ХОРА В БУРКАНИ

Лятото на 1989 година беше горещо и задушно. Значителна част от софиянците бяха отишли по провинцията. Обичайните приятелски групи се бяха разпаднали в жегата.
Бях в Сопот. Малко градче в Розовата долина, където хората се препитаваха с производство на оръжие.

Политическото напрежение се усещаше по пустите улици. Във вечерната тъмнина от къщите кънтяха гласовете на западните радиостанции.

Етническите турци бягаха от България. Бягаха от "възродителния процес": властта ги принуждаваше да приемат християнски имена, унищожаваше мюсюлманските гробища, забраняваше мюсюлманските обичаи. Бягаха и мюсюлманите, които работеха във военните заводи в Сопот. Бягаха към Турция. По телевизията властта ги показваше и ги ругаеше - защо напускат работните си места? А те вървяха стреснати, нарамили покъщнина... Бежанци.
Правителството беше мобилизирало хиляди българи - да заемат мястото на избягалите. По западните радиостанции всеки ден съобщаваха новата цифра на бежанците. Станаха триста хиляди.

Беше август.

По това време българите започнаха да пекат чушките. Такъв е обичаят. Едри, червени чушки се пекат на открит огън по дворовете или на улицата. Около огньовете бяха наклякали съседите.

Тихо разговаряха за изселващите се турци. Едни подкрепяха властта, други бяха против. В паузите се обсъждаха промените в Полша - там профсъюзът "Солидарност" настъпваше. За пръв път управляваща комунистическа партия отстъпваше.

За хората, с които общувах, предимно писатели, от само себе си беше ясно, че комунизмът се сгромолясва. Край огньовете се дочуваха и други мнения.
Мнения различни, но чушките трябва да се наблюдават. При печенето им се изгаря повърхностната ципа, обелва се, почиства се семето. Изпечените чушки се нареждат в стъклени буркани с различни подправки според указанията на стотици готварски рецепти. Стерилизират се.

Далеч преди периода на чушките - през цялото лято, и далеч след него - до късна есен, българите "затварят буркани". Горят огньовете до късни доби, където се пече, пържи и вари. Правят се консерви. Мият се буркани, търсят се капачки, захар, олио, оцет... Консервира се всичко - череши, ягоди, риба, птиче месо, лапад, киселец, лозови листа - за сърми, домати, дюли, круши, карфиол, различни салати и готови ястия... Варят се мармалади, конфитюри, сладка. Слагат се туршии и кисело зеле, по дворове и балкони в многоетажните градски домове се къта праз... Пече се гроздова и сливова ракия, прави се вино.

Обаче върховото постижение, символът, да го наречем, си остават печените чушки. Заедно с киселото мляко и бялото саламурено сирене, те са differentia specifica на българите.
Затворената в буркани зимнина е забележителна по своето количество. Всичко е прадназначено само за собствена консумация. Нормата е - семейството да разполага със стерелизирана храна поне до следващата реколта, но има любопитни изключения. През есента на 1998 година в едно село край Монтана селянин беше затворил 14 хиляди буркана. Но общо взето броя на бурканите е от няколкостотин до няколко хиляди. Зная един случай, в който селянинът изчисляваше хранителните си запаси (включително брашно и жито) като "държавния резерв": за три години - бурканите си отварят по реда на тяхното затваряне, а всеки отворен буркан се допълва с нов...

За българските буркани далеч преди падането на комунизма беше писала канадската социоложка Елеанор Смолет. За тях са писали мнозина български автори...

Колкото е по-лоша пазарната конюнктура, колкото са по-ниски доходите, а цените по-високи, толкова българинът е по-устремен към домашното запасяване. Това е неговата реакция. Целта му е да минимизира купуването. Но той не произвежда, за да продава. Произвежда, за да има какво да консумира. (Нищо не бива да се абсолютизира!)
Минимизацията, която характеризира българина е пряк резултат на неговия стремеж да произвежда всичко, което му е необходимо, защото така не дава пари. Тъй като стремежът е невъзможен за изпълнение, разделението на труда в обществото добива условен характер. Това от своя страна ражда основният проблем на българското общество:
ЛОШАТА СОЦИАЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ЖИВОТА.

В момента (зимата 1998-99) в Родопите не могат да се купят картофи с пари - независимо от валутата. Селските къщи са пълни със сортови, екологично чисти картофи, които далеч надхвърлят нуждите на селяните. Но те правят само "заменка" - заменят кило картофи за килограм брашно или за триста грама захар, или за двеста грама олио, или за килограм амониева силитра... Те признават само натуралната размяна.

И така. През 1989 година българите дискутираха покрай огньовете политиката, редяха бурканите и мечтаеха за демокрация, десет години по-късно те продължават да затварят бурканите, но за политика все по-рядко говорят.

Растящата политическа апатия е най-забележителната промяна за десетилетието на прехода от комунизъм към демокрация.

Copyright 1998-2014 ® OMDA Ltd  Всички права запазени

Обратно към "Книги"Обратно към "Книги"