2


Историята в личен разказ: Нелегална

Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

 

 


Нелегалното си име Таня не бях избрала случайно. Зад него стояха две Татяни, любимата ми литературна героиня от ученически години Татяна Ларина от романа в стихове Евгений Онегин на А. С. Пушкин, и Татяна Соломаха, украинска учителка, участничка в Октомврийската революция, която попада в ръцете на белите и издържа жестоки инквизиции. За тази учителка научих през месец април 1941 година, когато се случиха няколко събития.

Този ден бяхме на студентска екскурзия на Люлин. Бяхме насядали на горната равна част на една стръмна поляна. Митя (Димитрина Чолакова), ремсистка от нашия Лозенски район, студентка по славянска филология и членка на БОНСС, започна да рецитира стихотворение от нашата колежка по романска филология Катя Георгиева. Стихотворението беше свързано с борбата на китайския народ и започваше приблизително така:

 

Тао Ли със очи на момиче,

Тао Ли, мое скъпо дете,

нещо страшно, ужасно предрича

това ниско схлупено небе...

 И изведнъж зави сирена и над София се изсипаха бомби от самолети. Самолетите отлетяха и ние се спуснахме към града. Извих се назад, за да видя още веднъж едно чудесно цъфнало бяло дръвче, сбогувах се с него с чувство, че никога вече няма да го видя. Долу се разпръснахме, за да не ни арестуват вкупом. Хората говореха, че навярно бомбите са югославски. Същия ден нашите войски бяха прекосили югославската граница.

Бях с Митя и Блага Еникова, моя колежка по романска филология. Блага и Митя живееха в една таванска стая на ъгъла на улица Цибра и сегашното Цариградско шосе. В тяхната квартира беше предварително насрочена сбирка на студентки, членуващи в БОНСС. След нас дойдоха и други момичета, от които помня Искра Панова, моя съученичка и състудентка, и Саша Христова, която мисля, че следваше химия. Оказа се, че сбирката е за да прочетем страници от книга Жени участнички в Октомврийската революция. От тази книга узнах за украинската учителка Татяна Соломаха.

Започнах да обикалям и да ползвам квартирите на някои лозенски ремсисти съученичката ми Виолета Севова на ул. Вежен 28, Мария Лесева на ул. Руен 62.

Успях да възстановя прекъснатата връзка с Окръжния комитет на РМС. Подуенския ремсов район обхващаше кварталите Иван Асен, Подуене, Хаджи Димитър, Левски и Гара Искър. За нашия район в Окръжния комитет на РМС отговаряше вече Дима (Димитрина) Паламарова, с която се познавахме от университета. Започна попълването на районния комитет. Най-напред един студент Кольо. Доста се затрудних да намеря нужната червена роза, с която трябваше да отида закичена на първата среща с него. Кольо живееше в Подуене на ул. Алеко Константинов и ползвахме квартирата му за срещи и заседания. Възложихме му да отговаря за кв. Подуене. Той започна да работи, но умът му беше в партизанския отряд, където момата му Василка беше отишла партизанка и след известно време и той замина. Замести го Любчо Червенушев. Любчо успя да създаде ремсова група в Бакърената фабрика и друга в квартала. Един ученик от квартала, мисля, че се казваше Трайко Петков, създаде и техника за печатане на позиви.

Дими Паламарова ми даде адрес и парола за студент в кв. Хаджи Димитър, но на посочения адрес не живееше никакъв студент, а имаше кръчма. Питах в околните къщи, даже се осмелих да попитам и кръчмаря, който ме изгледа подозрително. Не открих студента, вероятно този адрес е бил даден на Дими отдавна или някаква грешка е станала.

Видях, че работничките в Хаджи Димитър отиват сутрин на работа със забрадки и аз започнах да ходя в този квартал със забрадка. Запознах се с Надя Михова работничка-книговезка. Тя живееше в една приспособена за жилище барака (може би изоставена от немците), която хазяите й бяха домъкнали в двора си и взимаха от Надя наем за пребиваването й в бараката. Ползвах от време на време квартирата. Спях върху окърпен сламеник, който Надя пренасяше иззад бараката. Върху него тя постилаше закачения под закачалката тъкан селски чаршаф. Още първата вечер, когато останах там, се отказах да обличам красивата си жарсяна небесна нощница с тюлена гарнитура отпред. Усещах, че тази нощница може да ме отдалечи от Надя.

Надя Михова организира ремсова група в книговезницата, където работеше. Там имаше и партийна група. Включихме Надя в районния комитет на РМС като отговорничка за кв. Хаджи Димитър, а за групата в книговезницата отговаряше Павлина Унуфриева.

Заех се с гара Искър важен сектор от района. Първото ми отиване беше с влак. На гара Подуене видях познат полицейски агент. Той не ме забеляза. Потулих се в компанията на съученичката ми Елена Иванова, нейните родители и близки, които също бяха на Подуенската гара, но брах голям страх и повторно за гара Искър не тръгнах с влак. Все пеша ту през 4-и километър, ту през Враждебна.

Не помня кой точно (Вера Чолакова или Станка Добрианова) ме насочи към Кольо Бореца, работник в книжната фабрика на гара Искър. Този не съвсем млад, на вид грубоват и грозноват човек със сърдечността и добротата си, с общителността и политическата си убеденост беше спечелил обичта и уважението на много младежи и от предприятията, и от квартала на гара Искър. Прякорът му Бореца беше дошъл от участието му в любителски борби, в които излизал победител. Можах лично да се уверя в умението му на борец. Един неделен ден, след ремсовата сбирка в квартирата му си тръгвах за София. Кольо каза: Ще дойда да те изпратя. Отказвах, но той настоя и после му бях много благодарна за това изпращане. По пътя срещу нас се зададоха двама пийнали мъже и похотливо се насочиха към мене. Щях грозно да си изпатя, ако Кольо не беше ги натръшкал на земята един след друг, след което продължихме пътя си.

Кольо беше член на партийната група в книжната фабрика. Организирахме на гара Искър две ремсови групи едната предимно от младежи, които работеха в предприятията, а другата от младежи, живеещи в квартала, предимно ученици. Сбирки правехме в квартирата на Кольо в общежитието на книжната фабрика и вън от квартала, на полето. В полето зад гара Искър към Самоковското шосе (под формата на събрали се за квартален футболен мач) направихме и младежка конференция, на която Дими Паламарова изнесе доклад по международното и вътрешното положение и задачите на младежта. Наред с Кольо много дейно работеше с младите хора на гара Искър и Васил Васев, тогава ученик. След време той замести Кольо.

Калинка Вескова определихме да отговаря за работата сред младежите в квартал Иван Асен. В този сектор дейно работеше като секторен отговорник Панайот Хлебаров.

В ремсовия актив на квартала влязоха и сестрите Мария и Иванка Попови.

Макар работата в района да се раздвижи, ужасът от станалия преди провал още тегнеше и въздържаше много младежи от активна ремсова работа. Искаше ми се да постъпя на работа в някое предприятие в района, за да имам пряк контакт с повече младежи. Не ми разрешиха, за да не ме открие полицията. Исках да намеря по-силни, по-емоционални средства за въздействие. Светла Панова, сестрата на приятелката ми Искра Панова (Искра беше вече в затвора с доживотна присъда) ми даде да прочета Как се каляваше стоманата от Н. Островски на руски език. Книгата много ме развълнува. Реших, че ако я преведа и разпространя в района, тя ще вдъхнови младежите за революционна дейност. Но Светла си поиска книгата (беше ме предупредила, че и други нейни близки чакат да я прочетат), а и нямах условия да се съсредоточа в превод на тази книга. Познанията ми по руски бяха гимназиални. Само за кратко време бях посещавала курса на проф. Дилевски в Университета (тогава той още не беше професор). Нямах речник, книгата беше нелегална и не биваше да я разнасям от квартира на квартира. Върнах книгата на Светла.

Намислих и друго да издадем позив, но по-различен от другите. На позива да има художествена скица група партизани, а под нея куплета от Кърпачевата партизанска песен:

 

Земята на Ботев и Левски

отново е робска земя,

Балканът хайдушките песни

отново размирно запя.

 

 

Кой люби народа поробен

и пази завета велик

на Левски завета бунтовен

при нас нека дойде войник!

 

Но нито художник познавах, нито с печатница разполагах. Кръстю Пиронски, съпруг на бившата ми колежка Стефка Пиронска, у която също бивах не един път на ул. Плиска № 2, ме заведе у художника Стоян Венев. Бай Стоян ми каза, че ако той нарисува скицата, веднага ще го познаят по стила му, по-добре да се обърна към някой студент от художествената академия. Не помня дали бай Стоян или някой друг ме насочи към определен студент. Със студента, едно високо момче, се видяхме два пъти когато дадох поръчката и когато получих изработената скица.

Печатница не намерихме и така само с помощта на районната техника скицата (макар и поосакатена) и текста станаха позиви, които разпространихме в района.

Един ден бях в квартирата на студента Стоян Караславов на ул. Карнеги 13. Стоян следваше история. Беше приятел, по-късно съпруг на моята състудентка по романска филология Мария Кожухарова. Квартирата ползвах рядко по едно денонощие. След предварително предупреждение отивах вечер. Стоян отиваше при някой свой колега. След преспиване оставах и през деня. Вечерта Стоян се връщаше, а аз си отивах. Таванската стая беше във висок жилищен блок. Към стаята имаше сервизно помещение умивалник и клозет. Освен входната врата, стаята имаше още една странична врата, от която се излизаше на малък балкон. От балкона се виждаше булеварда и канала на Перловската река. Този ден Стоян дойде изплашен. В квартала била нахлула полиция, търсели някого, възможна е блокада, може би е по-добре да се измъкна от квартала. Казах на Стоян, че измъкването посред бял ден за мен е по-опасно. В този квартал ме познават, живяла съм на съседната улица Любен Каравелов. По-добре е да остана и ако случайно ме открият в квартирата му, ще твърдя, че съм намерила отворен този таван и съм влязла да се скрия. Стоян отиде при колегата си.

От балкона, скрит между две сгради, следях какво става към Перловската река. На брега се бяха струпали хора. Полиция ги прогони. Полицейски началник разпореждаше. Донесоха картечница и я поставиха недалеч от отвора на подземния канал. Стражари стояха близо до отвора. Някой се провикна: Предай се, предай се! Гонеха някого, който се бе скрил в подземния канал. Вероятно нелегален другар, а аз не можех с нищо да помогна, дори револвер нямах! Укрилият се човек накрая се беше самоубил. Видях във вестник снимката му. Казваше се Никола Василев Драганов. Познавах този човек. Работеше в лозенския клон на пощата. Когато преди войната се събирахме в салона на читалище Раковски и спортен клуб Раковски, той идваше и казваше, че бил работил в други читалища и настояваше да го включим в литературно-музикалната програма, да рецитира Лудия от Петьофи. С голямо мускулно напрежение той се вживяваше в стихотворението, но изпълнението никак не беше художествено, предизвикваше смях. Когато след това се появяваше в клуба, момичетата шеговито се побутваха и шепнеха лудия, лудия. Не е членувал в партията, но като член на бойна група изпълнявал изключително опасни задачи.

Партийната работа в Подуенския район по това време ръководеше Вера Чолакова. Ако непознат човек видеше на улицата тази красива жена, и на ум не би му дошло, че тя е секретар на районен комитет на нелегалната Българска работническа партия и се занимава с революционна дейност.

Вера ме вод на три заседания на районния комитет на партията. Двете в една къща в Подуенско пладнище. Присъстваха Христо Русев и Асен Попов от книжната фабрика на гара Искър, Станка Добрианова от Слатинския редут и още двама или трима, които не запомних добре. Третото заседание беше в Слатинския редут, в дома на Станка и Любчо Добрианови. На това заседание Никола Дончев, секретар на Софийския окръжен (областен) комитет на БРП изнесе политическа информация и постави задачи.

Вера Чолакова ми помогна да установя връзка с квартал Левски един дърводелски работник, един обущар. Дърводелския работник Иван включихме в районния комитет на РМС. Образувахме ремсова група в квартал Васил Левски. В дома на ремсистката Радка Петрова под формата на жур се събраха и неорганизирани младежи. След кратка беседа с младите хора танците продължиха, а ние с Иван си тръгнахме. После се упрекнах, че не се сетих да рецитирам на младежите Вапцаровото Писмо (Ти помниш ли морето и машините....) По времето, когато работех в районния комитет на РМС в район Лозенец, поезията заемаше важно място в работата ми. На младежки екскурзии, на имени дни рецитирах стихотворения на Яворов (Арменци), на Пенчо Славейков (Поет), на Смирненски (Цветарка), на Вапцаров (двете писма испанското Майко Фернандес убит... и другото: Ти помниш ли морето и машините....), на Радевски (Жената).

Един ден Калинка Вескова тайнствено ме запита: Имаш ли си другар? Имам, й казах. Сигурно е много щастлив с теб (с такава мома), продължи Калинка. Не знам дали е щастлив, скептично й отвърнах. Не можех да й обяснявам, че той не е в София, а в окупационния корпус в Югославия, че повече от две години не сме се виждали.

В лагера получавах писма от Борката живителни огънчета, които огряваха суровия ми концлагерен живот, радваха ме и ме натъжаваха...

Пишех и аз и страдах, че само едно писмо на месец е разрешено да изпращам.

Преди да бягам от концлагера, мислих много за дружбата ни с Борката. Пътят, който поемах, изключваше любовни срещи и връзки...

Мичето Ценева усмихната ми подаде бележка: Борката си дошъл в отпуск, иска да се видим, насрочва ми среща на ул. Ангел Кънчев. Радостен трепет и въпрос: бива ли да се срещаме? Среща с мене е опасна за Борката. Ако ме познае полицейски агент, ще арестува и него. Избягах от концлагера не за любовни срещи, а за да се включа в борбата на партизаните в родния ми край, а сега съм секретар на ремсов район, който едва сме възстановили след страшен провал, и аз да рискувам да се проваля на любовна среща насред София!!!

Но и да откажа срещата сърцето ми не дава!... Отидох на срещата. Обичта ни не беше умряла въпреки дългата раздяла! На другия ден отидохме на Витоша. Вдишвах свеж въздух, дъх на цветя и треви, радвах се на небето и слънцето. Но радостта се помрачи отказах на Борката интимна сексуална връзка. Такава връзка бе съвсем естествена за възрастта ни. При моя отказ Борката се държа почтително, но ме упрекна в еснафски предразсъдък. Казах му само: не, не е това... Интуитивно исках първото ми отдаване да бъде спонтанно, без задръжки, без страх, да бъде всеотдайно, а тогавашното ми положение не го позволяваше. Сбогувахме се с Борката. Запътих се към дома на Калинка и Анчето Вескови. Бях предупредила момичетата, че тази вечер ще бъда у тях.. Вече се бе стъмнило. На ъгъла на улицата им ме присрещна и спря глухонемият им вуйчо. С две ръце ми показа въже около шията, а след туй постави дясната си ръка хоризонтално по-ниско и по-високо и после движение на ръката, показващо бягане. Разбирам някаква опасност е накарала малката и голямата му племенници да избягат. Посочи и мене и че и аз трябва да бягам, а не да отивам у тях, защото и мене грози опасност (пак с две ръце описа въже около шията). Стиснах му ръката и се отдалечих. Кръстосах няколко улици в квартал Иван Асен. Оглеждах се дали някой не ме следи. Реших да отида у Борката. От квартал Иван Асен се прехвърлих в Борисовата градина. Пред мене любовна двойка германски войник и българско момиче пресичат алеята и тръгват нагоре по стръмнината на градината. Така ми е унизително за тия момичета, дето са тръгнали с немци. Ако имах револвер, навярно щях да стрелям в германеца...

Боркови имаха къща на ул. Дъбова, сега Кр. Сарафов. Още от ъгъла видях пред дворната врата братовчедката на Борката да разговаря с германски офицер. Не биваше да ме виждат. Върнах се в Борисовата градина. Седнах на пейка. Наблизо мина нова двойка българско момиче и германски военен. В опиращия до Борисовата градина квартал Лозенец беше разположено германско военно поделение. Не ми се отиваше никъде. Рискувах и останах в градината. На разсъмване отидох у семейство Попови на ул. Цибра 13. Знаех, че леля Тодорка (майката на трите момичета) е вече станала. Работеше някъде като чистачка и ме обичаше.

Дойде един ден при мен Дима Паламарова и ми нареди незабавно да намеря Борис Ташев и да й уредя среща с него. Не ми беше трудно. Христина и Ангел Петрови бяха много близки приятели на Борката, живееха недалеч от него. Заведох Дима у Христинини и пратих Христина да извика Борката. Дима и Борката разговаряха нещо тайно в стаята. Ние с Христина бяхме в холчето. Дима си тръгна. Христина отиде в кухнята. Борката ми съобщи, че трябва да отиде в партизански отряд. Бил станал провал в сектор, където той работил преди последното му мобилизиране в армията, някой от арестуваните може да го предаде. Каза ми още, че ще си отиде у тях, да се приготви, и иска на другия ден да се видим още веднъж.

Прощалната ни среща с Борката беше в квартирата на Вълкана Лещанска и Каменка Младенова. Каменка и Вълкана излязоха със свой колега.

С Борката останахме сами в стаята. И пред голямата раздяла спонтанен порив избуя и у двама ни за взаимоотдаване. Но хлопна външната врата и пресече порива. Домакините се връщаха. Великото ми женско всеотдаване не се състоя. Останах си весталка на революцията.

Отидох да изпратя Борката. Вървим и мълчим и изведнъж Борката ми казва: Няма да отида сега партизанин, ще се върна в частта си. Изумена съм. Да се откаже да отиде партизанин и да се връща в окупационния корпус!? Не мога да го разбера. Но може би той има предвид нещо, което аз не зная. Не бива да му се меся. Сам трябва да си реши. Сбогуваме се. Безкрайно самотно ми е!...

Калинка Вескова ми съобщи, че опасността около дома им е отминала и мога пак да ходя у тях. И аз ходех. Варяхме си чорба от листа на лобода. Лободата растеше в изобилие зад къщурката им.

Дима Паламарова постави задача пред районния ни комитет за срок от месец да привлечем 25 нови членове на РМС. Не помня кой точно, Любчо Червенушев или друг, каза, че за такъв срок не могат да се привлекат толкова младежи. Дима се наежи. Аз също мислех, че при условията на нашия район за такъв срок няма да можем да привлечем толкова нови членове. Друго би било, ако имах легални възможности, ако работех в някое голямо предприятие, ако преди години бях работила в този район, но пък и времето има своите изисквания, да се заемем да изпълним задачата.

Дойде ден да отчета пред Дими изпълнението на поставените от нея задачи. Когато й съобщих, че не сме успели да привлечем в РМС желаната бройка младежи, Дими побесня и изсъска: Вие там в концлагера сте се вкиснали. Ледена стена се спусна между двете ни. Млъкнах. Отказах се да анализирам обстановката и да предлагам инициативи за работата ни. Очаквах най-лошото. Дими да обяви, че ме изключва от РМС. Никога по-рано не би ми дошло наум такова нещо, ако не бях научила от съученичката и приятелката ми Виолета Севова и от Мария Лесева и двете дейни ремсистки в Лозенския район, че Дими изключила от РМС момиче с нелегално име Саша, което било секретар на районния комитет на РМС Лозенец и което работело много добре и всички го обичали, но изразявало несъгласие с нея по някои въпроси. Дими го обявила за фракционерка и било изключено, а заедно с него били изключени и лозенски ремсисти, които го защитили. Минах без наказание, но останах без криле в работата си.

Умря цар Борис ІІІ. Плъзна слух, че царят е отровен от хитлеристите, защото е отказал да изпрати български войски на Източния фронт срещу съветската армия. (Смъртта на царя дойде след срещата му с Хитлер.) Ковчегът с височайшия мъртвец бе положен в катедралния храм Александър Невски за поклонение. Поклонението беше многолюдно. Ваня, малката дъщеря на семейство Попови, гимназистка с дълги руси плитки, ремсистка от квартал Иван Асен, която пъхаше в пощенските кутии на съкварталците си ремсови позиви, плахо ме запита: Таня, мога ли да отида на поклонението? Иди - й казвам, - щом като ти се иска да отидеш. Ваня отиде, а аз си помислих: Дими не би ми простила това разрешение. По-големите сестри на Ваня Дора и Мичето, и майка им и баща им не отидоха на поклонението.

Умря царят, през чието царуване бяха погубени хиляди достойни българи, голям брой с негово знание и с неговия подпис на смъртните присъди. Загинаха даровитите непрежалими български поети Гео Милев и Никола Вапцаров. Умря царят, който присъедини България към тристранния фашистки пакт и обрече на жестоки страдания българския народ. Умря царят, който обяви безумна война на Съединените щати и Великобритания и докара разрушителните и убийствени бомбардировки над столицата на България.

Имаше късмет Борис ІІІ, че смъртта му през 1943 изпревари 1944 година, когато се изсипаха бомбите над София.

Победата на съветската армия при Сталинград (Волгоград) в началото на 1943 г., убедително показала на Борис ІІІ, че непобедимата германска армия може да бъде победена, както и общественото мнение в България против изпращането на български войници срещу съветския народ накараха царя да не изпраща българска войска срещу Съветския съюз.

Макар и официално да не бе отменено, спряно беше подготвеното изпращане на българските евреи в германските душегубни концентрационни лагери.

Царят умря. Престолонаследникът беше малолетен. Трябваше да се изберат регенти. Регенти станаха Богдан Филов, принц Кирил и генерал Никола Михов. При избора бе нарушена конституцията. Регентите бяха избрани от обикновено, а не от велико народно събрание, както повеляваше конституцията. Тя не допускаше член на царското семейство да бъде избиран за регент, а принц Кирил бе брат на покойния цар.

Малкият брат на Лиляна Димитрова Горазд Димитров, се бе върнал от концентрационния лагер в Еникьой и Дими Паламарова го доведе, да го включим в районния ни комитет. Идването на Горазд Димитров в района ме окуражи. Усетих, че той ще окрили районната организация и че ако се случи нещо с мене, той може да поеме ръководството на комитета. Свързаах Горазд със секторния отговорник Панайот Хлебаров. Те, и двамата големи конспиратори, се ръкуваха като непознати и не ми казаха, че са съученици от гимназията и отдавна се познават. Не трая дълго дружната ни ремсова дейност с Горазд Димитров. Дими Паламарова ми каза, че Горчо трябва да отиде в партизански отряд. Полицията упорито търсела сестра му и е много вероятно да търсят и него и да го арестуват. Разбирах разумността на това решение, но то лишаваше районната ни организация от ценен ремсов активист. Тревожех се и за партизанската съдба на Горчо идваше зима.

Горазд отиде в Трънския партизански отряд. Станал е командир на чета във Втора Софийска народоосвободителна бригада. След сражението при село Батулия е бил заловен от жандармерията и разстрелян при Елешнишката река.

Горазд Димитров е роден на 1 май 1922 година в София, загива на 31 май 1944 година.

А колко нужни на страната ни след 9.ІХ.1944 г. бяха такива млади хора, какъвто беше той. В кървавата борба горката му майка загуби две прекрасни непрежалими чеда Лиляна и Горазд!

На мястото на Горазд Димитров включихме в районния комитет неговия съученик от гимназията и деен ремсист в района Стоян Трайков.

Калинка Вескова ми съобщи, че у тях пребивава партиен ръководител, който й поръчал да ми каже да я освободим от районния комитет на РМС, защото тя и сестричката й Анчето преминават на партийна работа.

Лишихме се от две сърцати и дейни ремсистки, а аз губех незаменима квартира.

На мястото на Калинка Вескова смятах да включа в районния комитет Панайот Хлебаров, интелигентно момче, опитен ремсов деец, който добре познаваше района и не се налагаше да търсим човек от другаде. Но Дими Паламарова ми казва, че трябва да включим Лиляна Милошева. Мислех, че Лиляна е на по-отговорна работа и се изненадах, че се е съгласила да дойде на работа в нашия район. После научих, че е била на работа към нелегалния вестник Младежка искра, но отговорната редакторка на вестника Елена Гаврилова не искала да работи с нея и затова решили да я пратят при мене. Лиляна имаше и опит, и знания, но се страхувах за здравето й в концлагера много боледуваше. Съобразих, че тя би могла да помогне на Надка Михова за разгръщане на по-широка дейност в квартал Хаджи Димитър. Разговарях с Лиляна и уредих среща с Надя. Лиляна дойде на срещата с някакво много ефектно кожено палто и хубава шапка. Усетих, че облеклото й шокира Надя. Оставих ги да разговарят по работата. По-късно Надя ми се оплака, че Лиляна не се явила на две уговорени срещи и че това момиче е буржоазка. Наде, казах й, познавам я добре, бедно момиче е, сестра й е починала от туберкулоза, наше момиче е. Ще проверя защо не е дошла на срещите ви. Срещнах се с Лиляна. Тя не се чувстваше добре. Сподели с мене, че е бременна, но ме помоли да не съобщавам това на Дими. Как да не съобщя на Дима, възпротивих се аз. В това състояние ти не бива да работиш в районния комитет. Трябва да те освободим и да се пазиш. Лиляна продължи да ме увещава да не казвам на Дима. Не можех да премълча. Казах на Дима, че трябва да освободим Лиляна, защото е бременна. Дима се ядоса и рече: Ще я освободим, но преди това тя трябва да си направи самокритика пред комитета, че е допуснала да забременее. Настоях, че не бива да правим това, че е съвсем неподходящо Лиляна да си прави самокритика за такова нещо и то пред млади момчета, членове на комитета. Дима бе категорична: За урок на всички, кажи на Лиляна и насрочете кога и къде да се съберем.

Квартира за сбирката ни намери новият член на комитета Стоян Трайков. Квартирата беше на ул. Янко Сакъзов. С голямо притеснение съобщих на Лиляна за Диминото нареждане. Лиляна обеща, че ще дойде на посоченото място.

Отидох у Любчо Червенушев. Майка му разтревожена ми съобщи, че Любчо заминал за партизански отряд. Дошли приятели от отряда да го вземат, нямал възможност да ми се обади. Надя Михова си беше отишла за известно време на село. На Иван от квартал Левски не успях да съобщя. Не отидох и до гара Искър, да кажа на Кольо Бореца или на Васил Васев.

Стоян ме заведе в квартирата. Дойде и Дими. Зачакахме Лиляна. Градската сирена засвири за въздушна тревога. Нямаше как да ходим в скривалище. Тревожех се къде ли на улицата воят на сирената е сварил бременната Лиляна, ако е тръгнала сама без съпруга си Асен. И толкова безумно ми се видя нашето събиране! Сирената свири отбой. Лиляна не дойде. Асен навярно й беше забранил да идва на тая сбирка, и с право!

При едно отиване у семейство Попови на ул. Цибра 13 видях от двора да излиза Станко Тодоров. Името му не знаех, но се бяхме срещали с него на една общоградска ремсова екскурзия в местността Краварника близо до Драгалевци през лятото на 1939 година. Знаех, че е шивашки работник и бях запомнила, че негов приятел му викаше ей дяволе. У Попови ли отиваш?, ме попита Станко. Не бива да ходиш. Станало е нещастие. Мария се отровила от риба, откараха я в болница и ми казаха, че при това положение не могат да ме приемат. И аз нямаше да остана, реших само да им се обадя, да разбера какво точно се е случило. Влязох в дома. Леля Тодорка се хвърли на врата ми разплакана: Таня, на Бога съм се молила да дойдеш да ти се изплача! Не е отравяне от риба, а аборт. Забременяла е от Митев. Той й обещал, че ще се ожени за нея, като се разведе с жена си. Няма да ходиш никъде, при мене ще спиш. С тебе ще съм по-спокойна...

При друго отиване на Цибра от храстите в двора изскочи човек, сграбчи ме и ми казва: Арестувана си!. Защо ще ме арестувате - отвърнах и се помъчих да се откопча от него, но той ме държеше здраво. Къде отиваш?, ме запита. При шивачката Дора, му рекох (така бяхме уговорили с Дора, голямата дъщеря на Попови). Агентът ме изтласка на улицата. На уличното осветление видя лицето ми под широкополата шапка и ме пусна. Извинявайте, припознал съм се, ми рече гузно и отмина. С този млад, още неопитен полицейски агент се видяхме още два пъти при други обстоятелства, но това в други спомени.

Разказах на Дими за случилото се. Тя заключи: Лиляна са търсили. По-рано от окръжния комитет ползвахме тази квартира.

За известно време престанах да ходя на Цибра.

 

 

 


1998-2019 OMDA Ltd. Всички права запазени