НЕПОВТОРИМИЯТ

 

Видях много комунисти в моменти на върховно изпитание. Повечето от тях бяха, както често казваме, герои - не ги спряха ни несгодите, ни полицейските палки, ни бесилките.

Естествено, те имаха различни характери, култура, духовен ръст и затова всеки носеше кръста си по своему.

Някои сякаш се стремяха геройството им да личи. Техните жестове напомняха заучена актьорска игра, думите - тържествена декларация, страданието - сцена от древна трагедия. Навярно суетата им е била доста голяма.

Други се шегуваха и пред смъртта. Може би изпитваха страх да не станат смешни със своята сериозност.

Трети пък потискаха всичко, което би могло да даде видим израз на героизма им. Стесняваха се от големите думи, от неуместните шеги, от изваденото на показ страдание. Като че бяха се родили да имат само задължения и никакви права.

Мнозина в последните си минути пееха. Песните им също бяха различни. Понякога звучаха като сподавена мъка, понякога издаваха претръпналост, последно усилие за героична проява, ярост, доведена до безумие...

Неведнъж слушах предсмъртни песни и те винаги ме потискаха. Не можех да приема нечовешкото усилие да се направи нещо свръхтеестествено, та по тоя начин човекът да изглежда най-истински.

Да, видях много комунисти и ги запомних, а един от тях остана в душата ми по-ярък от всички.

Срещнах го за първи път в полицията.

Два пъти по-възрастният от мене селянин, възнисичък, с кафяви щаячни дрехи и изпито лице, веднага привлече вниманието ми. Изглежда, бяха го разпитвали безрезултатно, защото, когато ме доведоха в следствената стая, той мълчеше, и то така, че всичко наоколо, включително и полицаите, се бяха превърнали в мълчание.

А само как мълчеше тоя човек! В подобни случаи по лицата на арестуваните най-често можеше да се види решимост да не казват нищо. Те гледаха упорито или с предизвикваща дързост. Присвитите устни раздухваха яростта на инквизиторите, на всяка цена да изкопчат показания.

Неговото мълчание беше друго. Просто, естествено мълчание. Очите съзерцаваха спокойно някъде през полицаите и сякаш търсеха да открият далечини, до които не се стига лесно. По лицето ни следа от напрегнатост.

Старият комунист мълчеше не от съзнание, че трябва да мълчи, както дишаше не от съзнание, че трябва да диша. Целият му вид неусетно ми заговори по-ясно от всяко слово:

"Какво да се прави - попаднахме в полицията. Това е най-малко чудно. Щеше да е чудно, ако никога не попаднехме. Ще ни изтезават. Какво да се прави - не сме в църква. Ние ще мълчим. Разбира се, тук е най-подходящо място за мълчание.

Ти може би няма да издържиш и ще направиш признания. И туй не е чудно. Чудно щеше да бъде, ако всички издържаха.

Ти си мислиш, че ако издадеш другарите си, ще те нарекат предател. Непременно ще стане така и няма да е чудно. Чудно щеше да бъде, ако не те наречеха предател, а просто неиздържал. Така е при нас, хората.

А може и да издържиш - младостта има здрави нерви. Тогава ще те нарекат герой. Ти ще се гордееш със званието си. Нищо чудно. Чудното щеше да бъде, ако не се гордееше."

Безсловесния разговор прекъснаха полицаите. Канеха се да изтезават стария комунист пред очите ми, за да видя какво ме очаква, ако имам неблагоразумието да мълча като него.

Заповядаха му да събуе цървулите си. Той направи това, както би го направил вечер у дома преди лягане - нито бързо, нито бавно. По краката му имаше пръст - бяха го взели направо от нивата.

След цървулите изу и чорапите, преди да са заповядали, защото знаеше, че следва такава заповед.

Казаха му да подаде ръцете си. Той ги подаде, както би ги подал сутрин на снаха си да му полее. Завързаха китките и го накараха да се свие така, че коленете му да останат в обръча на вързаните ръце, и пъхнаха между свивките на ръцете и краката тояга. После го претърколиха на гръб.

Сега той представляваше нещо като кълбо, а босите стъпъла най-удобно място за нанасяне на удари.

Започна инквизицията. Селянинът не издаде звук, не изпъшка. Десетината полицаи се редуваха - умореше ли се един, дебелият гумен кабел отиваше в ръцете на друг. По челото на инквизирания изби студена пот.

Накрая мълчанието му обезкуражи инквизиторите. Отвързаха го.

Изправи се обезсилен и след миг поседна на някакъв стол. Донесоха леген със студена вода. Накараха го да потопи краката си. Той изпълни заповедта като нещо, което и без друго би направил.

За кратко време нозете му се надуха толкова, че се обезформиха. Един полицай подметна предизвикателно:

- Мълчиш, а? Не охкаш даже. Само че след малко ще почнем пак. Тогава ще се обадиш, защото удар върху подути крака не е шега работа.

Старият комунист го погледна в очите - дали ще охне, или не, беше маловажна подробност.

Вързаха го отново. След първия удар по босите подути ходила той охна. След втория загуби съзнание.

Стори ми се, че чух някъде от небитието неговото мълчание:

"Охнах, нищо чудно! Чудно щеше да бъде, ако не издадех звук!"

Втори път видях стария комунист пред съда. Председателят зададе механично обичайните въпроси:

-  Женен? Неженен? Съден? Неосъждан? Едва сега можах да чуя гласа му:

-  Там пише!

На въпроса, каква е била неговата дейност, отговори с мълчание. Очите му гледаха спокойно през съда. Може би виждаха далечините, до които не се стига лесно.

Попитаха го признава ли се за виновен. Въпросът увисна в тишината - безсмислен и безсилен. Получи присъда - смърт чрез обесване.

Една девойка от публиката не издържа, прегърна осъдения и заплака. Той безмълвно загали косите й. Мълчанието му отново заговори: "Поплачи, щом ти се плаче. Част от мъката изтича със сълзите. Хора, които никога не плачат, са по-малко хора.

Както чу, виновните осъдиха мене - невинния. Нищо чудно! Чудно щеше да бъде, ако аз - невинният, бях осъдил виновните! И още по-чудно, ако нямаше нужда никой никого да съди!

И на мене ми е непоносимо тежко! Нищо чудно! Чудно щеше да бъде, ако не ми беше тежко! "

Присъдата изпълниха около месец след процеса, няколко дни преди Първи май. В последните си мигове старият комунист не поръча да отмъстят за него, не направи завещание, не запя.

Тоя човек премина през полицията, през съда, през нас, през света, през смъртта като някакво говорещо мълчание и отнесе със себе си тайна, която, колкото и да разгадавам, никога няма докрай да разгадая.

Името му не искам да спомена - имената се повтарят, а той беше неповторим!


 
 

1998-2019 ® OMDA Ltd. Всички права запазени