18 декември 2002

Митовете на българската демокрация

Лекция на Филип Димитров

 

 

 

Национален граждански форум “Българка” организира в началото на декември в Националния дворец на културата обществена дискусия “Митовете на българската демокриция”. Филип Димитров, бивш български премиер и неотдавнашен посланик в САЩ, въведе аудиторията в темата с анализ на обществено-политическите събития от 10 ноември 1989 до днес.

ДИСИДЕНТСКОТО ДВИЖЕНИЕ, което стои в началото на обществено-политическите промени във всички бивши социалистически страни, у нас не успя на превъзмогне генетичните грешки при обособяването му. То бе опорочено от инфилтрирането на елементи, стоящи далеч от идеите на демокрацията или дори нейни противници. Академичният подход към движението, заместил операционалния, усилва неговата безпомощност. Символ на дисидентството в България остава книгата на г-н Желю. Желев “Фашизмът”, която е ценна с парала между фашизъм и комунизъм – еднакво противоестествени и престъпни обществени явления с фатални последици за човечеството. Липсата на манифест, в който да е посочено какво точно трябва да бъде направено в България, за да се освободи страната ни от комунизма, а също и липсата на действеност – всичко това превръща ДИСИДЕНТСТВОТО В БЪЛГАРИЯ в първия мит на българската демокрация.

На 14 декември 1989 събраното пред Народното събрание гражданство настоява да бъде отменен чл. 1 от Конституцията, постановяващ ръководната роля на БКП. Датата слага началото на промени, формиращи българския преход. За съжаление, тя се различава съществено от “нежната революция” в Чехия. Месец преди 14 декември чехите, събрани на площада в Прага, огласиха ясно формулираните четири акцента на промените в страната:

  • отмяна на ръководната роля на комунистическата партия;

  • отстраняване на старото ръководство на комунистическата партия;

  • определяне дата за избори;

  • сформиране на временно коалиционно правителство.

Чехия реализира тези промени само за месец – до началото на Коледните празници.

Но гражданският форум в България на 14 декември показа, че хората, които изповядват идеите на пълноценната демокрация, са много малко. Съзнанието за малцинство по това време беше естествено да породи несигурност, предпазливост и страхови нагласи. Те бяха последвани от липса на самоувереност и недоверие в себе си. Страхът от коалиционно правителство бе мотивиран от липсата на предходен дневен ред, способен да отстрани БКП от властта. Този факт превръща датата на форума пред Парламента във втория мит на българската демокрация, който по правилата на верижната реакция води до третия и четвъртия мит – Кръглата маса и Великото народно събрания.

По своята легитимност БЪЛГАРСКАТА КРЪГЛА МАСА през 1990 се различава значително от кръглите маси в Полша или Унгария. Със същността си на преговори между управляващата още по това време БКП и опозиционните сили тя се оказа безрезултатна за демокрацията. Не бяха поставени конкретни искания, след като опозиционните сили нямаха единомислие, разбиране и яснота какво трябва да поискат.

Тогава се възприе идеята “Да започнем всичко отначало!” с Велико народно събрание. То на свой ред, вместо да делигитимира Кръглата маса, запечата нейните неблагоприятни резултати. Всеки опит за законодателен процес, който би довел до по-осезаеми промени, бе удавен в голямо приказване за нова конституция, чиито недостатъци днес излизат наяве. Както в Полша и Унгария – с избора на президент – революцията у нас трябваше да продължи. Тя обаче беше размита.

Актът, който делигитимира Кръглата маса, бе решителността, с която 29 народни представители от СДС напуснаха Великото народно събрание. Започна Преходът, който в Чехия продължи само 10 дни, в Унгария – няколко месеца, в България – 3 години.

Емоционалното време на промяната у нас доведе до емоционално износване. Българската демокрация бавно наваксваше закъснението. Стигна се до МИТА ЗА ОТЛЮСПВАНЕТО. Понятието, изведено в публичното пространство от отец Христофор Събев, назоваваше процес, при който отпадат повърхностните слоеве от една формация, а сърцевината се запазва. Сред демократите имаше хора с различни обществено-политически виждания. Отлюспването предизвика появяването на категориите “вътре” и “вън” от СДС.

Така се роди МИТЪТ ЗА СДС КАТО ПАРТИЯ. Конструкцията за СДС с форма на обединение между партии и групи (родени в столицата и тръгнало от нея към страната) пазеше хората в него. Интегритетът можеше да бъде съхранен, защото участниците в обединението имаха възможност да се местят от една партия в друга, но – оставаха във формацията! Идеята за партия търсеше упование в алтернативата, че нещата ще се оправят, ако се почне отначало с преобразуване на обединението СДС в пълноценна партия. Процесът на обособяване започна през юни 1991 и завърши в индивидуалното членство и индивидуалния глас в управляващите органи през 1995 година. За да се стигне до 15 февруари 1997 година.

Около целия сози процес започнаха да се изграждат други митове. Един от тях – лансиран от комунистите – бе: В СДС ГОНЯТ И УНИЖАВАТ ХОРА! Всъщност политически общности като Демократичната партия на Стефан Савов, въпреки злословията по адрес на СДС, не прекрачиха границата на политическите принципи и нравственост, останаха верни на Демокрацията, споделяха със СДС едни и същи ценности и така опровергаха твърденията на комунистите. В търсене на изход, притиснати от умора и емоционално износване, привържениците на СДС създадоха нов мит: ВСЪЩНОСТ КОГА СМЕ УПРАВЛЯВАЛИ?

Загубили време от влачене след Кръглата маса, ние пак не знаехме какво точно трябва да се направи. Граждани заговориха: “След промените нещата тръгнаха на зле!” А ние поглеждахме свенливо към собствените си дела и си казвахме: “Ама ние май не ги правим хубаво!”. Дори започнахме да абдикираме от стореното.

Всъщност – СДС ДЕЙСТВИТЕЛНО УПРАВЛЯВА! За 14 месеца през 1991 – 1992 България промени мястото си върху картата на света. Започна реституцията. Набелязани бяха стратегически насоки за развитието на България, чието реализиране по-късно доказа приемствеността между първото демократично избрано правителство на България и правителството на г-н Иван Костов. Вторият кабинет на СДС започна осъществяването на три нови идеи, които не бяха дефинирани от първия:

  • ангажимент към Североатлантическия алианс;

  • въвеждане на валутен борд, чрез който бе преодоляна хиперинфлацията, оставена от правителството на г-н Жан Виденов.;

  • приватизация с участие на работническо-мениджърски общности.

Първият кабинет на СДС промени обществената атмосфера така, че мисленето в старите сталински схеми бе премахнато. Наложи се цивилизованият закон на парламентарната демокрация: след като управляваща партия загуби мнозинство в Парламента, министър председателят да си подава оставката! Така стори и г-н Жан Виденов. Започна изграждането на демократични институции. Очертан бе Дневния ред на България. От него имаше отмятания, но той самият не беше отменен: осъществен бе през 1997 – 2002.

По време на първия кабинет провинциалният страх от навлизане на външни капитали в страната (такъв страх не покълна в Унгария и разликата в развитието между нея и България е очевидна) намери израз и в гласуване на закон за забрана чужденци да купуват земя у нас.

Усещането, че СДС не извърши докрай демократичните промени, бе подсилено от сигнали, показващи, че нацията не винаги е съгласна с промените. Това усещане породи МИТА ЗА НЕРАЗБИРАЩИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД.

Този мит е опасен! Всички големи промени във всяка страна не се движат от целокупната нация. Те се движат от личности, които осмислят ролята на лидерството. Затова не можем да се сърдим на нацията, част от която, преживяла и преживяваща тежки изпитания, се измори да очаква промяната към по-добър живот. Тези, които разбират накъде трябва да върви България, не са много на брой. Нацията обаче трябва да бъде информирана и убедена в спасителния път за България, за да не ни изоставя. Грешка бе, че при управлението на СДС не бяха доказани всецяло престъпленията на тоталитарния комунистически режим, че не бяха продължени (поради давност) процесите срещу убийци. Част от гражданството се поддаде на лъжи от популистки тип. Ако заради заблудата си гражданите бъдат заклеймени, че не са способни да разберат къде е спасителният изход, те не ще могат да бъдат спечелени за каузата на истинската демокрация!

В тези условия се роди, и то от болка, МИТЪТ, ЧЕ ДНЕШНОТО ЗРЯЛО ПОКОЛЕНИЕ НЯМА ПЕРСПЕКТИВА ЗА СНОСЕН ЖИВОТ, ПРИБЛИЖАВАЩ СЕ ДО ЕВРОПЕЙСКИТЕ СТАНДАРТИ. Че за 13 години преход в България всъщност промяна няма. Това не е вярно! България е променена; РАЗУМНИЯТ ДНЕВЕН РЕД НА СТРАНАТА СЕ НАЛОЖИ! В България няма и не може да има сталинизъм, концлагери, държавна собственост, ТКЗС, комунистически лозунги и скандирания. Страната не може да бъде закопчана за един свят, от който 120 години се опитва да се отскубне.

Границата с този свят вече е преместена на западния бряг на Черно море. Вярно е, че голяма част от българската нация живее бедно, че трудно се комбинират остатъците от комунистическата бедственост с реалиите на демокрацията. Но дори и в тези тежки условия ние – нацията и страната – вече сме други! Стандартите, които ни вменява избраната принадлежност към европейските ценности, са неотменими!

Най-добрият път към успеха е... Успехът.

Записа: д-р Людмила Маринова,

Национален граждански форум “Българка”

 

 

 


© 2002 Още Инфо


Copyright 1998-2018 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

Обратно към "Кой кой е"