Болести и смърт. Овчарите чьостиш се разболяват н мнозина от тях умират в най-цветущата си възраст. Най-много се разболеват и умират ония овчари, които отиват в Енидженското поле на гизльо с шилетата. Времето, през което слизат в полето, е най-горещо. Дене слънцето пече силно и изпарява застоялата в локвите и блатата вода. От това въздухът става тежък и не здрав. Ноще напротив въздухът е хладен, даже и студен. Овчарите през деня се много потят, а ноще изстиват. Тая именно променливост е причната на разболяванията. Обикновено овчарите се разболяват от малария и обикновена тифусна треска. Последната болест е опасна, но първата е много по-опасна. Освен тия болести понякога се заразяват и от едрата шарка, която тоже е фатална болест. От други болести овчарите редчиш страдат. Заболелите овчари се занасят с мулета и коне в родните си села или остават да лежат в полето.
Забележено е, че повече овчари мрат след 25-годишната си възраст, а по-малко, преди да достигнат тая възраст. Много умрели овчари оставят годеници. Когато някой годеник овчар се разболее в полето и болен го донесат в селото му, годеницата му според обичая не отива да го види. Но aко болният умре, годеницата му поднася варакосана китка и аглок и чьостиш придружава погребалното шествие. След смъртта на овчаря годеницата в знак на жалейка (траур) носи чисто бял (без шарки) тeстемел (кърпа), наклонен (надвесен) над челото си. Тя тачи (жали) годеника си шест месеца или година. През време на таченето тя не ходи на седенки, на хоро и не пее. След изминаването на шестте месеца или годината, тя се загодява и се омъжва за друг момък; но втората любов не е както първата. Нажалената годеница и след омъжването си за друг момък си остава тъжна. Даже тя и на стари години си спомня с горест на сърцето първото любе, което загина младо и зелено в равнуну поле широку. Много жени и стари бабички родопчанки пазят като святини скъпи спомени (пръстени и др. неща) от загиналите си на млади години порви севдье.
Когато някой овчар-годеник се помине, годеницата чрез майка си повръща на родителите на загиналия си годеник всичкото гиздилу (сребърните вещи), с изключение на сребърния пръстен, който си задържа за спомен. Колкото и да е мило гиздилото на нажалената годеница, тя по необходимост трябва да се раздели и с него, както по неумолимост на съдбата се е разделила и с годеника си. Преди да връчи на майката гиздилото, тя се нагиздва с него за последен път, плаче, припява се, целува герданя и другите неща, пее жални песни. След това плачещим сваля гиздилото от себе си, прегръща майка си, предава й гиздилото и силно изпищява, когато остане без него. В това време майката тоже плаче и прегръща дъщеря си. В домът на годениковите родители се повтаря същата сцена. Двете майки плачат и разхвърлят гиздилото из къщи. "Пустелу му и гиздилуту и кичилуту, ага ми нема миличкие синчок" - нарежда и пищи дълбоко нажалената майка. Ако родителите на загиналия овчар-годеник много обичат синовата си годеница, при това са и заможни, повръщат й обратно част от гиздилото да го носи за спомен. В такъв слvчай годеницата остава много благодарна на годениковите й родители и ги почита като баща и майка. Независимо от това, ако умрелият овчар има по-малък брат, последният може да земе за жена братова си годеница, разбира се, ако последната го обикне, както е обичала и брата му.