Началото на историята лежи в далечния предисторически “момент”, когато пред една от хоминидните форми се е изправила невъзможността от непосредствено асимилиране на адекватните й условия за живот, т. е. когато условията за нейното съществуване са преминали към стадия на опосредстваната наличност. Първоначално природата се е превърнала в не-животински свят за нашия пряк животински предшественик. Това е било тъждествено с превръщането на човешкия предшественик в човек (независимо от примитивността на проточовешкото битие), а на природата – в не-човешки свят, в свят, от който човешките условия за съществуване се налага да бъдат “извоювани”, “изтръгнати”, създадени.
Изкуствено сътвореният от човека свят е задължително (невъзможно за “елиминиране”) опосредстващо звено във всички негови основни взаимодействия, а в определен смисъл е предпазна бариера между него и природата (дори между него и биологичните функции на собствения му организъм). Доколкото основните характеристики на пряко взаимодействащия с човешкото битие природен свят са неадекватни на начина на човешкото съществуване, дотолкова човекът е принуден да осигурява своето съществуване чрез средствата на социалната активност.
От друга страна обаче не всички основни характеристики на непрекъснато усложняващата се обществена действителност благоприятстват в достатъчна степен (нерядко – в каквато и да било степен) разгръщането на жизнения потенциал, пълноценната и динамична самореализация на човека.
Необходимото преодоляване на природния свят бива наложено от неочакваната “трансформация” на характеристиките му, от функционирането му като (вече) не-човешки свят. Но възможно ли е новосъздаденият човешки свят (социалната действителност) да започне да функционира като не-човешки свят (обстоятелство, което да породи поредната необходимост, този път – от неговото преодоляване)? Възможно ли е изобщо човешкият свят да съдържа и да развива в себе си тенденции, които да не благоприятстват съществуването на неговия създател? Или тенденции, които даже да застрашават физически живота на човешкия род? Нали светът на човека – това е самият човек, това са опредметените сили и способности на всички живели до днес поколения?
На практика нещата стоят точно така. Човекът създава сам себе си и условията за своето съществуване, но създава по мярата на собствената си историческа ограниченост, по мярата на собствените си знания и заблуждения, светли идеали и примитивни предубеждения, творчески пориви и мухлясали стереотипи.
Човекът е онзи, който подготвя условията както за по-нататъшното си усъвършенстване и продължително съществуване, така и за евентуалната си гибел, за своята възможна деградация и възможно самоунищожение. Човешкият свят не е някаква външна, субстанциална, изцяло властваща над хората сила. В “огледалото” на създадената от самия него социална действителност човекът вижда (и не би могъл да види нещо друго освен) своя собствен, все още далечен от мечтаното съвършенство образ, вижда своята собствена ограниченост, вижда неразвитостта и незрелостта си.
Скоро след като световноизвестният теоретик на масмедиите Маршал Маклуън нарече света “глобално село”, тенденциите към гробализация заразиха и категориалните конструкции на социалните мислители. Болезнените проблеми на цивилизацията (замърсяването на околната среда, престъпността - с актуализацията на световния тероризъм, наркоманията и т. н.) бяха дефинирани като глобални. “Ореолите” на масовия човек, модулния човек, стандартния човек, играещия човек на Хьойзинха, едноизмерния човек на Маркузе и колко още духовни продукти на изпадналия в криза културен конгломерат постепенно избледняха в лъчите на изгряващата фигура на глобалния човек (изводим от всички тях, но несводим към нито един от тях ).
Все още не е изгряла, за съжаление, и едва ли ще изгрее сравнително скоро глобалната човещина.
Рухването на отъждествяваната с източния цивилизационен тип тоталитарна система и временното еднополюсно ориентиране на историческото движение повишиха не само амбициите, но и възможностите на западната цивилизация за реална промяна на света като цяло, за неограничавана екстраполация на собствените културно-икономически парадигми върху територията на планетата.
В рамките на една сравнително цялостна (но все още неоперационализирана) стратегия е формулирана основната ценност на бъдещата ноосферна еволюция. Обединяващ символ и крайна цел на тази стратегия е човекът. Приоритетна задача на грандиозния проект би трябвало да бъде защитата на човека, на човешкия живот и човешкото здраве, на духовното възвисяване и материалното благосъстояние, достойнството и свободата на личността.
Едва ли би се намерил някой, който да оспори (още по-малко – да обори) потенциалната съзидателна мощ, дълбоките исторически основания, точните прогностични измерения и безспорната еволюционна значимост на подобна стратегия. Което не означава, разбира се, че осъществяването й ще е безпроблемно, нито пък че са достатъчно добре осмислени конкретните механизми, етапи, темпове, срокове. Стратегическата целесъобразност засега все още не е намерила адекватната си тактическа целесъобразност. С други думи, липсва все още ефективната операционализация.
Закономерно натежават при това положение теоретичните отговорности на важни дялове от човекознанието (антропология, културология, психология, етнология). Предстои разработването и аргументирането на научни тези, съществени за изпълнението на стоящите пред човечеството цели. Тук ще засегна само някои от тях.
Човекът като висша ценност е гола абстракция. Всякакви социално ангажирани операции с нея, независимо от евентуално наличната добра воля, са безсмислени. Човекът като ценност – това са ценностите на човека. В един твърде важен аспект тук става дума за живота, здравето, удовлетворените материални и духовни потребности, личностната автономност, свободата, моралните императиви, достойнството и т. н. Дотук налице е само макрорамката, вместваща достатъчно различни виждания за тези ценности, широк квалификационен диапазон и множество йерархизиращи ценностите варианти сред различни социални групи и индивиди.
По-нататъшното приземяване на въпросната абстракция се разгръща в безкрайно темпорално-топологическо многообразие. Човекът не бива да бъде разглеждан като схема, откъснат от контекста на своята цялостност. Човешката идентичност, индивидуалност, същност се изграждат многопластово; компонентите им (в обратната последователност - от конкретните към абстрактните пространствено-времеви и социално-интеграционни реалии) се наслагват онтологически в сравнително монолитни структури.
Психо-физическият интегритет още на първобитния човек е зависел пряко от принадлежността му към първичните форми на социална общност (семейство, род, племе), от споделяните светогледни ориентации (митове, легенди, магия, религия), от дълбоката му съпричастност към определени регулаторни системи (обичаи, традиции, морални норми, житейски ценности), от непротиворечивото му вписване в бита, фолклора, езика и другите комуникационни структури на съответните общности.
По-късно, с разклоняването и взаимното проникване на културите, с мощните миграционни потоци и радикалните промени в начина на производство изграждащият и гарантиращият статуса на човешката самоличност комплекс от темпорално-топологични измерения и социално-ролеви характеристики придобива нови мащаби, става все по-сложен и динамичен. Хоризонтът се разширява; включването към значително по-обемни (но и по-абстрактни) форми на социална общност, към теоретично изчистени светогледни ориентации и нерядко противоречиви регулаторни системи увеличава броя на системоорганизиращите компоненти, придава на някои от тях привидна автономност или неадекватна значимост, водещи до перманентни междукомпонентни конфликти, раздвижва вътрешно-екзистенциалния потенциал на самоидентификацията.
При игнорирането на проблема за отчуждените човешки същности историята на цивилизацията може да бъде интерпретирана като история на развитието и усъвършенстването на Хомо сапиенс, като история на очовечаването както на условията за живот, така и на техния субект. В нейния ход еволюира и укрепва циментиращата човешкия идентитет принадлежност, от една страна, към определено семейство, фамилия, род, пол, раса, приятелски и професионални кръгове, нация, етнос, религиозна общност; от друга страна – към определено селище, географско-икономическа област, държава, регион, континент, планетата Земя.
Във всеки конкретен индивид или по-цялостна социална група тези пластове са споени в особена, исторически конкретна сплав, с исторически променящи се пропорции и съотношения помежду им, но при задължителното присъствие (макар и с варираща функционална значимост) на всеки един от тях. Пълноценната човешка активност се основава на балансираното равновесие и съдържателното единодействие на всички изброени компоненти. Отстраняването или игнорирането на който и да било от тях осакатява човешкия интегритет, разрушава човешката цялостност.
Оперативните изводи са важно предупреждение към творците на бъдещата глобализация: защитата на човека като ценност чрез посегателство върху основните ценности на същия този човек е противоречие в самото себе си и доказателство за несериозно или никакво осмисляне на съответния проблем.
Също толкова безсмислено е изкуственото противопоставяне на някои от тези компоненти един на друг; например, на чувството за принадлежност към човечеството като цяло срещу родолюбието (т. е. маниакалното патриотарстване, според което за да си гражданин на България, не трябва да си гражданин на света и обратно). Вярно е, че балансираното единодействие на изброените компоненти е свързано с конкретно-исторически промени на тяхната относителна тежест, но взаимните конфликти и унищожения никога не са били алтернатива на непротиворечивото преливане, снемане на всеки от тях в по-широките рамки на онези, които временно доминират.
При обосноваването на мащабната стратегия за бъдещото развитие на човечеството ще бъде взето предвид, надявам се, обективното обстоятелство, че всяка култура, всеки географско-икономически регион, всяка по-значителна етническа общност имат своята неповторима специфика, различни ценностни йерархии и доминанти. В някои региони главна роля в ценностната структура играе религията, в други – расата, в трети – отечеството (съответно националният суверенитет или държавният глава), в четвърти - честта на професионалната принадлежност. Взаимното проникване и влияние на културите е бавен и естествен исторически процес; утвърждаването на определени общовалидни, общочовешки ценности – също. Изкуственото или насилствено привнасяне на ценности може да доведе до унификация и стандартизация на етно-културното многообразие, до индустриално производство на човешки екземпляри по калъп; още по-вероятно е то да доведе до стагниране и консервиране на определени социално-икономически атавизми.
Всяка промяна в съзнателно избрано направление е резултат от комплексно (включително образователно, но главно – икономическо) въздействие. Недооценяването на еволюционната логика и историческите дадености крие в себе си много опасности. Истината е, че компактното придвижване на човечеството по някаква “предопределена” цивилизационна магистрала е невъзможно. Развитието се осъществява неравномерно и разнопосочно, с внезапни девиации и временни отстъпления, макар и в коловоза на една по-обща икономическа тенденция.
И в това няма нищо тревожно. Единствената сериозна гаранция за теоретично безграничното усъвършенстване на разума са именно поетапното завладяване на територията на бъдещето и калейдоскопичното многообразие на културните парадигми.
Анализът на движещите сили не на бъдещото, а на днешното развитие на човечеството обаче подсказва почти пълното безсмислие на обобщенията и прогнозите, засягащи характера и спецификата на съзидателната дейност. Илюзия е вярата в автономността на нашите решения и действия, в суверенитета (макар и относителен, зависещ от някои обективни обстоятелства) на човешката активност. Смешна заблуда е въобще убеждението, че върху сцената на световната история се движи и произнася тържествени реплики именно човекът, с неговите автентични желания, с неговата автентична воля.
Върху сцената на световната история се движат и произнасят тържествени реплики квазичовешките “фантоми”, придобили плът и кръв в процеса на разграждането на същностните сили и способности на техния създател. Тези “фантоми”, притежаващи безусловна мощ, са парите, вещите, властта. Те, които парадоксално и в същото време закономерно са повече човек от самия човек. Те – действителните творци и действителните рушители на цивилизацията.
Конкретните илюстрации за господството на извънположения човешки потенциал над човека са много. Планетата е отровена от отпадъците на мръсното производство и отделяните от стотици милиони автомобили газове. Десетки милиони хора умират годишно в резултат от тютюнопушене, алкохолизъм, употреба на наркотици. При условие, че бъдат вложени огромни инвестиции, за съвременната наука не представлява никаква принципиална трудност да елиминира цялостно отрицателните последици от което и да било производство, да внедри евтин и чист двигател, да създаде абсолютно безвредни за организма, но компенсиращи съответните ефекти заместители на удовлетворяващите неизкоренимите пороци или досадни навици вещества, да реши в сравнително непродължителен срок сериозните проблеми на дълголетието и пълноценната човешка реализация.
Проблемът е, че това би засегнало чувствително печалбите на могъщи индустриални предприятия, финансиращи управляващите кръгове, би сринало доминиращите позиции на могъщи петролни компании, финансиращи управляващите партии, би довело до позорен фалит могъщи тютюнево-цигарени концерни, финансиращи управляващите политици. Независимо от публичните заклинания и красивите обещания, животът и здравето на милиарди човешки същества стоят по-долу от разширеното възпроизводство на стотици милиарди долари в действителната ценностна йерархия на световния икономически елит и на политическите му васали.
Популярният писател фантаст Хърбърт Уелс е автор не само на известния роман “Война на световете” (чийто радиовариант паникьоса половината американско население през 30-те години на миналия век), но и на по-малко известния, но значително по-пророчески роман “Освободеният свят”. В него Уелс прогнозира, че последната световна война ще бъде войната между политиците и учените. В тази война победата ще е на страната на учените, на страната на доброто, на страната на морала и човеколюбието.
Имам предчувствието, че това предсказание, колкото и да е несигурно в квалификациите и подробностите, в конкретизирането на действащите герои, носи в себе си някаква обща достоверност, характеризира се със значителна степен на стратегическа вероятност. Особено като вземем предвид и органично включващото се тук като допълнително “гориво” смущаващо имуществено неравенство в световен мащаб, задълбочаващата се пропаст между империята на богатството и империята на бедността.
Нека никой не си представя двадесет и първото столетие като столетие на предопределеното нравствено възвисяване, като век на автоматично следващата от хода на историческите събития всеобемаща човечност, като време на безгрижно и безпрепятствено усъвършенстване на човешките сили и способности! Грандиозната схватка между абстрактния хуманизъм на демагогията и действителното човеколюбие на разума, между разградената същност на човешките фантоми и реалната сила на техните създатели, между унищожителната мощ на парите и финансово неостойностените хуманни ценности предстои.
Всички ние, днешните и утрешните поколения хора на науката, университетските хора, цял живот трупащи безкористно знание и тъга, понесли достойнството и идеалите си с превити под тежестта на 800-годишни академични традиции плещи, сме осъдени – и това е щастливият знак на съдбата ни - да бъдем непосредствени участници в това безкръвно, но фатално за съдбата на цивилизацията сражение, в сражението на глобалния човек за утвърждаването на глобалната човещина.
Ноември 2003