което по няколко дни не си говореха. Особено се тревожеха от неизвестността. Смятаха, че Мария има някакви тайни намерения и именно това ги безпокоеше. Постъпването Ѝ на работа в Кремиковци създаде сред тях смут. Те знаеха, че там на всички дават жителство, а това означаваше край на надеждите им да се разширят. Старата циганка баба Елена понякога беше улавяна от Мария да подслушва на вратата й. Това ставаше тогава, когато Ѝ дойдеха гости, било то съученички или пък когато от горния етаж слезеше някоя от лелите Ѝ. Този навик за подслушване по-късно се пренесе на дъщеря Ѝ Милена и в снаха Ѝ Сия. Те се закротваха до вратата по терлици и притаяваха дъх. Но за съжаление не можеха да разберат нищо от онова, което ги интересуваше.

На другия ден Мария провери в личен състав на завода кога ще Ѝ бъде отпуснато временно жителство, а те Ѝ отговориха, че нямала право на такова, тъй като била жителка на близко село и по закон трябвало да си прихожда. Тогава Мария обясни на инспекторката, че тя има собствено жилище, наследено от прадядо си, че няма да причинява трудности на жилищните власти в това отношение, но инспекторката механично Ѝ отговори, че си било имало закони, които тя не можела да прескочи. Това е. Когато Мария вече излизаше от канцеларията инспекторката се провикна след нея: „Какво се оплакваш, ще живееш на село, а квартирантите ще ти плащат наем за стаята.“

Ако всичко това можеше да се нарече справедливост... По дяволите! Колко Ѝ е лесно да се разпорежда със съдбите на другите. Защо тя не отиде да живее на село? Като е толкова привлекателно там, защо е дошла тук и се е пъхнала в тази канцелария? Дворци направиха в София с крадени пари, а са се зазяпали в нейната стаичка. О, тези думи Мария никога не би могла да изрече в очите на когото да било. Тя вежливо затвори след себе си вратата и въздъхна с едно тежко чувство на безпомощност. Какво да прави? Тук в тази стаичка тя беше израснала, учила, тук бе живяла и се грижила за стареца. Това място за нея беше светиня... и изведнъж нямала жителство, поради което трябвало да напусне дома си. Кой беше измислил тази логика? Какво означаваше това „жителство“? Тя от никого не желаеше нищо, никого не безпокоеше със своето съществувание тука. Работеше в Комбината, така както работеха мнозина, а вечер се връщаше тук като на хотел. Ученическите Ѝ години вече бавно се отдалечаваха. Тогава тя по се задържаше тук, но и с това не помнеше да е обезпокоявала някого. Гърбавите нервничеха, защото търпението им да получат държавно жилище отдавна бе изчерпано. Те се мъчеха с петчленните си семейства в по една стая. Бяха се озлобили на света и на самите себе си и животинските им инстинкти ги тласкаха към низости. Веднъж Сия не се посвени да каже на кварталния, че Мария била водила в стаята си разни, че тези разни имали физиономии на престъпници. Защо трябвало в квартала да се търпят такива? Не можеше ли да се вземат мерки за нейното изселване?

Кварталният предупреди момичето за отношението, което имат към него квартирантите, и го помоли да внимава. Мария от своя страна съобщи всичко това на двете си лели от втория етаж и в един прекрасен неделен предиобед в антрето на долния етаж се завърза ожесточена схватка. Двете лели на Мария, яки и безцеремонни еснафки бяха застъпили жертвите си и нанасяха последователно удар след удар за назидание. Отначало се редуваха, но после загубиха самообладание и започнаха да изстрелват репликите си едновременно като реактивни установки.

– Като ти е братова дъщеря, прибери си я горе! – крещеше не на себе си Сия.

– Ти да млъкнеш, че ще ти счупя мутрата – отвръщаше Ѝ едната леля. – Това тук да не ти е бащиния, че си се разпенила така? Като ти е тясно, излез на поляната и си построй къща. Двайсет години плуете тука, плодите се като зайци. Тука не е циганско свърталище. Вървете си откъдето сте дошли!

– Ти ма, да не се смяташ, че си българка? – не Ѝ оставаше длъжна Сия. – Я погледни каква ти е шопска физиономията ма, дървенячка такава. Ние може да сме цигани, ама сме български и си има закон за нас. Сетне, ние вече не сме. И за това, дето говориш така пред децата, мога да та дам на съд.

Едва привечер буреносният облак премина и отново възцари предишното спокойствие. Но то беше наелектризирано. Само една грешка в дипломацията можеше да предизвика нова експлозия. Срещаха се и се разминаваха, без да се поздравяват. Понякога Мария чуваше как Сия гневно блъска външната врата и мърмореше нещо неясно по неин адрес. Това я амбицира и тя реши с цената на всичко да не позволи стаята да бъде дадена точно на тях.


* * *

Още на третия ден след раздялата, Кирил закопня за Мария, но твърдо устояваше на взетото решение. Знаеше, че свободното му време не е заангажирано с нищо и затова не бързаше да се прибира, особено пък когато никой в квартирата не го очаква. До късно се бави в цеха, заточва ножовете си за следващия ден, подрежда детайлите върху стелажа, изкарва стружките на площадката, определена за вторични суровини, и накрая си тръгна пеш по пътечката за автобусната спирка пред Централното управление. Прибра се привечер и забеляза, че в стаичката лампата светеше. Вътре шеташе човек. Може би брат му го е навестил. Той знаеше къде е ключа и когато Кирил се прибираше, усещаше отдалече мириса на тютюн. Това беше сигналът за гостуването на Стоян. „Миришеш като лисица. Зарежи ги тези цигари“ – казваше му като го гледаше колко бе отслабнал.

Кирил внимателно отвори вратата, като искаше да изненада брат си, и се озадачи. Вътре шеташе Мария.

– Боже, господи!

– За бандит ли ме взе?

– Защо наруши закона?

– За да опороча неговият законодател.

– Мисли ли за това, което говорихме?

– Не – каза тя, като седна до него на миндерчето.

– А какво реши тогава?

– Все същото.

– Ти си много несериозна.

– Не обичам прекалено сериозните.

– И сега какво ще правим?

– Пак същото.

– Абе ти можеш ли да говориш по човешки? – раздразнен от поведението Ѝ извика той, но Мария се усмихна, притисна се до него и го целуна.

– Добре де, какво толкова е станало? – рече тя миролюбиво – Хайде, ставай да тръгваме в съвета да подписваме!

– Да, то така става. По това време те там само нас чакат... Той запали цигара и се обтегна на миндера.

– Много съм разстроена... – каза тя след малко, като завираше главата си под ръката му. – Дай да се скрия под крилцето ти. Много ми е мъчно...
И тя му разказа всичко онова, което се беше случило с нея през тези три дни. Историята с гърбавите заинтригува Кирил и той дълго мисли какво би могло да се направи, за да запази Мария стаичката си.

– Имам една идея – каза колебливо тя, – но не знам дали ще я одобриш. Ти нали имаш жителство?

– Да.

– Ще взема домовата книга уж да се отписвам. Те ще ми я дадат. Сия гърбавата е домоуправителка. Ще цъфне от щастие, че ще освободя стаята. Ще отидем заедно в милицията, аз ще се отпиша, а на мое място ще се регистрираш ти. Можеш да вземеш при себе си и брат си.

– Хитър номер! – удиви се Кирил. – Но ти, ти къде ще живееш?

– На село ще си ходя.

– Не бива така. Не е ли по-добре заедно да останем там? Аз ще се регистрирам, а след това ще сключим брак.

– Не, не искам да живеем там, докато те са квартиранти. За нищо на света не бих искала да си помрача най-хубавите дни в този отвратителен еснафски кошер. Предпочитам да отидем на квартира на друго място. Съгласен ли си да се пренесете заедно с брат си? То ще бъде временно, само за да не я вземат. После ще решаваме какво да правим за в бъдеще.

– Разбира се. Може още сега ако решиш? – тихо каза Кирил, сякаш да не чуе Сия домоуправителката.

Отвътре му кипеше, но полагаше усилия да въздържи гнева си. След малко каза:

– Стой тук, аз ще отида за такси.

– Почакай.

Тя бръкна в чантата си и извади домовата книга.

– Аз я взех днес, но не се отписах. Исках да те дочакам. Тук съм от обед, но ти много закъсня. Днес не съм ходила на работа.

– Защо не ми го каза веднага?

– Не знаех как ще го приемеш?

– Боже... не знаела. Като че ли от вчера се познаваме. Прибери книгата и да излизаме.

На една от главните улици той спря такси. Обясни на шофьора случая, като заедно с това му обеща полагаемото и се метнаха в колата. Целият Кирилов багаж се събра в два куфара, които се вместиха в багажника на Волгата. Мария предупреди, че това трябва да стане тихо. Отключи вратата, ослуша се и даде знак да влизат. Беше твърде късно, за да са будни гърбавите. Кирил внесе багажа си и за нула време оборудва една кушетка на която той трябваше да спи. След това Мария направи кафе и до късно под бледата светлина на нощната лампа, кротко крояха по-нататъшните си планове. Поне засега решиха да не бързат със сключването на брак. Това по-скоро предложи Мария, което Кирил не прие с особена охота. Не намираше смисъл да отлагат. Мъчеше се да я убеди, че гърбавите с нищо не могат да попречат на семейството им. Напротив, с техния неочакван брак ще рухнат всичките им надежди за разширение, след което ще започнат да търсят друг начин за сдобиване на по-широко жилище. Кирил изказа предположения, че е напълно възможно да им предложат от жилфонд нов апартамент като крайно нуждаещи се.

Мария го слушаше разсеяно. Беше изморена и не усети кога се унесе в сън. Сутринта Кирил рано я събуди. В милицията бяха навреме. На гишето за адресна регистрация нямаше спънки. Мария се отписа, а Кирил взе тетрадката със себе си. Вечерта тя замина на село, а той се прибра в новата си квартира. В антрето дълго рови за ключ. Сухата усойна Сия отвори вратата и внезапно се стъписа.

– Кого търсите? – попита тя непознатия, който правеше опити да отвори вратата на Мария.

– Никого, аз тук живея – спокойно отвърна Кирил.

– Как така живеете! Кой ви е позволил?

– Който и на вас, госпожа. Ето ви домовата книга и ви моля за спокойствие. Не ме дразнете защото имам лоши навици. Лека нощ!

Сия го зяпна слисана, а Кирил внимателно затвори под носа Ѝ вратата.

5

Веднага след това Кирил се срещна с брат си. Дълго обсъждаха какво да предприемат по-напред – сключването на брака или прибирането на майка им от Русе. Стоян с тревога отбеляза, че старата жена не бива повече да остава далече от тях. Тя е в тази възраст, която изисква за нея вече да се полагат грижи. Кирил не отричаше това, но той смяташе, че спешното засега е сключването на брака. Но преди това Стоян трябва да се премести при него и да освободи студентското общежитие. Брат му се съгласи. Попита има ли дюшек и завивки, защото в противен случай трябва да прахоса няколко стипендии за тези неща. С трийсет лева месечна стипендия можеше да се купи само едно одеало.

– Вземай си учебниците и идвай – каза Кирил. – Тук има всичко.

След няколко дни Стоян се премести при брат си. Когато поискаха домовата книга на Сия, за да се регистрира, тя остро се възпротиви. Каза, че това били своеволия и че Мария не била никаква хазяйка и че нямала право да вкарва квартиранти и всевъзможни приказки от този род. Това наложи Кирил и Стоян да се срещнат с кварталния отговорник на милицията. Обясниха му случая и той написа бележка:

„Предайте незабавно домовата книга на другарите, за да се регистрират!
ст. лейт. Агайн.“

Сия беше принудена да се подчини. С настаняването на Стоян надеждите на гърбавите за разширение почти угаснаха. В неделните дни тук започнаха да се събират студенти, четяха за изпити, пееха, рецитираха стихове, спореха по проблеми на социологията, правеха кафе и гадаеха бъдещето на момичетата. Мария и Кирил влязоха в тяхната компания и това беше естествен повод тя често да му гостува. Живееха задружно и в разбирателство. Тогава когато Мария мислеше да остане при Кирил, Стоян отиваше в общежитието и спеше нелегално при Ицо. Ала Сия и цялото Ѝ родословно дърво по мъжка линия зорко бдяха до най-късни часове. Баба Елена все ровеше из скрина, който се намираше в антрето, закротваше се до вратата на Кирил и се мъчеше да долови женски глас. Не оставаше нищо друго освен да го уличат в неморално поведение и с помощта на Офе организацията, в чието ръководство бе и гърбавият, да предизвикат изгонването му.

И ето какво се случи една вечер. Беше някъде към десет вечерта. Вратата грубо се отвори. В стаята нахълта кварталният милиционер. Зад него на опашка се бяха наредили Сия, Милена и гърбавият.

– Вие какво правите тук? – попита той Мария.

– Как какво прави? – възмутено попита вместо нея Кирил. На гости ми е. Що за въпрос?

– С тебе не говоря, питам нея. Какво правиш по това време тук?

– Моя си работа. Преча ли на някого?

– Ставай и си хващай влака за село! Тръгвай пред мен – заповяда кварталният милиционер. – А тебе – обърна се към Кирил, – предупреждавам, при втори подобен случай ще те изгоня от моя район.

– Виж какво, старши – сдържайки възбудата си каза Кирил, – това момиче никъде няма да мръдне оттука. От днес тя е моя жена и те предупреждавам да не ме безпокоиш и да не подронваш авторитета на семейството ми под влиянието на чужди интриги, без да си проверил случая. Второ. След десет часа законът ти забранява да влизаш в който и да е дом, освен със заповед на прокурора за арестуване при изключителни обстоятелства. Питам те имаш ли заповед, за да нахълтваш в дома ми? Нямаш! Тогава утре ти, аз и това момиче ще се срещнем в районното управление на МВР при полковник Симеонов. Там ще покажеш документите си, които ти дават право след десет часа вечерта да нахълтваш в дома ми и да тероризираш семейството ми. А за клеветата след това ще те съдим. Писна ми вече от мръсотии. А на тези мръсници, които са те довели тук, след като ти си отидеш, ще им счупя главите. Това гнездо на кърлежи ще го разтуря, да се разберем.

Името на полковник Симеонов съвсем неочаквано респектира кварталния и той навреме се усети да промени курса. От дългата си практика знаеше, че с името на полковник Симеонов никой не си позволяваше да злоупотреби. А тези, които са си послужили с името му, винаги са се оказвали все хора за уважение. Надуши с острото си обоняние на добре дресирана хрътка, че много мръсно е подведен от тези циганори, които до един бяха се натикали в ръководството на кварталното Офе. Но... вече бе направил първите си стъпки и беше неудобно като властно лице да се връща назад.

– Слушай, момче, разбирам те – рече той меко. – Нека да излезе сега пред мен в мое присъствие. Разбираш ли? – и той кимна към вратата, зад която слухтяха гърбавите. Даде му да се разбере, че не е удобно сега да взема друго решение. – Вземи си чантичката, момиче, и си върви, а ти ела с мене да се разберем навън.

Това оскърби Мария и тя не успя да сдържи сълзите си. Излезе, последвана от Кирил, който я молеше да не тръгва никъде, че всичко ще се уреди. На улицата офицерът Ѝ каза почти шепнешком да не ходи никъде.

– Повърти се тук наоколо, докато аз си отида, и се прибирайте. А утре аз ще се оправя с тях. Ще им дам едно разширение.

Успокоена, Мария остана на ъгъла на първата пряка, а Кирил изпрати кварталния до тролейната спирка. Раздразнен от измамата на гърбавите, офицерът запали цигара, докато чакаше трорейбуса.

– Добре де, Кириле, защо не ги уреждате тези работи навреме? Виждаш ли сега какво се получава? Брат ти къде спи?

– В общежитието.

– А е регистриран тука. Разбирам ви бе, момчета, ясни ми са тези работи. Номерът е да запазите квартирата, а същевременно и да не загубиш и момичето. Всичко това ми е ясно, ама ела бе, ела при мене в приемната, обясни ми, па ще измислим нещо като временна мярка. Хора сме. А вие я карате хашлашки. Защо не се ожените първо...

– Не можем да смогнем. Не виждаш ли, че те напират за квартирата? Трябва куче да вържа на вратата, заради тях. А и нямам пукнат грош. Как да вляза в съвета без един лев?

– Че кой те кара да правиш сватба. Сключи си брак, за да ти са в ред документите, и си гледай кефа. Когато събереш пари, тогава ще си правиш почерпката. Не отваряй по този начин устата на клюкарите. За тази работа пари не трябват. Фащай двама свидетели и отивайте в гражданското. Момичето си го бива, не е за изпускане. Това е, действай! А що се отнася до законите, и аз не одобрявам това бъркане на властта в личните работи на хората, тези регистрации, тези жителства. Това ми прилича като в крепостническия период. Ама какво да правя, братле, изискват го и от нас. Такива ни са законите и разпоредбите. Това е. Извинявай, но това е положението. Действай и не бой се!

Тролеят дойде и кварталният се метна в него.

Кирил се върна в стаята, но Мария я нямяше там. Вратата беше полуотворена. Усъмни се да не би гърбавите да са тарашували. А Мария, къде се бе дянало това момиче? Нали всичко се размина. Човекът разбра истината и каза сам да не ходи никъде. Тръгна да я търси из махалата. Къде ли може да е отишла?! Освен лелите си от втория етаж тук тя нямаше други роднини или познати. При тях не е, в това беше сигурен. За село не бе заминала, защото вече беше твърде късно и нямаше влакове за там. Къде може да се е дянала!? Втурна се към кварталната градинка. Обиколи почти всички пейки – нямаше я. След това тръгна по една улица, която беше в гръб на тяхната къща, заобиколи кварталчето, върна се отново към градинката и някъде в тъмното до високата желязна ограда той долови глухо стенание. Върна се и забърза по посока на плача. В едно потайно ъгълче наистина се забелязваше човек.

– Марийче, ти ли си? – извика Кирил, но оттам никой не отговори.

Приближи се и в тъмнината разпозна нейната фигура. Тя беше клекнала долу ниско на тротоара и неудържимо плачеше. Кирил я изправи, взе я в прегръдката си, но момичето не можеше да се успокои.

– Ела с мен – каза той утешаващо. – Нали трябваше да ме почакаш?

– Не, там повече никога няма да дойда – говореше през сълзи Мария. – Такъв позор... знаех си, че са мръсници, знаех си, че са способни на всякаква низост. Не искам да ги виждам, нито тях, нито квартирата – и тя зарови лице в гърдите му. Заплака още по-неудържимо.

Отведе я в градинката и дълго стояха на една пейка, закътана между храстите. Минаваше полунощ. Градът спеше, спеше малкият квартал. Далече някъде по тролейната линия се чуваха електрически експлозии, които предизвикваха светкавици. Това бяха може би последните тролейбуси.

– Успокой се – тихо Ѝ нашепваше Кирил, галейки косите Ѝ. – Всичко ще се промени. Ще напуснем тази къща, разбираш ли? Не си струва да се разстройваш за това. Зарежи ги гърбавите, те не заслужават такова внимание. Пази си нервите.

Говореше Ѝ топло, успокояващо и може би тази тъй жадувана нежност още повече отприщи бента на сълзите й. Тогава той я притисна по-силно до себе си и започна да нарежда като бабичка:

– Поплачи си, поплачи си, пиленцето ми, звездичка моя... гушни се под крилото ми и си поплачи на спокойствие. Така по-бързо ще ти олекне... Нани, нани, нани!... Подрусваше я като пеленаче, от което Мария се развесели. Стана Ѝ смешно. Странни обрати ставаха в това момиче, но Кирил не се изненада, макар за първи път да виждаше човек, който едновременно да плаче и да се смее.

– Ти ми приличаш на стрина – каза през сълзи Мария. – Защо ме друсаш така? Аз бебе ли съм ти?

– Горе-долу нещо такова – рече Кирил, като я чукна с пръст по носа. – Виж колко си грозна като ревеш.

– Нищо пък, нека... защо ми пречиш да си порева? Така де... – и тя отново се приготви да надуе гайдата, но Кирил извика:

– Стоп!

Тя го погледна въпросително.

– Какво пък сега?

– Стига толкова. Ставай да си вървим, а утре в съвета. Когато се прибраха в квартирата, светлините на къщата вече бяха угаснали. Най-после бе дошъл часът на спокойствието.


6

Докато Мария боледуваше, борейки се със своите объркани чувства, Кирил полагаше всички усилия да осигури свидетелите и запази ред в съвета.

– Много те моля – каза Мария с огорчение, – нека това да не става в неделя, нито в събота. Не искам да бъда предмет на съжаление. Ти си по-добре с това костюмче, но аз с тези вехти поли и басмяни блузки... Не, не... когато ти казах, че не искам сега, то беше само затова, че нямаме спестени пари... Ние не можем да купим само булчинския тоалет, а ресторанта, това е нещо ужасно. Ти едва успя да върнеш дълговете си, а моите родители са също в окаяно положение. Баща ми не внася нищо в къщи, защото го пропива, а майка ми едва успява със заплатата си да издържа сестра ми.

– Търкулнало се гърнето и си намерило похлюпака – каза развеселен Кирил. – Изобщо защо го преживяваш така дълбоко? Хич да не ти пука. Отиваме тогава през седмицата, удряме печатите в паспортите и адиомаре.

– И ти знаеш, че не е точно така, нали, Кириле? Знаем, че знаеш, но си решил просто да ме утешаваш. Разбирам те... Е, отивай, може пък да е за хубаво.

Срещна се с брат си в стола на университета. Стоян режеше хляб в кухнята, когато го извикаха през гишето, че брат му го търси. Искрено се зарадва. Беше с бяла престилка и приличаше на миячка.

– Боже мой, студент! – ухили се Кирил. – Докога ще си в кухнята?

– Почакай ме, след пет минути излизам. Обядвал ли си?

– Не, но ще потърся да взема нещо за в къщи.

– Нищо няма да купуваш. Защо не доведе и Марето?

– Разстроена е, не Ѝ се излизаше.

– Много изтегли това момиче. Но да се надяваме, че всичко ще се оправи. Сядай там някъде, аз ще изнеса храна за двама ни. Имам един спестен купон.

– Недей, не ми е удобно... не съм студент...

– Сядай, сядай!

След малко Стоян започна да пренася чиниите. Накрая подаде на Кирил нещо увито в амбалажна хартия.

– Вземи, това са няколко кюфтета за Марето да обядва. Ицо ги изпраща. Започвай да ядеш и разказвай какво решихте.

– През седмицата мисля, че ще е най-добре да се явим в съвета. Ще минем по-незабелязано.

– Защо държиш да е незабелязано?

– Заради тоалетите. Марето е гола като свраче.

– Колко пари имаш?

– Стотина лева я имам, я нямам. Това, което ми остана от заплатата. Нали изпратих на мама в Русе за храна и за наема. А цялата тази церемония няма да струва по-малко от една хилядарка. Отде толкова пари. От ДСКаса мога да изтегля не повече от двеста лева. Чувам, че щяло да има нова наредба за отпускане на заеми до хиляда лева, но кой знае кога ще стане това.

– Да, много сложно стана всичко в живота ни. Да няма човек пари да се ожени като хората. Тогава какво предлагаш?

– В четвъртък в единайсет в съвета.

– Удобно е. Тогава не съм дежурен.

– Намери ли свидетели?

– Аз и Ицо.

– Може ли двама мъже? Обикновено стават мъж и жена.

– Може. Аз питах по телефона един приятел, който работи в статистиката. Каза, че това не пречи брака да бъде сключен.

– Тогава всичко е наред. Аз ще наема фотограф.

– Ще се оправим. Фотографи има колкото си щеш. Въртят се като мухи на мед. Няма да наемаш отвън. Аз вземах стипендията, имам трийсет лева...

– До тях да допрем.

– Яж, яж, не си оставяй яденето. Не бива да го хвърляме – подкани го Стоян. – Взел съм билети за „Царицата на чардаша“ в музикалния. Имам четири билета, но както виждам ще бъдем само ние тримата. Кажи на Марето да се приготви до седем часа. Ще се поразведрите малко.

– Защо трима?

– Така. Хванах едно миньонче, но то нещо се подръпва. Няма да го моля.

– По колко стотинки ви са купончетата за стола?

– Трийсет. Три яденета за трийсет, бива си. Добре сме засега. За осемнайсет лева обед и вечеря за цял месец – божествено.

След обяда излязоха пред мензата да изпушат по една цигара. Там се срещнаха с Ицо, с когото Кирил се познаваше още от Русе. Той бе съученик на Стоян от вечерната гимназия. Заедно посещаваха литературния кръжок в Дома на културата. Тогава Ицо правеше опити в поезията.

Ицо знаеше за създалите се тягостни отношения между Мария и квартирантите, затова предложи на Кирил варианта да направят замяна с квартирите, като преотстъпваше своята на Кирил и Мария, която се намираше на „Пети километър“, а да се нанесе със Стоян в Мариината. Този вариант се хареса на Кирил и му обеща, че ще говори с Марето. Не беше сигурен обаче дали хазяите на Ицо ще се съгласят да приемат младо семейство.

Поговориха за още някои подробности около деня, в който ще се сключва брака и се разделиха.

Вестта за замяна на квартирата зарадва Мария. Цял ден си мисли как ще изглежда всичко това и накрая реши точно обратното. Защо трябва да отстъпва в тази проклета битка с гърбавите? Това няма ли да означава, че се е оказала слаба и да им даде възможност да тържествуват над това, че все пак са я принудили да се махне оттука? Не, край! Тук ще останат!
Последната им надежда беше изтичането на нейното жителство, но уви, нещата се промениха. Може спокойно да се пукнат от яд, че не успяха. Сега нищо друго не им остава освен да си хапят опашките от злоба.

Вземаха си няколко дни отпуск и се заловиха да ремонтират стаята. Кирил извика бояджия, изнесоха багажа навън и майсторът така омаскари всичко, че още един ден си играха, докато всичко поставят на мястото му. Освежи се. Лимоненожълтият цвят на стените правеше стаичката по-слънчева.

И така четвъртъкът дойде неусетно. Кирил повика такси. Пред районния съвет чакаха Ицо и Стоян, като извадени от гардероб. Ицо беше излъскал от преглаждане сивия си панталон, а под крачола на Стоян се синееше пижамата, която беше купил на брат си за подарък.

– Защо си я навлякъл? – попита го Кирил, не сдържайки смеха си.

– За да ми държи изпънат панталона. Много отънях в последно време.

Влязоха в ритуалната зала безшумно и застанаха в средата Ѝ като стъписани. Излезе служителката, на която предстоеше да прочете словото си. Стоян избута брат си напред и подкани Мария да го последва. Приближиха се до трибунката. Служителката им поиска паспортите, които остави на масата до печатите. Попита кои са младоженците, защото по нищо не се различаваха от останалите.
Докато служителката им задаваше въпроси и те отговаряха, в залата внезапно се появи фотограф – висок, сух с олисяло чело. При всяка поза той клякаше толкова ниско, че след това се измъчваше, докато стане. Веднъж залитна да падне и Стоян тънко се усмихна, защото видя, че и краката на фотографа бяха окльощавяли като неговите.

Когато церемонията свърши, фотографът им поиска десет лева и Кирил ги тикна в сухата му ръка.

– Момент – извика той след него. – Адресчето, моля, за да ви ги изпратя.

След всичко това излязоха навън. Беше топъл летен ден. Стоян изпуфтя тягостно.

– Ох, завирам в тази проклета пижама. Давай да се пъхнем някъде на сянка.

– Къде ще празнуваме? – попита Мария. Стоян кимна към близката шкембеджийница.

– А?! – озадачи се Мария. – Нали обеща, че ще намериш ресторант?

– Намерих, но много скъп. А тук ще се наядем като момченца. Влизайте, не му се плашете. Свои хора сме си. Сега ще ви устроя попска трапеза като на задушница. Само че първо ще ме извините за момент.

Докато те заемаха една крайна маса до прозореца, Стоян се пъхна в тоалетната, след което излезе оттам с пакет в ръцете си.

– Заповядай! – каза той на брат си и му пъхна пакета в ръцете.

– Какво е това?

– Пижамата. Сватбеният ти подарък. Изхлузих я, че щях да получа топлинен удар.

Стоян даде двайсет стотинки бакшиш на циганката, която събираше канчетата, и тя старателно почисти масата. След това двамата свидетели на брачната двойка енергично сервираха по една двойна шкембе чорба, по четворка кебапчета на скара, за Мария десертче – еклер, а иначе десетина бири да има резерва за допиване. От рестото успя да купи седем „Кариочки“ и два пакета „Плевен“.

Мария избутваше с лъжицата си парченцата телешко шкембе, за да си посръбва от бульона, а Стоян целомъдрено заключаваше.

– Ще ви върви като по водичка.

– Дай боже! – рече Кирил. Мария се засмя.

– Гола водичка сме си, ама карай да е весело. Може пък да е за хубаво.

– Важното, Маре, е това, че се харесвате! – допълни Ицо. – Това е важното, останалото е вятър работа.

Циганката беше съобразителна жена. Взе от кухнята четири водни чаши и постави с подчертано старание пред всеки един от тях. Тази мила дреболия трогна Ицо и той Ѝ отвори една цяла бира, а с вилицата си с неотстъпваща вежливост Ѝ поднесе кебапче. Без да снема поглед от Мария, циганката рече:

– Убаво ви е момето би момчета! Да ви е живо и здраво! По лицето му добро пише и в очите му има много добро... хама добро не е видяло. А наздраве!

– Познаваш, ама ние лоши ли сме? Я виж нейното момче какво е гадже! – подхвърли Ицо.

Стоян обаче обра всички точки. Той взе ръката на циганката и като Ѝ се усмихваше любовно, започна да Ѝ шепне:

– Искаш ли да ти гледам, сестро, на ръка? Аз много познавам. Ще ти гадая по линиите на живота...

– Ее-е-е-е – почти извика от изненада циганката, в което имаше и малко обида. – Ти на мене ли ще гледаш бе, мене не мож ме излъга. Гледай на момичето. Аз на таквоз нещо ни вярвам.

– Щото и аз – рече Стоян, – ама познаваме, нали? Всичко можем да ти кажем.

Циганката се усмихна добронамерено и каза:

– Ей, ти си голям тарикат!

След обеда се поразходиха по улиците на града. През юни е приятно човек да стори това, стига да има свободно време. На Кирил му се струваше, че едва сега вижда истински столицата. Колко много народ се движеше по нейните улици! Къде ли отиваше този народ? Не работеше ли? И ако наистина не работи, кой го храни тогава? „Имало е и друг живот, братя – помисли си с едно тихо разочарование. – Имало е и си има. А ние бачкаторите виждаме столицата само по тъмно.“

Мария се радваше на синьото небе и разшумялите се кестени. Замечта си, ех, поне една година да е свободна, за да си поживее безгрижно, без да става сутрин в пет часа, за да хваща автобуса за Кремиковци, без да миели за квартири, за наеми, за пари... Би ли Ѝ подарил Кирил една такава година? Тя се усмихна тъжно. „Когато изляза по майчинство.“
Стоян и Ицо класифицираха минувачите в социални категории. Като бъдещи социолози търсеха най-рационалната система за извличане от минимум анкетирани максимум информация. След някое време Стоян въздъхна дълбоко и произнесе:

– Благодат!... Имам чувството, че за първи път дишам като човек. В тази менза се вмирисах на лучени яхнии и помия, а в квартирата на цигари. Ее-е-ех, то било хубаво да си жив човек!...

Вечерта се събраха в дома на младото семейство на кафе. Стаичката, която беше три на три, успя да събере четиринадесет човека. Момичетата се бяха насадили като кокошки на полог по четири на креват, а момчетата накацали кой където намери. Всеки държеше кафето си в ръка. Масата изхвърлиха в антрето, за да се отвори място за танцуване. Ева, сестрата на Колю Марков от Сливен, домъкна някакъв стар грамофон, но плочите бяха съвършено нови и мощни. Тогава беше времето на „Хали-гали“ и „Шейка“... Коко от МЕИ-то осигури меко рубинено осветление като в бар „Астория“.

Една неповторима студентска и младоженска вечер! Тя остана завинаги в душата на Мария и когато Ѝ станеше тягостно, се връщаше с тиха печал към нея.

Внезапно Колю, братът на Ева извика:

– Горчиво-о-о-о!

И момчетата награбиха колежките си, като смятаха, че това се отнася за тях.

– Сто-о-оп! – извика отново Колю. – Граждани, вие да не би да сте младоженци, а? По-кротко!

Гърбавите се бяха свили в гнездата си и се изяждаха от завист. До късно в малката стаичка се танцува и пя, необезпокоявани от никого. Тази нощ кварталният отговорник не отвори вратата и повече в тази къща той не дойде. На другия ден Кирил му занесе в приемната бутилка джин заедно с паспортите. Изпушиха по цигара, а после се разделиха като приятели.


7

Така се изнизаха дните на брачната отпуска, неусетно, защото бяха твърде малко, а изпити жадно. Може би и затова останаха завинаги живи, които дълго през годините след това спохождаха сънищата им.

Служебният автобус отново ги понесе към Комбината. Отново започнаха онези сиви, и слънчеви дни.

Веднъж Мария намери в пощенската кутия телеграма. „Кирчо, пристигам с целия си багаж в петък. Посрещни ме. Майка ти.“

Мария се зарадва и предложи на Кирил да не търсят за жената поне засега отделна квартира. Все някак ще се сместят тук. Така и парите ще се централизират на едно място и по този начин ще се намалят разходите на семейството.

Майката на Кирил пристигна с товарно такси, придружена от брат му. Багажецът Ѝ, който се състоеше от един прояден от червеи съндък, изработен от кадърен майстор още миналия век, няколко бохчи и мукавян голям куфар, в който бе събрала кухненските съдове, беше сместен в стаята и никак не изглеждаше претрупано и задушно. Мария дълго разпитва старата жена, как е живяла толкова време сама. Не Ѝ ли е било трудно, особено през зимата? Как е смогвала с толкова оскъдни средства да преживява?

– Сама си знам... – отвръщаше замислено жената, – човек свиква с три и с триста.

– Ами ако не може да свикне?

– А-а-а-а, може, може. То от него не зависи. То живота ще го накара да свикне. Ще не ще, де ще оди? Като не ти стигат парите за месо, ще ядеш бобена чорбица, а като не ти стигат за боб, тогава ще си вариш лучена. Намира се колай на всичко.

До късно вечер баба Тодора Ѝ разказваше за своя тежък живот. Как осакатяла с единия крак още като момиче през тринайсета година. След това пък румънците завладели Добруджа, превзели и тяхното село Сребърна. Младите, които имали коне и каруци, избягали подир българската войска в стара България, а сакатите, старците и децата си останали по домовете... един вид като в плен. Така изкарали няколко години под румънско и баба Тодора с една нейна приятелка – млади момичета по онова време, качили се на парахода в Силистра, че ха за Русчук. Оттам на влака, че чак в Бургас. И там живели до освобождението на Добруджа. Там я намерил бащата на Кирил, който също бил от силистренските села. Когато румънците се изтеглили през четиреста, цялото семейство отново се прибрало в Силистра. Тогава Кирил бил вече на четири-пет годинки, а Стоянчо таман прохождал. Не им бил лек животът, щото все живеели но чужди къщи. На фронта през Втората световна война раняват баща им и като се връща от Драва, умира от туберкулоза. Оттогава майката на Кирил с куц крак поела грижата на семейството. Как ги е отгледала тези две деца, сама жена – тя си знаеше.

– Че тъй, Марийке, свикнахме си тримка. Като тръгне един нанякъде, и другите двама подире му. Доди у София Стоян да учи и брат му с него. Тъй съм ги учила още като деца... да не се делят, да си помагат като братчета. Доволна съм. И мене не ма остават без хляб. Грижат се. Те ми са на мене богатството. Къде да ходя на друго място. Където са децата, там и аз...

Не мина седмица, откакто пристигна бабичката, и Сия гърбавата не закъсня с интригите. Издебна младите, когато са на работа, пъхна се при старицата и успя да Ѝ наговори куп страхотии, че Мария била гонена от милицията, че живеела незаконно в града, била е неморална, за което родителите Ѝ са я били зарязали, че преди да се ожени за Кирил, тука в тази същата стаичка била спяла с двамата братя едновременно. Кирил се бил оженил за нея, защото го била заставила властта. Говореше Сия и чакаше старицата да се разочарова, да съжали защо е дошла тук, да си събере багажа и да се върне пак там, откъдето е дошла. Ала баба Тодора я изгледа враждебно, което изненада Сия, и като стана от кревата, тя Ѝ посочила вратата с пръст.

– Вън!

– Не ми ли вярваш?

– Отивай си, ти си лошав човек! Отивай си и повече да не говориш така, щото ще накарам Кирил да те даде на съда. Махай се, докато не съм викнала милиция.

Сия се изхлузи през вратата и повече не проговори с бабичката.

„Кучка с кучка такава... – гневеше се старата жена. – Гледай каква змия се завила в къщата им!“

И тя се сети, че преди да тръгне от Русе насам бе им гледала на боб. Още тогава бобът Ѝ предсказа, че край Кирил и булчето му се навърта жена със змийска глава. Рече да му го пише в писмо, но знаеше, че младите не вярват в такива неща. Но бабичката си имаше едно наум и ето на, злото само отвори вратата и се пъхна при нея.

„Чума да я тръшне дано!“ – закълна я баба Тодора, а на другия ден отиде на черква да запали свещ за здравето на младите, като помоли господ да прогони злото, което се навърта край тях и иска да им развали семейството.

От оня случай Сия вече не се осмеляваше да говори с бабичката. Мина седмица време и баба Тодора намери удобен момент, когато Кирил си беше сам в къщи да му каже за случилото се и да го попита.
– Вярно ли е, ма мама, туй дету онази змия говори? Тревожа се за тебе, ако е вярно...

– Глупости. Те се изяждат от злоба, че не можаха да изгонят момичето. Не ги слушай какво говорят. Хубаво си направила, че си я изгонила.
И Кирил Ѝ разказа цялата история с Мариината стаичка.

– Слушай, мамо, няма да дам прах да падне върху това момиче. То ми е всичко – каза Кирил и сложи длан върху сухата ръка на старицата. – Човек убивам заради нея!


* * *

Заживяха си добре. След това се роди Асенчо, но те му викаха Муцка, защото беше още бебе. Радваха се всички, че Марийчето се оказа мъжка майка. „Мъжко момиче си ми ти!“ – рече Ѝ Кирил с нескрит възторг, когато я вземаше от родилния дом.

Малкото беше чипоносо и своенравно, но Мария беше доволна от бебешките му месеци. Докато навърши годинка, почти прекара в сън. Кротко си живееше детето, докато се появиха тези жестоки колики...


8

Гласът на доктор Софронов отново се чуваше по дългия коридор на болницата. Сигурно пак бе повел лекарки и сестри след себе си на визитация. Идеха насам. Мария усети стъпките им пред самата врата на бокса.

– Тук случаят е малко по-особен – чу думите му, – безнадеждно е, какво ли не приложихме, не приема.

Вратата се отвори. Мария седеше върху завивките на леглото и четеше захласнато някакъв криминален роман.

– Как е самочувствието? – попита доктор Софронов. – Юнакът посъживи ли се?

– Спи в момента – каза тя, като вдигна рамене, с което искаше да каже, че не вижда кой знае какви промени в лечението му.

Доктор Софронов го погледна от разстояние, като не позволи да го събуждат.

– Можеш да се обадиш на съпруга ти да дойде. В понеделник ще ви изпишем. В къщи обстановката е по-добра отколкото тук. Трябва да му давате повече витамини.

– Мерси, докторе, за полезните съвети – каза Мария, съкрушена от всичко онова, което чу преди да влязат в стаята. – Жалко е само това, че издупкахте детето, отровихте го от тези не знам колко инжекции и сега дори нямате смелостта да ми кажете истината в очите, че сте безсилни да го спасите...

Доктор Софронов се стъписа от неочаквано смелите думи на майката, а останалите се почувствуваха страшно неловко. Мария имаше още много силни и тежки думи, които можеше да изрече в този час, но мъката за детето я задавяше и тя не беше в състояние повече да говори. Обърна се към стената, наведе глава в скута си и заплака безпомощна с разсипани надежди. Когато вдигна глава и се обърна, в стаята вече нямаше никой. Те бяха си отишли.

Два дни след това Кирил взе детето и тръгна по дългия коридор, съпровождан от доктор Софронов. Имаше чувството, че докторът искаше да му каже нещо поверително в отсъствие на съпругата му.

– Детето не е добре – каза той смутено. – Изписваме го, защото е безсмислено повече да го държим тук. Всичко, с което разполага болницата, сме го приложили. За съжаление ефект няма. Организмът му изхвърля всичко...

– Какво да правим тогава?

– Опитайте с народната медицина... дано да помогне нещо... Струва ми се, че това дете може да го загубите... Но... вие сте млади още... имате възможност за друго дете...

– Разбирам ви, докторе... – каза Кирил, превъзмогвайки тежестта, която притискаше гърдите му и го задушаваше. – Разбирам ви, благодаря за откровението...

За този разговор Мария научи след години. Прибраха се в дома. Баба Тодора взе внучето си в прегръдката и дълго го оглежда, след което каза с учудващ оптимизъм.

– И това са ми биле доктури... Една диярия не могат да спрат. Баба ще го изцери, ще му запуши баба дупенцето. Какво юначе ще ми стане то, ехе!
Сетне се обърна към Кирил.

– Да ми намериш за утре шипков мармалад... ама чист да е. Има един такъв смесен с ябълки, не ща от него. Да е чист, само от шипки. И ще отидеш в магазина да ми купиш малко смрадлика. В магазин билка. Донеси ми тези работи и ме оставете. Марийке, ти не се плаши, щом баба ти Тодора е тука, ще го оправим.

Цял ден Кирил се щура из магазините. Пита, разпитва за такъв мармалад, но не се намираше. На другия ден пенсионер му каза, че видял калъпчета от такъв мармалад чак на „Горнобански път“ в някакво сбутано магазинче. Вдигна се Кирил и откри магазинчето. До вечерта осигури и смрадликата, с което развърза ръцете на бабичката. Старицата си разбираше от работата. Опалваше печката до зачервяване. След което в добре затоплената стая дълго къпеше детето в тенекиеното корито, разтриваше всяко мускулче на телцето му до зачервяване, разтриваше вратните му жили, разтриваше всичко, което подлежи на разтриване. Пареше го с орехова шума, а сетне тикаше в устата му биберона с топъл сироп от шипковия мармалад. Първите дни то не умееше да смуче, но баба Тодора не се отказваше, докато не му напълни стомахчето.

Всяка вечер Мария и Кирил още от вратата питаха:

– Как е детето?

А тя им отговаряше:

– Много бързате.

Докато една вечер с истинско щастие в очите тя им съобщи, че разстройството му е спряло.

Минаха десетина дни и детето започна да се съвзема. Баба Тодора подмени шипковия мармарлад с пюре от картофи и бульон от пиле.

Една сутрин Мария изпусна влака за първата смяна. Беше толкова изморена, че не успя да се събуди навреме. Слънцето вече прокарваше лъчите си изпод пердето. Тя надникна над детското кошче. Детето беше се разбудило. Един лъч си играеше с нослето му, гъделичкаше го по клепачите и по устничките му се прокрадваше събуждаща се усмивчица. Искаше Ѝ се да извика от радост, но баба му спеше, спокойно и леко и в този спокоен сън Мария сякаш усети едно голямо удовлетворение от стореното през тези дни. Прихлопна вратата и дълго подтичва към гарата. Сладка умора хлуеше в гърдите Ѝ, сякаш за да ги разшири и изпълни с утринната свежест, която Ѝ връщаше полека- лека надеждата.
Вечерта, когато отвори вратата на стаичката, завари баба Тодора да друска детето в скута си и да нарежда: „Хубавото ми момченце, какво юначе ще стане то на баба... И войниче ще иде... бабиното войниче!“

Гледаше ги Мария и не можеше да повярва, че тази шепа мръвчица ще порасне, ще се източи като филизче, ще стане голямо момче и ще иде войниче, както нареждаше баба му.

Може би това се случи в края на лятото, когато пред къщата една сутрин спря голям камион с две ремаркета. От него слязоха трима товарачи и съдия изпълнител – слабоват мъж с прошарени коси и уморено лице.

– Хайде, започвайте! – каза той на товарачите.

До вечерта багажа на Сия и Милена беше изнесен. Делата, които Кирил води в продължение на година срещу квартирантите, не останаха напразни. На следващия ден, когато влезе да разгледа освободените стаи, той се ужаси. Електрическите ключове бяха натрошени с чук, инсталацията изскубана, от тавана висяха разголени кабели. Някъде, където е било възможно, бяха изкъртени тръбите, по които минаваха жиците. Стаите бяха опустошени и обезобразени като след бомбена експлозия, но свободни. Освободен беше целият етаж. Към него се приближи Мария, той усети дълбоката Ѝ въздишка, пълна с облекчение. Сякаш не стаите бяха свободни, а всички хора по света от тази проклета тягост, която съсипваше живота им.

... И както някога, в онези първи дни тя се притисна до Кирил, за да го погълнат дълбоките Ѝ бадемови очи и да го опарят горещите Ѝ чувствени устни, за да прошепне душата й:

– ... Звездичка моя...

София, ул. „Д-р Лонг“, 1970 г.