Историята в личен разказ





6

към началото

МОИТЕ СЕЗОНИ

 

ДИМИТЪР БАТАЛОВ 

  

На 9 декември 1989 г. в кино Петър Берон София, се проведе Първата национална конференция на БЗНС Н.Петков след възстановяването му. Откри я Йосиф Петров. Ликуваха 400-500 души. Присъстващите не бяха делегати на възстановената организация, а отжеглени хора. Всеки бързаше да се докопа до трибуната. Не произнасяше слово, не предлагаше решения, а стенеше като в скотобойна при спомена за арести, следствия, прокурори, съдии и предатели от Танчевия земеделски съюз. Това не беше никаква конференция! Еуфорията напраши разсъдъка на участниците и се подмина задължението да изберем ръководство. С емоционалното и помпозно надвикване пред микрофона на тридесетина клетници и огласяването на няколко поздравителни телеграми ведно с Възвание към българския народ приключихме. Организацията бе изоставена в рехавите възможности и отявлената деменция на известната вече Петорка.

И сега не се допуснаха млади хора. Как така ще изместят старците! Една чисто земеделска мъдрост, достойна да съжаление.

НКС на СДС разискваше и разискваше в предоставеното ни мазе в Социологическия институт. Вратата не се затваряше. Нямаше тайни заседания. Всеки можеше да влезе. Бяхме достъпни за любопитните! Не се конспирираше. Стари познати и приятели помежду си бяхме само репресираните земеделци и социалдемократи. Колоритните Берон, Тренчев, Г. Спасов опознавахме отскоро, след шумотевицата около тях.

Силно се отразиха върху нашата дейност събитията в съседна Румъния и особено разстрелът на съпрузите Чаушеску. Те, мислехме си, повлияха на БКП за отстъплението. Поде се инициатива за събиране на дрехи, пари и храна за изнемогващите. В такава трескава обстановка подготвяхме и митинга за 10 декември. Речите ни трябваше да звучат програмно и впечатляващо. Посвещавахме демонстрацията на 41-годишнината от приемането на Всеобщата декларация за правата на човека. Определихме за водещ Петко Симеонов.

Изредиха се много оратори Петър Слабаков, Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Славомир Цанков, Христофор Събев, Марко Ганчев, Георги Спасов, Камен Воденичаров и др. Ангел Ахрянов приключи с резолюция от митинга с много искания.

Като член на Организационния комитет за свикване и осигуряване на митинга ми се ще да приема, че препълненият площад не се дължеше единствено на почивния неделен ден. Възторжените възгласи, изтъкани от големи надежди, се диплеха над София. Не ме смущаваше скандирането за оставка на партийните комитети - от Централния до кварталните, и настояването за радикални промени, а това, че част от лозунгите прозвучаха реставраторски. Въодушевлението се превърна в ненавист, за да изригне в закана, и това ме натъжи дълбоко.

Още този декември подсказа какви ще бъдат отношенията между двете политически общности. На този площад и в цялата страна нещо неудържимо разделяше отново народа ни. Тревожно заблъска сърцето ми. С десетилетия търсех дръзновението, но като добро съзидателно дело. Не приемам омразата като елемент от политическите процеси и управление.

Не премълчавам, че отзвукът от митинга у нас и в чужбина беше силен.

Следващите дни присъствието на площада продължи с мълчаливо молитвено бдение с хиляди свещички в ръце. Звездите сякаш долетяха на паважа, уловиха се една-друга в жива верига и потопиха в ореол Парламента. Живата верига беше уговорена за митинга на 14 декември, но при такива случаи все някой избързва. Лелеяната инициатива на отец Христофор Събев се превърна в най-внушителна нощна демонстрация на порасналото българско самочувствие. Като организатори, с представителите на Клуба за гласност, Екогласност, НФТ Подкрепа, Независимото дружество за защита правата на човека, хората на Събев, Клуба на репресираните, Движението за гражданска инициатива и Студентското дружество непрекъснато и разгорещено разисквахме в дома на Ст. Гайтанджиев как да не оставяме на мира опонентите, па току притичвахме доволни към площада най-респектиращия бастион на Демократичните сили.

Едва сколасвахме да се откъснем за ефимерна почивка. През ония месеци преспивах в жк Младост у Димитър Боев. Приятелят и съпругата му д-р Симеонка Боева ме приемаха сърдечно на безплатен и пълен пансион. Безчет са "гостувалите" като мен в този дом. Според решение на НКС трябваше да организираме шествие на 14 декември от Южния парк до Народното събрание в подкрепа на Петицията от митинга на 10 декември, която Желев, Тренчев и Христофор Събев трябваше да връчат на депутатите; да протестираме, че на наши активисти като Желю Желев, Георги Спасов, Янко Янков, Владимир Левчев, Костадин Георгиев и много други не се предоставя работа по политически причини; че час по-скоро трябва да отпадне член 1. от Живковската конституция. Не ни интересуваха парламентарните процедури. Искахме днес, сега, веднага! Причини за демонстрации могат да се намерят по всяко време и за всичко!

Обсъждахме предложения, схеми, задачи, седящи стачки, улиците, по които ще се премине, отговорници на групите, текстовете на плакатите и лозунгите...

Не успях да отида до сборния пункт. Присъединих се към студентите до Софийския университет и обградихме Народното събрание. Хората бяха в радостно настроение, свободни, прехласнати, страстни. Тук срещаш Желев, там Тренчев, по-нататък Христофор Събев, Ивайло Трифонов. На всяка крачка наш или чуждестранен журналист с магнетофон или камера.

С вливането на студентите, обстановката се нажежи. Лавината се отправи към вратата на Народното събрание. Не зная защо, но по никое време излезе Петър Младенов. Площадът се взриви от освиркване, дюдюкане и ругатни. Попаднах на състезание по злодумство. Можеше да чуеш всичко освен изстрели, слава Богу! Младенов се опита да говори. Нищо не се чуваше. Дали се изплаши, или прецени реално полудата, но се прибра в НС. Тогава е изтървал сензационната забележка: По-добре да дойдат танковете! Над главите ни изплува видението на червения смерч!

Не бях много далеч от стълбището, но не съм чул и дума, а касетата на Евгени Михайлов размести управници и форсира развитието ни. Вярно или не, но това не беше причина за озверяването на хилядите граждани. Скандирането и заканите изригнаха още при появяването на Петър Младенов. Видях оптимизъм и страх, и жад за мъст в очите на мнозина. Желев, Петко Симеонов, Ивайло Трифонов с помощта на мегафони правеха непрекъснато успокоителни съобщения, други подстрекаваха да се влезе в Народното събрание, да се арестуват престъпните властници, докато са стъписани. Щяло да стане без проливане на кръв, без жертви.Не! Когато всички са възбудени - няма логика. Има транс. Няма посредници - властват нагайките и въздухът потъмнява!

А из улиците в съседство на площада червени барети и полиция се спотайваха в покрити камиони и бронирани машини.

Чакаха сигнал.

Беше 19,30 часа.

Дават за пример случая с телевизията, която излъчи манипулативно информацията и за изключително динамичните събития през последното денонощие. Няколко хиляди души не изтърпяха провокацията и блокираха сградата на ул. "Сан Стефано". Имаше опасност от саморазправа. а редакторите и операторите не оставаше друго, освен да предоставят ефира и верните кадри на протестиращите.

От онзи момент съобщенията не се различаваха смайващо от истината. "Щяло да стане без проливане на кръв, без жертви." Като как питам в своето откровение и сега? В такъв момент трудно се въздейства и то в условията на страх пред милионна БКП, милиция, армия, общински съвети, ДС, член 1. от Конституцията, Варшавски договор, СИВ, етнически вълнения, стачки. Току-що червените имаха пленум. Не проявиха униние пред екстремното раздвижване и възникнали толкова проблеми. Продължиха с митинги инициативно, информирано, силно, гъвкаво.

Някои романтици и днес трескаво се горещят, дори обвиняват в плахо, в неумело ръководство за пропуснатия шанс на България да се отърве от конспирациите, гешефтите, диктата, провокациите и клеветите на комунистите. Дали е от наивитет? Някой допускал ли е, че БКП не знае в какво организационно състояние сме ние от СДС?

И все пак се приема, че от тази нощ започва истинският политически прелом у нас.

Народното събрание още същата нощ и на другия ден отнема мандата на Тодор Живков, Милко Балев, Гриша Филипов, Димитър Стоянов, Никола Стефанов, Владимир Живков, Христо Русков и Ярослав Радев; обявява за незаконна забраната на БЗНС "Н. Петков" и на БРСДП/о/ през 1947 година; реабилитира осъдените след 1 януари 1946 г. политически дейци по списък, който лично изготвих по памет за една нощ; от Наказателния кодекс се отменят всички членове и алинеи, предвиждащи присъди за политическа дейност; обявена е амнистия на политически осъдените.

 

Шествия, панихиди, митинги, блокади на улици имаше всеки ден и във всеки град. Заговори се за предупредителна и обща стачка. Д-р Тренчев, д-р Кр. Кръстев, д-р Любомир Павлов, Пламен Даракчиев притискаха и правителство, и Националния координационен съвет чрез профсъюз Подкрепа. На 23 декември д-р Тренчев прочете по телевизията декларация, с която се настояваше:

1. Оставка на правителството и съставяне на коалиционен кабинет с независим министър-председател.

2. Саморазпускане на Народното събрание.

3. Колективна оставка на БКП, от горе до долу.

4. Разпускане на първичните партийни организации по месторабота.

Много се суетяхме около решението за обща стачка и последиците при мисълта за евентуален неуспех. Националният координационен съвет заседаваше непрекъснато. В дома на Димитър Иванов председател на монархическо дружество Просветление, по инициатива на Пламен Даракчиев се обявява Национален стачен комитет в състав: Д. Иванов, Даракчиев, Любомир Павлов, д-р Тренчев, Абрашев, д-р Кр. Кръстев, Тодор Гагалов, Стефан Комитов. Общата стачка е насрочена за 27 и 28 декември. До ухото ми, но с глас, който се чу почти от всички присъстващи на заседанието, Тренчев ме попита:

- А бе, вие искате ли власт, или не искате?

От името на Клуб на репресираните публикувах декларация, че не подкрепяме стачката. И други организации прецизираха отношението си към нея. Обстановката се променяше всеки час разстреляни са Елена и Николае Чаушеску, комунистите оповестиха съгласието си, че приемат предложението ни за Кръгла маса, смениха министъра на вътрешните работи Г. Танев с ген. Ат. Семерджиев, хиляди изтерзани мюсюлмани от цялата страна тихо, мълчаливо, но с трескав поглед и фанатична непримиримост се струпаха пред Народното събрание с настояване да се възвърнат имената им. Гушеха се един в друг на завет от пронизващия вятър, отиваха на групи до джамията и университета да се постоплят и отново се завръщаха. Трепереха, но не отстъпваха от площада. Гражданите им носеха чай, кафе, сандвичи. Кой с кого е?! Няма умора, няма страх. Колоните при шествията не се скъсяваха, посещението на митингите не намаляваше. Заговори се за коалиционен кабинет кабинет на националното съгласие. В районите със смесено население напрежението се засилваше. В градовете Кърджали, Хасково, Смолян, Тутракан, Разград, Кубрат се учредиха комитети за защита на националните интереси, които ни обвиняват, че сме предали нацията.

Стачката бе отменена. Кръв не се проля. Мирът оцеля. Имената на мюсюлманите са възстановени, осигурено бе свободно етническо самоопределение.

Но недоверието остана!

Вместо празнична задушевност от промяната, на площадите се разминават старата и новата измама. Не оставихме диря на благоразумие. Мисловната енергия се превърна в опустошителна емоционална епидемия. Вгледани в миналото, от ораторите на трибуните заехтяха заплахи за линч. Напомняхме за синовен дълг, а поднасяхме идеи с най-неподходящи и излишни думи.

Усещаш как потъват националните опорни точки и най-малкият шанс в безсрамната надпревара за попечители. Някои едва тук разбират, че са живели грозно и мъчително, че са лъгани и ограбвани. Записват се поне в две организации с презумпцията да ги забележат като декламатори. Възхищават се от ролята на пиколо и си мислят, че удивляват цялата Вселена!

Психосоциалният ми сензор е потресен от сатанинството.

Върху неукрепналите плещи на СДС още през първите дни се струпа огромен товар. Трябваше да отстоява съпротивата и да предпази от капаните на отстъпващите, да отговори на големите очаквания от Възраждането. Никой не бездействаше на задръстените площади, които сякаш са останали без изход. С различни ударения, непрекъснато се чуваше: Европа, Европейски съюз, Европейски пазар, НАТО, тирани, реставратори... Дни и нощи подобни настроения се преливаха и надпреварваха да прогонят българската национална гордост.

Освободеният от затвора преди седмица Доган гледаше на всички с подозрение. С много такт придвижваше създаването на своя организация уж културно-просветна. На 4 януари 1990 г. беше учредено Движение за права и свободи, поставило за акценти в програмата си два международни документа. Умен, сдържан, изящен майстор на загадките и хвърлянето на серкме в неизбистрен вир, от тогава до днес той държи първенство сред най-ухажваните политици.

Много време в България мало и голямо бе настръхнало в очакване да се случи нещо страшно. Развяват се национални знамена, разнасят се слухове за обявяване на автономия на турците, за изкупуване на ножове, за въоръжаване, сблъсъци, убийства. Бият се черковни камбани! Организират се шествия с патриотарски спектакли. По телевизия, радио, вестници без прекъсване се изсипват всевъзможни декларации и възвания. Изтънява разстоянието до междуетническия конфликт. Добре, че някое дете не подхвърли пиратка сред сборищата. В такава обстановка посрещнахме Новата 1990 година, първия работен ден и първата среща с БКП в подготовка за Кръглата маса. Горещо се защитаваха процедурни правила, тематика, позиции и от двете страни.

Нашата заседателна зала, на СДС, е все още в мазето на Социологическия институт на ул. Московска 13-а, където предварително съгласувахме становища по организационни и национални проблеми, за политическата емиграция, за ролята на Кръглата маса, за изменение и допълнение на Конституцията, за статута на Българската телевизия и на радиото по много основни принципи в бъдещите законопроекти, както и за етичния кодекс на предстоящата предизборна кампания.

Трепна загрижено и Народното събрание! Инициира създаването на Обществен съвет за обсъждане на националния въпрос и предостави една от залите за провеждане на заседанията. Участваха 176 представители от над 40 политически и обществени организации - на парламентарните групи и постоянните комисии, на Българската патриаршия и Мюфтийството, на българското тюркоезично и мюсюлманско население, на студентските и научните съюзи. Бях в състава на съвета от името на Клуба на репресираните след 1945 година.

И тогава се случи нещо привично за предишния режим председателстващият заседанията Станко Тодоров подминаваше моята заявка за изказване. Сигурно си е помислил, че ще беснея на трибуната в онзи кризисен за страната ни момент, а той е свикнал да работи с покорни хора.

- Още ли ще ме репресирате? обезпокоих председателя през една от почивките. На задявката присъстваше Андрей Луканов с познатата усмивка комбинация от сарказъм и самочувствие.

- Прехвърлях листчето и бях нащрек през цялото време да не предизвикаш сътресение в залата сподели след година Станко Тодоров в свободен откровен разговор.

Репресиран му звучеше като отмъщение! Откъде да знае, че Мама ми е поверила нежност, деликатност и друга посока!

Не ме свързвайте с такова тъжно дело и вашите спомени! Хората имат нужда от подкрепа!

Общественият съвет избра комисия, която да изготви общ документ, а Народното събрание огласи проектодекларацията по националния въпрос. Основното в нея беше, че терминът малцинство отразява селищни реалности. Повикът мирен преход от тоталитаризъм към демокрация" се утвърди като трайно послание.

Като членове на Организационния комитет с Георги Спасов, Бойко Пройчев, Евгени Михайлов, Михаил Иванов, Зефер Галибов и Георги Аврамов, осигурихме насрочения за 14 януари митинг под мотото България за демокрация с лозунги, озвучаване и охрана - при липса на собствено издание и препъвано разгласяване. Посветихме го на първото работно заседание на Кръглата маса. Още не говорехме за власт. Искахме да има демокрация, което е видно от резолюцията на митинга пред храм-паметника Свети Александър Невски:

 

Ние събраните на свикания от Съюза на демократичните сили митинг, ясно и категорично издигаме гласа си: БЪЛГАРИЯ Е ЗА ДЕМОКРАЦИЯ! Обединени от тази мисъл и проникнати от това чувство, ние заявяваме: ПЪТЯТ КЪМ ДЕМОКРАЦИЯТА Е И ПЪТ КЪМ ЕДИННА И НЕДЕЛИМА ПРОСПЕРИРАЩА БЪЛГАРИЯ!

Проведохме своя митинг в навечерието на националната Кръгла маса. И това не е случайно! За нас Кръглата маса е решителна стъпка в посока РЕАЛНА ДЕМОКРАЦИЯ!

НА КРЪГЛАТА МАСА, КОЯТО ЗАПОЧВА НА 16 ЯНУАРИ 1990 ГОДИНА,

Съюзът на демократичните сили ще седне със следната ясна реалистична платформа:

I. ДА СЕ ПРЕМАХНЕ МОНОПОЛЪТ НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ ВЪРХУ ВЛАСТТА:

1. НАСТОЯВАМЕ за отпадането на целия член първи от Конституцията.

2. ИСКАМЕ разпускането на ППО по месторабота.

3. НЕЗАБАВНО отделяне на БКП и официалния БЗНС от държавата във финансово, кадрово и структурно отношение.

4. БЪРЗА деполитизация на армията, милицията, съда и прокуратурата.

5. ПЪЛНА ГЛАСНОСТ за структурата на Държавна сигурност, за нейните дейности, бюджет, заплата на служителите. Решителни мерки за свеждането й до оптимални за националната сигурност размери.

6. ПРЕМАХВАНЕ НА НОМЕНКЛАТУРАТА като механизъм за подбор и растеж на управленските кадри; номенклатурата е несъвместима с понятието за демокрация.

7. ПРИ РАЗГЛЕЖДАНЕТО НА ДЪРЖАВНИЯ БЮДЖЕТ да се осигурят приоритетни средства за пряко подобряване на жизненото равнище на трудещите се. Да се сложи край на безцелните и по същество антиобществени разходи, решенията за които се вземат в номенклатурните кабинети. Да бъде изградена стабилна система за социална сигурност, която да не позволява на никого да попада на социалното дъно и в същото време да не убива стимулите за труд и човешка реализация.

II. ДЕМОКРАЦИЯТА Е ЕДИНСТВЕНАТА ГАРАНЦИЯ И ЗА РЕШАВАНЕТО НА НАЦИОНАЛНИЯ ВЪПРОС

1. ПОДКРЕПЯМЕ проектодекларацията, предложена на Народното събрание от Обществения съвет по националния въпрос, призоваваме народните представители да гласуват за нея.

2. НАСТОЯВАМЕ на тази основа след общонародно обсъждане да се изработи цялостна програма за провеждането на трайна държавна политика по националния въпрос, включително и промяна на Конституцията и текущото законодателство, която да се приеме от Народното събрание.

3. ИСКАМЕ гласност за ролята на областните и общинските комитети на БКП, на областните и общинските съвети, на стопанските ръководители, на службите за сигурността за създаденото в страната напрежение след решенията от 29 декември 1989 година.

4. НАСТОЯВАМЕ за пълна информация за замисъла, развитието и извършените престъпления по време на така наречения възродителен процес, включително и разпитването НА ТОДОР ЖИВКОВ КАТО ПРЪВ СВИДЕТЕЛ.

5. ДОКОГА народът ще чака да види престъпниците, изправени пред съд? Кой ги крие? Докога съветниците на Живков и Балев ще продължават да заемат същите места?

6. ЯСНО ЗАЯВЯВАМЕ: БЪЛГАРИЯ Е ЕДИННА И НЕДЕЛИМА!

Демократичните промени са единствената сигурна гаранция за националната сигурност и суверинитет. БЪЛГАРСКОТО ЗНАМЕ Е СВЕТИНЯ ЗА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ! БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК Е ОФИЦИАЛЕН ЕЗИК НА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ!

III. НИЕ СМЕ ЗА РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЗАКОНОДАТЕЛНАТА, ИЗПЪЛНИТЕЛНАТА И СЪДЕБНАТА ВЛАСТ.

IV. НАСТОЯВАМЕ ЗА НОВ ИЗБИРАТЕЛЕН ЗАКОН! Новата конституция да бъде изработена и приета само от едно ново и демократично избрано Народно събрание след широко всенародно обсъждане.

Същевременно на Кръглата маса ние ще настояваме за:

V. ПРИВЕЖДАНЕТО НА ЗАКОНОДАТЕЛСТВОТО В СЪОТВЕТСТВИЕ С ПРИЕТИТЕ МЕЖДУНАРОДНИ И ХУМАНИТАРНИ ДОГОВОРИ.

VI. РАВЕНСТВО И РАВНОПРАВНОСТ ПРЕД ЗАКОНА НА ВСИЧКИ ФОРМИ НА СОБСТВЕНОСТ: държавна, кооперативна и частна.

VII. НЕЗАБАВНО ОТМЕНЯНЕ НА ВСИЧКИ ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННИ ЗАКОНИ, ПОДЗАКОНОВИ АКТОВЕ И РАЗПОРЕДБИ, например: Закона за народната милиция, Наредбата за жителството, Закона за собствеността и други.

НИЕ, участниците в митинга, издигаме гласа си: ДЕМОКРАЦИЯТА Е ПЪТЯТ НА БЪЛГАРИЯ КЪМ ОБЩОЕВРОПЕЙСКИЯ ДОМ!

СЪЮЗЪТ НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ СИЛИ ПРИЗОВАВА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ, ВСИЧКИ, НА КОИТО СА СКЪПИ СВОБОДАТА,ДЕМОКРАЦИЯТА И ХУМАНИЗМА ДА ДАДЕМ СВОЯ ПРИНОС ЗА НЕОБРАТИМОСТТА НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ ПРОЦЕСИ!

ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ ЕДИННА, НЕДЕЛИМА, ДЕМОКРАТИЧНА!

 

Комунистите много трудно се разделяха с всяка буква от текстовете на законите, които им осигуряваха пълна власт. Но на другия ден Народното събрание отмени две от трите алинеи на член 1. от Конституцията, който предоставяше на БКП ръководството на обществото и държавата. Отмени и закона за разтурянето на БЗНС "Н. Петков" от 1947 г. По същото време БЗНС с председател Ангел Димитров отбелязваше 90-годишнината от учредяването. Апропо, всички БЗНС-та водят началото си оттогава. Историята забелязва, но търпеливо понася такива парадокси.

С вота от митинга на 14 януари се явихме на първото редовно заседание на Кръглата маса. Нашите предварителни условия за сграда, вестник, достъп до телевизия и радио не бяха изпълнени и ние демонстративно напуснахме. Странното беше, че това не изненада другата страна. Подхвърлиха ни, че се урежда разрешението за 70-хиляден тираж на вестника и ние в знак на добра воля се завърнахме като механизирани играчки с дистанционно насочване. Седмица по-късно ни се предостави сградата на Раковски 134 и се завъртя по телевизионните екрани първото пленарно заседание на Кръглата маса, председателствано по регламент от д-р Желев.

След представянето на участниците от двете страни, започнахме разграждането на тоталитарната система и с много превземки като тази, как да се обръщаме един към друг другарю или господине! Колкото и неорганизирани да бяхме пред рутинираните представители на БКП, колкото и да преповтаряхме исканията си още от ноемврийските митинги, основните акценти намериха своето място в преговорите. А отвън до пресипване продължават скандиранията, активирани от един поглед, от един дръзновен жест от една победна вест! С невероятна лекота възбудените съдят онези, които си отиват и възхваляват други в очакване на новите си господари! Окуражени на улицата, те пренасят дискусиите в предприятията и домовете си, взаимно се убеждават, препокръстват и обричат.

И пеят Времето е наше и 45 години стигат!

В резултат на три предварителни консултативни разговора се прие Националната кръгла маса да започне работа на 16 януари 1990 г. Отидохме с различни гласове, с различна социална чувствителност, с различен духовен и културен признак да потърсим общия национален акцент, с готовност за нови решения на новия етап в развитието на държавата ни. Вярвах, че поставяме началото на протегнатата ръка, на диалога и пълното отрицание на казуистиката, на конфронтацията. Оказа се, че съм изгубил времето си с дебелите книги. Тук нещата вървят по друга логика. Трудно се надмогва материята във всичките й форми. Възприема се дори като надгробна власт. Някои искат сякаш да докоснат и боговете по този път! Речите им, изградени с най-бесните думи от богатия ни език искаха победа. Може ли да има победа на Кръгла маса! Чертаехме бъдещето и на другите, без да се вглеждаме в себе си. Споменавахме национални престъпници и какви ли не теореми, но не виждахме спасители на нацията в лицата на другите, освен в нашите! Защо претендирахме над път и под път да ни приемат като политици?!

 

Желанието ми беше да се предоставим на атмосферата без авантюри. Беше 29 януари 1990 г. Ето изказването ми на Кръглата маса:

Драги опоненти и приятели, всеки от нас е заел мястото на равен, заявава мнение, защищава позиции, отстоява убеденост. Почти всички участници са преживели и предателство, и глад, и възторг, и насилие. Но задухата на тоталитарния режим успя да обремени всички ни с липса на доверие един към друг, повечето се бяха свили на завет, да не говорим за високоплатената им работа или народна пенсия. Достойнството и духовният им порив отстъпи пред еснафсия уют. Изпариха се мечтите им за свобода, за хляб, за общество без страх и принуда, за крилата на орлите. Липсата на обществен контрол позволи на Българската комунистическа партия да стане собственик на сгради, печатници, болници, поликлиники, транспорт и феодални възможности за уреждане на деца, внуци и правнуци.

Къде да търсим тук политическата култура? Вие от Отечествения фронт, борците против фашизма и капитализма, профсъюза, Комсомола бяхте социалната база на живковския социализъм, разбира се, и ... довчера Български земеделски народен съюз на Трайков и Танчев.

Кой от моите приятели от Съюза на демократичните сили се е заоплаквал така сълзливо от бруталния тоталитаризъм? Те запазиха достойнство и ръст на бойци. Затова не бива да ги съдим остро, че понякога в словото им има оголен нерв. Как да говорят спокойно Янко Янков, Елка Канстантинова, Дертлиев, Дренчев и всички останали, когато се разбира, че администраторите са по местата си, чиновниците още законодателствуват, милицията не намалява, по кьошетата се шушука, заканите не спират?

С по-високо нравствено основание аз питам Тани Танев: като намери време да преброи жертвите срещу фашизма, между които са много наши бащи, братя и другари, защо не забеляза шестцифреното число на жертви и репресирани след 1945 година? 186000 земеделци социалисти, демократи, независими, интелектуалци и безпартийни.

Тук не споменавам за селяните, които бяха предварително репресирани и вкарани в ТКЗС-та.

Защо и до днес българсият народ си няма хабер от броя на жертвите, затворниците, лагеристите, емигрантите? Това може да изясни министърът на правосъдието и довчерашният главен прокурор.

Кое бе народното в тази държава, питам? Народни бяха само страдалците и жертвите.

Кръглата маса за пореден път по убедителен начин доказа, че политиката не е еднопосочна улица, че е прекалено сериозна работа, за да се играе в партиен или частен кръг. Тази маса потвърди, че който се е вслушвал само в своя собствен глас, не може да не сгреши.

Клубът на незаконно репресираните не възникна да оплаква мъртвите си другари, не възникна и само за да заклейми организаторите, монтажниците и изпълнителите на съдебните спектакли. Печално е, че отсреща все още има хора, които трудно приемат знака на несъгласие, като Живко Живков например. То ще бъде трудно за всички ония, които бяха усвоили само императивите в българския език.

Ние сме много благодарни за позицията. Милиони чуха и видяха, че представителят на обезкървената отечественофронтовска организация е вече демократ. Забравя се обаче, че демокрацията не е наука, че демокрацията не се изрича, не се преподава, че демокрацията е дело и няма източна, и няма западна демокрация.

Не бива да се мисли, че от тази страна сме хора, които инцидентно се занимават с политика, за да ни се подхвърлят разни примамки. От това място никога не бих си позволил да забравя, че до онзи ден, а някъде и сега, морал и политика вървят по отделни пътища.

Българският социален и духовен мир е в брауново движение. От ефира лъха само тревога. Нарушеният пулс на българина след 42 години политически цинизъм и икономически авантюризъм, го изведе от битовата безметежност. Многопосочно и взривоопасно се придвижва и ако ни слуша в този момент, прави го с надеждата, че ще се докосне по-осезателно до свободата, до демокрацията, до спокойствието. Много са още враговете на плурализма, на истинския парламентаризъм.

С големи цифри си послужиха някои от преждеговорившите опоненти. Излезе, че зад гърба им е една и половина България. Няма да ги споменавам профсъюзи, Минчо Минчев, Живко Живков, партията, женското дружество и т.н. Излиза, че опозиция сме само ние, от тази страна на многоъгълната (по израза на Вагенщайн) Кръгла маса и то, попаднали от Космоса. Да приемем ли, че няма никакви причини за безпокойство тогава?

И в този момент с моите приятели бихме покрусили моралното си достойнство, ако допуснем неоправдан компромис и спрямо мъртвите, и спрямо живите. Не се касае до доверие и предпазливост, а до идеи и принципи.

Внушава ни се готовност за разбирателство, а се пазят позиции, от които да се диктува.

Кому е нужен такъв пропаганден ефект от Кръглата маса?

Впрочем в последните 2-3 дни се попромениха някои неща.

Подкрепям изцяло декларациите на приятелите от Съюза на демократичните сили, донесли нуждата ускорено да се придвижим към политическо устройство, което да отговаря на съвременния дух, на интересите на отделния човек, на всеки политически колектив и цялото общество условие да се живее, твори и общува достойно.

Уверен съм, че ще се намерят хора с висок морал, политическа зрялост и самообладание, които безкомпромисно ще отстояват общите ни конкретни и исторически интереси.

Завършвайки, използвам случая да напомня на няколкото хиляди нечистоплътни съвести, изпечени в политическата мимикрия, да не си правят илюзии.

Благодаря ви.

 

Питахме тогава кой и как създаде големите стопански обединения, а малко след това забравихме да питаме кой и как ги разби! Питахме защо се проточи разследването на Горанов, Газдов, Гогов, Ръждева за инквизициите и убийствата и защо се разхождат на свобода Руси Христозов, Антон Югов, Мирчо Спасов ведно с всичките им идеолози и разпоредители, а след изборната победа и овладяна държавна власт никой не си спомни, освен дребни прокурорчета в шлагерни интервюта! Вглеждахме се в международните правни норми и търсехме пролука за давност на отвратителния геноцид. Затрупвахме денонощно народа си с надежди за повсеместен празничен живот, а после го подложихме на свиреп недоимък. Ах, как боли от наранени надежди!

Кръглата маса не се прояви респектиращо, както се очакваше от обществото. Без нестихващите шествия, без натиска на улицата, както обичаме да казваме, сигурно щяхме още да се състезаваме по реторика в НДК. БСП не пропускаше и най-малката възможност за отлагане на дискусии, вземане на решения. Най-често това ставаше чрез експертните съвети и контактните групи към страните на Кръглата маса. Като последни наивници се предоставихме в ръцете на Иван Костов, Луджев, Пушкаров, Венци Димитров, Стоян Ганев, Виржиния Велчева, Снежана Ботушарова, показали афинитет към тъмните сделки!

Същите експерти от Кръглата маса участваха дори в съответните парламентарни комисии в Народното събрание. По света може да са ни възприемали за значително политическо явление на Балканите, но както е видно от последното изречение, ролята ни бе сведена до един колективен информатор на правителството и Народното събрание, които с решения и закони изпреварваха проектопредложенията ни на Кръглата маса. Принизяваха я! Не беше дори консултант. И сега да попитате някого от участниците какъв беше статутът на Кръглата маса, едва ли ще ви отговори. Властниците правеха каквото си поискат, затова много от симпатизантите ни обвиняваха, че легитимираме БКП след греховното й минало. Не бяха малко и онези, които ни убеждаваха, че Клубът за гласност и демокрация е стратегическо дело на комунистите, като ни напомняха изказването на д-р Желев още на първата среща, изрекъл между другото и: Ние подкрепяме сегашното партийно ръководство. Целта на нашия съюз бе демократизацията на България и демонтажът на тоталитаризма. Имаше и такива като Любомир Собаджиев, които очакваха, че на Кръглата маса комунистите ще предоставят властта на опозицията. Наивно е, но се осъзнаваше нуждата от власт, за да не се превърнем в кръжок, който изпраща добри пожелания към управляващите.

Те знаеха, че не се боричкаме за временни позиции, а у нас набъбваше съмнението, че представителите на БКП протакаха дискусиите, за да не стигнем до обсъждането на основните въпроси - като закона за партиите, изваждането на първичните партийни организации от предприятията, промяната на Конституцията. Как иначе да изтълкуваме честата смяна на председателите им? Започнаха с Луканов, а после се изредиха Александър Лилов, Георги Пирински, Александър Янков. И всеки от тях започваше все отначало, с нови и нови проекти за споразумения по един или друг въпрос. Затова понякога се държахме безапелационно, връщахме се на площадите за вота на митингите. Получавахме открита подкрепа - може би в нарушение на международните правни норми - от чуждестранни политически и държавни мъже, като Джеймс Бейкър държавен секретар на САЩ, Уилям Уолдгрейв зам.-министър на външните работи на Англия, Ханс Дитрих Геншер министър на външните работи на Германия, Джани де Микеле Италия, Франсиско Фернандес Ордонес министър на външните работи на Испания, Адам Михник известен полски публицист, от съседна Гъция, Чехия. Посрещаше ги Петко Симеонов.

Нямаше делник, нямаше празник! Всички дни се превърнаха в конкурсни. Показвахме колко сме много и какво можем да направим. Беше невъзможно човек да обхване всичките обществени прояви. Рояци от възстановени стари и нововъзникнали партии и движения разпалено обсъждаха възможностите за участие в Националната кръгла маса, в утрешния коалиционен кабинет, в изборите. Медиите се задъхваха да изреждат календарно събитията къде достоверно, къде предпазливо или манипулативно. Журналистите вземаха интервюта где кого сварят от безбройните лидери, уловени след някакъв форум. По страниците на вестниците се мръщеха или усмихваха самопровъзгласили се титуляри с позакъснели подвизи или послушни, парфюмирани чиновници. Целият управленски състав бе на крак. Всеки се опитваше да подреди множеството и го превърне в гражданско общество при условията на социален риск.

Рано или късно човекът ще се освободи от политическите цветове и страсти, но сега живеем все още в епохата на абсурдите. Не всичко се обяснява с логика, затова ту се позоваваме на науката, ту на вярата, но в крайна сметка всичко превръщаме в бизнес. За някого мерцедесът е израз на цялата му личност! Говори за много пари, а не казва къде по счетоводната диря да търсим нравствената му устойчивост, образованието, духовността му.

Колко погрешни политически стъпки нахлуха в спомените ми тринайсет години след зимния студ, когато се отвори нов път пред страната ни с лъвче, засмяно върху знамето! Петимен бях да видя земеделците в единна и националноотговорна организация. Това, дето не се разбрахме с Ангел Димитров, Виктор Вълков, Светла Даскалова, Коста Янчев и всичките 146 хиляди души членове на БЗНС, ни принизи и безпощадно разори. Как да не подозираме, че зад гърба на нашата първа редица е имало оперативно опекунство? След всяка среща и преговори безпаметният Милан Дренчев заявяваше: Никога няма да се обединим с тия предателите! Останали подвластни на общия ни корен и на идеята за единство, оранжевите заради нас изгубиха инициативата за собствено развитие и успех. Делириум препълваше салоните, в които се събирахме, и превръщаше разговорите ни за борбите на предци и съвременници в отегчителни. Съидейници и симпатизанти не само се измориха да ни слушат и следват - те ни изоставиха!

На 3 февруари 1990 г. в Операта се състоя Втората национална конференция на БЗНС "Н. Петков". Още не бяхме си припомнили кои са враговете ни и непрекъснато ругаехме казионния БЗНС, а те ни предоставиха част от базата си вестника, отоплението, осветлението, размножителна техника, консумативни материали, салони, канцеларии, клубове. Най-арогантно свалихме от трибуната внука на Ал. Стамболийски, който дойде да ни поздрави и призове за единство. Някои се надяваха членовете им да изоставят ръководствата си и да се влеят в нашите дружби. Беше гласувана някаква резолюция за земята и земеразделянето, но така си остана и непубликувана. И този път се разотидохме без анализ, без инструкции и оставихме същото позастаряло оперативно тяло да си гали високото самочувствие. Забравиха горките и на тази конференция да депозират оставките си.

И до Третата национална конференция на 17 март 1990 г., и много години след това, казионният съюз си остана "основния ни враг". Отново се въртяхме около проблема за земята, машинно-тракторните станции и принципите на БЗНС. И отново поздравителни телеграми, сълзливи речи и отчайващ шум при избора на Управителен съвет, на Постоянно присъствие. Ако не беше натискът на партньорите ни от СДС и местните земеделски дружби, още да не сме избрали ръководни органи! Възприе се ПП да се състои от 11 души, но се появиха сърдити, че не са дори предложени. А толкова много са дали!

- Ами хайде да обявим целия съюз за Постоянно присъствие, за да няма сърдити! нервно се намеси бай Йосиф Петров.

И се прибавиха още четирима!

Изкушавам се да изпиша поне техните имена Велин Керимов, Иван Йотов, Петко Учкунов и Тодор Семков. Едно комично и печално туширане на жалки амбиции.

Да има представител на ПП от всеки окръг, това са мотивите ни за предложената и приета промяна. С това беше оправдана постъпката, но гласовете за обединение с другия съюз отново се стопиха между редиците. Едва сега, един цял сезон след преврата, с гласовете на нередовни делегати - всеизвестен нечестив похват - бе наложен "народовластникът" Милан Дренчев за главен секретар, който дотогава своеволно се титулуваше, а с това закодира тъжната обреченост на организацията ни. Никодим Попов с осанката си на предводител на траурна процесия беше избран за организационен секретар. От познатата вече Петорка всички останаха в състава на Постоянното присъствие. Един от тях в противоречие с Устава се глави и за председател на Управителния съвет. Ако имаше как, Милан би се обявил за авторитарен водач. Това е научил човекът от довчерашните!

На всички заседания на Управителния съвет все казионните ни бяха в устата и протичащата срамна война помежду ни продължаваше...

- От оранжевата локва не искам да пия! - перчеше се Трифон Мирчев.

- Оранжевите най-много могат да ни държат балтоните, когато се обличаме! заявяваше бъдещият вицепрезидент Тодор Кавалджиев пред членовете на УС и окръжните ръководства в салона на ул. Гочо Гопин.

А те вървяха с много интелектуалци години напред. Бързам да споделя това, докато са живи участниците, за да оспорят, ако могат. Още на 7 февруари 1990 г. БЗНС се отдели от сянката на БКП, да се разбере, че не сме вечно съгласният съюзник!, по думите на Ангел Димитров.

Във времето, когато ни се предоставяше всичко от Виктор Вълков - целият членки състав, две трети от местата в листите за предстоящите избори, когато БКП се опитваше да задържи в редиците си изключените дисиденти, като им възстанови членството - малцина се възползваха. Но дали останалите, които си учредиха неформални сдружения, не бяха в услуга на партията си! Не се извинявам за съмненията, които ме измъчваха, защото през следващите години се натрупваха интересни похвати и апаратни комбинации в политическото им поведение. Напразно бай Петър Дертлиев очакваше, че синовете и внуците на комунистите ще се насочат към БСДП.

С келявите си душици на юруш открихме страниците на най-новата Земеделска и Национална история. Захванаха се за Голямата политика хора на дребнотемието, които никога няма да се приближат до проблемите на обществото като цяло. Как да се забележи лептата им? Та тя липсва! Толкова ли беше трудно да се долови мизерната им духовност и да не се допускат на отговорни места.

При властването на БКП с такава лекота мислено пътувах в бъдещето с множество реформаторски проекти, а сега ми е толкова трудно. Не откривам достатъчни земеделски възможности за протест, та камо ли за отпор срещу подигравката, ограбването и насилието от демократичните капиталисти.

Сърадваме се понякога, че ние псалмописци, романтици, дисиденти, бунтовници от многобройните клубове, граждански комитети, неформални сдружения и възстановени стари партии, носители на противоречиви интереси, съборихме комунизма. Сътресението се дължи на безумците с абсолютна власт, непрекъснатата класова омраза и класова борба, сиромашията, недосегаемите технологии, ведно с унизителния реверанс пред авторите на глобалната стратегия за осигуряване производство, преработка и пласмент на наркотици, с които заляха мечтаната за еталон обединена Европа? Чуваме за откритите количества опиати от митничари и полиция, а за неоткритите? Дали съзнателно не ни се предоставя възможност да намерим и изгорим демонстративно частици от милиардните по стойност доставки! Наистина ли се унищожава смъртоносният прах... или брашно! Насериозно ли се възприемат трогателните прокламации за свобода и демокрация у нас и в Косово, Югославия, Афганистан, придружени с оръдейни залпове след Малтийската среща на Горбачов и Буш?

- Да вземем властта, после ще видим! говореха в надпреварата забързани лумпени.

И какво ще видим, ако Горбачов и Буш имат уговорка за сфери на влияние?! Да приемем в изследването си, че няма договореност, тогава е налице открита, успешна хегемонистична аспирация на САЩ да се утвърдят като единствена сила във вреда на другите народи. Преди години такива съобщения ни устройваха като упование и не съм допускал, че като сме в периферията на Европа, ще се превърнем в нейна буферна зона. Народът ни намери кураж да посрещне тиранията, но премазан от външна задължнялост, вече няма сили да се справи с алкохолизма, проституцията, спекулата, корупцията, мафията, масовата емиграция, наркоманията и садистичната престъпност.

В какво състояние посрещаме Третото хилядолетие, Господи!

На това поприще какво ли ни предстои с Милан Дренчев! До обед беше против БЗНС, след обед - против СДС. Тогава - за кого работеше? Нито един порядъчен разговор с Дертлиев, а толкова неприязън! Заедно са съдени с Барев а заявява пред медиите, че не го познава! Ходи клетият в западните посолства да се оплаква, че в СДС не го разбират, два дни преди изборите за Великото народно събрание проглуши слушателите, че от седесарите нито един не става за министър, че след изборите ще напусне коалицията! Не подкрепи кандидатурата на Дертлиев за президент, а придружи Луканов до Москва и получи финансова помощ. Уверяваше земеделците, че новата Конституция е демократична, а в часа на подписването напусна пленарната зала. Измисля заговорнически групи с агентурно минало и създава интриги и клевети с пубертетска импулсивност. Няма заветна цел има брутална ревност и прилежно изпълнение на опростени разложителни схеми. Основните ръководни ядра в СДС бяха членове на неформалните обществени сдружения, в които се настаниха деца и внуци на активните борци! Ловко, гъвкаво използваха объркания словоред и отвратителната грандомания на Милан Дренчев, за да го лишават от инициатива и доверие, а с това допряха до земята раменете на нашия съюз. Тушираха го! Периодът на неговото секретарство ще се запомни не само като мораторен, а дори траурен за вековната ни организация!

Какво ли не се случваше в Новата ни държава! БЗНС ни предостави клуба си на пл. Славейков № 7 и две стаи и салон за около 150 места. Въпреки огорченията, които им поднасяхме, те търпеливо ни понасяха.

И се проточи безкрайната върволица от ентусиазирани земеделци, обрекли се на разположение на Петорката до предстоящите парламентарни избори. Вкаделяваха се като инструктори идейно грамотни и полуграмотни активисти, които неуморно записваха нови членове, отреждаха им конкретни задачи, надвикваха се и внимаваха да бъдат харесани, оценени и утвърдени за кандидати в депутатските листи. Немалко бяха за освидетелстване от психиатри.

Нямаше задълбочени анализи на бързо променящата се вътрешна и външна обстановка, на свършено и несвършено до момента, нямаше синхрон в дейността между членовете на ПП. Имаше показно, шумно и жалко надбягване до Милан Дренчев, преди още да бъде легитимиран за Главен секретар, с дребната сметчица, че все някой ден ще се окажат в централното или друго ръководство в дългата конструкция на йерархията.

Може би ще ме обвинят, че припомням това, че произнасям сурови присъди. Нямам ли право да сравнявам една индивидуалност с друга? Да различавам рефлексите на натрапения демократ от тези на истинския политически ръководител? Кой забравя лицето на милосърдието, когато обществото има нужда от съвет и подкрепа? Всяка сутрин се събуждахме с точка първа от дневния ни ред единството! Безброй са организираните неофициални срещи в дома на Димитър Боев и няколко в Съюзния дом. Неискрено се разговаряше. Милан, Никодим, Пинчев и още неколцина опропастиха изхода от многолетната криза между двата Съюза. Няма да изреждам всички, които търсеха мотиви само за отдалечаване от оранжевите и предопределиха окончателния провал на усилията за успех. Не осъзнаваха, че бъдещето ни диктува да бъдем заедно завинаги. Нека не се преструваме! Оранжевите доказваха своята готовност за единство. Онези, които заемаха висши управленски длъжности напуснаха и мъдро осмисляха носталгията по миналото. Извадиха от състава на Управителния съвет Михаил Геновски и Кирил Клисурски, че някога бяха подкрепили престъпното решение на БКП, с което осъдиха на смърт Никола Петков; принудиха на оставка Петър Танчев, Алекси Иванов и Пандо Ванчев. Обновиха ръководство и позиции. Не се включиха в кабинета на Луканов. Изправиха се и вече пазеха своя суверенитет. Стъпваха самостоятелно, решително, тактично, когато се разиграваха много варианти в кабинетите на управляващите.

Пропуск за всички заседания на Народното събрание до включването ми в Комисията по деформациите ми осигуряваше Милена Стамболийска. Застоявах се по коридорите в ония дни на неизброими учредителни събрания, конгреси и демагогия. Ангел Димитров току-що беше повторил идеята на Луканов за временно правителство на националното съгласие с участието на страните, представени на Националната кръгла маса. Исках да вярвам, че БЗНС го правеше без чужда намеса, но както се разговаряхме с Виктор Вълков, ни спеши Луканов.

- Какъв хубав министър на външните работи става Виктор, нали! поднесе изкушенията бъдещият премиер.

- Не става! беше лаконичният отговор.

Увещанията за такъв кабинет бяха към Петър Младенов, Петър Дертлиев, Желю Желев. Дертлиев не пожела да работи с комунисти. Стар бил за планински спасител! Доктор Желев беше по-близо до съгласието.

Като имам предвид разговорите ни в късна доба и уговорките, още се колебая да приема, че Луканов е бил искрен. Та той и тогава е раздавал и прерогативи, и средства!

На 5 февруари 1990 г. завърши своята работа ХIV конгрес на БКП и догадките се разредиха. Луканов стана премиер на едносъставно правителство. Не зная колко е вярвал на комунистите, но Ангел Димитров определи появяването на новия кабинет като провокация срещу идващата с ускорено темпо демокрация. И отново се връщам на спомена за прочувствените усилия на Ангел и цялото ръководство на БЗНС да се сплотим. Превъзмогнали всички препятствия, социална динамика и нашата враждебност, те така подготвиха ХХХVI извънреден Конгрес, че да завърши на първи март, рождения ден на Ал. Стамболийски, с боязливата прималяла надежда, че ще се опомним и обединим.

За съжаление, отново се озовахме в горчивото минало на мрачните абсурди, когато безумци се опитваха да унищожат политическото слово с предателство, бесило и разстрел. Продължихме да бродим из отровените глъбини на Историята, а искахме да бъдем свободни, да отгледаме най-доброто и доверително приятелство и най-очакваната организация. Не съм забравил нищо, но не исках да живея със скверната мисъл за отмъщение.

Едни твърдят, че усвояват регистъра на модерното общество, с което ще ни включат в европейските институции. Други из новото време усвояват жестовете на послушанието. Трябва ли да се осланяме на регулировчици от чужбина? Пред очите ни велики демокрации подкрепят полувоенни, свръхвластни, авторитарни режими, при които демокрацията е далечна мечта. Нима това не доказва, че попечителите се интересуват само от лоялност и гаранции за евентуалните инвестиции? Къде изчезна стамболовисткият скептицизъм на българина във всяка външна намеса и всяка колеблива власт!

Мисля, че достатъчно ни е подсказано какво трябва да се прави, стига да сме на разстояние от измяната - особено днес, когато всяка постъпка е придобила паричен израз, когато отношенията между хората прераснаха в наемни, когато се стопява вътрешната духовна нагласа към доброто и се шири престъпността. Няма да споменавам за изпосталелите и премръзнали социални групи, че невръстни и беловласи посягат на живота си и колко трогателно се защитават скитащите се кучета.

И всеки се мисли за прав. Пък и все се намира някой да го подкрепи. Това обуславя ирационалното поведение на човека. И при нашата политическа идентичност хората не могат да бъдат на едно мнение. По въпросите как да се ръководят държавните работи, каква стопанска, икономическа, финансова, просветна и прочие политика да се води, се явяват различни убеждения. Групировките са от хора и затова имат всички човешки самолюбия. Несходството се явява съвсем естествено. Това не тежи. Тежи гневът. Тежи моделирането, което се доказва с юмруци и което отрекохме като граница на мисълта и престъпна деформация.

В тези условия на прекалена свобода нека отделим мечтите от действителната равносметка, да потърсим стратегията, която ще осигури възможност за оригинална, смела, гъвкава, спасителна и побеждаваща политика на БЗНС. С такова словоборство повиках по телефона мнозина от нашето земеделско многовекторно пространство да присъстват на Конгреса, да подпомогнем жеста на епохата, да разместим емоционалната зона и да отсъдим коя цел струва нашия живот. Тогава си позволявах и лукса да цитирам извадки от програмите. Те удивително си приличат, особено в онази част за светлото бъдеще! В тях разумът чудесно отхвърля заблудите, съвместява политическата демокрация със социалната справедливост, гарантира трудовата неприкосновена собственост, личностната реализация, духовното възраждане, чистата природа и държавен престиж. Оставаше само да възвестим единството. Всъщност бай Йосиф Петров го направи, но още на другия ден заваляха опровержения по екраните на телевизиите от нечестивците в организацията.

Напразно земеделците в цяла България получиха тръпки от радост на първи март 1990 година! Онова създание, Глушков, промени целокупната устременост с условието да напуснем СДС, а той се умилкваше там с фамозния Християн-аграрна партия от петима пораженци. Апропо, къде са днес тия глушковчета, които лишиха земеделците от облик? Свързват ли ни общи цели и принципи? Не. И той като всяко крилце бързаше да се хареса на някого. Нима сме имали досега истински съюзници?

 

Много движения и нововъзникнали партии възразиха срещу състава на участниците на Националната кръгла маса - като ЕРА-3 на Славомир Цанков, Християн-републиканската партия на Константин Аджаров, Независимата демократическа партия на П. Гогов, БЗНС "Врабча 1" на Страхил Гичев. Каквито и да бяха подбудите, това злепоставяше СДС. Предяви искане за участие и Доган. Предложих му да заеме моето място от квотата на Клуба на репресираните след 1945 г. Не прие. Вече бях се обявил против регистрацията на ДПС и против приемането им в СДС. Не можех да се освободя от съмнението, че Доган води етническа партия, а при нас съществуваше Независимото дружество за защита правата на човека с председател Румен Воденичаров, която най-ревностно защитаваше и турците. Становищата се разделиха. Позовах се на вековното кръвопролитие между Мюсюлманската лига и Индийския национален конгрес, на ситуацията в Босна и Херциговина, Косово и напрежението в Македония. Наложи се да се формира нарочна комисия в състав Собаджиев, Тренчев, Дертлиев, Баталов, Доган и Хасан Бялков, която да обсъди въпроса за приемането на ДПС в СДС. Върху нас се упражняваха натиск и българи, и турци, живеещи в смесените райони. Възроптаха срещу Доган, разпространяваха ядни декларации, уверяваха ни, че води противобългарска и противодържавна пропаганда.

Въпреки че Доган не настояваше за членство в коалицията, а само да участва на Националната кръгла маса от квотата на СДС, този прецедент ни затрудни. От съгласието на НКС на СДС по детски се радваше най-упоритият сторонник Любомир Собаджиев.

И непрекъснато, и все така на срещи, на събрания, на митинги по села и градове, на пресконференции и бдения, вече с наши плакати, наш вестник и наше знаме...

Питам се и днес какво извеждаше тия хора на прощадите! Всички имаха работа. Рожбите им бяха в целодневните детски градини, в училищата, в университетите. Само част от тях са откърмени в неволя, пренебрегвани, отбутвани, унижавани, от семейства на репресирани. Или идваха да засвидетелстват, че в кухнята и хладилника им не е всичко, от което имат нужда, че това не е целият човешки избор. Че липсва нещо по-голямо от деликатесите на трапезата.

Вълнуваха се всички. Фигурите се разместваха. Смесиха се ляво и дясно. Смелите вече не са самотници. Дръзновението от наивност отново се превърна в човешка добродетел на макрониво. Контактите се завръщаха. На площадите танцуват мечтите! Те са болката и духът на оцеляването. На успеха. Те са всичко. Точният фотос на социалните решения, както и да се изменя социалният състав - дребни и средни собственици, едри предприемачи, арендатори, банкери. Каноните на духа и куража вече не треперят от страх. Можеш да кажеш всичко дори истината! Можеш да злобееш и заливаш всекиго с интриги. Изчезнаха ограниченията на координатната система, пристрастията на партийния секретар, принципът на единствеността. Отраснал в многоликата тежест на село с присъда на доживотен дуел, и на това начало не бях неволен свидетел. Но, вторачен в клавишите на машината и спомените, отново се питам достатъчно ли е удоволствието да можем да си говорим всичко? Вчера липсваха просторът на словото, изборът на труд, информационното пространство, откритото общуване..., а днес достояние ли е? Кое всъщност разрушава имунната ни система? Бог ни е дарил с усмивката, а всяка сутрин се събуждаме с изненада, че сме живи! И едва-едва, безмълвно се поглеждаме.

Поредното ми отклонение от хрониката на събитията не може да е злосторничество. Не губя ли времето на читателя с неопределената жанрово книжнина? Кой ми дава право на това?

Когато записките ми попаднат на психолог или патолог, близките ми ще узнаят и следващите параграфи под неусетните удари, на които съм подложен. Но аз продължавам да търся реални празнични селища и да доказвам, че трайното наследство за поколенията на земята са свободните хора, които не питат за надеждата - сама по себе си безпомощна, имагинерна - а работят!

Ласкаеха ме, че съм политик с активно участие в разни комисии на Кръглата маса и в Националния координационен съвет на СДС на този умерен пояс върху планетата с нагорещен политически климат. Не минавах за ястреб. Доктор Желев ни изпрати заедно с Георги Спасов и д-р Тренчев да укротяваме дори излезлите на покрива на затвора петдесетина престъпници с развети сини знамена. Вярно е, че синьото знаме е символ на революционната смяна на акцентите, но откъде идва сугестията в този, в конкретния случай, та го очерни? Рискованият протест срещу вътрешния режим, лошата храна, забавените присъди се удължи с дни и в Пазарджик, и в Пловдив, и Варна. Пропускам разговорите си с тях за обърканата ценностна система, когато навън се множаха мегданите с трибуни, на малки и големи кръстовища се опъваха маси и се събираха подписи за какво ли не за образуване на партия или движение, за излизане час по-скоро на комунистическите организации от предприятията, за връщане на Търновската конституция, против Кръглата маса. Всяко дело в онзи момент имаше отправен адрес към изборите. Подготвяха се щабове за близкия Видов ден. Вестниците се надпреварваха да публикуват повече декларации, повече интервюта, повече конфликти. Особено конфликти между довчерашни приятели и съидейници, които цветисто се хулят. Всички информации ми се струваха непълни, несъстоятелни, нищожни, злонамерени. Дали оценките не са повлияни от моите големи очаквания!

На поход бяха пропагандните екипи на всички партийни централи и движения. На въоръжение - фалшивото клеймо и заплахата. Появиха се детонаторни материали от непознат арсенал. Пред тях внедряването на очи и уши се оказа интелектуално и забавно, както през последните пет хиляди години. Целият дипломатически корпус се интересуваше от същността и бъдещето на СДС, от представлението на Националната кръгла маса. Някои се опитваха да въздействат.

Забързана в своята адаптивност, БКП стана БСП модерна лява партия, а Работническо дело Дума; предостави много резиденции на ведомства и профсъюзи, а пионерския дом върна на Митрополията за Семинария. Д-р Дертлиев отправи поредния апел към редовите членове на БСП да се влеят в БСДП. Конформизъм пълзеше от кабинетите на Раковски 134, но вече с друга пощенска кутия. Всеки ден група от активисти на СДС тръгваше за някоя западна страна, а оттам идваха известни дейци или скучаещи пенсионери да ни поучават как се правят избори и реформи. Германия, Англия, САЩ се превърнаха в комшулук за Желю Желев, Стефан Тафров, Огнян Пишев, Берон, Ивайло Трифонов, Тренчев. Да не говорим за Полша и Чехия. Днес при Хавел и Валенса, утре при Геншер, вдругиден при Жак Ширак, Тачър, Рейган, Мишел Рокар министър-председател на Франция, Лоран Фабиус председател на народното събрание, Пиер Мороа, Раймонд Бар, Валери Жискар ДEстен.

Заложихме всичко на едно ново сближаване, като обърнахме гръб на старите си приятели и най-напред, разбира се, на Русия. Бях изненадан и се учудвах къде са се спотайвали толкова негативни сили. Вярно, че живяхме в една претоварена икономическа и политическа система, която не можеше да не се срути, но тоталното отричане и на темелно постигнатото бе същинско безумие. Нямаме ли спомен и за някакви придобивки? Какво по-голямо предателство можем да направим, от което поколенията ще се срамуват? Затруднена е съвестта на предателя, а не на предадения. Предателството не е адаптация. Не всякога е удобно да се оправдаваме с националната си адаптивна природа, формирана през вековете на робство. Трябва ли да се доказва?

Всяка реч започвахме и приключвахме с нещо за НАТО, Европа и Европейския пазар. Не се и замисляхме какво ще предлагаме, че там не се отива урбулешката, че има някакви квоти, които много строго се съблюдават. Протягахме ръце за милостиня, непрекъснато апелирахме за хуманитарна помощ и се радвахме като деца на лекарствата с изтекъл срок на годност, на очилата за втора употреба, поизносените шлифери с декоративен шев или извадените от обръщение солдатски дрехи. Нямаше симптоми на духовен ветрец, въпреки че Европа не е само пазар! Това не подкрепя ли твърдението ми, че ние сами си отреждаме ролята на обслужващ персонал като народ и държава? Че все по-далеч и по-далеч ще се оказват университетите за нашите потомци, а здравеопазването ще обхваща големия дял от мечтите и молитвите ни!

Така или иначе, дълго още ще си спомняме много от някогашните социални придобивки.

България отгледа толкова саможертвени мъже, но не можа да отгледа политици, които нямат нужда от наставници. В политиката се изисква и интуиция. Не бива да се предлага нещо, само и само да спечелим някого. Хорицата по села и градове след нашите речи си помислиха, че скоро, много скоро ще бъдем там в Европа, където има работни места, големи заплати и безкрайни разходки по целия свят. В прагматизма на българина се всели и нещо приключенско. Няма лавина от полицаи, но след крясъците, героичните пози и декламации от подиуми, шмугналият се в навалицата излиза от другата страна с бележито самочувствие и проклетията на хищник.

Ето, мога да бъда и хаплив, но трябва ли с това да умножавам страниците на тази книга? Можех да избегна конфликтните моменти, но щеше ли да бъде вярно? Искрен ли съм, когато спестявам жестоката гавра в затворите далече от светлината, както прави всеки звяр? Не показвам ръждясалите вериги на братята си, но с това не се ли отдалечавам от историческата мярка?

За мярката става дума!

Желанието ми е да не чезнат доверието към човека и усетът към реалностите. Не изтупвам праха на забравата от събития и дейци, защото нищо не може да ги затрупа. Те принадлежат на всички поколения през вековете. На това място използвам думите на Платон: Няма значение дали си победил, важното е, че си приел борбата!

Човешко е да се надяват хората, но човешко ли е да се фантазира пред тях, да се говори некомпетентно, безчестно, с инсинуации? Но може да ни препъне фатално! Забравяме колко пестеливо и за кратко се редуват красивите неща в живота. Не от всичко можем да вземем, но към всичко можем да се стремим, да го докоснем с творчески поглед и с любов.

БСП обикаляше навред, контактуваше и обработваше всички, които са извън СДС - тук с апаратни игри, там със задкулисни уговорки. Не мога да опиша разноликата дейност, обхват и похват. Принуждаваха ни да съпоставяме лъжи и истини, да отговаряме на клеветите - някъде с гняв, другаде с хумор, но се улавяхме и да спорим, въпреки съветите на Мег Томпсън и Бил Харис от Републиканския институт на САЩ.

Приехме съгласуваното с БСП предложение от западните държавници изборите да се проведат през май или юни с презумпцията, че ще се отрази успокояващо. И времето ни пришпори. Не успяхме да срещнем лично повече хора от села и градове, да ги убедим, че познаваме проблемите им, а Луджев и екипът му бавеха Програмата. Бавеха се и поръчаните в чужбина пропагандни листовки и плакати. Шетахме из страната с общи лозунги. Телевизия и радио ни ощетяваха. Молихме се на Максуел да ни подари хартия за вестника. Уточнявахме състава на ЦИК. Уилям Далбег, Уилям Парск, Илияна Беновска ни обучаваха как да се обличаме, как да се държим пред камера, как да се подстригваме, как да си държим ръцете, къде да гледаме, за да печелим празнични и тъжни граждани. Бях се появявал на живо при Кеворк Кеворкян два-три пъти в рубриката Всяка неделя, но пулсът ми не се ускоряваше чак толкова. Сега пробваха от перфектните политически затворници да изваят отлични политици! Формирахме ораторска група, за която отговаряше Ангел Ахрянов. Заедно с общинските активисти на СДС покривахме с митинги цялата страна. Движехме се по улиците между много акламации и усмивки, но и много освиркване, омраза, презрение, паника. Нямаше почивен ден! Не хленча за ограбения сън говоря за всеобщото напрежение. Но не мислете, че имахме някаква стратегия за изборите. Предоставихме се изцяло на съветниците отвън - като Адам Михник и Янош Киш от Полша, Жоао де Деуш Пинейро министър на външните работи на Португалия и председател на Комитета на министрите на Съвета на Европа, Катрин Лалюмиер генерален секретар на Съвета на Европа, Том Милар, Лари Гарбър, Джералд Митчъл по програмата за Честни избори, от Националния демократичен институт на САЩ, Сегела... Ще се отегчите, ако изредя всичките. Мисиите се застъпваха една друга на Раковска и в ресторантите.

Новите ръководители на Партията и държавата - Петър Младенов, Луканов и Джуров, се изправиха на Великден пред олтара на църквата Св. Александър Невски с наведени глави и запалени свещички, смирено се поклониха пред жертвения кръст на убитите в лагера край Ловеч с екзотичното име Слънчев бряг и призоваха за национално помирение. Министерският съвет прие Постановление № 38 от 1990 г. за обезщетение на репресираните след 1 януари 1946 г. Тази дата се възприе от учредителите на Клуба за начало на репресиите у нас, защото през 1945 г. още имахме министри в кабинета и Луканов го използва за отсрочване с една година. Не включи в постановлението месеците, през които загинаха най-много хора. Компенсацията беше само един панаирджийски шум. Не се равняваше с тази на трайчокостовистите. Народът ни изплащаше последствията от всички вътрешнопартийни конфликти.

За два-три месеца и Доган посети всички райони, където има турци. Не беше чиновник. Създаваше идеи и знаеше, че има кой да ги изпълнява. Зае се да трансформира натрупаните обиди, огорчения и жертви в едно движение, на което вдъхна кураж, самочувствие и гордост. Чрез известни и неизвестни международни конвенции успя да свали загражденията в душите на мюсюлманите, да учреди, регистрира и утвърди Движение за права и свободи. Този недоверчив, мнителен и самотен човек не правеше самотна партия. Лесно оперираше с обвинения и към БКП, и към СДС. В речите му прозвучаваха и заплахи, като сочеше Босна и Косово. Удивителната интуиция и точната информация му осигуряваха възможност за мъдри решения от ръководния пулт. Изборната карта в България коренно се промени. В цели области друг не можеше да разчита на успех. С мистичното поведенческо самочувствие и дистанцията, която спазваше, хвърляше в тревога много политици. Поддържаше близки отношения с президента Петър Младенов.

Колко трудно ми беше, колко трудно да се убедя, че говори истината! Радваше се на заслужено внимание. Превърна движението в най-значима и търсена организация от мастодонти и маргинали, които винаги ще се питат озадачено: Кого ли ще подкрепи?

Във всеки миг тук в София и в провинцията ставаше нещо и очаквано, и непредвидено. Генерал Семерджиев уволни няколко хиляди души от МВР и формира нови структури. Петър Младенов разпространи Споразумение за ненасилие, Луканов призовава да не се маскарим: Маскари ли ще управляват България!, Страхил Гичев създаде ново опозиционно политическо обединение. С траурно знаме начело, на 23 март възпоменателно шествие до лагера край Ловеч организираха д-р Йочева, Иван Семков и Тодор Пейков.

 

Димитър Баталов на среща с привърженици в Бон, 1990 г.

Баталов на среща с привърженици в Бон, 1990 г.

 

 

Ценко Барев, Иван Семков, Недялко Гешев, Димитър Баталов (отляво надясно)

/отляво надясно/ Ценко Барев, Иван Семков,

Недялко Гешев емигрант в Белгия, Димитър Баталов

 

Пловдив, 1990 г. - среща със Сол Полански

На среща със Сол Полански, пълномощен министър на САЩ, Пловдив, 1990 г.

 


 


1998-2019 OMDA Ltd. Всички права запазени