Васил Дечов

 

ГДЕ Е СТАРОТО СВЕТИЛИЩЕ НА БЕСИТЕ И САТРИТЕ?

 

Древният историк Херодот, като описва нравите и обичаите на старите тракийски племена, разправя (Кн. VII, гл. 110 и 111), че едно от тия племена, а именно Бесите,[1] населявали южните страни на Родопите между Струма и Места и служели катo жреци на друго тра­кийско племе, наречено Сатри, което пък населявало центра на Родопите. Това племе от никой завоевател не било поробвано. Сатрите населявали най-високите планински места и са имали храм - светилище на най­-високата Родопска местност, наречена Ниса, в чест на Дионисия, бог на веселбата. Светилището твърде много помогнало за укротяване дивите нрави на тези пле­мена. Г. Ст. Захариев в своето описание на Татарпа­зарджишката кааза на стр. 72 казва, че това свети­лище се намирало на Гьозтепе, близо до помашкото село Наипли (турска Рупчоска околия, бивши непре­дадени села). Обаче това било разправяно на г. За­хариева от други лица, а сам не бил ходил на мястото.[2] Разказвачите казвали на г. Захариева, че на Гьозтепе имало развалини от големи каменни сгради, по които се виждали надписи, гробници и пр. На основание тия сведения, одринският руски консул г. Лишин, придружен от своя драгоманин г. Кованджи и от турската полицейска стража, през 1891 година е обиколил всички планини около Наиплий, но не само че не е намерил някакви развалини, но указало се, че и названието “Гьозтепе" не съществува.[3] Планинските върхове около Наиплий носили други названия. От тая проверка излиза, че писаното от г. Захариева за светилището на бесите и сатрите е невярно. Но дали е имало такова светилище по върховете на Родопите, е още въпрос неразрешен, защото, ако на Наиплийските върхове поне за сега не се знаят следи от старо­времски сгради, то другите Среднородопски върхове имат и то на няколко места. Ний тук ще кажем няколко думи само за развалините при Чилтепе и Енихантепе. Тия планини се намират в югоизточна посока 20-25 километра далеч от Чепеларе. Те са на самата гранична чърта. Чилтепе прилича на полукълбо или стар селдко кожан калпак, поставен връз един дебел дървен три­ножен стол. Двете ноги или бърда са обърнати към север, а третият към юг. Северните бърда се намират в България, а южните - в Турция. Там, гдето се съ­бират северните бърда, в полите на самия връх Чил­тепе има една падина с течеща вода в северозападна посока. Дясната брегова страна на тая падина е по-сложна - представлява не толкова стръмнa площ, сгoдна за строене сгради. Тази площ ое нарича "Мънастир". На една част от нея е построено новото българско селце, наречено с старото название "Манастир". Къщите на селцето са построени връз стари зидови основи. Когато да строят къщите си, мънастирци са откривали в новите основи стари зидове. Тия зидове ­са послужили за нови основи и зидове. Освен това един мънастирец, Велко, изкопал една каменна статуя, представляюща гол човек. Нозете и ръцете на статуята били счупени. Статуята била счупена съвсем от зида­рите и частите й вградили в стената на една къща. Друг мънастирец намерил в развалините едни съвсем здрави (не ръждясали) железни големи клещи, които дал на ковача да му направи от тях разни сечива. Аз заварих у ковача само част от тия клещи. Трет мъна­стирец намерил тоже в развалините една голяма и обла желязна кипчьо (голяма лъжица) с дрьжка, която, за щастие, е запазена непокътната, а днес за днес с нея епитропът лее свещи за черквата.

От селото надолу мястото е покрито с едра букова гора. Цялата гора и празните около нея места са пълни с развалини от големи сгради. Тия сгради са правени в правилни редове и по всичко се познава, че някога тук е съществувал голям град. Развалините при Мъ­настир обемат едно пространство не по-малко от един квадратен километър. От развалините на долу и от двете страни на дола явно личат следите от стари ру­докопи. На някои места рудата "галенит" е излязла почти на повръхността. По-доло от старите рудокопи, около 2 километра далеч от селото в "Конакдере", се намират другите рудници, наречени сега званично "Лъ­кавски рудници".

Срещо новото селце Мънастир, на второто бърдо, съставляюще вторият триножник на "Чилтепе", се протака от север към юг един старовремски дълбок окоп (хендек), който на лъкатушки (змиеобразно) излиза на самия връх "Чилтепе" и оттам прехвърля границата. Окопът е врязан в земята повече от един метър на дълбочина. Бърдото, по което върви окопът, е цяло покрито с стара гора, а в самия окоп са из­расли букове, на които дънерите в окръжност са де­бели повече от 2¹/₂ метра. Следи от тоя окоп се забе­лязват до самите развалини. Според казването на окол­ните помаци, този окоп е бил някога коларски път и по­неже вървял по стръмни места, пороите са го издълбали, та сега представлява широка вада (изкоп).

По средата между селото и границата окопът се до­ста разширочава, но става по-плитък. На ляво (като се гледа и върви на юг) от разширочената част се забе­лязват в гората големи плоски камъни, наредени във вид на амфитеатър. Само малка част от тях, с човешка ръка наредени камъни, се виждат цели, а по-голямата част е полу и изцяло покрита с пръст, дървета и шума. Околните помаци казват, че там, дето са наредени ка­лапнатите големи камъни, в старо време е ставал голям панаир. По-горе (нещо около 300 метра далеч от "Па­наиргището") до самия връх на Чилтепе на една обла равнинка се намират огромни развалини от стари сгради. Тия развалини обемат едно пространство, кол­кото сградите на Бачковския мънастир. Мънастирци и помаците наричат това място "Петлите". Суеверните по­маци твърдят, че на Великден ноще от развалините се чувал звон (глас) на голяма камбана. Мънастирци ми разправяха, че, освен видените от мене развалини в гъстите гори на и около Чилтепе, имало още много грамади от стари сгради.

На изток от Чилтепе се издига друг висок връх­ - правилен конус (къжел), наречен Енихантепе или Ениханбаба, както казват много набожните помаци. Чилтепе и Енихантепе се разделят само с една малка седловина (кеди). Из северната страна на тая седловина в полите на Енихантепе се намира студен извор. Около извора има много струпани камъни - привременни оджаклъци за готвене ястия. На върха Енихантепе има побит голям стълб от необработен камък. От връха се вижда Одрин и Бяло море. Енихантепе е свети­лище на помаците. Всяка година на извора се колят по няколко овни за курбан. През м-ц май (не помня кой ден) помаците от околните села дохождат на из­вора, заклават овните, след това се изкачват на връха, молят се около камъна близо 1 час, и после сли­зат и изядат курбана. Преди Съединението, когато на границата нямаше военни и митарствени постове, Ени­хантепе през м-ц май е представлявал забележително зрелище. Всички помаци – и стари и млади – от каазите Рупчос, Ахъчелеби, Иридере и Даръдере, въо­ръжени с пушки, пищови и ножове, са се стичали на Ениханбаба, дето след дълги молении на самия връх, се слизали на седловината и там по няколко дни са се веселили под звуковете на тъпани и зурни и при оглушителните гърмежи на пушките и пищовите. Пехливанлъкът и стрелянето на нишан са били най-любимите им забавления. Няколкохилядната въоръжена маса хора, събрана на един величествен връх; бумте­нето на многото тъпани, пискливите гласове на старите зорни, екота на стрелбата, по единочните борби (пех­ливанлъкът) – всичко това е представлявало такава чудна картина и такова величествено зрелище, пред които и християните не оставали равнодушни. С сто­тини кехаи, овчари и други християни отивали на Ени­ханбаба да си примерят силите с помаците-пехливани. Неколцина стари християни ми казваха, че някога, ко­гато и те ходили на "светилището", помаците щом ги съзрявали от далече, посрещали ги с хиляди гърмежи, прегръщали ги, гостили ги с чеверме, молили ги да им посвирят с гайдите и да земат участие в пехливанлъ­ка. Един стар помак от Долащър, а именно Исеин Хашу ми казваше, че допреди 80 години и християните “излизали" на Енихан да правят мухабет и колят курбан, но оттогава напосле те престанали да колят курбан и по-малко да "излизат", защото станала една мараза (скандал). "Маразата" се произвела във време на пехливанлъка. Един християнин овчар от с. Карлуково "надвил" на един Салих Агов[4] овчар – помак. Салихаговият овчар, комуто християнина "напрашил" гърба, се оплакал на Салихага, който тоже бил на "сиръенът". Последният заплюл своя овчар и го из­пъдил. Освен това, Салихага подарил на пехливанина-­християнин един овен. Опозореният Салихагов надвид овчар се ядосал, извадил пищова и убил съперника си. След това убийство християните престанали вече да земат участие в курбаните на Енихантепе, и ако отпосле и да ходили на "сиръен", то ходили вече като гости на помаците.

На с.-и. от Енихан са нанизани една до друга още три планини, наречени: "Гърковица", "Тиса-Ниса" и "Каракулас". И на Каракулас се коли курбан, и там ходят много помаци от околните села, но не толкова, колкото на Енихан. Миналото лято аз имах честта да бъда поканен на Каракулашкия курбан, гдето в при­съствието на стотини помаци слушах от няколко стари долащърци-помаци, как едно време са правили "му­хабет" на Енихан и как преди 200 години били потур­чени техните прадеди и прабаби. Чух и много разкази за Хасковския Еминаа и пр. Но затова щем говори друг път, за да се не отвличаме от предмета. По-горе споменахме, че една от близките планини до Енихан се нарича Тисса-Ниса. Аз разпитвах около 30 души помаци, как се нарича от населението тая планина: Тисса или Ниса. Едни ми казаха, че се наричала Тисса, а други Ниса. По-простите ми казваха, че от деди и прадеди са слушали да се казва Ниса, а по-видните и грамотни ми казваха, че се зовала Тисса. Двама­-трима ми казаха, че се наричала още и Мусовица. Пи­тах дали някога е имало на таз планина някакви дър­вета, прилични на борика или хвойна, но ми отговориха, че не помнят да е имало такива дървета. (Сега тая планина е почти гола, картал). Има тук-там и бу­кова горичка, но борики никак се не забелязват). Тиса-­Ниса преди 56-60 години е била продадена на долащърци от Стоян кехая из с. Давудюво и за нея дола­щърци имали тапия, която се съхранявала у стария имамин, обаче разпитаните долащърци не помнят, с какво название тая планина е отбелязана в тапията.

Дали изложеното дотук представлява някакъв инте­рес за историята и археологията, оставяме на нашите учени археолози и историци да се произнесат и направят по-обширни и научни изследвания.

 

 

Източник: Дечов, Васил. Избрани съчинения. (Белетристика. Етнография. Публицистика.) Пловдив, Христо Г. Данов, 1968.