http://www.mediapool.bg/show/?storyid=110565&srcpos=7

Изборите демонстрираха копнеж по силната ръка
Случващото се в България е най-близко до това в Русия

 

Г-н Александров, антипартийното успя ли да победи партийното на тези избори?

Дотолкова, доколкото резултатът е близо 10 процента в полза на Бойко Борисов пред следващия партиен кандидат, очевидно отговорът е “да”. Какво означава това предстои да се види. През тази седмица ще имаме опит да бъде мобилизиран партийният вот на БСП и окончателният резултат на балотажа ще покаже точно колко води антипартийното спрямо партийното.

Носталгия по силната ръка ли бе в основата на победата на Борисов? Има ли подобен поведенчески еквивалент в друга страна от бившия източен блок?

Най-близо до това, което се случва в България, е случващото се в Русия.  Доколко е носталгия не зная, но че има копнеж по силната ръка е извън съмнение. Този копнеж става все по-персонализиран, той се схваща като нужда силен човек да бъде начело. Изключително тревожната ситуация, в която е поставено обществото, продължаващите убийства, някои от които се случиха в навечерието на изборите, усещането за разнопосочност в управляващата коалиция, много силният външен натиск и все по - явно отсъстващият капацитет на институциите да отговорят на този натиск за промяна, повишиха тревожността у всички хора и естествената реакция бе опит да се прислоним към някой, който изглежда силен, който буди доверие, че може да се пребори с проблемите. Мисля, че Бойко Борисов отлично отговаря на тези очаквания.

Парадоксът се крие в това, че той беше начело на системата за борба с престъпността, която е очевидно провалена като политика, а ако има успехи, те са много скромни. И оттук точно по ирационалната логика на масовите нагласи, в момент на криза избирателите го наградиха за неговия неуспех. Това ще го доведе начело на София. С това не казвам дали ще е добър или лош кмет. Той, както вече сам каза, може да се окаже по-силен в качеството си на инженер, отколкото в ролята си на бивше топченге, въпреки че точно през образа на юначния полицай фактически успя да мобилизира тази подкрепа.

Българинът страхува ли се все още от свободата си, предвид това завръщане към силната ръка, да даде свободата си на някой, който да свърши онова, което сам би трябвало да направи?

Това е много уместен въпрос. За да започнеш да се притесняваш за свободата си, трябва си я преживял, трябва да имаш усещане за какво си свободен. Аз не мисля, че голяма част от хората в България са имали шанса да се почувстват истински свободни. Диагнозата за това, което се случва, която аз съм давал и мои колеги са споделяли, е, че репресивният ред на тоталитарната държава беше заменен с репресивния ред на хаоса на прехода. Усещането за свободата предполага много повече от правото да гласуваш и правото да създаваш организации. То предполага не просто икономически възможности, възможности за социално участие, то предполага и един вид урбанистичен манталитет. Голяма част от хората не са имали възможност да развият този вкус към свободата, който идва с модерната градска култура.

България е страна на полуурбанизирани селяни. Не казвам дали това е добро или лошо, това просто е исторически факт. Виждаме го и ще продължим да го виждаме и през следващите години и в този смисъл организационните процеси не са стигнали до точката, в която свободата става безалтернативна. Все още сделката “давам свобода срещу някаква фантазирана сигурност” е напълно приемлива за много хора. Така че, ако си помислим какво са спечелили хората от това, което се нарича свобода или по-популярното й име – демокрация - и какво са загубили, ще се окаже, че много повече са загубили. Не мисля, че в случая има някакво предателство към свободата, просто много от хората все още нямат автентично преживяване за свобода, нямат го в личния и колективния си опит.

Има ли нещо общо между вече все по-разпространената чалга-култура със случилото се на този местен вот?

Има дотолкова, че чалга-културата е едно от проявленията на не-свободата, възгледът за света като потребление и то като първично телесно потребление, т.е. реализирането на аз-а чрез разгул. Този разгул предполага някой да те дисциплинира и да те подреди, да те вкара пътя. Хората, които харесват чалга и които се омайват от образите на успеха, които предлага чалгата, са разголени тела, ядене и пиене. Определено това са хора, които имат нужда да бъдат външно структурирани и те на някакво ниво копнеят да бъдат управлявани твърдо и решително, просто защото интуитивно разбират, че не могат да се самоуправляват. В този смисъл може да се направи връзка с изборите. Но дали този развращаващ ефект на чалгата може директно да се преведе в някакви политически поведения, е трудно да се каже, трябва да бъде изследвано.

Едно е сигурно, телесността, която по директен начин присъства не само в чалгата, но доминира и в рекламата, тази еротизация и сексуализация в публичния свят, когато ги няма другите структури над телесните, когато го няма обществото, когато няма общи колективни проекти за развитие, телесността завладява цялото пространство.

Няма никакво съмнение, че Бойко Борисов по един мощен корпулентен начин присъства в публичността, в което отново няма нищо лошо само по себе си. Но тъкмо на телесно ниво хората приемат сигналите за това кой е надежден и кой не е, като много - много не се вслушват. Това, което се случи е, че Бойко Борисов на практика не участваше прекомерно в публични дебати. А и не му е нужно. Изключително добра PR-кампания. Достатъчно е да присъстваш телесно в света, не е нужно да присъстваш толкова вербално. Имаме за пореден път потвърждение за разрушителния ефект от злоупотребата с езика, за което медиите носят директна отговорност, но също така политиците и в някакъв смисъл и публичните анализатори, към които се числя и аз.

Тази неправомерна употреба на езика, която не е за изясняване на смисъла и постигане на разбиране, а за манипулиране и подменяне на смисъла, съвсем естествено води до неговото сриване и неговото маргинализиране. На практика вече не е толкова важно какво ще се каже, а какво ще се покаже. Не е толкова важно какво говориш, а как изглеждаш. Да, това феноменът на чалгата, защото, както казват мениджърите на Пайнер, нашата музика не се слуша, а се гледа. Няма значение какви са текстовете, които в повечето случаи са малоумни, а как изглежда певицата.

Имаме в националния си политически опит две преобръщания на утвърденото – царя през 2001 година и сега Бойко Борисов. Какво стои зад този стремеж на българина към новото, към деструкцията на вече утвърдените системи?

Надали можем да упрекнем хората в прекомерна деструктивност. Мисля, че търсенето на нещо ново идва поради изчерпването на всичко старо и изчерпването и себепровалянето на естеблишмънта. Провалянето на тези поколения хора, които са в политиката, е толкова шеметно, толкова бързо е изхабяването, че заслужава много сериозно изследване.

Употребата на политическото лидерство е като на стоките с много кратка давност, като на салфетки за еднократна употреба - радваш му се и го изхвърляш. Това поставя пред много сериозен въпрос възможността за създаването на устойчиво, идеологически базирано, организирано по дългосрочен проект партийно присъствие на политическата сцена. Виждаме, че партиите драматично се провалят заради това. Кое партия е предложила смислен проект за бъдещето? Всички черпят за себе си външни проекти. Общо взето проектът е Европейския съюз и борбата тук е кой ще предложи технологично по-приемлив начин да се впишем в този проект. Истински пространството за нахлуването на този популизъм, който залага на краткосрочната употреба, на медийния образ, е грях на политическите субекти, които предадоха основната си задача да поддържат и развиват публични си дебат за едно общо бъдеще с някакви техни частни задачи, като например да си поканят съпартийците в разни бордове.

Ако Бойко Борисов реши да си направи партия, какви биха били нейните характеристики?

Това е трудно да се изведе от сега, защото Бойко Борисов, като всички други, навярно се развива. Това, което може да се каже е, че тя ще носи много силно отпечатъците на неговото лидерство, по силата на това, че всичко в България възниква около някакъв човек. Това ще е комбинация между риториката на Атака, която призова към радикално преосмисляне и ревизия на случилото се и нещо като традиционните леви популистки лозунги, които обещават най-често непостижими неща. Би било много интересно дали около толкова мощно присъстваща фигура ще може да може ли да има някой друг. Моето впечатление е, че Бойко Борисов се задържа в политиката по един успешен начин, който прилича на това “one man’s show” на Слави Трифонов, в което всички около лидера го обслужват. Това е печелившо, но и изчерпващо, подлага човек на много голямо изтощение.

Големият проблем на партии, които възникват около емблематични фигури е, че не успяват да просъществуват извън сянката на своите лидери. Най-яркият пример е НДСВ, което виждаме колко трудно се справя с еманципацията си от фигурата на Симеон. Загубата на Велчев от Борисов е потвърждение за това.

Станахме свидетели и на един много интересен експеримент в партията на Костов, която трябва да бъде едновременно въплъщение на най-доброто от “костовизма“и неговото преодоляване в посока на гражданското участие.

Така че един нов експеримент би довел до много бързо напомпване и мощна подкрепа и след това най-вероятно ще последва отлив, ако не успее да се трансформира индивидът в организация. Това е характерно както за политиката, така и за бизнеса и това е големият проблем – персонализмът. Силното подчиняване на организацията към нейния лидер, трудността личните качества да бъдат трансформирани в качества на организацията, което прави нещата устойчиви и гарантира оцеляване във времето.

Дясното изгуби ли своята аура и остана ли някаква символика в него след тези избори?

Не знам какво разбирате под дясно, за да отговоря. Ако говорите за политическите субекти, които твърдят че са в дясно – да, там кризата е тотална. Ако имате предвид символите на дясното като реда, дисциплината, твърдата ръка, те никога не са съществували и това е един от големите проблеми. Това произтича от факта, че опитът на хората е ляв и тепърва трябва да възникват не само стопанските и социални субекти, които да станат основание на дясното, но и трябва да възникне интелектуалното и концептуално пространство, в което дясното да започне да живее. То в момента е много свито, то обитава едни тесни елитарни среди, свързани с университетите, с малцина предприемачи и хора, които са потомствени граждани.

Голямата част от българите нямат никакъв опит с дясно живеене. Под дясно живеене разбирам отговорно, самодисциплинирано либерално живеене, в което индивидът постига контрол върху себе си и трябва да произведе собствен проект, като преминава през депресиите на това, че се отказал от много други възможности. Този човек цени проектите на останалите хора и постига способността да участва в колективен проект.

Левият манталитет доминира мощно в българската култура. Част от него е и чалгата, тя е много лява в същността си, лява в първичния смисъл на лявото, не в социалдемократическия смисъл. В преобладаващото живеене хората се държат така, сякаш са омнипотентни, сякаш всичко могат да имат и всичко им е позволено, а ако не са го постигнали, виновен им е някой друг. Именно поради тази причина се идентифицират с фигури като Бойко Борисов, който носи обещанието за омнипотентност, че можеш да покриеш целият свят, че можеш да бъдеш всичко, да имаш всички блага, точно като чалга-потребителя.

Той може да има всички коли, може да има всички жени, това е копнежът на бедната лява култура – “сто Мерцедес-а да имам, сто години да ги карам”- не можеш да се откажеш от 99 и да си караш само един. Човек не може да се откаже от всичко и да каже - ще бъде това и няма да бъда другите неща. Този тип човек не може да влезе по завършен начин, като завършен човек в преговори с други хора за това как би искал да живее с тях в съвместен свят.

Този тип култури на бедността носят характеристиките на ненаситност, на отсъствие на граници, на липса на вътрешна структура и подреденост и оттук нататък настава такава безгранична лакомия и ненаситност, че на свой ред изисква външно репресивна мярка, за да бъдат сложени нещата под контрол. Виждате какво става - някой малко повече да се ядоса и започва да стреля. Според мен това, което предстои, е дясното да продължи да се маргинализира, докато не се състои промяна в манталитета, но това ще стане поколенчески. Ако се случи, но и спокойно може да не се случи.

Сега, когато БСП е на власт и трябва да води някаква пазарна политика, свързана с ЕС, и да приема елементи от програмата на коалиционните си партньори, има ли някакъв завой при тази партия и как се отразява това в риториката на Татяна Дончева?

Мисля, че БСП се върти в кръг. Дано да не е омагьосан. Тази партия продължава да е в плен на сложността да преодолее себе си като минало и като история. В този смисъл и риториката на Татяна Дончева е отчасти неразбираема за хора извън БСП. Тя е герой на вътрешнопартийна драма. Общо взето, един от симпатичните герои там.

В БСП има риторика и хора, които се държат така, сякаш може да се подмени реалността, може да се преодолее, сякаш тя не е важна. Има я и постоянната нагласа да се тича след реалността и да се догонват събитията. В момента това е драматично ясно предвид критиката на ЕС и виждате колко е комично. Това е характеристика и на повечето политически субекти. Винаги се откликва на предизвикателствата, а не успяваме да ги планираме, да ги управляваме и да ги регулираме във времето.

 


Copyright 1998-2018 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

Обратно към "Какво пише в старите вестници"