Книги и други публикации и коментари в ОМДА


 

ВЕКОВНОТО БЯГСТВО ОТ НИЩЕТАТА

 

 

По стечение на обстоятелствата имах значителна роля в създаването (7 декември 1989) и утвърждаването на СДС. В момента (2001) това е партията, която управлява страната. Аз не съм неин член, но това е без значение.

Невероятен е ураганът на последните десет години. Яко ни удари. Кости чупеше, сухожилия късаше, керемиди хвърчаха, стени се събаряха, колците по лозята като сламки литнаха....

Преобръщаха се душите на хората, преобразуваха се общества, разпадаха се и възникваха държави, създаваше се нов световен ред. Това не беше конспирация. То не може да е резултат на индивидуална воля или колективен замисъл.

 

 

ХОРА, ЗАТВОРЕНИ В БУРКАНИ

 

Лятото на 1989 година беше горещо и задушно. Управляваше комунистическата партия начело с Тодор Живков.

Значителна част от софиянците бяха отишли по провинцията. Обичайните приятелски групи се бяха разпаднали в жегата.

Политическото напрежение се усещаше по пустите улици. Във вечерната тъмнина от къщите кънтяха гласовете на западните радиостанции.

Етническите турци бягаха от България. Бягаха от "възродителния процес": властта ги принуждаваше да приемат християнски имена, унищожаваше гробищата им, забраняваше мюсюлманските обичаи. Бягаха към Турция.

Националната  телевизия ги показваше и ругаеше - защо напускат работните си места?

А те вървяха стреснати, нарамили покъщнина... Бежанци.

Правителството беше мобилизирало хиляди българи - да заемат мястото на избягалите. По западните радиостанции всеки ден съобщаваха новата цифра на бежанците. Станаха триста хиляди.

Беше август.

По това време българите започнаха да пекат чушките.

Тихо разговаряха за изселващите се турци. Едни подкрепяха властта, други бяха против.

В паузите се обсъждаха промените в Полша - там профсъюзът "Солидарност" настъпваше. За пръв път управляваща комунистическа партия отстъпваше.

 

Колкото беше по-лоша пазарната конюнктура, толкова българинът беше по-устремен към домашното запасяване. Това беше неговата реакция да се изолира от тоталитарната държава. Целта му беше да минимизира купуването. Ако можеше, себе си щеше да затвори в буркан, за да икономиса.

Това съвпадаше с вековния български стандарт на

 

МИНИМАЛИЗЪМ

 

Българинът се изживява като беден. За него скромността в потреблението е ценност. Той е способен да се самоограничава до оскотяване. Спестовността му е неразделна от скъперничеството.

Богатият предизвиква завист и омраза. Не мога да посоча поне един положителен герой в българската литература, който да е богат и успяващ. (Може би Чорбаджи Марко от “Под Игото” на Иван Вазов?)

Но в самото всекидневие богатият българин обикновено е не по-малко  примитивен от заобикалящите го парцаливи завистници.

Самозадоволяването, минимализмът, скромността, спестовността са "положителните" черти на бедността.

От другата, негативната страна  - са неразвитите потребности; посредствени са трудовите умения; продуктите на труда са грубо утилитарни; липсата на стил е всеобхватна; трудовите и потребителските цели са скромни; скъперничеството и алчността разяждат душите.

"Положителното" и "отрицателното" предполагат

лошата социална организация на българското общество:

 

Неразвитият професионализъм дава отражение върху:

 

- професията като ценност:  да удовлетворява потребността от смисъл; да има развит професионален морал - отговорност пред другите, дълг пред общността, разбиране на своята работа като добро, разбиране за чуждата работа като добро; професията да се схваща като необходима ниша в социалната йерархия;

 

- стесняването на  "вътрешния пазар":  българската общност има намалена консумативност и дава слаби импулси за специализирано производство. Но всяко отваряне (външният импулс) застрашава нейната идентичност.

 

- подценяване на времето като ресурс: това дава драматично отражение върху организацията на живота: нищо не започва навреме; нищо не завършва в срок.

 

- ширещото се самоподценяване, което е свързано с негативни очаквания както от себе си, така и от другите.

 

- няма вяра в успеха: каквото и да се подхване, то ще бъде провалено.

 

В условията на бурно развитие на западните общества, българският минимализъм поражда неудовлетвореност и подтиснатост. Съзнанието, че животът в България е хаотичен, а индивидуалното съществуване се е превърнало в ПРИСЪСТВИЕ, принуждава българина да се чуждее от своята среда. Той се намира в постоянен скрит или открит конфликт с нея. Конфликтът може да бъде тълкуван и като бунт.

 

 

ПУЛС ОТ ТРИ ВЕКА

 

Осемнайсети, деветнайсети и двайсети век вървят в комплект, защото те са началото и краят на три бунта: бунт срещу Бога, който за илюстрация ще свържем с имета на Волтер; бунт срещу социалната несправедливост, който намира своя изтъкнат водач в лицето на Маркс, макар че Робеспиер по-атрактивно и за няколко години изигра своята роля; бунт срещу природата, който засяга дори възраждането на окултизма и търсенето на система в Тайното знание...

Българите по своему участваха в началото и края на тривековния бунт. Това беше времето, когато те се самоосъзнаха като нация и всеки българин, дотолкова доколкото се чувстваше такъв, носеше и носи кръста на своята идентичност. Искам да кажа, че изразът "аз съм българин" (французин, италианец, датчанин...) заема същественото смислово място в израза "аз съм аз" и доминира в израза "ние сме ние".

Така както изразът "аз съм аз" със своето различие дава отражение върху социалната съдба на всеки човек, така изразите "аз съм (българин, поляк, унгарец, албанец или сърбин)" и "ние сме (българи, поляци, унгарци...)" изиграха съществена роля в сюжета на голямата драма от последното десетилетие - Рухването на комунизма и Преходът към демокрация.

Съдържанието на израза "аз съм българин" е формулиран най-пълно за пръв път от един монах.

 

ФОРМУЛАТА НА МОНАХА

 

Паисий Хилендарски е бил монах в Хилендарския манастир в Света гора. Какво се е случило?

Средата на осемнайсети век. Вече триста и петдесет години България е в системата нa Османската империя. Няма българска администрация, няма българска църква. През 1762 година Паисий написва малката книжка, в която разказва българската история на достъпен за простолюдието език. От гледна точка на фактите разказът му е фантасмагоричен. Но целта на Паисий е друга - да събуди националното самосъзнание. Всъщност той го формулира, като го изпълва с твърде специфично съдържание.

 

Първата му теза:

 

1 - българите се срамуват да се нарекат българи, защото не са славни по света;

2 - те се преструват на гърци;

3 - от гърците има по-славни народи;

4 - гърците не се отричат от себе си;

5 - следователно: срамът на българите е скандално неоснователен.

 

(В българската култура възклицанието на Паисий по този повод: "О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?" има смисъла на камбанен звън, който събужда заспалото национално съзнание. Възклицанието е превърнато в непрекъснато звучащ актуален призив за манифестиране на етнонима.)

 

Втората му теза.

 

Не само че срамът е скандално неоснователен, нещо повече - трябва да сме горди, че сме българи. Защото:

 

1 - българите са имали царство и държава;

2 - те често са побеждавали римляни и гърци;

3 - от целия славянски род най-славни са българите;

4 - следователно: гордей се, че си българин!

 

Третата му теза:

 

1 - българинът се срамува от своя род;

2 - защото сред българите няма достатъчно "търговци и грамотни, и вещи, и знамените на земята в днешно време, но повечето от тях са прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии";

3 - но това е неоснователно, тъй като "От Адама... колкото праведни и свети пророци и патриарси имаше и се нарекоха велики на земята и пред Бога, никой от тях не беше търговец или прехитър и горделив човек, както сегашните хитреци, които ти имаш за почит и им се чудиш и се влачиш по техния език и обичай."

4 - Напротив, напротив "всичките патриарси" и "самият Христос", както и Бог са обърнали лице към "простите и незлобливи орачи и овчари";

5 - "българската простота и незлобливост" е добро;

6 - българското гостоприемство е добро;

7 - българското милосърдие е добро;

8 - следователно: гордей се, че си българин!

 

Четвъртата му теза:

 

1 - има българи, които обичат своя род;

2 - те имат право, той (Паисий), е написал "книжицата" си заради тях;

3 - те знаят, че първи българите имат царе, първи българите имат патриарси и светци сред славяните;

4 - българските царе, патриарси и светци са били славни и са имали свои летописи, но турците са ги унищожили;.

5 - Следователно: гордей се, че си българин!

 

Паисий, който е добър писател и голям патриот, има непринуден, нешколуван и велик ум. По някои сведения е бил полемична фигура. Вероятно е обобщил и предал в писмен вид разбиранията на родолюбивата общност, към която е принадлежал. Неговите думи едва ли са само негови. В тях се съдържа цялостно схващане за етноса:

 

- да си българин значи да мериш ръст с римляни и гърци, т. е. със световните сили на своето време;

- да си българин значи да съзнаваш, че си пръв сред славяните;

- да си българин значи да искаш от своите първенци (царе, патриарси и светци) да бъдат равни на световните;

- да си българин означава да очакваш от своето царство да мери ръст с "гърци и римляни";

- да си българин значи да се гордееш със своята "простота и незлобливост";

- да си българин означава да приемаш като естествени, но необосновани, притесненията и пренебрежението от чужденците - сърби, гърци, турци и останалите;

- да си българин значи да манифестираш, че си такъв. Последното е изключително важно - то следва от израза: "О, неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин...".

(За съжаление този израз означава и друго - когато се срамуваш, че си неразумен и юрод, наречи се българин. Работата ще се оправи.)

 

АДАМ

 

На едно място Паисий смислово сплита: етническата принадлежност (българин) с мястото на човека в Света, отношението му към себе си, какво означава "да има" и какво значи "да бъде"... Неговият възглед, без да се интересуваме доколко е само негов и доколко е само български, предопределя начина на участието на българите в Трите бунта на 18,19 и 20 век.

Всъщност Паисий заклиня - "Аут Цезар, аут нихил", "Свобода или смърт", всичко или нищо, величие или нищожество...

Защо? Защото такова е НАЧАЛОТО!

Със своето заклинание Паисий формулира Началото и призовава съвременния му българин да се върне към него.

Да се върне, защото съвременността (паисиевата) е сплитка на СТРАХ и ОМРАЗА. Да се избяга от нея. Но ще се бяга в единствено възможната посока: назад.

Паисйи извежда произхода на народа от Адам и по същия начин дефинира качествата му. В своето Начало българите са полубожествени, те трябва да се върнат към това свое състояние.

 

 

НАЗАД!

 

Лозунгът "да се върнем в Началото" е общочовешката форма за прикриване на непрекъсваното търсене на индивидуалната и общностна идентичност. Не е възможно не само във времеви, но и в материално-битов, производствен и духовен план да се върнем в Началото. Натрупванията в процеса на развитието са така солидни и непреодолими, че човекът и общността, за да удържат в годините, десетилетията или вековете единството със себе си, т.е. да запазят съзнанието за своя континюитет и психичната цялост на съдържанието на израза "аз съм аз" или "ние сме ние", докато се отдалечават от реалното начало, са принудени непръкъснато да поддържат образа на митичното Начало. Началото като мит става код на съзнанието, което предопределя целите на бъдещето. Дали Библията има код не зная, но че тя е код, е вън от съмнение.

Паисий не пише история на България, той кодира нейното бъдеще.

 

"ЖЕРТВАТА"

 

Паисиевата формула на етнонима е депресивна: истинската нищета и въображаемото величие са изведени в равновесие. Реално народът, от който възниква нацията и културата, тъне в материална и духовна нищета. Социалната среда е в безпорядък. Безпросветността е тотална. По-будните младежи се идентифицират с други народи. Те физически или духовно емигрират. Гудилите, т.е. гърчеещите се българи, пълнят градовете. На хоризонта се е задало "кърджалийското време". Изолацията на народа е абсолютна - в България няма и да се чуе, че във Франция има революция в името на свободата, равенството и братството.

Величието на българите е нещо, което Пайсий доизмисля, с широки шепи го запраща  в миналото, но то е като захвърлена в плодна нива семе. Семето "пада" в Миналото, за да даде плод в бъдещето. Равни сме на "гърци и римляни", първи сме сред славяните. Това е ИСТИНАТА  за етносъзнанието.

Българинът започва да се идентифицира с нещо, което не е, и да се стреми да се надмогне.

Това усилие ражда новобългарския език, читалищата, училищата, църковната независимост. То възстановява българската държава.

Но същото това усилие е заредено с болестта на отчаянието и примирението, защото колкото и да са много читалищата, училищата, църквите, колкото и да е голяма държавата, тя не е Първа, тя не е Равна... Тя не Онова, което е казано, че сме били... Значи ние сме "жертва".

Великото е минало и вероятно Мисията на народа - изпълнена. Паисий желае да издигне самочувствието на българина. Всички пишещи българи след него подемат подадената формула. Тя е систематично одобрявана. Върху тази формула е изградена днешната сграда на "българското" и "българщината".

 

Софроний Врачански пише "Житие и страдание грешнаго Софрония". Животът е това - страдание.

 

Васил Левски казва: "Ако губя, губя само себе си, ако печеля - печели цял народ". Той прави велика жертва. Толкова велика, толкова истинска и искрена, че се пропуска смисъла на първата част от фразата: "Ако губя, губя само себе си". Ако Левски се е идентифицирал със Свободата, Победата, Освобождението, то такъв израз е недопустим. Личната му загуба би означавала загуба за целия народ. Но Левски, за да изрече такива думи, се идентифицира със Саможертвата в името на народа. При него доминира "саможертвата". Тогава вече е разбираемо защо ако загуби себе си, губи само себе си. (Възможно е и тълкуване, което е логично на неговото “Народе????”)

 

Почти навсякъде Ботев е великата, гениална ЖЕРТВА. Цитатите могат да бъдат многобройни. Няма стихотворение, в което да не прозира как той ще си найде гроба. В последния житейски поход с парахода Радецки и после към Балкана Ботев изминава пътя на обречения, който нито за миг не е приветстван с възгласите "Осанна". Нищо от неговия живот не ни позволява да възприемаме подвига му другояче освен като Бунта на жертвата. Отчаяна, безсмислена, безпредметна саможертва, предизвикана от самозаблудата, че в България въстанието се нуждае от него.

 

Най-известните заглавия на Иван Вазов са "Под игото", "Немили-недраги", "Епопея на забравените". Неговото творчество е достатъчно обемно. Той интерперетира всякакви теми. Но все пак заедно с "Чичовци" това са големите му заглавия.

 

ЖЕРТВАТА е вазовият поглед към българина:

 

"Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

нека спомен люти от дни на позор

да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича историйята, века,

нека е трагично името ни; нека

Беласица стара и новий Батак

в миналото наше фърлят своя мрак;

нека да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!"

 

Захари Стоянов в своето творчество взема категорично негативно отношение към хората от "горня ръка" и със "солидно образование". "Простите орачи и копачи" са се борили за свободата на народа, защото това е логичното - "жертвата" е такава. Тя е проста, глуповата, незлоблива и естествено е патриотично настроена... Според Захари Стоянов, който е гениален самоук, Ботев е "човек с трикласно образование, изгонен от една Одеска гимназия", но той е "велик" и има "велика и мъченическа сянка".

 

В митовете на българската култура по правило "добрите момчета" загиват, "победители" са "лошите момчета". "Победата" в името (по-скоро "в памет") на добрите се поднася отвън. Тя идва като световно-историческа неизбежност. Тя не е резултат на Победа в непосредствения сблъсък между "добри" и "лоши". Не се постига в реално време, на реално място.

Неслучайно десетилетия наред основната тема на литературното обучение в средното училище беше свързана със САМОЖЕРТВАТА. Бих казал, че въпросът, по който българинът размишлява усърдно и с упоение е САМОЖЕРТВАТА.

Готов ли е човек да се жертва? - ето го българският въпрос, чийто отговор е знакът на героизъм, доблест, дълг.

Готов ли е да се лишава, да страда? - това са съвсем български въпроси.

Готов ли е човек да победи? - това е непривичен въпрос за българската среда. Той може да бъде израз и на осъдителна гордост и самочувствие.

Именно САМОЖЕРТВАТА, защото МИНАЛОТО НА БЪЛГАРИЯ е толкова грандиозно, че човек трябва само да загине, за да бъде достоен. (Той жертва основната си ценност - живота, с което се изравнява с миналото величие.)

 

ГАНЬОТО

 

Идеализацията на миналото, когато е фактически неоснователна, проблематизира бъдещето. Не е редно да се чувстваш някакъв (българин, русин, французин, мавританец и прочие), защото си бил пръв. Винаги може да се случи да си втори, а се случва и да си последен. Това трагедия ли е? Значи ли това, че трябва да се откажеш от себе си, от своята самоличност? Човек трябва да се обича, независимо от мястото, което заема в света.

 

Твърдението на Паисий е по време, когато продуктивната дейност на българите е мизерна. Мизерна е нейната цел, оръдията на труда, полученият резултат. Паисиевата идеализация на "простотата и незлобливостта" на народа, както и на славата на неговите първенци, влизат в грубо несъответствие с практиката на живота.

 

"Жертвата" се бунтува, тя иска да изиграе ролята на  "боец". (Дори истеризира поради културно неовладяни импулси. Псувнята може да бъде интерпретирана като форма на истерия.)

Невъзможно е да стане “боец”. Тогава нейната простота се превръща в простотия. Класическият за българската литература персонаж от края на 19 век Бай Ганьо, който някои приемат като образ на "типичен българин", в един от фейлетоните на своя живот се къпе в обществена баня във Виена. След като е показал впечатляващо мръсната си голота, той шумно се гмурва в басейна и за завидно кратко време смайва присъстващите със своята непринудена невъзпитаност. Но нали е казано, че трябва да се гордеем със своя етноним, Бай Ганьо оглежда онемелите немци и се тупа по голите гърди с геройско пъчене: "булгар, булгар".

 

Ганьовата неадекватност в ситуацията, в която е попаднал, не е нормална. Случката е с психично неуравновесен човек. Той не е "неразумен и юрод", той е "жертва", която не може да разчете кодовете на средата, в която се намира. Разбира го съзнателно или подсъзнателно, и влиза в ролята на "боец" по сценария, който му е задала родната култура. Той се преборва със своята неосведоменост, като гордо се нарича "българин".

 

Един от проблемите е, че етнонимът в потока на всекидневието е интимен. Човек ходи на баня като човек, а не като патриот. Етнонимът само в определени ситуации се манифестира. В този пункт постановката на Паисий ("О, неразумни..."), която е била особено подходяща за монашеското общежитие в светогорски манастир от 18 век (и не само там), в последвалите векове е болезнена, нейното стриктно следване в бита е рисково за индивидуалното и общностното здраве.

 

АЛЕКО

 

Вторият вариант на манифестираната "простота" на българина е гордостта от нищетата. Тази гордост затвърждава съзнанието за принадлежност към българската общност и за нормалност. При умни и даровити хора тя става фина, добива аристократичен отенък.

Авторът на "Бай Ганьо" е Алеко Константинов. Той е израсъл в будно и заможно семейство от видния Свищов.  Алеко съзнателно или подсъзнателно създава Бай Ганьо като свой антипод. Той е твърде чувствителен, за да подмине с безразличие "ганьото".

 

Алеко с творчеството и живота си е един от образците на новобългарската култура.

Той пръв "въвежда" в българското всекидневие екскурзията сред природата (Дружество "Урвич" -1889). Днешното туристическо движение в България го има за свой патрон.

Алеко е агитатор на "въздържателното движение".

Неговата адвокатска практика е свързана с благотворителност и милосърдие. Той пръв ("пръв" по известност в българската среда) пътува в чужбина не по търговия, не на поклонение, не за лечение. Това става през 1893 година, когато отива до САЩ на Световното изложение в Чикаго. Преди това е бил на изложенията в Париж и Прага, но пътуването му до Чикаго става известно. В Щатите отскача и до Ниагарския водопад "само" за да го види. Колкото и да е необичаен като фигура в новоосвободена България, Алеко със своето пътуване, туризъм, въздържание, благотворителност, милосърдие участва по свой начин в един СВЕТОВЕН ПРОЦЕС на обща промяна на обществените ценности, на ново обръщане към природата, човешкото тяло, сегашния момент... Той е един от създателите на "модерното време" в България.

 

Но същият този аристократ на духа е в постоянна бедност, макар че се стреми да се държи на равнище - "noblesse oblige": ненавижда скъперничеството, дава в бакшиш последните си стотинки, има слуга. Неговата бедност не е случайно стечение на обстоятелствата. Той гледа "с почтение само в кръга на бедността", той мисли, "че дяволството и богатството са заклеймени, ако не с позор, то поне с малко подлост." За него богатството е "рента на унижението и лакейството". Някои от псевдонимите на Алеко са "Алексей человек божий" и "Круглы сирота". Свети Алексей Божи човек, според житието му, завършва в нищета и анонимност земния си път.

 

Най-известният псевдоним на Алеко е Щастливеца. Той е ЩАСТЛИВ, защото е беден, но честен.

 

За него, и не само за него в българското общество, богатство и почтеност са несъвместими, следователно богатството носи морално угризение и човек не може да бъде щастлив.

 

Това се изповядва от Алеко, който макар и да е толерантен към зараждащото се социалистическо движение, е демократ по убеждения и партийна принадлежност. Той е патриот, прекланя се пред Франция, има високо образование, принадлежи към елита на обществото.

 

Използвам Алеко само за пример.

 

Цялостната организация на социалния живот в България е положена върху основата на минимализма. Минимализмът е моралното. Бедността е честна. Писаното и неписано право защитават минимализма и социални правила за излизане от него няма. Възможен е само Бунт.

 

ОПЪЛЧЕНЦИ

 

Когато удари часът на неговия Бунт, поради лошата социална организация, българинът става стихиен.

В забележителното стихотворение на Вазов "Опълченците на Шипка" има показателни строфи:

 

"И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи."

 

Това стихотворение дава на думата "опълченци" новото съдържание. Тя става синоним на саможертвено и героично поведение на група българи, независимо от конкретната ситуация, в която са попаднали. Българският войник е пословичен със своята непризнаваща страх храброст. Но тъй като организацията му е слаба, храбростта му работи до изчерпване на индивидуалните сили. После следват умората, апатията и разрушителната стихия...

 

Щракнал е самоделният психически капан на  "жертвата". Възможните изпълнения са "ганьото", "алекото" или "опълченеца"...

 

КОВАНЕТО НА КАЛЪПА

 

Факторите за формирането на "жертвата" като основен личностен тип в българската среда далеч надхвърлят паисиевата история. Самите те са история.

 

Фактори са: жестокостите от века на войните с Османците и другите туркмени (завладяването от османците на българските държавици и населените с българи територии продължава от 1352 - стъпването им на Балканите, до 1453 година - падането на Цариград); разпокъсаността на българската държава по време на османското нашествие поставя българите като българи в подчинено положение по отношение на техните главни съседи - гърци и сърби, което е систематичен подтик за оживяване на тази йерархия във вековете на Османската империя; кръвният данък (девшермето) на османската власт, с който систематично се подбират най-личните момчета между 7-8 до 13-14-годишна възраст и насилствено се правят мюсюлмански войници (еничари); цялостната дейност на османското управление (1453-1878), при която българите заемат предимно нископоставените социални позиции; отношението на църквата (с гръцки владици) към българската култура... Ветрилото на тези практики поставят българина именно като българин в позицията на "жертва".

 

Според мен Петър Мутафчиев пръв отдава заслуженото внимание на болезнения характер на редица събития в българската история, но мисля, че той върви по пътя на самодоказващата се теза. По моя преценка  "болезнеността" възниква през 18-19 век, когато въздействието на настоящето и спомена от предишните векове се вкаменява в себеразбиране. А че и преди Османската империя има болезнени реакции - сигурно е. В историята има аргументи за всяка теза, но българите не са по "предопределение" такива.

 

ОСОБЕНОСТ НА БЪЛГАРСКОТО ВСЕКИДНЕВИЕ

 

Българите формират своята държава и строят своята култура в обкръжението на материалните останки от велики предшественици. Това е валидно днес, с още по-голяма сила е било преди векове и хилядолетие.

 

Аз съм израсъл в малкото полуселско градче Монтана, което въпреки многото си имена (Фердинанд, Кутловица, Михайловград) има поне двехилядигодишно непрекъснато съществуване. Учил съм в училище, чийто двор беше пълен с римски надгробия - стели, барелефи, късове от скулптури все от времето на Римската империя. Там тичахме в бурните междучасия. Махалата ни опира до останки от антична крепост. Като копаехме по двора, попадахме на древни нещица, които не разбирахме, но неграмотните възрастни, чийто диалект днес би бил неразбираем за младото поколение, съвсем спокойно казваха - може да е от траките, може да е от римляните...

 

Край градчето ни тече река, която и днес носи името на Август, така както е именувана по времето на Рим. В нея се къпехме и ловяхме риба.  Детските ни игри бяха сред руината на древна сграда.

 

(Реката се казва Огост и населението около реката така я наричаше - Огост. От мъжки род: "мътен Огост", "голем Огост", "тоя Огост", "Огосто", а не "тая Огоста", "мътна Огоста", "Огостата"... Името на реката е поставено на географските карти погрешно в женски род. Българските реки, които се вливат в Дунава, са по правило от мъжки род, а тези, които текат към Бяло море, са предимно от женски.)

 

 

Детство сред подобна среда имат повечето българи.

 

По-късно съм виждал по българските полета Тракийски могили (край нашия град ги няма), чиито насипи се въздигат с величието на пирамиди. Те сигурно щяха да бъдат прочути като пирамидите, ако не бяха градени сред плодородни ниви, които селяните обработват от много, много векове.

 

Велико Търново - третата българска столица, се намира на достъпно за пешак разстояние до Никополис ад Иструм - един от римските градове, които бележат етап в развитието на ГРАДА в Света въобще. Български владетели, които са имали претенцията да бъдат “царе”, едва ли са били в неведение за чудесата на миналото, върху което изграждат своята държава. В много постройки на Царевец са използвани дяланите камъни на Никополис ад Иструм.

 

Чудно би било, ако всички тези зрими белези на отминало величие, биха били подминавани от обикновените българи като нещо незначително и небило.

 

Паисий не фантазира сравнението с “римляни и гърци”. Няма как да живееш в двор, ограден с камъни от римска крепост, и да не се запиташ - “а аз къде съм, а ние къде сме?”

 

СТРУКТУРИРАНЕ НА ТЕРИТОРИЯТА

 

Ние обитаваме една малка земя. Българските пространства не са големи. "Битолският просяк" е фигура, която успява да кръстоса земята ни на шир и длъж за едно лято, но есента вече се прибира в Битоля. За да зимува. Това са самоослепяващи се музиканти, които се препитават със събираната милостиня.

 

Българската територия в различни исторически периоди се структурира под действието на специфични фактори. Убедителен е подходът на Петър Мутафчиев при интерпретирането на ролята на Стара планина и планините въобще в защитата и утвърждаването на България като държава и българите като народ.

 

Струва си да се помисли по хипотезата:

 

Планините са крепости и убежища. Те са естествени защитни валове. Човешката строителна дейност не е в състояние да създаде по нашите земи сравними по мащаб и ефективност съоръжения.

 

Врагът е силен. Всъщност това са двете империи - Византийска и Османска. Другите противници идват и си отиват. Но и те са жестоки и безогледни. Имперските войски са по-многочислени. В редица случаи са по-добре въоръжени и по-добре подготвени. Щом е така, характеристиките на човешката активност във вековете на постоянни военни сблъсъци са дефинирани: да запазиш своята наблюдателност, да бъдеш подвижен, да удряш врага ненадейно, да можеш бързо да се укриеш...

 

Не е ли това основата, върху която възникват, развиват се и се "подбират" качествата, притежавани от българската общност?

 

Не започва ли от тук Минимализмът? По-лесно се потулва зад чукарите човек, който не е оставил голям имот, а имането си бързо е укрил.

 

След установяването на османската власт на Балканите, когато границите между отделните феодални държавици падат, условията за структурирането на българската територия съществено се изменят. Тя спира да бъде територия на държава, остава само като територия, върху която се трудят земеделци, занаятчии и търговци. Но и при новите условия защитата на селската община, която е най-голямата запазена организирана народностна общност от държавната агресия на Империята, е изисквало да бъдат спазвани същите "характеристики", както и преди. Само че вече не е било задължително "да удряш врага ненадейно".

 

ОТСЪСТВИЕТО НА ГРАД

 

От възникването на българската държава до Освобождението фактор за структурирането на българската територия не е бил БЪЛГАРСКИ ГРАД. За съжаление нито една от трите столици - Плиска, Преслав и Търново не надхвърлят ролята си на феодални престолнини. Колкото и да е значима ролята на Пловдив в борбите за църковна независимост, той си остава провинциалното селище, в което за две десетиления се случва нещо важно.

В периода на Османското владичество българската територия се структурира в силна зависимост от транспортните разходи на волския впряг. Пшеницата (предимно пшеницата), която дава основната храна - хляба (освен това тя е един от най-трайните за онези векове земеделски продукти), трябва да бъде превозена от едно място до друго, като запази конкуретната си цена. Волският впряг "запазва" приемлива цена на пшеницата на разстояние между 300 и 400 километра. Заскрибуца ли тя на по-дълъг път, цената й скача, тя става "непродаваема".

Трайните консумативни центрове, които не се изхранват от прилежащите им полета, за целия период на българската история са Централният Балкан и Рило-Родопският масив. От 14 до 19 век към тях се прибавят големите градски центрове Солун и Цариград.

Обживяната територия на българите е структурирана и от фиска, и от пазара. Това е теренът, върху който се развива животът. Български селища съществуват оттатък границите на Дунава, Босфора, Бяло и Адриатическо морета, но те не са част от единна народностна общност. Моретата и Дунавът са Препятствия, те са част от Защитата, те не са Пътища.

На това малко пространство личностният тип на "жертвата" става лесно разпространен и споделен.

На близки разстояния контактите между българските селища са векидневни и обменът на личностните типове е част от това всекидневие. На по-далечни разстояния белезите на този тип се разпространяват от:

- търговски  кервани;

- просяци, музиканти и други артисти (има сведения за своего рода циркови артисти дори в "тъмните векове" - 15-17 век);

- пътешественици (предимно чужденци по Via Militaris , Via Ignacia;

- монаси и различни проповедници;

- османски войски, които непрекъснато кръстосват българската земя, отиват и се връщат от безкрайните войни, и имат еднотипно отношение към "раята";

- османски чиновници;

- българи, които отбиват военно-държавни повиности;

- преследвани разбойници;

- роби-бегълци и рая-бегълци.

 

ОТРЯЗАНИЯТ ПЪТ

 

Малкото пространство, заето от народа, в миналите времена на комуникация е могло да бъде преодолявано от Големите личности, за които времевите и пространствени разстояния са невалидни. Те също, редом с градовете и манастирите (тях не споменавам), биха могли да съдействат за структуриране на територията.

 

Но тъй като при Паисий (споменах, че той едва ли изразява в "книжицата" си само частно мнение) по обясними причини няма призиви за възстановяване на българската държавна независимост, неговата възхвала на "простотата"се оказва утвърждаване на принизеното положение, в което се намира народът, т.е. той пренася личностния тип на "жертвата", който е естествен за християнската книжнина, в светското мислене.

 

На народ, поел по пътя за възстановяване на своята държава, Паисий предлага най-неподходящия тип личност, този на "жертвата".

 

Оттук вече следват до болка познатите в българската история типове поведение, люшкащи се между наглата простащина на "ганьото" до мрънкащото самосъжаление на "жертвата", с които е красна България. (Жалко е, че и днес в калъпите на тези типове наливаме своята жизненост.)

 

След удара по простолюдието, формулата на Паисий удря по първенците на народа и държавата. Първенците като правило, по рождение, като ген, не са от световна класа. Върху тях тегне не само липсата на семейно име и имане, което морално да ги крепи и материално храни, тегне бремето на моралната нищета, съдържаща се в "простотата и незлобливостта" и претенцията да бъдем равни с "римляни и гърци". Първенец, който съзнава, че от него очакват съобразяване с тези жалони и се стреми към тях, предварително е обречен да бъде примирена "жертва" или горд "ганьо".

 

СЮЖЕТЪТ

 

В българската история от Освобождението (възстановяването на българската държава - 1878) до днес, включително и при Рухването на комунизма (1989-1990), периодично се разиграва един и същи сюжет, чиято най-кратка метафора може да бъде сцената на взрив с бикфордов шнур.

 

Има някакъв проблем, чиито резултати се трупат години наред в душите на хората (барутът). Започва брожение сред малцина по-будни или далеч, някъде в чужбина, просветва (запалване на шнура). Сред народа тръгва мълва, че проблемът е решим (пламъкът пълзи по шнура). Гръмва ентусиазмът във вид на война, опълченска битка, революция - кървава или нежна (зарядът избухва). Следва недоумението: защо си развалихме живота? (тишина, прахът се разсейва, чува се шум от падащи камъни, мирише на барут). Всичко е по старому, обществото не използва, не развива резултатите на своя "взрив" (резултатът е яма, а повече барут няма).

 

Започва вайкането, самосъжалението и самобичуването: Кой ще ни помогне! Мразят ни. Пак ще живеем в страх.

 

И редом с него са виковете: булгар, булгар...

 

"защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

и в нашата исторйя кат легенда грей,

едно име ново, голямо, антично

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът

и на клеветата строшава зъбът.

 

О, Шипка!"

 

 

ОЛДЪС ХЪКСЛИ (1)

 

Този Хъксли е прочут англичанин. Дядо му е бил асистент на Дарвин и сам голямо име. Негови родственици, все с името "Хъксли", са прочути в науките и културата далеч зад границите на Велика Британия. Човек от сой. Роден е през 1894 година, починал е през 1963.

 

През 1953 година той участва в един експеримент с употреба на наркотика мескалин. За същия наркотик пише по-късно и Карлос Кастанеда, но при Кастанеда става дума за друго.

 

Хъксли описва своето преживяване на, бих го нарекъл, "свръх естествено прозрение". След пасаж, в който разсъждава за шизофренията, продължава описанието на експеримента, който се записва на магнетофон:

 

"Ако започнеш погрешно - казах аз в отговор на въпрос на експериментатора - всичко, което ти се случва, ще бъде доказателство за заговор срещу теб. Всичко ще се самопотвърждава. Няма да можеш да си поемеш дъх, без да знаеш, че това е част от заговора."

 

"Значи мислиш, че знаеш къде се крие лудостта."

 

Отговорът ми беше убедено и искрено "Да".

 

"И не можеш да я контролираш?"

 

"Не, не можех да я контролирам. Ако човек започне със страх и омраза като основни предпоставки, ще трябва да стигне докрая."

 

ОЛДЪС ХЪКСЛИ (2)

 

В друга своя книга "Раят и адът" същият англичанин, като анализира проявите на културата, разделя Света на две: Този и Онзи.

"Този" свят е неприятен, "Онзи" - непонятен, но ПРИВЛЕКАТЕЛЕН. Той е плод на недостъпните за съзнанието ни копнежи.

 

Човекът визуализира Оня свят чрез знаците и образите на текста (Светото писание, приказките), рисунката (иконата, килима, нашарената гега), музиката и прочие. Чрез тези знаци и образи той се "пренася" в него. Той се "пренася" в Него чрез красивата вещ, чрез изкуството на бижутера, добре обработения камък, резбата, цветната градина (цветето!), красиво направената стена и под, изгрева и залеза, огнището, вятъра или подминаващия влак... Особеностите на възприемането на тези обекти отварят пътищата към дълбините на душата, където поминуват контурите на Другия свят.

 

Сред многото си досадни характеристики "Този" свят е отличителен с "правенето", с труда. Докато в "Онзи" господствува "нищоправенето". Изглежда, че нищоправенето допада на смъртния човек и той си представя персонажите от Оня свят, ангелите например, като щастливи, героични, могъщи, но "нищоправещи". Стремежът към Оня, непонятен свят, е двигателят на духовно и материално творчество...

 

Ще използвам схемата на Хъксли.

 

Един от белезите на българското съзнание е убедеността, че високопоставеният в социалната Йерархия е "нищоправещ". Широко разпространение имат просторечия във формата на съвети към децата и наследниците, които са наситени със смисъла: "учи, за да не се мъчиш да работиш". На всекидневно, битово равнище, в българското съзнание началството "не работи". "Нищоправят" държавните чиновници, лекарите, инженерите, учителите, адвокатите, депутатите, (в последното десетилетие се прочуха техните кюфтета), свещениците и тъй нататък.

 

По всяка вероятност това е останало от времето на Османската империя, когато българската общност по правило не излъчва висши служители за светска и църковна администрация.

 

Българинът пренася Оня свят в "Този" чрез служебните характеристики на различни длъжностни лица.

 

Смесването на Двата свята в рамките на една социална и географска среда прави "Тази" среда в ЗНАЧИТЕЛНА СТЕПЕН духовно самозадоволена, сиреч стерилна, безплодна - не е нужно да се търсят знаците на Оня свят, за да се "пренесем" Там. Тук и сега, когато мернем чиновника, когато чуем копитата на неговия кон, ние се "пренасяме" Там.

 

Не са нужни дълбините на перспективата на живописта (от 15 век до Новото време българска живопис няма), няма защо да се взираме в детайлите на заобикалящия ни растителен и животински свят (повечето растения, дори най-прелестни цветя от българската природа, остават безименни; безименни или неразличими остават десетки птици и хиляди насекоми), няма защо да се взираме в нощното небе (звездите и съзвездията с няколко изключения нямат имена на български език), художествените занаяти постигат върхове само в традициите от преди седми век...

 

Нищоправенето в "Този" свят предполага представата, че е възможно ВЕДНЪЖ И ЗАВИНАГИ да се решат неговите проблеми. То за това  се нищоправи. Каквото е трябвало, НЯКОИ  са го  направили.

 

 

ВЕЛИКИТЕ СИЛИ

 

От момента, когато османците стъпват здраво на Балканите (1453) и България е лишена от официално признавани първенци (феодали, чиновници, свещеници), погледът на народа е обърнат към "Великите" - Ватикана, Венеция, Генуа, Унгария, Полша, Австрия, Русия (след Петър Велики). Българите, които са поемали инициативата да представляват страната пред чуждите Дворове, са имали различен успех. Но независимо от успеха те винаги са били в позицията на молителя.

 

България, водена от национал-революционерите, за цяла Европа влиза в позицията на "жертва". Такава е целта на Априлското въстание от 1876 година. То е вдигнато, за да бъде кърваво смазано и България е спасена ОТ ВЪН. Това е успеха на Априлското въстание и той е безспорен.

 

Самопоставила се в позицията на "жертва", България е разглеждана като такава (от българската интелигенция, руснаците, турците, европейските велики сили) при последвалата Освободителна война (1877-1878). Тя е "жертвата" и на Берлинския конгрес (1878), където "жертвите" имат типично до клиничност поведение на жертви: българските първенци не успяват да се организират и да изпратят свои представители на тези преговори. Разчитат, че руснаците ще се погрижат за нас. А в Берлин присъстват делегации от всички други пряко или косвено засегнати народи...

 

...Самовъзприемането като “жертва” поставя българина в очакването на Някой, който ще се грижи за него.

 

 

КАСКАДАТА ОТ РАЗОЧАРОВАНИЯ

 

Тъй като властта винаги е “над нас”, тя носи очарованието на нещо свръхсилно. Тя може! Тя е този “Някой”.

Една от причините за системните политически разочарования у нас се корени в неразбирането, че властта не е социален механизъм за решаване на лични проблеми.

По принцип повечето от човешките проблеми са нерешими с политически средства. Индивидът трябва САМ да се справя. Политиката може само едно: да прави тази самота колкото е възможно по-комфортна.

Може да бъде направена обемиста хроника на българските разочарования от Освобождението насам:

- след самото Освобождение;

- след Съединението;

- след Илинден 1903 (независимо от сръбските мераци и действия, тогава реално се пръква сепаратизмът на македонизма);

- след двете Балкански войни;

- след Първата световна война;

- след 9 септември 1944;

- а след 10 ноември 1989 подир всеки парламентарен вот - 1990, 1991, 1994, 1997...

 

 

БИТКАТА С ЖИВОТА

 

В поредицата от разочарования "жертвата" има два варианта на жизнена стратегия:

 

- Първата: примирение със съдбата и бягство от обществото, като живота се капсулира в сферата на бита или в прекарване на времето ("бурканите" или "кръчмата"). Тотален абсентизъм.

 

- Втората стратегия е радикално отхвърляне на обществото, "борба" с него в името на някакви идеи. Надежда, вяра и фанатизъм са горивото на тази борба.

 

Този, който приема втория тип стратегия, отхвърля писаните и неписани правила. Той не приема съграденото преди него. Това са, разсъждава той, все лошотии, от които трябва да се отърсим и да започнем Отначало.

 

Стремежът към Начало, способността да се Започне Наново след понесено поражение, е една от най-добрите човешки черти. Благодарение на нея човек успява, запазва се, постига мисията си.

 

Но при "жертвата" Началото е друго. "Жертвата" отхвърля натрупването, постижението. Тя елиминира обществото като цяло. Тя не развива "новия човек в себе си", тя създава "нова социална среда":

 

"Но аз пресметнах всеки ход,

последния кураж събрах

и ти ще бъдеш победен,

разкапан, озлобен живот.

Не почваме сега, нали?

Двубоят ни е твърде стар."

 

Този "борец" (нито за миг не бива да се съмняваме в неговата нравствена чистота и идеализъм) е станал "борец", след като е разбрал, че е "жертва":

 

"Ти помниш ли как

някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

Късно.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха

и молеха пощада."

 

Но "жертвата" се самоосъзнава, придобива вярата за необходимостта от радикална социална промяна. И точно тази вяра или идея, да я наречем:

 

"злобата в сърцето

трансформира

в една борба, която

днес

клокочи."

 

В борбата с Живота изходът е ясен:

 

"Тогаз,

на твойто място,

дружно

ще изградим със много пот

един живот

желан

и нужен,

и то

какъв ЖИВОТ!"

 

Този, който приема втория тип стратегия, отхвърля писаните и неписани правила. Той не приема съграденото преди него. Няма значение дали е “капитализъм” или “комунизъм”.

Идеята на "жертвата", станала "борец", е да разруши обществото и на негово място да започне Отново, да създаде Ново общество, което ще реши онаследените и новите проблеми, но най-вече ще има Хляб, т.е. Той ще е избягал от нищетата. И то как?

 

ВЕДНЪЖ И ЗАВИНАГИ!

 

Както е възможно в нищоправещия свят.

Политиката, вместо да остане част от "Този" свят, се оказва индивидуален и колективен път, за да се отиде до "Онзи".

 

 

КОМУНИЗМЪТ

 

 

Комунизмът без своята история е красиво нещо. Той е върхът на социалната рационалност. Той преодолява човешките недостатъци. Комунизмът обещава успеха на цялото общество: той обещава да даде в бъдещето всекиму според нуждите, а докато се стигне до там - раздава благата всекиму според труда. Проблемите стават решими при еднократното усилие - социалистическата революция. След нея настъпва постоянен прогрес, ред, сигурност и труд в името на поставената цел.

Затова комунистическата революция, макар да е свързана с класовата идеология на марксизма, след като бъде извършена, става национално явление.

Можем да се досетим, че заедно с другото целта на руснаците при Октомврийската революция е била да съхранят империята си, а целта на източно-европейските народи, като генерализирам българския подход, е чрез комунизма да "станат развити", да се мерят с "гърци и римляни".

На един твърде важен конгрес на Българската комунистическа партия - петия, проведен през 1948 година, Георги Димитров прави знаменитото изявление, че България трябва да постигне за няколко години това, което други народи са постигнали за десетилетия и столетия. Това беше паролата на "социалистическото строителство" у нас. Тази парола напълно подхождаше на изразът "аз съм българин".

Комунизмът обещаваше напредък. Той претендираше да е формулата за бягството от изостаналостта. Българите щяха да се измъкнат от нищетата!

Такова обещание привличаше масите и парализираше представителите на буржоазията и привържениците на индивидуалните права и свободи.

Комунизмът идваше с обещанието да измъкне страната от "вековната изостаналост", която беше факт: изолиран народ от централно-балканска държавица, дребно примитивно земеделие, индустрия, сравнима с дейността на еснафския дюкян, "капитали" с размерите на месечна заплата в развитите страни, кредити от бюджета, данъци, въздигащи държавата и нейния чиновник, отчуждение между различните йерархични равнища до степента на взаимно презрение, безотговорна и хаотична политика, подкупно правосъдие, лакейска журналистика, наплашена, бедстваща интелигенция...

 

Невероятна скука и скованост.

 

Комунизмът преодоляваше това. Той говореше с терминология, която удовлетворяваше паисиевото понятие за "българин" (равен на "елини и римляни", "пръв е сред славяните" и прочие):

 

- достойно място на страната в СВЕТОВНАТА социалистическа система;

- участие в МЕЖДУНАРОДНОТО разделение на труда;

- индустриализация на страната, развитие на селското стопанство, културна революция;

- вождовете на българския комунизъм - Георги Димитров и Васил Коларов са от първите хора на "международното комунистическо и работническо движение";

- "световното равнище" е издигнато като официална цел на държавата във всички сфери: образованието, науката, художествената култура, индустрията, селското стопанство, спорта...

 

Към това сме длъжни да прибавим, че Съветският съюз беше в ролята на "по-голям брат", който "безкористно помага" на "малка България". "Жертвата" беше щастлива да бъде "сирак", за когото се грижат по-големите.

Комунизмът не беше алтернатива, той беше и си остана начинът, по който българите участваха в конкуренцията и битката между народите, ако не за надмощие, то поне за равноправно присъствие в Света.

Студената война беше епизод от несекващата конкуренция между народите.

В друг смисъл - тя беше война за влияние между два типа цивилизация - тази на Запада с тази на Изтока, война, която трае от времето на Атина и Персия.

 

 

МАКЕДОНИЯ

 

Идеята за комунизма в българската история е идея за изход от мизерията. Но към "изходите" е невъзможно да не прибавим идеята за НЕЗАВИСИМА Македония.

След Освобождението в България е натрупано толкова много разочарование, че "не-свободната" територия, която предстои да се освободи - Македония, от само себе си предизвиква идеята, че точно там е Мястото. Мястото, където сбърканото в България може да се избегне. Ще се избегне "князът", "чиновниците", сивото всекидневие на "София"...

Ако Македония се присъедини към България, тия "лошотии" няма да се избегнат. Ех, ако Македония се гради като Друга държава, край на разочарованията...

Като пренебрегнем Новакович и другите сърби, които имат осъзнатата цел да дебългаризират Македония; като елиминираме техните платени помагачи (в следвоенно Скопие това бяха сърбокомунистите) - при различни хора и групи Македонският въпрос има своите нюанси.

 

От нюанс до нюанс разликата е голяма, но все нещата опират до бягството на "жертвата", до търсенето на изхода.

 

При Кръстьо Мисирков - първия изявен македонист, дори пръв идеолог на македонизма, колебанията за националната идентичност са непосредствено свързани с българските успехи и неуспехи. Когато България постигне успех - той е върл патриот-българин, когато дойде неуспехът - той заговаря за македонеца като различен от българина. Така при него "македонизмът" се оказва рожба на неуспеха на Илинденското въстание, на провала в Междусъюзническата война, на Ньойския договор, на кризата след Първата световна война... Един от изследователите на неговия живот пише: "Мисирков е по рождение българин, който е наранен от страданията на сънародниците, останали първо под властта на Османската империя, а по-късно - разделени под жестокото иго на сърби и гърци. За да преодолее тази тежка историческа съдба, той търси трескаво подходящи според него пътища за свободата. Това търсене не всякога е издържано." (Веселин Трайков, 1998)

 

Обърканият човек Мисирков в психологически план е "жертва". Затова като индивид той цял живот търси някой да се грижи за него, да простре ръка отгоре му, да намери опора и покровители. Да си реши битовите въпроси "веднъж и завинаги". Търси точно тези решения в Сърбия, Русия, Бесарабия, България...  Дали е "македонист", или "българин" зависи не само от Ньойския договор или изхода на Илинден, зависи и от възможността "веднъж и завинаги" да реши проблемите си.

 

Друг "македонец", чиито възгледи (?) по националния въпрос донякъде обясняват поведението на Българската комунистическа партия и как тя търси опора за своята политика по "македонския въпрос", е Никола Вапцаров.

В стихотворението "Имам си родина" Вапцаров, който плаща данък на македонизма, пише:

 

"Но когато нощем се завръщам

на стрехите тъмното поел,

чувствам как до родната ми къща

дебне враг в ръката с парабел.

Учеше ме, майко, ти със притчи

да обичам всички като теб.

Бих обичал, майко, бих обичал,

но ми требва свобода и хлеб."

 

В други стихотворения Вапцаров продължава темата:

 

"Вред мрак

И в мрака - тегло и робия.

Глад."

 

Точно поради тази причина той смята, че:

 

"Тази земя,

по която тъпча сега,

тази земя,

която пролетен вятър пробужда,

тази земя - не е моя земя,

тази земя,

простете, е чужда."

 

Неговата земя е друга, най-важният неин белег е Надеждата:

 

"Аз пак те обичам,

Родино на Гоце и Даме,

защото израстнах,

защото закрепнах във Теб.

И нося в сърцето си младо

тревожното знаме

и вечния устрем

на всички без покрив и хлеб."

 

Македония няма да бъде новоосвободена част от България, защото там ще има  "свобода и хлеб". От кауза на нацията, тя става цел на класата:

 

"с кръвта

на простия народ

в Илинден влехме

наше съдържание.

Какво ще кажете за тази новина,

ще търсите ли тука руски рубли? -

Във Крушево бе феодална власт

и що за скок -

градят сега република!"

 

ВАПЦАРОВ И ПЕНЬО ПЕНЕВ

 

Двамата поети имат съществено различни образи като хора.

 

Никола Вапцаров е от голям род. Баща му е сред личните мъже в национално-освободителните борби на македонските българи.

 

Пеньо Пенев не наследява родова биография. Той иде от българското село, където времето стопява спомена за всеки.

 

Вапцаров е тих, скромен младеж, влюбен в младата си жена. Той е идеалист-комунист, по партийна поръка става "македонист". Той казва за себе си: "стихове пиша, тъй както умея". Него направо Ленин го одобрява:

 

"Аз чувствам горещите думи на

Ленин:

"Прав е другарят Вапцаров" - ще каже."

 

Участва в конспиративна антифашистка дейност, заловен, съден и разстрелян. Дори пред разстрела той остава така прикован към думите, че изживява смъртта си в стих: "аз паднах, друг ще ме смени и толкоз".

 

Пенев е шумен, капризен, набива се в очите. Декламира по кръчми, площади, радиоуредби. Импровизира поеми. Той е певец на строителството на социализма. Отива сред бригадирите в Димитровград. Пие. Но този “масовик” е болезнено чувствителен и дълбоко самотен: "здравей чаша, ние пак сме сами" и "всеки своя пътека си има"... Някой казват, че се е самоубил.

 

Двамата поети вярват, че комунизмът решава проблемите със съчетаване на  КОЛЕКТИВИЗМА  и ИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯТА само по един начин: веднъж и завинаги!

 

През 1937 година Вапцаров пише в стихотворението си "Пушкин":

 

"Русия - мрак.

Русия - гнет.

Неразорана целина.

Вертеп.

Свирепа тишина.

На север - тундри, ветрове.

На юг - безкрайни, диви степи.

А времето не бърза, крета

като бездомно

старо

псе.

Но ето днес -

трудът задружен,

задружния човешки ход

и тази обща светлина

роди един щастлив живот."

 

За Вапцаров дори животът става продукт на завода, негов е изразът "завод за живота". Строителството, машините ("романтиката е днес в машините"), индустрията са неговото верую.

 

За Пеньо Пенев българският проблем е решим в периода на "социалистическото строителство":

 

"Отиваш в завода,

постъпваш на смяна

в ръката ти - лоста,

машината в ход.

И слънцето

с теб ведно

лоста е хванало,

участие взема

в труда ти

и то.

Завръщаш се вкъщи,

жената е

радостна,

децата ти - също,

на масата -

хляб.

А в ъгъла

тихо пей

твоето радио -

с радост

животът

сърцата наля."

 

При Пеньо Пенев, който ми харесва със своята непринуденост, и на много други места има тази идилия. Материалните проблеми са решени: хората имат велосипеди, в жилищата свирят радиоточки, в коридорите има мозайка, стъклата на прозорците са чисти и здрави...

Индустриализацията при комунизма имаше за цел не само да реши проблемите ни. Тя щеше ОКОНЧАТЕЛНО ДА ГИ РЕШИ! ВЕДНЪЖ ЗАВИНАГИ!

Ние нямаше да имаме повече проблеми.

 

  

ПЕРЕСТРОЙКАТА

 

В средата на 70-те години стана ясно, че комунистическата система е загубила състезанието. Народът започна да разбира, че по този начин няма да стане богат и "пръв". Нямаше "веднъж и завинаги" да се измъкнем от блатото.

 

Обезсмислиха се целите, чието постигане означаваше окончателно бягство от бедността и културната мизерия.

 

При тази ситуация икономическият натиск на Запада съвпадаше с интересите на комунистическата стопанска номенклатура, защото социализмът се оказваше тесен за нейната квалификация и претенции. Тя имаше достатъчно контакти със западни менаджери и собственици, за да разбира, че ако бъде премахната "ръководната роля на партията" и има възможността да работи в условията на пазар, социално-класовото й положение ще бъде друго, радикално ще се промени и социално-битовото й положение.

 

Към това предусещане на стопанската номенклатура се прибавяше и друг фактор: систематичният провал на комунистическата политика. Това застрашаваше и онова, което апаратът притежаваше - власт, добри условия за живот. Комунизмът ставаше тесен отвсякъде. Беше очевидно, че номенклатурата имаше един реален изход: да побърза и да осребри властта си. Но тук вече системата беше непреодолима пречка и натискът на Запада идеше навреме и на място. Системата трябва да бъде разрушена. Но как?

 

Трябваше да се намерят формули, които биха били подкрепени от обществото и общественото мнение.

 

Роди се формулата за "перестройката".

Но нищо конкретно. Просто една дума, която дава свобода на всяко въображение да се вихри. И в крайна сметка целта на "перестройката" за висшата номенклатура беше без значение. Беше важно, че системата е отхвърлена официално с мъглявото обещание, че ако комунизмът се промени съгласно "първородните му идеи", то

ВЪЗМОЖНОСТИТЕ ЗА ПРОГРЕС В ИМЕТО НА НАРОДА ЩЕ БЪДАТ НАЛИЦЕ.

 

Това за прогреса допадаше на "бурканения човек". Той щеше да ИМА. Най-после щеше да избяга от бедността.

 

Беше достатъчно само да се "върне" в Началото. Но кое всъщност е Началото в една чисто политическа промяна?

 

 

ВРЕМЕТО Е НАШЕ

 

Тодор Живков, многогодишният комунистически вожд, беше свален, а комунистическата партия се съгласи на преговори с нововъзникналата опозиция на така наречената Кръгла маса. Кръглата маса заседаваше от началото на януари 1990 до средата на май 1990. Буквално целият народ, по подобие на гигантски маховик, се задвижи на политически обороти.

Стремежът към Началото беше както явен, така и скрит. Началото се идеализираше. Но "началата" за различните групи от населението бяха различни:

 

- Повсеместна беше мечтата по Изначалната дребна частна собственост, която била типична за българина.

- Редом с нея (някъде заедно с нея) съжителстваше стремежът да се върнем към Истинското слово на марксизма, което няма как, беше Началото.

- Някои съзряха в Симеон II българското Начало, защото по времето на монархията България процъфтявала.

- Други смятаха, че Началото е възстановяване на техните партии, като имаше директни покани към властта на БКП: от Нашите партии взехте властта, върнете ни я.

 

В резултат на тази многопосочност в нагласите на населението, различни групи развиха активност в мисловен и физически план:

 

- Търсеха костите на избитите от Народния съд, защото тези кости бяха свещеното свидетелство за това, че Началото е съществувало. Като ги изровим, отново ще попаднем Там - в Началото.

- Самото сваляне на Живков се възприемаше като попадане във времето преди Живков - тоест в Началото. Бяха възвеличани неговите противници, както и репресираните комунсти.

- Връщането на земята в "реални граници" означаваше да се попадне в "реалните граници" на Началото.

- Реституцията на собствеността директно водеше в Началото.

 

 

Тази разнопосочност на масовото съзнание, което се луташе в търсенето на Истинското Начало, ясно личеше и в основния лозунг на първата кампания: "Времето е наше!"

 

Времето спираше своя обичаен ход, то ставаше време, което НИ ПРИНАДЛЕЖИ. На всекиго!

 

Мечтата за Началото беше хубава, но пред очите на българина имаше нещо реално - Западът. "Първородните" ценности на комунизма бяха тутакси забравени. А Предродните ценности - монархизмът, фашизмът и тези на българската  буржоазия от преди Втората световна война - излиняваха месец след месец.

 

НА ЗАПАД ИМАШЕ

 

Заключението на масовия човек беше убедително: щом като ТАМ има, ако НИЕ се променим като ТАМ, то и при НАС ще ИМА. В процеса на своята реализация "перестройката" доби неизбежните си социално-политически измерения.

 

Неслучайно в политологичната литература вече има спор - кой всъщност е авторът на "перестройката" - Горбачов или Рейгън? Ако излязат наяве и нови факти, може да се окаже, че спорът е неуместен, защото през 80-те години имаше съвпадение на интересите на управляващите от двете страни на Желязната завеса, както и на гражданите на социалистическите страни. По различни причини, но с една цел - ДА СЕ ЧУВСТВАТ ПО-УЮТНО, всички жадуваха за промяна.

 

Оказваше се, че "Времето е наше" за наистина "Ново начало".

Но чак през 1996 година, след провала на второто социалистическо правителство, стана общоприето ясно, че спорът за Началото не е "демократичен социализъм" или "либерален капитализъм" (в уличните надвиквания доминираше все един въпрос: "Комунизъм или демокрация"), а КАКЪВ КАПИТАЛИЗЪМ.

 

Но и след 1996 година продължи търсенето на Началото, за да стигнем до март 1999 година, когато започнаха бомбардировките на НАТО над Югославия.

Да подкрепим ли НАТО, или не?

Управляващите подкрепиха НАТО, но го свързаха с "началото" - периода преди 9 септември 1944 година, когато България се включва във Втората световна война на страната на Оста и воюва със Сърбия в защита на националните интереси. "Този път избрахме по-силния!" - бяха често повтаряните думи от държавните водачи. Сиреч "началото" вече е не само намерено, но и "поправено".

 

РУХВАНЕТО

 

Рухна "късният тоталитарен социализъм", който се опитваше да се адаптира към съвременния свят. Ранният тоталитаризъм или сталинизмът не съществуваха още от началото на шейсетте години. Сталинизмът беше премахнат от самия комунизъм.

 

Поради развитието на технологията вечната война между Атина и Персия се нуждаеше от оръжия, които далеч надхвърляха уменията на селските ковачи с техните мечове и щитове. От времето на автомобила и особено след атомната бомба няма ефективно оръжие, което може да бъде плод на затворена икономика.

В Света след излизането в Космоса с все по-голяма сила действат общовалидни междудържавни пазарни механизми. Тяхното общо действие доби безпрецедентна сила с възникването на информационните технологии. Светът се глобализираше.

СССР и СИВ представляваха стопански субекти, които бяха в конкуренция със световните монополи, намиращи се под политическия контрол на САЩ. Не беше възможно да оцелее непазарната, командна, структура (социалистическата система) в пазарна ситуация. Самата тази структура си поставяше капиталистически по същество задачи: масово производство, борба за чужди пазари, повече приходи. Въпросът за уеднаквяването на правилата, действащи вътре в пазарните субекти, които участваха в световния пазар, не беше и не можеше да бъде въпрос на избор.

Комунистическите държави искаха ИКОНОМИЧЕСКИ да изпреварят капиталистическите. Поставяха се срокове. Говореше се за "производителност на труда", "научно-техническа революция", "иновации", "разгърнато строителство на социализма". Всички сили на държавата бяха мобилизирани за стопанския просперитет. Така наричаните "предимства на социализма" според самата комунистическа пропаганда "се доказваха" в съревнование с капитализма по годишното производство на глава от населението на различни продукти - от килограми чугун до бройки яйца.

 

В този смисъл при неуспех в конкуренцията с капитализма - "предприятието" (можем да го наречем както ни хрумне: фирмата, корпорацията, холдинга) КОМУНИЗЪМ рухваше по начин, подобен на рухването на фалирала фирма: от разпродажбата на безценица на оборудването, до разграбване на керемидите. Сиреч рухваха "плодовете на социалистическото строителство": създадената в условията на военна надпревара със Запада индустрия, селско стопанство, социална сфера. Всички те бяха обречени дори когато нямаха нищо общо с армията.

 

В стратегическите щабове на Запад (не бива да имаме съмнения, че сметките във Варшавския договор са били същите) - източно-европейските страни е трябвало икономически да бъдат победени. В гоненето на тази цел са се прилагали всякакви номера: например комунистическите държави са получавали достъп (шпионаж и покупка) до машини и технологии, които са били "леко" сгрешени.

 

По времето на тоталитаризма в България се разказваха десетки анекдотични случаи за покупка на машини от Запад, които не можеха "да бъдат пуснати" от "българските инженери". Идваше "чуждият специалист" и машината тръгваше, за да спре часове след неговото заминаване. Тогава, по времето на тоталитаризма, разказването на подобни случаи имаше антикомунистически привкус - не могат Нашите специалисти да се оправят с Тяхната техника.

 

Днес, когато тук-таме се прокрадват някои интересни хватки на западните специални служби, се разбира, че е по-вероятно да сме били свидетели на епизоди от Студената война, отколкото на неуспехи в "социалистическото строителство".

 

От 1982 година САЩ започват да изпълняват петгодишен план за подриване на Съветския съюз, където на икономическата и технологическата война е отредено челно място. И така стана - технологичното и икономическо притискане на СССР и Източния блок по времето на Рейгън доведоха до победата на Запада.

 

След рухването на комунизма и първоначалната "демократична" еуфория започна логичното:

разрушаване на всички материални постижения и социални структури, свързани с претенцията на източно-европейските народи чрез КОМУНИЗМА да преодолеят своята изостаналост.

 

НАЦИОНАЛНАТА МРЕЖА

 

В процеса на прехода, когато нищо не е ясно и установено, бившата номенклатура можеше да превърне в своя, частна собственост както изградената материална база на социализма, така и формираните претенции на България на световния пазар. България имаше свой дял в световния пазар. Пазарните дялове се приватизираха, както и машините. Или пък всичко да бъде продадено, подарено в чужбина.

 

За целта номенклатурата използваше своята квалификация, контактите си, информацията за съответния отрасъл, познаването на световните пазари.

 

Втората общност, която имаше предимства при рухването на комунизма, се формираше от представителите на "пострадалите от мероприятията на Народната власт" (национализация, Народен съд, конфискации). Вярно е, че те връщаха своята собственост, но за десетилетия бяха изолирани от обществено-икономическия живот на страната и в този смисъл бяха некомпетентни да възстановят и запазят отнетото си имущество и положение. Те можеха да разчитат на хуманитарната и инженерно-техническата интелигенция.

 

На първия етап (1989-1992) двете групи подкрепяха интелигенцията. Те намираха в нея общността, която може да им свърши работа. Интелектуалци ставаха министри, депутати, посланици. Това беше сакралният етап на промяната.

 

На втория етап - профанния (след 1992), стана ясно, че интелектуалците са негодни да създадат пазарно, следователно имуществено разслоено общество. Те спряха да са полезни и за двете групи.

Неочаквано се оказа, че най-продуктивна и за преследвани, и за преследвачи е общността на бившите служители от специалните служби. С тяхна помощ интелектуалците бяха изринати от властта. Поради спецификата на своята работа бившите ченгета имаха контакти с "пострадалите", а връзката им с представителите на бившата комунистическа власт беше доверителна.

 

Така тези три общности: "червена буржоазия" (бюрокрацията от времето на комунизма), "стара буржоазия" (икономически властвала в България до края на Втората световна война) и бивши служители на държавна сигурност изплетоха "националната мрежа" от контакти.

ТЕЗИ ГРУПИ СЕ НУЖДАЕХА ОТ ЕДНО НЕЩО:  ВРЕМЕ!

Време, за да извършат преразпределението. От ВРЕМЕ се нуждаеха и западните компании, за да могат да разгромят конкуретните български фирми.

 

ТАКА НАРОДЪТ И ДЪРЖАВАТА ПОПАДНАХА В ГОДИНИТЕ НА БЕЗВРЕМИЕТО ОТ 1990 до 1996...

 

Националната мрежа отесня, започна да се къса през 1996 година с фалита на банките. Имунната й система падна. Вирусите в нейния организъм се развихриха. Те излязоха на улицата и поведоха грабения народ.

 

Вирусите  не бяха получили, каквото искат. Те не бяха:

- нито сериозна номенклатура,

- нито значими реститути,

- нито важни ченгета.

 

Те ИСКАХА повече пари и власт. Към тях се присъединиха онези, които се бяха родили късно или не бяха разбрали навреме какво става.

 

Така през 1997 година дойде

 

ВЛАСТТА НА ВИРУСИТЕ

 

Дойде с атака на Парламента и нахлуване в него с чупене на прозорци, мебели и опит за подпалване. Дойде с лозунга “Заедно можем”. (Това беше лозунгът на изгонените през 1991 година от СДС “люспи”, които се бяха обединили в Българския демократичен център. Те бяха обвинявани в “съглашателство” с “комунистите”.) 

 

Вирусите започнаха управлението си, като маскираха проблемите, предизвикани от тяхната власт, зад безобидното “капиталистическо неразположение” на държавния организъм.

Самите те се скриха зад популярни и приемани от обществото постановки:

 

- прозападна ориентация на страната;

- тотална и бърза приватизация;

- валутен борд;

- закриване на губещите предприятия;

- социалните фондове, характерни за либирално-демократичните общества...

 

...Отначало плъзнаха слухове за “десетте процента”.После заговори Бонев. Нямаше съмнение. Заедно с реформите настъпваха вирусите. Безработицата расте, населението обеднява, пада производството, демографската ситуация продължава да се влошава, кризата на доверието във властта и политическата система се задълбочава...Случаят с “Балкан”, язвата “Плама”, неизплащани редовно заплати в десетки големи фирми, системни следприватизационни провали... От ден на ден чашата се пълни и започва да прелива...

 

 

ЖИВОТЪТ ПОД МРЕЖАТА ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДЕСЕТ ГОДИНИ

 

 

р е с т и т у ц и я т а

 

В България беше проведена широка реституция. Тя даваше илюзията, че възстановяването на частната собственост засяга всички. Връщането на собствеността върху селскостопанската земя и горите, които бяха кооперирани или одържавени, придоби абсурден характер. Извършената от компартията насилствена комасация на земята в края на 40-те и началото на 50-те години, за да бъдат образувани българските колхози, които се наричаха ТеКеЗеСе-та, позволяваше земята да се обработва с високопроизводителни машини, при използването на модерни технологии. След падането на комунизма беше прието нивите да се върнат на техните собственици. Това бяха 12 милиона поземлени участъка. Шест-седем година не се връщаха нивички от по няколко декара. С тази работа се занимаваха чиновнически структури, наречени "поземлени комисии", които трябваше да бъдат закрити щом като си свършат работата. През пролетта на 1999 не бяха върнати  не по-малко от 5-6 милиона ниви, градини и лозя. От никъде не може да се разбере точният им брой сега. Няма достоверна информация  каква част от върнатите земи се обработва.

Истинската реституция - на едрата градска собственост, както и големите поземлени участъци (за съжаление те са твърде малко на брой), беше бързо-бързо приключена.

 

 

п р и в а т и з а ц и я т а

 

Идеята за раздържавяването или приватизацията, не беше от първите идеи на започналата през 1989 година промяна.

Отначало се говореше за "равнопоставеност на видовете собственост", като се имаше предвид държавната, кооперативната и частната. Видовете собственост щяха да бъдат поставени в пазарни условия и конкуренцията щеше да определи кое търговско дружество оцелява, кое - не.

Значи частната собственост, това си го мислеха всички, щеше да докаже своите предимства в едно пазарно съревнование. По естествен начин конкуренцията щеше да "раздържави" държавните фирми.

Тази романтична представа: равнопоставеност, конкуренция, процъфтяване и ликвидация на пазарните субекти, определяше разбиранията за стопанската реформа в България. С нея беше поведен народа през 1990 и 1991 година.

Ако някои беше разказал какво ще се случи в стопанския живот, комунизмът в България нямаше да си отиде по мирен начин.

 

Но тази представа, колкото и да изглеждаше привлекателна и лесна в очите на политиците и електората, се оказа задача с повишена трудност.

 

Взаимната обвързаност на държавните фирми в командната икономика на тоталитарния социализъм беше от такова естество, че нямаше как те да станат пазарни субекти. Те взаимно си доставяха суровини, материали, енергия, услуги, работна сила, образци, ноу-хау, готова продукция и капитали при измислени условия или безусловно, но планово целесъобразно, както вътре в страната, така и в рамките на бившия СИВ. А СИВ беше рухнал.

Към това се прибавяше обстоятелството, че нямаше нито исторически опит, нито някаква общоприемлива идея, по какъв начин комунистически  държавни фирми би трябвало да станат пазарни субекти.

 

Така че, колкото и остри думи да произнасяме за приватизацията, трябва да си даваме сметка за общото незнание - наше и чуждо.

 

Превръщането на тоталитарната държавна фирма в пазарен субект беше и си остава на първо място интелектуален проблем. Неговият информационен масив, макар и все още несистематизиран и неизграден, надхвърля със своята сложност и обем възможностите на съвременния човек и ефективността на съществуващата обществена организация. Командното стопанство наподобява раково образование в организма на обществото. То расте, набъбва за сметка на унищожението на човешките и природни ресурси. Преминаването от командно в пазарно стопанство прилича на хирургическа операция, по времето на която трябва да бъде открито лекарство против рака. Пациентът изглежда обречен. Фактът, че го оперират медицинските сестри, внася известен колорит в тъжния финал.

 

От началото на реформите до днес българските управленци наподобяват такива храбри медицински сестри...

 

С един от първите актове, които "придвижваха" държавните фирми към пазара, се премахваха техните централизирани, обявени за "бюрократични" управления, които обединяваха кооперирани предприятия. Едното произвежда болта, другото - гайките, третото - шайбите. Те имаха общо управление. Наричаха ги "държавни обединения".

 

Това се случи по времето на коалиционното правителство на Димитър Попов през 1991 година. Закриването на "държавните обединения" беше идея на представителите на СДС  в правителството. Закриха ги.

 

Създадоха се възможности за ограбване на държавните фирми "на входа" и "на изхода", т.е. там, където преди това е действало "държавното обединеие", което е казвало от кого какво да се вземе и на кого какво да се даде. Там започна да се захранва Националната мрежа.

 

През 1997 година всички проблеми отпаднаха - държавната собственост за броени месеци беше превърната в частна. Страната имаше нужда от такъв тип радикално действие! Но при условие. Да е създадена нормативната база, формирани институциите и изградени социалните практики на ПЪЛНОЦЕННИЯ ПАЗАР.

 

Защото приватизация без ПАЗАР  е очевиден грабеж с държавна закрила.

 

 

б а н к и т е

 

Още в 1990 година беше лесно да се основе банка. Банката беше акционерно дружество с уставен капитал от 1 000 000 лева, чиято равностойност при свободния курс на лева, беше от 50 до 20 хиляди долара.

 

През 1989 година населението имаше спестявания в размер на 20693,6 милиона лева, като на масовия български пазар един лев предната година имаше покупателната сила на един долар. Вярно, че на черния пазар, цената му беше по-висока и стигаше до пет лева, но това беше свързано с инцидентни нужди на някои граждани - нуждаеха се от долари за покупка от валутните магазини или за пътуване в чужбина.

 

В над 10 на сто от спестовните книжки имаше над 4000 лева. Имаше една естествена тенденция - в една спестовна книжка да не се вписват големи суми, а да се разпределят в няколко. Част от гражданите, които биха се затруднили да обяснят произхода на своите пари, а те не бяха малко, не държаха парите си в единствената и монополна Държавна спестовна каса. Това означава, че далеч над 10 сто от хората имаха спестявания над 4000 лева.

 

В края на 80-те години мнозинството от българите по собственост, потребление, трудова заетост и свободно време бяха СРЕДНА КЛАСА по европейски стандарти.  Това се констатираше и от чужди социолози. Онова, което притесняваше всекидневния човек, беше дефицитът, който засягаше ту една, ту друга основна стока,  липсата на свобода (на пътуванията, информацията, словото, печата, организациите...), периодичните прояви на държавен тероризъм (разгром на опозицията, национализацията, колективизацията на земята, македонизацията на Пиринския край, Възродителния процес), материално-битовите предимства на комунистическата номенклатура...

 

А ТЕЗИ ПРЕДИМСТВА ЩЕ СТЪПИСВАТ БЪДЕЩИТЕ ПОКОЛЕНИЯ, АКО ЗА ДОКУМЕНТИТЕ НЕ СЕ ПОГРИЖИ МИНИСТЕРСТВОТО НА ИСТИНАТА НА ПРАВИТЕЛСТВОТО, СЪСТАВЕНО ОТ ДЖОРДЖ ОРУЕЛ.

 

През 1990 година няколко произволно подбрани граждани в активна възраст и на добре платена работа без затруднения можеха да съберат уставния капитал за откриване на банка. Издаването на лиценз беше въпрос за принадлежност към Националната мрежа.

Основаната банка добиваше правото да извършва финансови операции - от обмен на валута и събиране на спестявания от населението срещу обещанията за безумни лихви (така бяха създадени финансови пирамиди), до правото на банката да бъде рефинансирана от БНБ. Банките заставаха на "входа" или "изхода" на държавни фирми или цели отрасли. Често тяхната дейност се изчерпваше в попълването на формуляри. Парите идеха от само себе си. По правило банките обслужваха "банкерите" - кредитираха техни фирми, отпускаха средства за строителство и покупки на офиси, скъпи коли и жилища. През 1996 година започнаха да фалират.

 

Играта на Националната мрежа с банките беше неразделна от играта с лихвения процент и курса на лева.

 

Но истинския удар на българския народ нанесоха Вирусите на мрежата през януари-февруари 1997 година. Това беше зашеметяващото кроше в тяхната атака към властта.

След 4 февруари 1997 доларът надхвърли 3000 лева (три деноминирани лева). Като дойдоха на власт, Вирусите въведоха Валутен борд, който закова 1 германска марка за 1000 лева (един деномиран лев).

Само за няколко дни за сметка на българския народ те удвоиха парите си.

А всеки български гражданин, вън от тях, обедня неколкократно. Тотално погина средната класа от епохата на тоталитаризма.

 

н о в о р о д е н и т е  б и з н ес м е н и

 

Българските правителства, без изключение, винаги свързват реформата  със "смяната на собствеността" - прехвърляне в частни ръце на държавното имущество, а не със създаването на пазарни механизми и пазарни субекти. Държавата продължава да е разпределител, продължава да няма конкурентна среда.

 

Новите богати по правило се появиха за сметка на ликвидирането на предишната средна класа. Това ставаше по два тайнствени начина:

 

- управленци забогатяваха и достолепно се оттегляха, за да водят рентиерско-светски или бизнесменски живот,

- изскачаха от “никъде”. Като същински вируси. С микроскоп да го търсиш отпреди 10 ноември, няма да го намериш. А сега изведнъж се появява като възрастен и богат индивид. 

Като изключим дребните собственици и част от трийсетгодишните богаташи, другите богати са публично неясни.

 

Събужда се една сутрин през 1992 дребният неизвестен на публиката счетоводител и започва да купува. Оказва се, че има неограничен кредит в търговските банки. Държавните фирми, които биха го конкурирали, започват да фалират. Пред офисите на частни конкурентни фирми гърмят бомби. Днес човекът е милионер в зелено. Вече има къщи в Германия.

 

Друг случай. Сив човек продава банички. През 1997 година в един прекрасен ден за българската демокрация започва да купува парцели, земя, хотели... Бил произвеждал и продавал страшно много банички.

 

 

о б и к н о в е н и я т    ч о в е к

 

Той, масовият, обикновен българин, ако не е безработен, получава заплата около сто долара. Цените на хранителните продукти, на стоките за бита са такива, каквито са в развитите западни страни.

 

За него най-лошото е, че промяната на РАЗПРЕДЕЛИТЕЛЯ на националното богатство - вместо КОМУНИСТИЧЕСКАТА ТОТАЛИТАРНА държава, ПАРТОКРАТИЧНАТА държава (ПАЗАРЪТ  е все така далечен), е съпроводено със срив на равнището на производството и потреблението.

 

Животът му продължава да тече в условията на социална организация от ниско равнище.

 

 

ШОКЪТ ОТ НАСТОЯЩЕТО

 

Драматичните промени в последното десетилетие донесоха много изненади на българина. Това е шоков период в развитието на нацията. Както комунизмът обхващаше всичко, така раздялата с него засегна всяка точка от човека. Изненадите засягаха ценностите, разбиранията, елементите на всекидневието, цялостната организация на живота.

 

1. Смениха своето място

 

ПАРИТЕ

 

В целия период на социалистическото строителство парите са били уважавани. Трудовите стимули, които държавата разпределяше, се деляха на материални (пари, привилегия при раздаване на жилища, леки коли и други вещи на бита, карти за почивка, безплатни екскурзии) и морални (звания, ордени, медали, значки, членство в ръководни профсъюзни, партийни, стопански органи). Всеки път, когато се започваше "нова икономическа политика", както се наричаше периодичното обещание за реформи и подобрения в рамките на тоталитарния социализъм, се акцентираше върху парите. Щеше да се засили материалното стимулиране!

 

Въпреки "ръководната роля на партията" с пари можеше да се купи всичко. България поддържаше все пак контакти със Запада, левът се обменяше за валута (висшата номенклатура сменяше левовете си за долари в държавната банка при курс - лев за долар, а редовите граждани, макар и застрашавани от закона, можеха да го вършат на черния пазар) значи с пари човек можеше да заиграе в Големия свят. Част от първите бизнесмени след Промяната на 10 ноември бяха чейнджаджиите от черния валутен пазар.

 

Но все пак, поради наличието и на други материални стимули, а и поради немаловажното присъствие на моралните стимули, за обикновения човек, парите бяха ЕДНА ОТ МЕРКИТЕ за труд и социално присъствие. Те бяха само един от регулаторите на човешките взаимоотношения в едно общество, където от векове богатите в европейско измерение са единици. Маса от индивиди хвърляха силите си, способностите си, времето си не пряко "за пари", а за постигане на "звания", "титли", "степени", "ордени", "медали", "значки", "разряди", "преходни флагчета" и прочие. Част от тези награди бяха свързани с увеличено месечно възнаграждание, други с еднократни премии, трети с предимства при получаване на карти за почивка, раздаване на жилища, места в детски градини и прочие. Четвърта част от тези награди обаче се изчерпваха със самия знак, който ги удостоверяваше.

 

Освен това

 

- имаше редица законови ограничения в личната собственост (размер на жилище, размер на вила);

- съществуваше действащ механизъм на репресивните органи за контрол върху консумативния начин на живот;

- имаше формирано обществено мнение, наблюдаващо личното потребление;

- действаха ограничения за обмен на валута;

- дефицитът беше част от всекидневието;

- самото нормиране на труда включваше като възнаграждение не само парите

- и по изключение възнаграждението в пари се съобразяваше с пазарната реализация на продуктите на труда.

 

Възнаграждението за сложна хирургическа операция не стигаше да се купи килограм овче месо, а със средна месечна заплата на държавен чиновник можеха да се купят стотина килограма месо. По днешния стандарт в България повечето граждани бяха от “средната класа”.

Рухна комунизмът, започнаха промените и с изумление българинът разбра, че ПАРИТЕ СА ВСИЧКО.

Единствено те от човешките ресурси (време, здраве, сила, красота, интелект и информираност, квалификация и умения, социална роля) могат да се трансформират във всеки останал ресурс или да компенсират неговия недостиг и дори липса. Останалите ресурси могат да се предлагат на ПАЗАРА, за да се "продават" срещу ПАРИ.

 

2. Централно място в живота заеха

 

 

 

ИНТЕРЕСИТЕ

 

лични, общностни, институционални, държавни.

 

Преди Рухването, централно място в българското общество заемаха ЦЕННОСТИТЕ, които в политическата практика оправдаваха политическата целесъобразност. В името на ценностите се започнаха промените, обединени от периода на Перестройката. Ценностите (свобода, равенство, демокрация) призоваха хората на улиците. Желанието на масите да ги отстояват доведе до разрушаване на властовите отношения на тоталитарния социализъм.

 

Започването на реформите обаче доведе до отрезвяване. Реформите не се извършваха, за да бъдат защитени ценностите, които доведоха до реформите. Те се извършваха предимно в защита на ИНТЕРЕСИТЕ на хората, заели властовите места в обърканото време на промяната.

 

Обикновеният българин в последните три века е задвижван за историческо действие от ценността СВОБОДА НА ОБЩЕСТВОТО. Психологическият път, който трябва да извърви до установката СВОБОДЕН СЪМ ДА ЗАЩИТАВАМ СВОИТЕ ЛИЧНИ ИНТЕРЕСИ, се оказа невероятно труден. За мнозина той беше трагично непроходим.

 

Комунизмът беше религия на колектива. Едно естествено, наукообразно и съвсем не глупаво интелектуално продължение на патриархалността, в която къде повече, къде по-малко от векове тънат балканските общества.

 

"Колективът", "другарите" и вярата в тях (те заменяха в модерното време "селото", "махалата", "рода") бяха елемент от решаването на основните човешки въпроси: за смисъла, живота и смъртта...

 

Примерите могат да бъдат безбройни. Посочвам стихотворението на Вапцаров "Песен". Лирическият герой, който безспорно е участник в "борбата за правда и свобода", т.е. за комунизъм, е прострелян от засада. Той пада и си мисли:

 

"Право стреля. Ще умра -

във гърдите ме улучи.

Свърна в гъстата гора

и избяга като куче.

Старата не ще изтрай.

Либето...ще ме прежали.

Ще прежали, то се знай,

но другарите - едва ли."

 

Проблемът за смъртта е решен чрез "другарите", т.е. колектива и колективността, които олицетворяват разкритата тайна от научния комунизъм на историческия процес.

 

Така че преходът от "колективизъм" към "индивидуализъм" не беше въпрос само на създаване на демократични механизми. За обществото като цяло това се оказа време на хаоса, където липсваше каквато и да е представа за "редно" и "нередно", защото не се знаеше КОЕ Е РЕДНОТО.

 

3. Оттук можем да преминем към

 

 

 

СМУТЪТ ОТ СВОБОДАТА

 

Диктатурата на комунизма се реализираше с определена система от връзки на равнище на всекидневието. Тези връзки поддържаха човека в социално равновесие, което определяше и вътрешния му уют. Той знаеше на кого казва "здрасти", на кого дава, за да вземе, кой взема, без да дава, каква е цената на вещ или привилегия, какъв е пътят, за да се стигне до тях... Всичко това се изпари.

 

Като с чук по общественото съзнание удари възможността свободно да се изразяват политически мнения.

Бликналият хаос и еклектика нямаха общо с обществената дискусия. Интересите бяха неосъзнати. Политическата терминология беше изцяло тоталитарно-комунистическа. Говорителите не бяха упълномощени. Медиите не бяха отговорни.

Всеки говореше на свой език. Езикът се преобърна и отново продължи по пътя си.

Взаимното неразбиране обединяваше и разделяше хора по емоционални причини и когато идваше времето на практически действия, свързани с интереси и ценности, организациите се пръскаха, цепеха, преучредяваха. Възникваха нови любови и омрази. Обществото се превърна в арена на емоциите. Понятия като "общо благо" нямаше.

 

Разцъфтяха за броени месеци порнографията, сводничеството, рекета, кражбите на коли и предмети на бита, търговията с тях, наркотърговията... Лъжите, клеветите, анормалните акценти в медиите се бутаха като на панаир.

 

Още по-голяма бъркотия настъпи в сферата на стопанската инициатива. Възникнаха нови общодостъпни ниши: търговията с пари и ценни книги, посредничеството в пролуката бизнес-бизнес, стопанската информация за гражданската индустрия... Пресъздава се сферата на услугите. На практика нахлуха информационните технологии.

Ценности станаха осъжданите преди: богатството, предприемчивостта, стремежът към забогатяване, откритото желание за власт и лично могъщество, отликата от другите, индивидуализма, антагонизма...

Капитализмът стана добро, комунизмът - зло.

Предполагам, че последната трансформация не подлежи на описание. Тя може да бъде само преживяна...

 

 

4. Стигна се до

 

НАТИСК ВЪРХУ ПРЕДСТАВАТА ЗА ПСИХИЧНО НОРМАЛНО

 

Редица типове поведения, които преди се считаха за отклонение от нормата, ако не проява на психично заболяване, то най-малкото за нещо "нередно", "сбъркано", станаха част от публичното всекидневие. Навремето, когато се кажеше, че някой мъж е "хомосексуалист", се смяташе за обидно. В последните години такъв шум се вдигна за защита правата на хомосексуалистите, че "нормалният" мъж и "нормалната" жена изпаднаха в смут.

 

Група млади художници дадоха пресконференция, в която защитиха разбиранията си за изкуството, без каквото и да е облекло. Лично аз не съм впечатлен, но зная, че за мнозинството това е скандално неприлично. Проблемът не е свързан само с демократичните промени в последното десетилетие.

 

В средата на века, когато средните училища станаха "смесени", т.е. спряха да бъдат "мъжки" или "девически" и ученичките в часовете по физическо възпитание се появиха по шорти, бабите бяха скандализирани. Още по-преди, в първите години на двайсетия век, българското общество беше разбунено от това, че жените започнаха да ходят без вълнени чорапи.

 

Столетният процес на освобождаване на отношенията между половете и разширяване на приемливите форми на сексуално задоволяване беше рязко ускорен след 1989 година.

 

Ускорението засяга адаптивните способности на масата хора да приемат промените в интимния свят. И то най-важната промяна: всички аспекти на секса стават обект на публична дискусия. От субективни, те стават обективни.

 

Превръщането на елементи от субективния свят (личен или чужд) в обект на публично внимание е непосредствено изпитание на представата за морално и психично нормално. Изпитанието на тази представа  засяга самовъзприемането и самооценката.

 

 

ШОКЪТ ОТ ЗАПАДА

 

През 1968 година Съветският съюз, заедно с останалите страни от Варшавския договор с изключение на Румъния, окупираха Чехословакия. В Чехословакия бяха започнали реформи, които застрашаваха "устоите на социализма". Окупацията се оправдаваше с ценностите на социализма, но в един официален документ Съветският съюз споменаваше, че действа в "защита на своите интереси".

Затруднявам се да предам с точни думи какъв беше ефектът на този израз. Разбира се, не съм разговарял със всички българи, но все пак съм имал контакти с достатъчно хора. Декларацията на СССР се възприемаше като невероятна. Безподобно нахална. Хората бяха смаяни. Как е възможно да се окупира страна в името на "своите интереси"!?

 

Нима няма ценности? Нима социализмът не прогласява превъзходството на правдата над силата?

 

Дори днес, след като е видял доста, българинът, чиито светци са "първи", потреперва, когато чуе, че Западът (най-паче САЩ) действа някъде по Света, воден "от своите интереси". Първите бомби в Югославия, на която в България винаги са гледали с резерви, все едно че падаха върху главите на самите българи. Стресът беше общонационален.

В този смисъл геополитическите сблъсъци и прекроявания за българина са приемливи и оправдани само от позицията на ЦЕННОСТ: хуманитарна катастрофа, права на човека и т.н.

Всяко споменаване на интерес и демонстрация на двоен морал отеква в българското сърце като псувня.

Днешният Свят - еднополюсен и груб, шокира българина. Той не се съвместява с неговите понятия на "международно сътрудничество", на "мирно съвместно съществуване" между военно-политически блокове, които имат намерението взаимно да се унищожат.

Какво излиза? - се пита човекът - Дори смъртните врагове водеха политика от името на ЦЕННОСТИ.

Смутът от Запада дойде не само по линия на ценностите. Голямо смущение предизвикват качествата на западни стоки, които попадат в България. Вярно е, че поради "вариклечковщина" българските търговци внасят в страната най-евтиното, което им попада.

След Рухването, когато чуждите стоки станаха достъпни, българинът с изумление откри, че на Запад много често произвеждат боклуци. Некачествени, нефункционални и нетрайни стоки от най-различен калибър заляха страната. Съвършено неочаквано за нашия манталитет търсени станаха българските стоки. Това се отнася особено за облеклото, обувките, храните.

 

Смутът от качеството обхвана целия вътрешен пазар. В паниката за печалба се появи нещо непознато до този момент - "ментето". Фалшивата стока, която трудно би си проправила път на тоталитарния пазар, изведнъж се оказа най-често срещаната. Няма отрасъл, в който да няма менте. Най-опасни са те при храните, лекарствата, играчките, електроуредите, козметиката, фойерверките.

 

До ментето се нареди нередовната стока:

 

- опаковки, чието съдържание е по-малко от обявеното;

- произведеното уж във Великобритания се оказва произведено в Турция;

- купената след полицейска регистрация кола се оказва крадена;

- предложената пакетирана храна е с изтъкъл срок на годност;

- купеният уред не може да изпълнява обявените функции.

 

Подобни случаи, бяха преследвани от Закона по времето на тоталитарния социализъм. Диктатурата беше всеобхватна. Действаха контролните, държавни механизми.

 

Българинът все още не разбира себе си като равноправен участник в пазара, а инициативата не му стига, за да разбере, че интересът му на потребител е общ. Той засяга всички и трябва организирано да се самозащитим.

 

 

ЗАБРАВЕНАТА ПРИЧИНА

 

Активните днес поколения никога не са виждали България толкова бедна и объркана. Възрастните говорят за Втората световна война... В съзнанието на младите, на тези, които сега влизат в живота и всъщност определят темпа на социалното развитие, 1989 година е година от праисторическата епоха, какво остава за Втората световна.

Обществото е уморено. То е загубило своята чувствителност.

За съжаление много е бледо съзнанието, че комунизмът е бил възможен не защото Ленин и болшевиките са били гениални, а защото комунистическата социална организация е задоволявала трайни обществени нагласи в източно-европейските народи. Не се разбира, че става дума за съдбата на Народа, а не за идеология, а дори да се разбира, не се дискутира в прав текст.

 

Това е твърде съществено, защото няма да спорим за "правата на човека", за "демокрация", "справедливост" или "свобода", силна или слаба държава като проблеми, които задоволяват по-добре или по-лошо интересите на конкретния избирател, а ще поставим директно въпросите:

 

КАКЪВ Е НАШИЯТ, БЪЛГАРСКИ ПРОБЛЕМ, ЗА ДА БЪДЕМ РАВНИ С ДРУГИТЕ ЕВРОПЕЙСКИ НАРОДИ ПО НАЧИН НА ЖИВОТ И ТЕМПОВЕ НА РАЗВИТИЕ?

КАК ТОЗИ ПРОБЛЕМ МОЖЕ ДА БЪДЕ РЕШЕН?

 

А видимата част на този проблем е ясна:

 

БЪЛГАРИЯ Е ИЗОСТАНАЛА ЕВРОПЕЙСКА ДЪРЖАВА. НЕЙНАТА ИЗОСТАНАЛОСТ ИМА КОМПЛЕКСЕН ХАРАКТЕР.

 

Тя обхваща всичко - от цървулите до капата: структурата на “средно статистическата личност”; трудова производителност; национално самосъзнание; санитарна, психична и нравствена хигиена и на първо място СОЦИАЛНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ, която извира от минимализма на българина.

 

Когато застанем лице в лице с тези въпроси, познанията ни за чуждия опит ще бъдат твърде съществени. Но чуждестранното разбиране за обществото не може автоматично да се приема за меродавно. Както всеки болен се лекува индивидуално, така всеки народ има свои специфични дарби и страдания, които се развиват или лекуват със специални усилия и церове.

 

Трябва, струва ми се, да направим един важен извод от провала на комунистическия експеримент:

 

Капитализмът няма националност. Той - в борбата за успех, богатство, власт, сигурност - отдавна, още в миналия век, е преминал националните граници, без да ги признава. Капитализмът е космополитен на практика, докато комунизмът беше интернационален на думи.

 

Тук стана един от сблъсъците в годините на реформата. Комунизмът в България беше прогласил целта, а сетне нейното постигане - превръщането на България от "изостанала аграрна страна" в "развита аграрно-индустриална страна". Комунизмът в България, колкото и да говорим за Съветската империя, беше националистичен. Той се интересуваше от "участието на България в международното разделение на труда" и постигаше определени успехи в тази насока.

Когато комунизмът рухна, в населението, в стария и новия политически елит, остана убеждението, че е рухнала админстративно-командната система за сметка на пазарната, но че националната цел, онази, която пряко произтичаше от паисиевия патриотизъм, остава:

 

развитието на страната като отделен стопански субект, който се съревновава с развития Запад и е постигнал относителна стабилност и независимост.

 

Това беше основната грешка в прехода при новите геополитически условия.

В рамките на капиталистическия Свят такава цел, за страна като България, беше глупава, но напънът да бъде реализирана продължава и до днес. Ще припомня, че България не разполага със значими капитали; върху нейните 112 хил.кв.км. няма развита инфраструктура; деветте милиона жители ползват малък език и по правило имат малки претенции към себе си и околните.

 

 

ГЛОБАЛНИЯТ СВЯТ

 

Глобализирането на Света смачка комунизма като гроздово зърно. Но комунизмът беше част от бунта срещу социалната несправедливост, природата и Бога. В този бунт човечеството достигна до важни истини, бяха направени забележителни открития. Вероятно разликата в онова, което хората на 18 век са смятали за "естествено", и онова, което хората от 20 век приемат за такова, би било илюстрация на Прогреса. Няма кътче на Земята, което да остана непроменено.

Прогрес, невероятен прогрес, за тези три века реализира българският народ. Това е най-динамичният период в неговото хилядолетно развитие. По времето на Паисий народът е бил в проблемно положение, той едва-едва е личал на европейската карта.

С усилието на хора от висша класа, подобни на Паисий, Софроний Врачански, Раковски, Антим Първи, Левски, Ботев, Стамболов, братя Миладинови, Димитър Маринов, Димитър Благоев, Симеон Радев, Димитър Михалчев, Димитър Пешев, Никола Петков, българите успяха да изградят саморазвиваща се етнокултурна система с ясна идентичност и с ясно съзнание за своя държава, която е неделима част от мозайката на Света.

 

Това беше постигнато като:

 

- Българите не бяха равни на световните сили на своето време.

- Българите не бяха първи сред славяните.

- Българските първенци не бяха равни на световните лидери.

- Българската държава не мереше ръст с "гърци и римляни".

- Постиженията не бяха резултат на "простота и незлобливост", а напротив.

- Притесненията и пренебрежението от чужденците бяха подминавани.

 

Постиженията на българския народ, в чието начало е историята на Паисий, са резултат на съзидателна дейност. На дълбоко осъзната отговорност пред България и народа. Бих казал, че практиката на живота в последните векове дефинира какво значи да си българин: да бъдеш свободен като човек и отговорен пред държавата и народа.

Левски е бил такъв.

 

Вероятно това е формулата и на френския, немския, аржентинския и прочие патриотизъм.

 

Показателно е, че за да напише своята история, Паисий обикаля чужбина и събира фактите, за да ги подреди за "простите орачи и копачи". Нищо от постиженията на българския народ не е станало независимо от световните културни и политически тенденции. Дори славната кирилица е продукт на сътрудничеството между България, Византия, Ватикана, Моравското княжество... Така е било в девети век. Днес не е различно.

Очевидно е, че България ще върви напред само при адекватно за глобализиращия се свят сътрудничество с другите държави, народи и култури, без да забравяме защо си сътрудничим.

Ако сме свободни и отговорни, ще решим своя вековен проблем...

 

 

Книги и други публикации и коментари в ОМДА

 

 

Обратно към електронните книги


Copyright 1998-2014 ® “OMDA” Ltd.  All rights reserved.