КУЧЕШКА ПРОКОБА

Станил стоеше пред вратата и помръдваше с устни. Сега ли да отиде до селото за хляб или следобед, когато можеше да срещне познати. Познати ли?" - прошепна и с въздишка завъртя глава. Няма познати той, няма приятели, няма роднини, няма деца, няма другари, само една жена признава, верата й мръсна... Море, слабо го интересува каква й е верата. Каквато ще да бъде, да беше здрав, а и това куче, куче... Станил отиде до оградата от ламаринени изрезки и надникна - кучето, изглежда, спеше. "Спи, песо, спи и не ми мъти душата, щото нощем от теб не мога да мигна. Какво прокобваш, песо?"

Станил обиколи къщето и пак застана пред вратата. Сега ли да отиде до селото за хляб или следобед?... Кой ден бяхме?... Няма кого да питаш. Наоколо пустош. Пред вратата има само една круша с грапава тъмна кора, с корона от гъст листак, като ситно накъдрена женска коса с бучната фиба на телевизионна антена. "Кажи, крушо, кой ден сме днес?..."

Има и бунар с макара. До бунара са доматите, до доматите - нивата с царевицата, до царевицата - гората. Гора, гора, голяма за тукашните места. На два километра е новото село и там вече са нивите. От другата страна на къщата е ливадата с кокошките, патиците и гъските. Ливадата свършва с рекичка, от рекичката нататък се е ширнал текезесарски блок. Добре, че направихме текезесетата, мамка им чорбаджийска, блок с жито се е жлътнал на три километра до старото село, очите ти да се напълнят, жива душа няма. Ей на, горе, оттатък пътя, има рибарници. Там пазач трябва да стои. Наше момче е, ама много пие, та рядко се застоява.

Май че днес трябваше да дойде Захари. Днес беше. Станил запремята през ум дните. Бърка ли, не бърка ли, четвъртък ли е? Ако е четвъртък, ще дойде Захари. Нека дойде. Защо да не дойде? Я колко место има. Как го беше нарекъл във вестника? "Легендарният Станил комитата." На Станил нито му стана драго, нито криво, когато прочете, че е "легендарен", но разбра, че Захари е старателен. Донесе му вестника с редакционната кола. Шофьорът отиде да лови риба, събу си панталоните, а отдолу беше с женски гащи, само че отпреде с цепка. Станил за пръв път видя подобни гащи и се погнуси. Не отиваше на мъж да ги носи. Мъж лятно време трябва направо да обува панталона, няма какво да се глезоти. Зимно време е друго - може с тънки, а може и с ватирани дълги гащи да бъде. Да е удобно да върви навсякъде и да не му е студено. Шофьорчето нагази у барата. Станил си сложи очилата и зачете очерка. Захари беше написал всичко точно. Бомбата я хвърли той - Станил, а не Марин Цаков. Голема фукня беше тоя Марин. Срама нямаше. Пред него, пред Станил, излъга - "Я фърлих бомбата у полицейското!" Връзваха червените връзки на септемврийчетата и трябваше да разказват спомени. А Станил го пресече:

- Как хвърли бомбата? С левия или с десния крак?

Марин Цаков стана по-червен от връзките.

- С тоя нема да ме каните! - рече Станил и си излезна. Ще му стои да му слуша глупостите. А виж, Захари беше написал всичко точно. Черно на бяло го има как стана тогава. Марин Цаков си остана с лъжите пред децата. Станил отиде на погребението му и като го пускаха в гроба, гръмна три пъти с пищов. Когато е трябвало, все той е гърмял. Това искаше да му каже на него - мъртвия, а и на живите. Чунким те не знаеха.

Станил дочете очерка. Добре, че се оправи тая работа с бомбата. Сгъна вестника, свали си очилата и рече:

- Одобрявам.

Захари, около трийсетгодишен, с дълго конско лице и големи увиснали устни, се усмихна срамежливо.

- Какво ще искат? - запита Станил. Не е дипломат и не е бил. Той е войник на партията! И преди Девети, и след Девети само напред е вървял. Захари ще иска нещо от него. Току-така няма да пише. Откакто вади пищов на заседанието на комитета, никой не пише за Станил. Да направели Трифон Каранеев активен борец. "Кой Трифон Каранеев?!" "Вторият секретар на окръжния комитет" - викат. "Не е втори секретар, а е бивш бранник!" - рече Станил. Нещо заговориха, зашумяха, не знам на кого каква услуга бил направил, дал му хляб, после позиви пренесъл... "Бивш бранник!" - процеди Станил и извади пищова. Сложи го на масата и рече: "Кой дигне ръка, и я дигам ръка!"... Айде де... Умълчаха се, ще ги гръмне като едното нищо. Преди Девети посред бял ден излезе от шумата, както си беше с шмайзера, прости се с майка си и пак се върна. Стражарите приклекваха зад дуварите.

Наредиха му от околийския комитет да очисти Димитър Узунов, защото бил провокатор. Беше трийсет и осма година. Изведе Димитър Узунов. Брат му вървеше подир двамата и викаше: "Недей, Станиле, набеден е, недей си слага грях на душата....   Станил застреля Димитър Узунов и го хвърли в един гъол. Биволи през лятото се къпеха там, та не остана скрито. След Девети имаше следствие, невинен излезе Димитър Узунов, но в околийския комитет се оправдаха, че месеци наред ги бил тормозил, искал да го препратели във великия Съветски съюз да завършел висше медицинско образование, за да бъдел по-полезен на революцията. Те му отказвали, а той пак настоявал: "Дайте ми връзка, искам да уча, искам там да уча." Как да не се усъмниш в такъв човек? Размина се на всичките.  На Димитър Узунов паметник на лобното място поставиха, но Станил ни веднъж не мина да види паметника. Само на секретаря, дето му беше наредил да го застреля, рече: "А си дошъл при мене, а не се знае дали ще си отидеш читав. Твоя сметка е тази!" Онзи  после  генерал стана и при къщето на Станил не се отбиваше. Хвърчеше волгата му транзит по пътя, хвърчеше с червен номер, а Станил стоеше в канавката със сини дочени дрехи, с гумени ботуши, с ловна пушка през рамо, познаха се двамата, за миг се видяха, казаха си с очи каквото имаше да си казват и колата отпраши към Враца. Станил беше ударил две яребици тогава. Йонка ги сготви, но той не хапна от тях. Все едно щеше да яде от месото на Димитър Узунов. Мъка му беше и от година на година все по мъка му ставаше за онзи красив висок младеж с хубав алаброс. Умееше да свири на мандолина и тананикаше революционни маршове. А той, Станил, умее ли да свири на мандолина? Не умее. Умее ли да пее? Не умее. Можел ли е да завърши висше образование? Никогиш си. Каквото можа - поправи. Кръсти малкия си син Димитър и му викаше: "Ти ще се изучиш за доктор." Доктор!... Хашлак излезе... Курварин... Да се чудиш на кого се е метнал.

Но истинската, голямата кавга с днешните не беше, когато извади пищова за активния борец Трифон Каранеев, те тогава само се умълчаха. На всеки Девети го канеха на трибуната. Този път били сбъркали. "Знам я тая машинописка - рече Станил на Цветан Иванов, първия секретар, - она преди Девети беше бранник."

Месец и нещо след разговора с Цветан Иванов, Йонка беше довела жени да оберат царевицата. Берат те, а отгоре покрай големите поляни насред гората: "бамммм", гръмне се с ловно оръжие и след малко: "пък-пък-пък", чува се как падат сачмите по изсъхналия царевичак. Така стана два-три-четири пъти. Йонка викна:

-Станкоо, Станкоо!...

Станил излезе прегърбен, болеше го коремът. Йонка му обясни за  какво вика. Отгоре пак се гръмна и този път каза: "кльоп", и нешо падна в легена с водата пред него.

Едвам издрапа до поляната - ех, здраве и години, кога отлетяхте - потеше се, отдалеч ги чу, бяха доста хора, нещо веселба се веселяха. Излезе на поляната, като горски призрак се показа, тебеширенобял, с измачкано от бръчките лице, слаб, с увиснали сини дочени дрехи, с гумени ботуши. Те го видяха и се умълчаха. Бяха трийсетина човека - окръжното ръководство барабар с управата на града. Сред тях - четири-пет тави с печено, пет-шест каси бира. Стреляха за кеф в балони. Колите шаренееха в сенките на горския път. Скочи Цветан Иванов: "Бай Станиле! Ах, каква радост ...

Станил не помръдна:

- Не мога да ям. Болен съм... Недейте стреля! Сачмите падат долу при колибата - "колиба" викаше на къщето си. Имам жени да ми работят. Плашат се.

Нямаше какво повече да говори с тия. Обърна се и се скри в гората.

"Кои са те? Канцеларски мишки са, нефел народ излезе от тях. Защо не се притъмни и замъти, да им лъснат голите задници, да ги пита тогава колко струват, тарикати недни, свраки оскубани.".

Вървеше Станил, едвам пристъпяше, от дърво на дърво се ловеше, а отгоре пак се чу "бам" и загъргори смях. На Станил съвсем му прилоша и седна, сгърчи се. "Бам, бам, бам" и смях, смях, чува се как се веселят днешните, че брат му го убиха преди Девети, а че убиха първата му жена, а че той едвам жив остана, защо? За да пекат сега шилета, да ги ядат насред резервата и с него да се подиграват, напук да му правят. За това ли се е жертвал той, за това ли революцията правиха, що кръв изтече, на бензин ли се превърна тази кръв?

Едвам се изправи и заслиза и заспоменава родословието на всички началници, които знаеше по име, всички виновни бяха пред него, защото сега не го бръснат за червива слива. Неговата ли уста с пенсия ще затворят? Неговата ли ръка болест може да спре? С него ли подигравка ще правят?

Идеха му сили, коремът го отпусна, мина през царевицата направо, а отгоре пак се чу "бам" и миг след това "пък", "пък", "пък" - зачаткаха сачмите по сухите листа. Вече го беше страх да не би да спрат стрелбата. Възбудата опъваше един по един мускулите му, лицето му се разведри. За настроение опъна хубав гълток от гроздовата, отвори шкафа с оръжието и взе "белгийката". Беше му подарък от посланика в Белгия. За голям лов беше пригодена - едната цев с бойни патрони гърмеше, другата с ловни, полуавтоматично караше, имаше изстрел косъм да разцепи от сто метра. Но косъма Станил улучваше, а не тия баби. Сложи боен пълнител. Взе още два пълнителя и тръгна.

- Станко, къде? - викна уплашено Йонка, жена му.

Той не й отговори, стъпваше напето, а отгоре "бам", "бам"... Усмихна се даже Станил. Като коза вървеше по пътеката, приготви пушката преди поляната. Единият от шофьорите тъкмо пускаше нов балон. Дигна се балонът на четири пръста от главата му и Станил натисна спусъка. Проехтя изстрел, но друго си беше неговото "бам". Умря на място цялата компания, а парцалчето от балона се разсополиви в ръката на шофьора.

- Нещо аз казвах ли ви? - рече той тихо, както си му беше обичаят да говори. - Хайде. Тука е резерват. Влизането е забранено.

Вдигна пушката и с нов изстрел пръсна фара на най-близката кола, третия изстрел изпрати но средата на компанията в една от тавите, разхвърча се подробица и рикошетът изпиука с мамещо отдалечаване. Не трепваше ръката му, а изстрелите от "белгийката" засвяткаха като в истинско сафари и викове и хрипове огласиха гората. Мереше се над главите им, за да им пищят ушите и да знаят, че със Станил шегата с бягане завършва. За секунди се пръснаха, преплитаха едри кълки и хриптяха:

- Оле, уби ни...

- Помощ...

- Комитата полуде, Комитата полуде...

С милиция прибраха колите на следващия ден. Спряха да му изпращат покани за трибуната на манифестацията, спряха и обяснения да му дават. Покрай празници не го търсеха за интервюта от окръжния вестник.

Та оттогава това момче, Захари, е първият, дето пише за него. Месеци настоявал, накрая главният редактор беше сондирал по обиколен начин Станил. "Ако, значи, окръжното ръководство нещо се разсърди, ще ме пазиш ли?" "Ще те пазя." "Синът ми тази година войник отива, ще го уредиш ли в ШЗО, а после тука да си дойде да служи?" "Ще го уредя." Ето вече очеркът е излязъл, сега да видим това момче Захари защо толкова настояваше. Знае той зъбите на младите - сметкаджии са, техната верица.

- Какво ще искаш от мен? - запита Станил. Захари не го разбра. Долната му устна увисна и той загледа изплашено.

- Писал си за мен във вестника, сега нещо аз да направя за теб.

- Какво да направиш за мен? - Захари се притесни. Изобщо не беше мислил да използва чичо Станил. Нищо не му е нужно на Захари. Апартаментът му скоро ще стане, най-много още пет-шест години, за кола няма пари, детето му се вреди в детската градина, жена му има работа... Той писа очерка, защото искаше да види отблизо как изглежда човек, който така да се каже, е водил пълноценен живот. Участвал е във въстанието през двайсет и трета, не се е задържал никъде на работа, пенсионирал се е, забягнал е в пустота и е построил това къще от стая и коридорче. Нито има нотариален акт, нито е питал някого. Но защо и да пита? За чичо Станил всичко е свое, той си го е заслужил. А Захари?

Захари лягаше на сянка, гледате небето, гледаше, а на душата му ставаше едно тъжно и безсмислено, като че ли е бил на погребение. "Защо съм се родил?" Умът му стигаше до някакъв свой умствен предел, по-нататък крачка не можеше да се направи.

От ранна утрин отиваше в редакцията. Не му се стоеше в къщи. Майка му и баща му бяха пенсионери, не че нещо му пречеха, но майка му все се грижеше за него. А баща му? Влезе в стаята, прегьрбил се:

- Защо не си изчистил обувките? Кожата им се разваля. Ти всека година нови обувки купуваш.

Захари затваряше очи и едва сдържайки се, казваше:

- Престани да ми правиш бележки.

- На години си възрастен, ама акъло ти е детски - викаше баща му. - Кога бех на твоите години, къщата сам си правих. Но не съм си легал, преди да си лъснем обущата.

Захари мълчаливо си обираше книжата и със сака през рамо отиваше в редакцията. Колегите идеха чак към четири. Седеше и мислеше, драскаше по листовете, рисуваше квадратчета, пишеше в квадратчетата разни имена - "лъв", "таралеж", "планина"... Захари съчиняваше съвършено нова менделеева таблица на човеците. Подреждаше познатите си, намираше им квадратчетата. Като завършеше окончателно таблицата, той щеше да я публикува, за да стане ясно всеки колко струва и да няма излишни претенции.

- Ти на мене услуга ми свърши - рече Станил. -Марин Цаков лъжеше за бомбата в полицейското... Сметката с Марин Цаков се оправи.

- На мен ми беше приятно... - смутолеви Захари.

- Искаш ли риба да ти дам? - запита след пауза Станил. Захари все повече му се харесваше. - Събуй се, да извадиш коша от барата. Мани го тоя шафьор. С ръка риба лови ли се? Трябва да затриеш цел ден за един тиган.

Захари послушно се изправи и се засъбува. Отдолу беше по червени гащета. Станил хареса червеното.

- Ще извадя коша - рече смутено Захари. - Ама аз риба не искам.

- Не те питам - отговори Станил и тръгна към рекичката. Зад него по косената ливада балансираше босият Захари.

- Вземи да си направиш вила тука. - Станил се спря и посочи с ръка наоколо. - Където си избереш, в гората, по ливадите, по барата... Само у блоко недей - с усмивка посочи житото. Той продължи към рекичката. - Ти кажи къде и си избери модел. Аз ще се обадя да докарат материала. В тухларната сума ти тухли има, в циментовия завод сума ти цимент има... За двайсет дена ще я направиме...

- Нямам пари - вече бяха наближили рекичката.

- Защо са ти пари? - изгледа го през рамо Станил. - Ти няма да дигаш конак. Две стаи. Стигат ти. Две шишета ракия. Да не мислиш, че е повече.

- Хе-хе - засмя се свенливо Захари. - Само докато взема нотариалния акт за мястото, ще ми трябват хиляда лева.

- Що ти е нотариален акт? - Станил се спря на брега на рекичката. Шофьорът не се чуваше, а върбите пречеха да го видят. Патици и гъски пляскаха във водата. - Ще построиме комунизма, ще изгориме всички нотариални актове.

Захари си замълча.

Измъкнаха стиската трева, с която беше запушен слепия кош, изтърсиха го. Отвътре изпадна само един рак.

- Мога ли да го взема за детето?

- Вземи го. Дай коша при сушината.

- Чичо Станиле. - Станил продължаваше да върви. - Ще мога ли да дойда на палатка тука, при тебе... Излизам в отпуска следващата седмица, а няма къде да заведа семейството. За десетина дена, ако не ти пречим.

- Кога ще дойдеш?

- Четвъртък - рече веднага Захари. Сега му хрумна за палатката, но от месец насам жена му Донка все мелеше: "Къде ще ходим на почивка? Къде ще ходим на почивка?"

И ето го четвъртъкът, ето стана обедно време, скоро щеше да мине автобусът и на спирката по желание щеше да слезе този много добър младеж Захари, дето защитава по вестниците истините на борбата.

Станил влезе в пристройката - едновременно склад, работилница и кош за царевицата. Пусна шмиргела и го прегледа. Беше забелязал, че бие накриво, та го центрира. Наточи една от мотиките и го изключи.

Когато излезе, автобусът се скриваше в гората на хълма, а на шосето стояха мъж и жена. Вярно е, курорт си е - тишина, въздух, вода, зеленина... Виж как Захари забелязва всичко, а толкова години живее тука, друг не е рекъл: "Ще дойда при теб." Наблюдателен мъж е Захари! Кучето мълчеше. И това излезе проклето куче. Цяла нощ вие, а денем спи. За какво му е такъв вардач?

Захари се беше натоварил с раница като бъчва и с ръцете си почти влачеше два вързопа. До него вървеше жена му. И тя толкоз висока, само че по-пълна. Носеше детето и добродушно отмяташе големите си стъпала.

- Заро - глезеше се тя. - Делчето не играе честно. Не ми дава дъвката, а ми плюе в устата.

В добро настроение беше Донка. Вярно, че неин Захари е малко смотан, хапчета за успокоение пие, но досега, четири години вече, не е посегнал да я удари. От махалата младите жени й завиждат. Вярно, че някои подмятат, че не е мъж, щом не я бие, но тя си знае мъж ли е. То ако по боя се мереше... Ех, че хубаво време. Тя знаеше къщето на чичо Станил Комитата. Преди да се ожени, за кратко беше в компанията на сина му Димитър. Бяха идвали с няколко коли. Старецът лежеше в болницата. Пиха и стреляха с всичките му оръжия. С една манлихерка целеха по кокошките, а те, свикнали на пукотевици, само дигаха глави при изстрел и пак продължаваха да пощят ливадата. Захари не знае, че е идвала. Защо да го тревожи?

"Тих, бял Дунав се вълнува..." - затананика тя, а Аделаида замаха с ръчички и заприглася с изкълчени по детски думи.

- Добър ден, чичо Станиле. ?

- А? Какво? - сепна се недочул старецът.

- Добър ден... Добър ден - завика и Донка.

- Добъл ден - присъедини се и малката.

- Добре дошли - отговори неуверено Станил, обърна им гръб. - Ей там опъни палатката. А бе, където искаш я опъвай.

Махна с ръка и влезе в къщето.

- Странен старец - завъртя ококорени очи Донка. Искаше да каже, че тази странност й е любопитна.

- И ти да живееш толкова години сама, и ти ще станеш странна - със закъснение отговори Захари, после се ядоса на Донка. Пак му подмята. - Той общува с природата. Погледни каква красота - рекичка, гора, поле, резерват, пълен с диви животни. Той със сърните говори. И ние ще говорим с тях. Почивка за милионери. А ти пак ми скърцаш!

- Ти си представяш, че аз ще готвя в неговата стая, докато той лежи и пъшка? - говореше съвсем тихо Донка, докато опъваха палатката. Защо ме лъжеше, че кухнята е отделно...

Появи се отново Станил. Палатката беше опъната.

- Да извикам енергото да вкарат вътре ток? Телефона двамата с тебе ше го свържем, ама ще бъде дериват на моя.

- Моля ти се! - изплаши се Захари. Той знаеше, че на думите на чичо Станил, каквото и да казва, трябва да се гледа сериозно.

- Както искаш - рече Станил.

Защо синовете му не дойдат така, да поседят някой ден. А идва Захари. Допреди няколко месеца нито го знаеше, нито го познаваше. Ей така растат и си живеят далече от него добрите хора, но ги има. Заради тях си е давал живота. Заради тях изгина толкова народ и Димитър Узунов, завалията, и той падна жертва. Нека да им е добре сега. Да живеят свободни, задоволени. Като са се трудили цяла година, да отидат на почивка някъде, например при неговото къще, на палатка. Добре дошъл, Захари. Да ви е приятно и спокойно тука. Да наберете нови сили за строителството на социализма и цял живот да си спомняте с добро за чичо ти Станил. А вие ще живеете дълго и какъвто вие го запомните, такъв ще бъде. А чичо ти Станил иска да ви е добре тук. Ето сега ще отиде за хляб.

Той се обърна и тръгна към шосето с приведена слаба фигура, с ръце, размахани от лактите надолу. Спря се:

- Хляб имате ли?

- Имаме - отвърна Захари и му стана приятно, че веднага отговори.

- Казваш, че е странен. - Станил отиде до новото село. Не усещаш ли как е авторитетен? Флуиди летят от него и те карат да разбираш, че е стабилен човек. Затова съм го поставил в клетката "стомана" и "везна". Друг засега там не съм поставил.

Донка беше в течение на Захариевата менделеева таблица. Каза й една нощ, в часовете на сдобряване, когато леглото се загряваше от нежност. Каза й под най-голям секрет, за да я подготви за бъдещата си слава. Нареди листовете, върху тях картончетата с имената на познатите им. Ето как се опростява животът. Един печат върху паспорта и нищо друго не е нужно - знае се кой за какво го бива, работяга ли е, крадец ли е. Донка се разплака, че е "миксер", та Захари доста дълго я убеждаваше, че "миксер" е хубава клетка.

- Ти в коя клетка си? - запита тя, за да разбере все пак как да се отнася към "миксера".

- Не знам! - беше му криво, че не знае.

Нощем те се забавляваха, като подреждаха познатите си, кискаха се, оттатък през стената започваше да се кашля баща му. Сигнализираше за тишина, но те пак продължаваха. Тогава се чуваше вик: "А стига толкова. Кое време е?" Обаждаше се нещо майката, тя ги защитаваше. Веднъж, както си играеха, Донка му каза с онази сериозност, която избликва в приятелски разговори, без да търси тактични формулировки:

- Ще изобретиш топлата вода...

Улучи го на болното място. Новата менделеева таблица не беше забава. С нея той щеше да се прочуе.

- Аз ще чета, преди да я публикувам - рече той.

- Ще четеш! - захапа го за носа Донка и го търкулна. Зашумоляха мачканите листове.

Захари наистина провери в Окръжната методическа и образцова библиотека каква литература има за личността. Намери две заглавия. Едното беше превод от френски автори. Започна с него и защо му трябваше. Отначало всичко беше или ясно, или маловажно, но постепенно, ден из ден, проумяваше, че нищо не разбира, че употребените в книгата думи имат непознат за него смисъл.

В Клуба на културните дейци изнесе лекция софийски психолог. Захари си спомни, че по време на следването го беше срещал в коридорите на университета, асистент като че ли беше тогава. Сега за доцент го обявиха. Захари малко разбра от лекцията, но доцентът си беше културен човек, а че те са прости, да не им е виновен.

- По колко време на ден четете? - запита Захари.

- Това е като свиренето на цигулка - рече доцентът. - Не работя ли три дена, веднага го чувствам.

М-даа...

Учените са ужасно досадни хора и няма да има силата да се пребори с тяхната упоритост. Всяка дума да се употребява така, както те го разбирали, и вън от схемите, окопали мозъците им, нищо вярно не можело да има. Спомни си как Делчето беше болно, температурата не падаше, все едно, че хвърляха през прозореца лекарствата. Четирима доктори се изредиха да я преслушват, рентгенови снимки правиха, вдигнаха ръце. За София им дадоха направление. Тогава майка му я взе при себе си в кухнята и й гаси въглища. След половин час температурата спадна. Детето се успокои и на другия ден нищо му нямаше. Медицина! Наука!

Така е сигурно и с неговата таблица. Идеята му е страшна, но иди се бори с учените, дето нямат друга работа и по цял ден четат и мислят, че вън от книгите им истина не може да има. Не може да се пребори с тях Захари и даже ще му се смеят, защото новата менделеева таблица не е като да гасиш въглища, дето човек и да не успее, е оправдан, нали здраве търси, а за здравето и живота, каквото и да се направи, разбираемо е, дори да е глупаво и жалко. Новата менделеева таблица обаче не може да бъде жалка.

- Затова съм поставил чичо Станил в клетката "стомана" и "везна". Друг засега там не съм поставял - рече Захари. - Няма ала-бала при него.

- А при тебе има - усмихна се Донка. - Намери метла. Аделаида, не ми пречи - тя издърпа детето от палатката.

Захари се ядоса. Е, да, разбира се. Той заничаше по къщето да види метла. Каквото и да направи, все е виновен, все е крив. Бута палатката и се връщат. Прекратява си отпуската. Там поне на работа ще ходи. По-далеч от нея.

Намери метла, хвърли я пред палатката и тръгна към рекичката. Донка си подаде главата под платнището:

- Къде така? Тръгна пак да пушиш. Ще ми дъхаш. Да знаеш.

- Отивам да си измия краката - викна нервно Захари. - Стига с това преследване!

- Можеш и тук да се измиеш. Ей го бунара.

- Да се измия, как не. После водата попива, отива в бунара и ние ще я пием, а? - Захари гледаше победоносно.

- Измислици - жената примирено скри глава в палатката.

Захари се мушна в храсталака, затърси потайно място, поодраска се, но седна досами рекичката. Потрепваше. Потопи крака във водата и гласно рече:

- Така се живеят сто години.

Огледа се за всеки случай. Извади малка стюардеса и с удоволствие пое дима. Неочаквано зад гърба му прошумоля, той се сепна и се задави. Беше кокошка. "Нерви, нерви" - констатира с печално примирение. Просна се по гръб. Загледа се във високите върбови клончета, неподвижно потопени в синевата на небето. Колко е красиво и глупаво!

...Вечерта курортистите на Станил не го дочакаха. Легнаха си на светлината на свещ. Детето подскачаше възбудено, дърпаше баща си, тупаше с дребни юмручета но палатката и радостно му обясняваше:

- Палатка, татко, палатка.

- Палатка - съгласяваше се Захари и правеше сметки какви успокоителни и витамини да вземе.

Кога се прибра старецът, не разбраха. Къде може да ходи? - чудеше се Захари, докато заспиваше. Събуди се от шума на автомобил. По платното пробягаха силуетите на столовете, мивката, масата, крушата и фаровете изгаснаха. Захари любопитно надникна. Беше джипка. Появиха се тъмните сенки на няколко души.

- Тука има и палатка - поспря се единият.

 Хлопна се вратата, показа се Станил:

- Влизайте!

- Нямаме време. Ония отказват.

- Как така? - Захари позна, че учудването на Станил е голямо.

- Така - отговори възмутено същият глас и всички влязоха в къщето. За кратко говориха възбудено, вратата отново се отвори и на светлината на стоповете се видя, че Станил с взел пушка. Качиха се в джипката, тя даде заден ход, направи маневра и червените габарити с полюшване изчезнаха в царевичната нива.

- Какво става? - запита сънена Донка.

- Не зная.

- Не ми харесва...

- Не се бой. Никой не смее да припари наоколо. Заспивайки, Захари добави:

- Нашата палатка е на най-страшното място в окръга... Не се бой.

Сутринта беше хладна и влажна.

- Чух как пада росата - проговори тихо Донка.

- Росата не вали от небето.

- А откъде?

- В книгите пише.

- Госке, станахте ли? - чу се женски глас досами палатката.

Захари подаде глава, беше леля Йонка. Тя приклекна:

- Кучето ви ли таз нощ?

- По едно време май виеше - неуверено рече той.

До него се подаде главата на Донка, двете се усмихнаха една на друга. Познаваха се от времето, когато Донка беше в компанията на сина й Димитър. Една стара работа, за която нямаше защо да се говори.

- Цяла нощ ви. Захари спи тежко, защото пие приспивателни. Чух, че чичо Станил ходи и му говори нещо.

- Лоша работа - леля Йонка ги загледа в очите, като търсеше подкрепа или опровержение.

Преди няколко месеца Станил беше изкарал тежка операция.

Това, че е болен от рак, стана една от големите новини в окръжния град. Тя предизвика и снизходителното отношение на началството към появилия се очерк във вестника.

- Не е спал - рече леля Йонка. - Аз като дойдох в пет, той си беше буден. Хвана ме за ръката и се унесе.

Седнаха да закусват. Вече привършваха яденето, когато се показа Станил. Не изглеждаше по-различен от вчера - слаб, с тъмни бръчки върху костелива глава с широко чело и леко изтеглени очи, с гьрбав нос. Пак беше със сините дочени дрехи и гумените ботуши.

- Наспа ли се? - запита леля Йонка.

Станил не отговори. Седна на масата, огледа намръщено какво има.

- Заварих го буден... - заобяснява леля Йонка.

- Много комари излязоха тая година - прекъсна я Станил. - Хапят. Не може човек да мигне - той погледна въпросително към Захари, като че ли се оправдаваше за комарите.

- В палатката нямаше комари - досети се Донка.

- Верно? - Набразденото лице на Станил се опъна. - Бре! Йонке, да взема и аз една палатка.

- Ще вземеш - начумери се леля Йонка. - С язвата си само за палатка.

- Какъв беше тоя джип нощес? - запита Захари.

- Началниците. Не могли да накарат комбайнерите да жънат. Обявили стачка.

- Защо?

- Не им карали топла храна. Ако нямало топла храна, нямало да жънат.

- Какво стана? - заусмихва се Захари.

- Нищо. Жънат. Житото ще окапе.

Захари се затресе в беззвучен смях, като си представи как подплашените комбайнери са скачали, щом са го видели.

- Без стрелба ли мина?

- О, немаше нужда. Щом им казах: "Момчета, почвайте", и те се качиха на машините. Не съм повтарял.

- Защо не се храниш, чичо Станиле? запита Донка.

- Той яде само баят типов хляб - обясни леля Йонка. - Сега ще мине каруцата на фурната.

След час, час и нещо по шосето се появи каруцата. Отпред седеше накачулен човек, пляскаше с камшика и кончетата пъргаво трополяха.

Стаиил размаха ръце, "спри, бе", човекът не чуваше. Завикаха всички, помагаше даже малката: "Штой, штой!"

Каруцата трополеше и вече се скриваше надолу зад върбалака. Станил изруга и се разнесе изстрел. Бледорозова ракета с пушлива опашка увисна в летния предиобед. Човекът спря каруцата.

- Захари, иди да вземеш пет хлеба - каза равно и съвсем тихо Стаиил. Той ще ги пише в тефтера.

През деня курортистите - Захари, Донка и малката Аделаида - лежаха в тревата, и газиха с гъските и патиците в рекичката. Захари непрекъснато дърдореше: "За какво ти е морето? За какво ти е планината? Няма по-хубаво от почивка на поле."

До къщето се отбиваха хора, спореха със Станил - той седеше под крушата или влизаше вътре, лягате и дремеше.

Захари издебна, когато жена му се беше залисала с детето, и отиде до бунара. Селянин с шаячен елек, тъмнокафява евтина риза с усукана, износена яка и дочени панталони вадеше вода.

- Извинете, пушите ли?... Имате ли цигари? Селянинът отначало не го разбра, после замаха с ръка:

- Не пушиме, от малки сме привикнали да не пушиме.

- Аа. Извинете.

- Отегчи ни нашият баща - обясни селянинът, той, изглежда, се смути от такъв културен човек като Захари. - Много пушеше и това направи отегчение на всичките му деца.

Селянинът наля манерката си, прибра я в кожената торба, каза сбогом и си отиде.

Захари зачака пушач. На малко, зло балканче дойде пазачът на рибарниците. Той остави два шарана и две цигари, полюбопитства за палатката, "кои сте?", "що сте?", като получи отговор, със съжаление, което трябваше да впечатли, се затюхка:

- Ех, ако имах акъл, досега пенсионер да съм станал.

Захари се скри на традиционното си място и запали. Не трябваше да пуши. Като обясняваше на един приятел лекар как му действат цигарите, онзи, победен от неговата упоритост да пуши и да се оплаква, вдигаше рамене - "възможно е!"

Лявата му страна натежа. Ушите му забучаха. Зачерви се, после побледня запотен. Замря за момент, мина му през главата, че пенсия едва ли ще дочака.

Лекарите гледаха кардиограмата му. Нищо няма, но то така започва. Ти си знаеш какво те притеснява. Спри да пушиш.

След цигарата лежа дълго, безпомощен, запотен. Наоколо прошумоляваше кокошка, но тя беше част от неговата самота. Какво му става пак? Защо го обзема мъглата на притеснението? Разнесе се воят на кучето и душата му сякаш зави с него.

Беше казвал на Донка една нощ, тя се събуди, а той седеше в леглото втренчен.

- Какво има? Какво ти е?

- Донке, да взема да стана религиозен, а?

Тя се отпусна:

- Ох, как ме изплаши.

- Наистина, защо да не стана религиозен?

Е, трябва тайно да бъде, защото иначе ще го уволнят. Значи на църква няма да може да ходи, а в къщи да постави икона - веднага ще се разчуе. А пък, ако рече да се моли, трябва да се крие от Донка, защото тя, няма начин, ще се изтърве някъде без да придава нужното значение на неговата вяра. Подценява го тя.

За да провери дали може да стане религиозен, Захари прочете едно от евангелията. Бързаше да го свърши, за да не рече Донка, че прекалено се вдълбочава, и да му се смее. Върна го на колегата, от който го беше взел. Оня колекционираше книги и държеше Четвероевангелието "за размяна", както се изрази.

Щеше да бъде интересно да е религиозен. Какъв хубав скандал би станал в пепеливия окръжен град. Можеха обаче и за луд да го обявят. Рискована беше тази работа и Захари се отказа...

Ръцете му трепереха, счупи няколко клечки, преди да запали втората цигара. Пое дълбоко дим и го задържа в дробовете си до задушаване. Червени кръгове затанцуваха пред очите му. Както сюнгерът натежава от водата, така той натежа от дима и сега Донка, като го притиснеше, моментално щеше да разбере, че е пушил. Голяма работа. Нека има повод и той да й се озъби.

Вечерта започна с марша на бурята. Отначало далечни светкавици биха нейния барабан, после се появи тя - размятала коси, нанасяща удари, чупеща клони и брулеща листа. Захари и Донка се свиха в палатката с бледи лица, платното плющеше, скърцаха рейките.

- Ако не издържи, ей я къщата - успокои я той.

Започна да вали. Отначало премина редкият строй на едрите капки, после тръгнаха една след друга вълните на проливен дъжд. В палатката стана задушно и влажно, детето буйстваше, зарадвано от парада на бурята, толкова много звуци събуждаха у него най-празнично настроение. В паузите, когато громолът по платнището затихваше, се чуваше лаещият вой на кучето. Воят му увиваше сърцата в тревожни очаквания. Захари не издържа, поиска му се незабавно да направи нещо, с разтреперани пръсти разкопча палатката и провря глава навън. Дъждът изобщо не беше силен, както изглеждаше под опънатия брезент. Станил вървеше гологлав и водеше със синджир кучето. Захари се изправи сред успокоителния шепот на топлите капки.

- Вие - рече му Станил. - Мокри го. Колибата му тече.

Захари закима в съгласие и отметна полите на входа. Донка излезе и лицето й светна от изненадата на тишината:

- Вътре ушите ми оглушаха. Мислех си кой знае какво става.

Станил затвори кучето в пристройката. Обърна се към Захари:

- Ела да пием по ракия.

- Ами... - заколеба се Захари. Донка измърмори, но не можеше да се противопостави.

- Ела! - властно кимна Станил. Ракията беше силна, с неприятен мирис на бъчва.

- Яж краставици. Има много - канеше го Станил. Кучето отново зави.

Двамата замълчаха. Старецът трескаво изпи половин водна чаша, удари я о масата, наля си с трепереща ръка отново.

- Не мога да сня от това куче, мамка му.

Той  се опи бързо. Нещо било станало на кучетата тая година. Което и да вземе, все вие. Питал е по селото, и там имало кучета, дето напоследък виели. Той не вярва на бабини деветини, но на куче отива да лае. Почне ли да вие, объркано е. То тоя свят целият се обърка. Ето и техният шофьор от редакцията ходи с женски кюлоти, не можеш да познаеш по косата мъж ли е, жена ли е. Преди месец оттук минаха младежи някакви, не разбра от каква народност са, не бяха немци, той немците познава, май французи или англичани бяха, не бяха италианци, той и италианците познава. С един италианец е работил преди девети. Първата си оръжейна работилница с него е започнал. Та тия младежи, мъжете де, не женските, бяха всичките с обици. С по една обица на едното уше. Значи тая зараза кучетата да вият и мъжете с обици да тръгнат иде от едно и също място. Не може от едно място да иде заразата по кучетата, а от друго - заразата по мъжете. Тоя свят нали върху мъжете се крепи? Защо ги е страх от войната? От смъртта ли се боят? Може ли мъж от смърт да се бои? Да започнем да ги ликвидираме веднъж завинаги, тяхната вера мръсна, дето и мъжете се лъжат по тях, а и кучетата се повредиха...

Говореше пияният Станил и беше по-осезаем от всякога. Изпъкваше като гравиран върху варосаната стена. А на стената беше закачено истинското знаме на отряда (в музея е поставено копие). От голям портрет гледаше Сталин, рисуван специално за него. Извезан върху коприна беше Хо Ши Мин, донесен му чак от Виетнам. И накрая - политическата карта на света.

А кучето в пристройката продължаваше да вие. Виеше на смърт и сякаш изсмукваше кръвта от лицето на Станил. Тежки предчувствия люлееха тялото му и на мястото на операцията растеше стягащата болка. Само той знае, че е болен от рак. Под секрет и клетва му каза професорът от София, защото се познаваха от четиресет години. Заключи устата си Станил. Не даваше да се разбере, че нещо му има. А и какво може да му има? Може ли мъж от смърт да се бои? Чисто здрав да си е и кучето така да вие, пак няма да може да спи. Как да се отпусне, когато тая година комарите чет нямат, а и те не са случайни. Като светне крушката пред вратата, ясно се вижда как идат от запад на вълни, на вълни. Може нещо ново да са измислили ония дяволи, зли зверове са те...

Зли са, продължи да говори той на Захари. Двайсет и трета година окото не им мигна - товареха шлеповете с хора и ги потопяваха в Дунава. Викнаха и неговото име, а той отговори "изведоха го". Тогава така извеждаха. Дойде някой, изведе когото мрази и го утрепе. После, като убиха жена му и брат му, ги влачиха по пътя. Вързаха ги за два коня и ги влачиха, а конете се плашеха, та един пиян жандарм ги водеше. А той лежеше в храстите ранен в рамото, гледаше и нищо не можеше да направи, само долната му устна се пукна и повече тя го болеше и по-малко рамото, въпреки че куршумът така си остана вътре. Нищо не знаете вие, младите!

Захари не искаше да му противоречи, стремеше се да запомни колкото може по-добре неговите думи, за да може да опише, когато се наложи, по-пълно квадратчето "везна" и "стомана" в новата менделеева таблица. Все пак трябва да има нещо, което да го крепи, защото няма спомените на Станил, за да се хване за тях, нито пък неговите разбирания. Ей така ще мине животът му в безсмислени вечери. Сега слуша Станил, после ще си загуби времето с Донка, после с някой смотан очерк за ударника, който никой няма да прочете. Поръчаха му да напише за положителния опит на строителна бригада. Посочиха му от комитета коя бригада да възхвали. В бригадата бяха много доволни, а и на планьорка го похвалиха. Каса гроздова ракия получи от строителите. Забрави се работата и след три месеца и двайсет дни той беше в командировка, видя очерка си отново във вестника. Този път вече на първа страница. Нямаше една дума сменена. Отиде при главния и в недоумение го запита: "Защо?" Онзи не повярва, че е вече публикуван. Провериха двамата, сами бяха в кабинета. Главният зашепна: "Ще мълчиш!"

Замълчаха си. Никой не разбра. Захари ходи проверовъчно до бригадата, почерпиха се - и те не бяха разбрали. Отначало му беше весело, с Главния по този повод се сближиха, но чак пък никой да не разбере... Криво му беше, че не го забелязват...

Станил се напи. Буташе чашата, накрая я удари о стената.

Захари му помогна да си легне, а той въртеше пиянска глава:

- Вие, верата му кучешка.

Сутринта закусваха без Станил. Леля Йонка отново беше дошла и разказваше, че не е спал цяла нощ. Кучето, вързано на телта, от време на време се обаждаше с дълъг продължителен вой. Хранеха се мълчаливо, всеки по своему изморен и умислен.

- Дайте на кучето хляб и вода! - викна от къщето Станил.

- Всичко има. Дала съм му - отвърна леля Йонка.

Захари се мушна в палатката и с усилие се зачете. Двете жени в пристройката се захванаха да плетат чесън, детето гонеше с пръчка малките пуйчета по двора и нещо ги увещаваше.

Внезапно се чу изстрел - тъп, като че ли удариха по опънатата кожа на небето. Разнесе се жално скимтене, прозвуча нов изстрел и настъпи тишина. Захари запотен захлупи книгата върху гърдите си. В отвора на палатката надникна Станил и тихо заповяда:

- Ела да го закопаш!

Захари взе лопата и кирка, бяха подредени там, до кротко разговарящите жени. Мярна за миг присмехулния поглед на жена си. Станил вървеше напред с "белгийката" през рамо.

Кучето лежеше неестествено свито, с още бистри очи и изплезен език. Тънки и високи бяха върбите наоколо.

Захари с пресъхнала уста започна да копае.

- Не тука! - обади се тихо старецът. Захари се озърна и се помести.

- Не тука!

- Защо?

- Други... съм копал тука - с труд отговори Станил. Беше пребледнял.

С влажни очи Захари изкопа дупка над коляно сред невидимите гробища. Подхвана с лопата трупа на кучето, то се огъваше и се изхлузваше като живо. Отказа се от лопатата, вдигна го на ръце "като заспало дете" - мина му през ума, пусна го в гробчето, то пропадна и се сви. Нещо в Захари се скъса и гърлото му се стегна в онемяващ спазъм. Започна да зарива, а до него стоеше безсилният Станил, гледаше как пръстта затрупва топлото тяло, беше блед като разредено мляко, долната му устна затрептя неудържимо, близна я невидим бръснач и червена капка потече по брадата му.

 

1972 г.


Обратно при "Автори"