Глава първа[1]

 

ЗА НЕМИСЛИМОТО

 

 

Защо да дразним народа, защо да си припомняме това, което вече е минало? Минало? Какво е минало? Нима може да мине това, което не само не сме се опитвали да изкореним и да лекуваме, но това, което дори се страхуваме да назовем... То и не си отива, и никога няма да си отиде, и не може да си отиде, докато не признаем, че сме болнu... А тъкмo това не пpaвuм.

 

Лев Толстой

 

Ние сме болни. Страшни са думите на руския гений. Безизходни. Ние, в Русия, не искаме да разберем и да признаем, че нравственият дълг пред жертвите на палаческата власт на Улянов (Ленин) и Джугашвили (Сталин) е мъчително тежък, но вечен. Това е наш дълг, на всеки от нас. И няма да има прошка нито за нас, нито за потомците ни за сътворените злодеяния, ако не очистим с правда изранената си памет, ако не отворим душите си за покаяние.

Та нима действително за руснака е по-леко да стане роб, отколкото свободен човек?

Това, за което се каня да пиша, няма название. Невъобразимите престъпления, извършени от управниците на страната под гръмките аплодисменти на тълпата, неистово се носят в душата ми. Искам да вярвам, че у хората, макар и в ъгълчетата на съзнанието, все оше живее - глуха, противоречива - съвестта, която трудно отваря очите им, при това е колективизирана и много трудно се разделя с робството.

...Деца заложници. Закон за разстрел на деца на дванайсет години, а на практика - и на кърмачета. Система за концентрационни  лагери, населени с милиони човешки тела. Разстрели без съд и присъда. Социалистически съревнования в ОГПУ[2] - НКВД[3] - КГБ по "изстребване на враговете на народа". Присъди по телеграфа. "Велики строежи на комунизма" върху кости на затворници. Каторга. Стаи за мъчения в Лефортово и на "Лубянка", въведени официално по решение на побърканото ръководство на страната. Масови репресии като средство за задържане на властга. Безкрайни войни - гражданска, световна и студена. Десетки малки войни - с Финландия, Япония, Китай, Полша, Украйна, в Задкавказието и Средна Азия, с Унгария, Чехословакия, Афганистан, а сега - в Чечения. Всеобщо обедняване и позорна изостаналост. Морална деградация и безкрайна умора у човека.

Чрез организираната от Ленин гражданска война е унищожена армията на Русия; най-добрите умове на държавата ни са интернирани в чужбина с параходи, наричани не без тъжен хумор "философски"; чрез възвръщане в селото на крепостното право е ликвидирано селячеството; чрез индустриализацията е създадена безропотна маса полугладни обитатели на комуналки с олющен морал, доколкото съгласно бълнува­нията на Ленин моралът е буржоазен предразсъдък, ако не служи на делото на революцията. Църквата е разграбена. В дупки в леда вампирите давят свещеници, правят от тях ледени стълбове - ей тъй, за забава. Много големи книги са изгорени. Списъците по изгарянето утвърждава самата Крупская, която се пада жена на Ленин. Последният наследява Руската империя, като за всеки случай убива цар Николай и цялото му домочадие, включително и децата. Заявява за създаването на "истинска демокрация", която болшевиките наричат социалистическа. Те за всеки случай унищожават всички партии - селски, социалистически, буржоазни, демократични, центристки, - както и целия опозиционен печат.

Спомням си стара притча: в боклука на времето песимистите през цялото време търсят трагедията, а оптимистите - комедията. Не, тази притча не е за нас. Не! На народа ни, който се оказа в дълбока пропаст, ще се наложи още дълго да пълзи към Божия свят, за да може земната твърд да се смили над нас, а покаянието за греховната нетърпимост да ни смири и да ни донесе покой в нашите безсмислено­метежни души. Не мисля да се задълбочавам и в горчивата тема "Кой е виновен?". След прочита на хиляди и хиляди документи, свързани с унищожаването на хора, за мен този въпрос по принцип е разсъблечен до неговата страшна, прокажена голота.

Няма какво да заравяме глава в пясъка - ние бяхме онези, които, забравили чест и съвест, безпощадно, ожесточено се боричкаха, без да жалят ни злъч, ни мастило, ни етикети. ни обиди, без да се страхуват ни от Бога, ни от дявола, само и само да смачкам е ближния, да го размажем върху земята като в мръсотия, а още по-добре - да го убием. Ние бяхме онези, които преследваха и разстрелваха себеподобните си, доносничеха за съседите и колегите, разобличаваха "идеологическите нечестивци" на партийните и прочие събрания, във вестниците и спи­санията, по филмите и сцените на театрите. И нима не нас на разни събрания ни караха да коленичим с клетви за вярност и с разкаяние, което се наричаше критика и самокритика, тоест всеобщо и организирано доносничество?

Сами сме си виновни! Но усещам наоколо зашеметяващо равнодушие към това, което се е случило в Русия. Вероятно неосъзнатият страх за сътвореното и страхът пред отговорността за извършеното принуждават хората да изграждат от себе си чучела на презряна горделивост. С една дума, мрачен и тежък здрач е обгърнал Русия за много десетилетия.

Слава Богу, още са живи мнозина мои съратници съвременници, които хвърлиха сърцето и душата си срещу гранитната стена на тиранията. И казаха на младите, които тръгнаха след тях: дишайте свобода и се закълнете в името на унищожените от нас предци, че свободата е завинаги, не си правете кумири, не се пъхайте под мръсните ботуши на сталинокрацията.

Но, уви, обедняхме откъм съвест. Вече ги няма до нас големите възвестители на свободата, мъжеството и честността - Александър Адамович, Виктор Астафиев, Артьом Боровик, Дмитрий Волкогонов, Виталий Голдански, Олег Ефремов, Лев Копелев, Дмитрий Лихачов, Юрий Никулин, Булат Окуджава, Лев Разгон, Владимир Савелиев, Андрей Сахаров, Инокентий Смоктуновски, Анатолий Собчак, Галина Старовойтова, Светослав Фьодоров, Станислав Шаталин, Юрий Шчехочихин. Сергей Юшенков.

Святи имена!

И дали тези романтици - деца на хх конгрес от 1956 година и на Mapтeнско-априлска демократична революция от 1985 година, знаеха, че не съвсем малко на брой техни бивши сподвижници бързичко ще се разположат зад кабинетни бюра и с всички зъби и нокти ще се вкопчват във въжделените кресла, за да не се смъкнат от тях под смръщения поглед на Вечния Началник?

Като си припомням нещата и събитията, свързани с Перестройката, се питам: защо ти беше нужно всичко това? Ти си член на Политбюро, секретар на ЦК, власт - колкото искаш, навсякъде се пъчат твои портрети, по празници дори ги носят по улици и площади. Дори не помня какво чувствах, когато от трибуната на Мавзолея гледах хорските колони, лозунгите и плакатите, които призоваваха към труд и подвизи в името на "родната партия" и ленинското й Политбюро. Да кажа, че тържествувах или че се радвах, естествено, не мога. Но нямаше в мен и рязко нравствено отвращение. И все пак някакви неясни чувства на двусмисленост, на неправда се носеха из ъгълчетата на съзнанието ми. Някак неловко бе да се любуваш на собствения си портрет от трибуната, но това, че хиляди хора те гледат, да предположим, с добри очи, предизвикваше чувство на горделиво удовлетворение. Човек е слаб. Между впрочем, не един път съм се опитвал да формулирам някак своите трибунни чувства, но нищо смислено - дори и за пред самия мен, не се получаваше.

Без да знаем що е пощада, в борбата за химерите загубихме правдата и достойнството, способността да разбираме истинското, те потънаха в кръв. Тази аморалност стъпка след стъпка се настани трайно в начина ни на живот, лицемерието стана своего рода норма на мисленето и поведението ни. А това значи, че много години ние предавахме самите себе си. Съмнявахме се и се възмущавахме вътре в себе си, като намирахме всякакви оправдания за случващото се наоколо, за да излъжем някак мърморещата нощем, но през деня податлива съвест - тоест "бунтувахме се на колене". В тресавището на лъжата пълзим и днес.

Радвам се, че успях, макар и не докрай, да преодолея всичките тези мерзости. Преплувах мътната река на съблазните на властта и се измъкнах на спасителния бряг на свободата. Не позволих да ме оглушат медните тръби на възторзите. Презрях смрадливите храчки на полити­ческото хулиганство. Не исках повече да търкалям и предъвквам думи, станали стипчиви и прилепчиви като смола или празни и гръмки като гнили орехи. По неведом начин романтиката, усмирявайки бездната на душевните ми страсти, се върна. Изпод барикадите полекичка се заизмъкваха на Божия свят мъчителните размисли за порядъчността, за справедливостта, най-сетне - за съвестта. Не исках повече да мамя самия себе си, да се самозалъгвам. Доброволно се оттеглих от властта, без да я разменя за собственост или доходно място.

Задавам си и друг въпрос: а дали би повторил всичко това? Не знам. Вероятно - да. По-скоро - да!

Съвсем неотдавна след Парада на победата вървях с писателя Анаroлий Приставкин по Червения площад. Говорихме за онази страшна война, за 30-те милиона наши съотечественици, които не се завър­наха по родните си огнища, и за онези милиони, които загинаха в лагерите на Хитлер и Сталин. Говорихме и за това, че празничните паради са горчиво и безполезно лечение на незаздравяващите рани.

От тълпата изскочи девойка. Обръщайки се към мен, изрече, като ме прострелваше с очи:

- А вие нима още не сте в затвора?

И се юрна обратно.

Веднъж невисок човечец приближил сградата на Международния фонд "Демокрация" и попитал:

- Вярно ли е, че тук командва Яковлев?

- Да, той е президент на Фонда.

- Нима още не са го обесили?

До вратата на апартамента си три пъти намирах погребални венци. Стреляха по сина ми, запалиха колата на дъщеря ми, а документите за тези инциденти изчезнаха. Вече не говоря за стотиците заплахи по телефона и в писма.

Христолюбив народец, няма що. И все пак за кой ли път си казвам: "Въпреки всички съмнения и огорчения, ти избра верния път на покаянието - борбата за свободата на човека."

Да, аз съм същият онзи Яковлев, за когото толкова много приказки са съчинени, че и на самия мен ми е тежичко да ги прочета. И физически, и нравствено. Онзи същият, за когото сталинистите, а и някои бивши номенклатурни "вождове" говорят и пишат, че тъкмо аз едва ли не съм главният виновник за разпада на Съветския съюз, комунистическата партия, КГБ, армията, световното комунистическо движение, социалистическия лагер и всичко друго. Пишат, че аз, бидейки демон на Горбачов, съм му внушил чрез хипноза франкмасонски идеи и ценности. Не бих пожелал дори на врага си да изпита чувствата, когато заплашват да те разстрелят, да те обесят, да те пратят в затвора, когато те обявяват за "враг на народа" и агент на западните спецслужби, когато те обливат с мръсотия по вестници и списания.

Не, не страхът ме потискаше, съвсем не това дяволско изкушение. Нормата си за страх аз почти изчерпих още по време на войната от 1941-1945 година. Опасявах се от друго: да не ме смаже, да не опустоши душата ми мръсната вълна на злобата, клеветата, обидите.

Добре знаех, че руската тояга е безжалостна, безразсъдна, с размах. Удря твърде силничко, като се задавя от удоволствие. Колко бавно свободата прочиства буреняка в душите ни! Нетърпимостта - тази смразяваща виелица, и досега засипва пътищата към разума.

Но, слава Богу, имаше и нещо, което ме спасяваше в най-тежките минути. Това бе поддръжката на моите съратници. Някои от писмата им публикувам в тази книга. Приятелите ме засипаха с комплименти ­"идеолог на Перестройката", "баща на гласността", а още и "бяла врана". И като "кукловод на Горбачов" ме определяха. А в своя книга Вячеслав Костиков дружески ме нарече "руският Дън Сяопин". Веднъж получих колективно писмо от Урал, в което авторите ми предлагаха статуса "баща основател" на свободна Русия. А вестник "Версти" ме нарече "апостол на съвестта".

Няма да се оправдавам за ярките епитети на единомишлениците ми. Те някак си компенсираха етикетите по мой адрес от друг род ­ "масон", "предател", "хамелеон", "престъпник" и прочие.

Съдии - колкото искаш. Всякакви и различни. Зли и користни, позьори и хитреци, безнравствени и блажени, политически спекуланти и кариеристи. А главно - хора, загубили властта. Това е същественото. У нас винаги са били в излишък особите, на които чувството за приличие им е непознато, а още и шутовете, които се забавляват със съдбата на народа. С една дума, политическите простаци.

Това не е жалба. Съвсем не. Явно е съдба. В Русия пътят на реформите никога не е бил на почит. На нас ни дай бунт, революция и повече врагове, за да бъде панаирът кървав до насита. А ето ­ реформата е нещо скучно, неблагодарно, изисква търпение, трябва да се мисли. Слава - никаква. Друго нещо е всичко да разрушим до основи под разбойническото подсвиркване и насъскване на тълпата, а после да строим отново, плачейки, престаравайки се и... потръпвайкиот стореното.

 

И струва ли си да се чудим, че миналото продължава да тероризира живота ни днес. Това е мерзко-nакостно явление, макар и да не е ново за Русuя. Русия е преживяла повече от десет разни nерестройки и опити за реформи, но всички те са завършвали с кръв и ново мракобесие. И днес се налага да водим, борба най-малко на три фронта - с наследството на тоталитаризма, със съвременната диктатура на чиновничеството и със собственото си раболепие.

И все пак, като разсъждавам за Реформацията на Русия, чието практическо начало положихме през 1985 година, се питам: а какво в действителност се случи най-отговорно и кои бяха хората, поели на раменете си тежкото бреме на реформите? Демонстриране на свобода на социалния избор или злоумишлено разрушаване на соцсистемата и Съветския съюз? Смело реформаторство или катастрофично пропаднал експеримент? Сподвижници, а вероятно и жертви на онези, които се откъснаха от оковите на обществените процеси, или предатели, измамили партията, страната, народа, дори съзнателни "агенти на влияние" на ЦРУ, "Мосад" и Бог знае на кого още? Нерешителни политици, трески, които стихията понесе по скокливата река на реформите, честолюбци без воля и цел или макиавелевци на промените, политически стратези, подхлъзнали се на "динените кори" на историческото коварство?

Започвам размислите си от времената на Столипин. Защо? Тогaвa, в първите дни на ХХ век, в Русия проблясва светлината на надеждата. Русия започва да шуми с машини, тучни поля, свободно слово. Пред страната се открива реална перспектива да извърши мощен скок към процъфтяване. Тази възможност е свързана главно с имената на министър-председателите на Царска Русия Сергей Вите и Пьотр Столипин. Полезно е да си припомним размислите на Столипин за необходимостта от руска Перестройка на държавно ниво. В речите си той активно оперира с такива либерални понятия като "правова държава", "граждански свободи", "неприкосновеност на личността", "самоуправление" и много други.

Уви, поредният опит да се догони времето се проваля. Руската община погубва реформите. Страната отново затъва в нерешените проблеми. Те се стоварват върху раменете на Февруарската демократична революция. И отново - несполука. Като размишлявам за тази революция, се мъча да отговоря на въпросите: защо демократичният й порив се оказва толкова кратък, защо почти никой не вижда и не оценява демократичния потенциал на революцията, а и никой не го защитава сериозно? Може би на демократите от времената на Февруари не им стигат ум и опит? Или демокрацията пада под напора на лумпенството? Или просто няма обективна основа за демокрация?

В размислите си изказвам своята гледна точка за събитията от октомври 1917 година и характера на съветската държава. Вече второ десетилетие съм председател на обществената Комисия по реабилитация на жертвите от политическите репресии. Прочел съм хиляди документи и свидетелства, пропускайки през разума и чувствата си хилядии хиляди човешки съдби. Разбрах за трагедията на моя народ може би толкова, колкото никой не знае. Затова смятам като свой дълг да информирам за това руското общество.

След смъртта на Сталин птичетата от гнездото му започнаха съвсем открито да се отдръпват. Те разбираха, че не е по сили­те им да повторят злодеятшята, сътворени от диктатора. И затова си поставиха задача да се отдръпнат от сталинските репресии, които сякаш бяха влезли в гроба заедно с тиранина. От 1954 година започнаха да работят Централната и републиканските комисии по преразглеждане на делата на осъдените "за политически престъпления”. Бяха пуснати на свобода някои затворници, главно роднини u близки познати на ръководителите на партията и правителството. Но отношението към масовите репресии не се правени принципно. Дори в случаите, когато се приемаха положителни решения, ставаше дума не за реабилитация, а само за амнистия. Всевъзможните разяснения по този повод носеха характер на разврат. Широко разпространение получи практиката на преквалификация на политическите параграфи в стопанствени, длъжностни, битови. На съответните комисии по преразглеждане на делата бе заповядано да привършат с това докъм 1 октомври 1956 година. По-просто и по-бързо, а краят му и до днес не се вижда.

По едно време комисията по реабилитацията бе оглавявана от Молотов. По-кощунствено решение не би могло да се измисли. При Сталин той лично бе подписвал десетки списъци на осъдени на разстрел хора. Принципно за политиката на това време бе решението да не се преразглеждат присъдите по делата на Бухарин, Риков, Зиновuев, Тухачевски и други лица от висшия ешелон на властта.

След ХХ конгрес реабилитацията тръгна по-активно, но и тогава партийната номенклатура продължаваше да прокарва своята линия. В началото на 60-те години след идването на власт на Брежнев реабилитацията намаля, а при Андропов и съвсем се прекрати. Възобнови се едва по времето на Перестройката. През 1987 година, на 28 септември, се взе решение на Политбюро "За образуване на Комисия на Политбюро на ЦК на КПСС по допълнително изучаване на материалите, свързани с репресиите в периода на 30-40-те и началото на 50-те години" в състав: Соломенцев М С. (председател), Чебриков, В. М, Яковлев, А. Н, Демичев, П. Н, Лукианов, А. И, Разумовски, Г. П., Болдин, В. И, Смирнов, Г. Л. След година, на 11 декември 1988 г., се взе решение на Политбюро за промени в състава на Комисията. Бях утвърден за неин председател. Допълнително в състава на Комисията включиха Медведев, В. А. - член на Политбюро, Пуго, Б. К. - председател на КПК[4]  при ЦК на КПСС, Крючков, В. А. - новия председател на КГБ на СССР Както читателят сам се уверява от названието на постановлението, дори през 1987 година, когато политическата обстановка се променяше към по-добро, Политбюро не по­иска да закача ленинския период от репресиите.

От 1987 до 1991 година успяхме  да върнем честното име на всички, преминали по делата: "Съюз на марксистите ленинци ", "Московски център", "Антисъветски обединен троцкистко-зиновиевски център", "Паралелен антисъветски троцкистки център", "Антисъветски деснотроцкистки блок", "Антисъветска деснотроцкистка организация" в Червената армия, "Ленинградско дело ", "Еврейски антифашистки комитет ", "Султангалиевска контрареволюционна организация ", "Всесъюзен троцкистки център ", "Съюзно бюро на ЦК на РСДРП (м)[5]", "Ленинградска контрареволюционна Зиновиевска група", "Ленинградски център", "Бухаринска школа", "Риковска школа". И много други.

Заседанията на Комисията съвсем невинаги бяха безоблачни. Често възникваха остри спорове. Особено бдителни в оценките на дейността на собственото си ведомство бяха работниците на КГБ. И все пак атмосферата на времето бе благоприятна за принципни решения. Но се случваха и непримирими разногласия, например по отношение на убийството на Киров. Комисията обсъжда записката по този въпрос няколко пъти, но съгласие така и не бе постигнато. Аз, като председател на Комисията, отказах да подпиша подготвения тексm, с който другите членове на Комисията бяха съгласни. Историята с убийството на Киров изискваше допълнително разследване. Своята гледна точка подробно изложих в статия във вестник "Правда" от 28 януари 1991 година.

Августовският метеж през 1991 година и последващото  след него образуване на 15 независими държави прекъснаха процеса на реабилитацията. През есента на 1992 година се обърнах към президента Елцин с предложеиие за възобновяваие на реабилитацията на жертвите на политическите репресии - сега вече в Русия. Молбата ми бе подкрепена. На 2 декември 1992 година президентът издаде указ "За образуване на комисия при президента иа Руската федерация по реабилитация на жертвите на политическите репресии". Най-после Комисията получи свобода на действие за целия период на съветската власт. Трябва да кажа, че Борис Николаевич последователно и постоянно поддържаше работата иа Комисията, добре разбираше този проблем за руското общество.

С указа си Б. Елцин възложи на Комисията следните задачи: координиране на дейността на федерштите органи на изпълнителната власт по реализирането на Закона на Руската федерация .. За реабилитация на жертвите на политическите репресии"; изучаваие, анализ и оценка на мащабите и механизмите за репресиране: подготовкаи представяне пред президента на Руската федерация на съответиите материали и предложения по въпросите иа реабилитацията; информиране на обществеността за мащабите и характера на репресиите. Същевременно - с цел всестранното изучаване на историята на масовите политически репресии - президентът иа Русия подписа Указ № 658 от 23 юни 1992 година "За снемане на ограничителните грифове от законодателните и други актове, служили като основа за масовите репресии и посегателствата върху правата на човека”.

С други думи, Комисията получи широко поле за действие. В резултат бяха издадени следните укази: "За събитията в гр. Кронщат през пролетта на 1921 година", който възстанови справедливостта по отношение на почти 20 хиляди невинни хора - жертви на произвола и насилието иа властта още при Леиин; "За възстановяваието на справедливостта по отношение на репресираните през 20-30-те години представители на Яkутския народ”; "За възстановяването на законните права иа руските граждани - бивши съветски воеинопленници и граждански лица, репатрирани в периода на Великата Отечествена война и в следвоениия период"; "За мерките по реабилитацията на свещенослужителите и вярващите, станали жертви на необосновани репресии"; "За селските въстания през 1918-1922 година"; "За допълнителните мерки по реабилитацията на лица, репресирани във връзка с участието им в събитията в гр. Новочеркаск през юни 1962 г. ".

Комисията проанализира съдържанието и механизма на репр­есивната политика по отношение на представителите на социалис­тическите партии и анархистични организации, провеждана от власт­та с цел да утвърди и съхрани еднопартийната система в страната. Бяха изследвани проблемите, свързани с политическите репресии в пе­риода от 1917 до 1953 година по отношение на интелектуалния елит на обществото - творческата интелигенция. Специалистите на Ко­мисията проучuxа обстоятелствата по т. нар. "дело" на маршал Г.К Жуков и дойдоха до заключението за пълна несъстоятелност на обвиненията, издигнати през 1957 година срещу пълководеца.

В навечерието на 50-годишнината от Победата над фашизма, отчитайки появилите се тогава в чуждата и родната преса твърде­ния за уж подготвяло се нападение на СССР над Германия, с разпоред­ба №  Пр-319 от 28 февруари 1995 година президентът на Русия възложи на Комисията да подготви сборник, който би позволил въз основа на документите, недостъпни преди време за изследователите, да се създаде обективната картина на събитията от 1941 година. В резултат на извършената работа се появи сборникът "1941 година" в два тома, чиито документи разкриват престъпната неготовност на страната за отблъскване на агресията.

По поръчение Пр-432 от 3 март 1998 година на президента на Русия Б. Н Елцин Комисията издаде някои документи от архива на Сталин, разкриващи ролята му в организирането на масовите репресии в страната. Бяха проучени старателно материалите, свързани с разстрела на шведския дипломат Валенбег и маршала на авиацията Новиков. И двамата са реабилитирани.

Реабилитацията на жертвите на политическите репресии се превърна в основно дело на живота ми. Всякаква гнилоч от вярата в комунистическото всеобщо щастие се разнася като дим на вятъра, когато стъпка след стъпка се спускаш в подземието по кървавата стълба, дълга 10 години. Цялата подлост, страхливост и човешка злоба, цялата безпределна престъпност на режима и садизмът на неговите вождове се разголват докрай.

И дойдох до дълбокото убеждение, че октомврийският преврат е контрареволюция, положила началото на създаването на криминална, деспотична държава от руско-азиатски тип.

Доста трудно е да се даде точно определение на характера на руската държавност, която се образува след октомврийския преврат. Исторически властта е попила в себе си психологията на княжеските области и дворянските гнезда, влечението към Европа и азиатското влияние, военизираното съзнание и крепостничеството - от всичко по малко. Още дълго време на обществената мисъл ще се наложи да изучава целия комплекс от образуващи фактори - политически, икономически, нравствени, пространствени, които са имали решаващо или опосредствено влияние върху характера на властта и народа, върху обичаите, навиците и общата му култура, върху свободомислието, както и върху източниците на робската му психология.

Радикалните представители на интелигенцията не се надяват особено на революционните действия на масите заради, както те казват, извечната им покорност. Но тъкмо тази предпоставка довежда руските радикали до идеята за използване на "покорното равнодушие" на народа за преврат чрез индивидуален терор. Трябва да се унищожи върхушката управници и масите спокойно ще приемат новата власт. Така разсъждава руският якобинец Ткачов в списанието си "Набат". Друг предшественик на болшевиките Нечаев създава тайно общество "Народна разправа". В книжката "Катехизис на революционера" той призовава към "повсеместно разрушение" и скъсване с устоите на цивилизования свят. Разбойничеството той смята за единствената революционна сила в Русия.

В същите тези години в Русия е "внесен" марксизмът с неговите идеи за насилие, насилствени революции, диктатура на пролетариата, класова борба, агресивен атеизъм, отрицание на гражданското общест­во и частната собственост. Руските социалисти радикали, възпитани с идеите на Ткачов, Нечаев, Бакунин и народоволците, съединяват идеята за индивидуален терор с марксическите проповеди за насилието като условие за победата на пролетарската революция. Коренът на не­щастието е в това, че помощник-адвокатът Улянов, получил известност под прозвището Ленин, успява да създаде професионална група бойци, "партия на барикадата", "за завземането на властта". Той ловко използва модните идеи от края на XIX век - идеите на революционаризма на Каляев, Ткачов, народоволците, анархистите, съумява да ги приспособи за целите си. Ленинската екстремистка групировка, която на думи осъжда индивидуалния терор, взема на въоръжение политиката на "масовидност на терора" - така я формулира Ленин.

Инструкциите на Ленин по терористична дейност са твърде обстойни и определени. Ето една от тях, отнасяща се за есента на 1905 година.

"Отрядите - пише той - трябва да се въоръжават сами, кой с каквото може (пушка, револвер, бомба, нож, бокс, пушка, парцал с газ за подпалка, въже или въжена стълба, лопата за издигане на барикади, пироксилинова шашка, бодлива тел, пирони (срещу кавалерuя) и пр., и т.н.)... Убийство на шпиони, полицаи, жандарми, взривяване на полицейски участъци, освобождение на арестувани, отнемане на правителствени парични средства за използването им при нужда във въстанието..."

Често ме питат кога в съзнанието ми се е извършил осезаемият прелом, кога съм започнал да преразглеждам възгледите си за марксизма-ленинизма и съветската практика. Това е сложен процес, мъчителен процес. Не вярвам в едномоментните прозрения. Постоянно се мятах между емоциите и разума. А и трудно се разделя човек с това, в коетое вярвал.

Първите тревожни камбанки прозвъннаха още по време на войната, която ненавиждам от цялата си душа и с цялото си съзнание, защото уби милиони момчета - мои връстници, а аз останах до края на дните си инвалид.

Но съмненията са само една част от формирането на оценките. Едва след като продуцирах отново първоизточниците на "вероучителите", разбрах (в основните измерения) цялата пустота и безжизненост на марксизма-ленинизма, коренната му противоречивост и демагогия, негoвaтa античовечност. Това е сатанинска лъжа, подвела милиони хора. Ето какво пише А. Богданов за марксизма: "Кажете най-сетне направо какво представлява вашият марксизъм – наука  или религия? Ако е наука как, след като всички други науки за тези десетилетия преживяха огромни преврати, само той остана неизменен? Ако  е религия, неизменността му е разбираема: тогава така и кажете, а не бъдете лицемерни и не протестирайте срещу тези, които честно обличат  в религиозна терминология  остатъците от някогашната религиозност. Ако  марксизмът е истина, за тези години трябваше да даде поколение от нови истини. Ако, както  вие мислите, не е способен на това, той вече е лъжа. "

Свикнали сме с обединената формула "марксизъм-ленининзъм". Но в нея няма единно съдържание. Няма такова единно учение, макар понякога лексиката им да е сходна. Марксизмът е една от многото западни културологични концепции от по-миналия век. Ленинизмът е политическа платформа, конструирана от различни концепции - и в Русия възникнали, и "внесени" от чужбина. Върху основата на тази мешаница възниква новото учение: болшевизмът - идеологическо, политическо и практическо оръдие на властта от екстремистки тип.

По много свои идеи и проявления руският болшевизъм е прародител на европейския фашизъм. Обръщам вншиание на това само защото моите първи съмнения и душевни потръпвания бяха свързани съвсем не с марксизма-ленинизма, който още не разбирах, а със съветската практика на общественото устройство. И болшевизмът, и фашизмът се ръководят от един и същи принцип за управление на държавата: принципа на масовото насилие - физическо, политическо, икономическо, духовно. Болшевишката система показа своята некомпетентност и античовечност във всички области на живота. В резултат Русия в много отношения загуби ХХ век.

Както вече споменах, от самото начало Ленин замисля партията като своеобразна секта с желязна дисциплина на "бойците" и нейна главна особеност е твърде жестоката централизация. Образува се секта на Вожда. Политическите и цели действително са цели на Вожда. Още при подготовката на II конгрес на партията (1903 г.) организационният комитет, съставен предимно от привърженици на Ленин, провежда строга селекция на представителите на местните организации. Съхранени са много документи във връзка с това. Тези, които проявяват и най-малка самостоятелност, не са допуснати на конгреса. Така става например с Воронежкия комитет на РСДРП, който се осмелява да заяви, че оргкомитетът на конгреса работи по принципа на "шуробаджанащината", че си приписва ролята на "изкоренител на ересите", на "опричник на социалдемокрацията". В изявлението на воронежци се казва, че ловът на ерес довежда "Искра" (вестника на Ленин) до използване на любимото на всички охранители средство - камшика. Той, разбира се, е не кожен, а морален и на него вместо телени наконечници висят етикети - икономизъм, еклектизъм, опортюнизъм. Ако някой се осмели да има собствено мнение, веднага - камшикът. В изявлението се подчертава, че подобна дейност води до олигархическо управление на партията.

Воронежци се оказват пророци.

Скоро след октомврийската контрареволюция Ленин преименува  социалдемократическата партия в комунистическа и ликвидира всички партии със социалистическа насоченост заедно с вестниците и списанията им. В това няма нищо изненадващо. Още на 23 юли 1914 година Ленин открито заявява: "От днес преставам да бъда социалдемократ и ставам комунист." Оттогава започва активната комунизация на партията, а после и на съветското общество. Сталин назовава РКП (б)[6] "орден на мечоносците". Хитлер назовава НСДАП[7] "рицарски орден". Но още през 1919 година Троцки заявява, че чрез въвеждането в армията на институцията на военните комисари "ние ще създадем нов комунистически "орден на самураите".

Една от най-разпространените небивалици за Ленин е приказката за неговия скромен живот, простота, постоянна бедност, полугладно съществуване. Това е лъжа. Както е известно, Ленин клейми неуморно кървавия царски режим, ужасяващите условия, в които са живеели политзатворниците и заточениците. Но ето, Надежда Крупская оставя твърде любопитни спомени за тази двойка от заточението им в сибирското село Шушенское.

"За "заплатата" си – осемрублева помощ - Владимир Илич имаше чиста стая, хранене, пране и кърпене на бельото - и за това се смяташе, че плаща скъпо. Да, обядът и вечерята бяха простички – една седмица за Владимир Илич колеха овен, с който го хранеха ден след ден, докато не го изяде; щом го изядеше - купуваха месо за една седмица, прислужницата мелеше купеното месо за кюфтета за Владимир Илич също за цяла седмица. Но мляко и понички имаше достатъчно и за Владимир Илич, и за кучето му... Скоро се преместихме на друга квартира, за четири рубли наехме половин къща с градина. Заживяхме се­мейно... Владимир Илич беше страстен ловец, набави си панталони от чортова кожа и в какви ли не само блата не газеше. Е, дивеч там нямаше. През април 1899 г. той получи от майка си ловна пушка, по повод на която написа, успокоявайки майка си: "По отношение на пушката се опасяваш напразно. Вече свикнах с нея и съблюдавам предпазливостта." Помоли семейството да му изпрати някои неща. През зимата Ленин се пързаляше на кънки."

В Париж той живее в четиристаен апартамент. Подобни апартаменти има и в Закопане, Краков, Женева, Цюрих. Майката на Ленин постоянно му изпраща пари, хайвер, риба, а веднъж му праща два велосипеда. Освен това "постоянно гладният" Ленин има текущи сметки в банка "Лионски кредит" в Париж и цюрихската Кантонална банка. Хазната на Улянови се попълва и за сметка на доходите, които постъпват от имението на починалия Бланк, бащата на Мария Александрова. Тя има малък чифлик близо до село Алакаевка, Самарска губерния, с площ повече от 90 хектара, който дава под аренда.

А и в личното поведение лицемерието на бъдещия "вожд" е толкова, колкото после стига за цялата партия. Съвременниците му говорят за такава пагубна черта в характера му като липсата на срам. Той е груб, злобен и отмъстителен. Г. Соломон, негов сподвижник, пише: "Беше голям демагог... Отблъскваше преди всичко неговата грубост, смесена с безнадеждно самодоволство, презрение към събеседника и някакво подчертано (не намирам друга дума) "наплевателство" към събеседника, особено към инакомислещия и несъгласяващия се с него, и още повече - към противник слаб, ненаходчив, несмел... В спор той не се стесняваше не само да бъде дързък и груб, но и си позволяваше разни лични нападки по адрес на противника, като често стигаше до истински ругатни. Затова, доколкото помня, Ленин нямаше близки, сърдечни, интимни приятели... Припомням си покойния П. Акселрод, който не понасяше Ленин, както конят не понася породата на камилите. П. Струве си спомня, че Засулич е изпитвала към Ленин "чисто физическо отвращение"...

Той дребничко се наслаждаваше от безпомощността на противника си и злорадо и демонстративно празнуваше победата си над него, ако може да се изразя така, като го "предъвкваше" и "прехвърляше" от едната страна в устата си на другата... Ленин просто не понасяше няколкото силни противници, които не му се поддаваха, по отношение на тях бе злопаметен и крайно отмъстителен, особено ако такъв противник веднъж "бе го поставял в глупаво положение"... В спомените си Соломон цитира думи на много хора, които са познавали Ленин. Красин е казал на Соломон: "Не си струва да поддържаш Ленин. Той e вреден тип и никога не знаеш каква дивотия ще хрумне в татарската му кратуна, майната му!"

Ленин презира всички - едните за това, че са по-долу от него и според мнението му - по-глупави, а другите за това, че са по-умни и образовани.

За Горки: "Той е, ще ви доложа, също птица... Добре си знае сметката, обича парата... и е също голям шут и фарисей..."

За Луначарски: "Ще кажа направо, абсолютно мръсен тип, гуляйджия и пияница, и развратник... морален алфонс, впрочем, дявол знае, вероятно и не само морален..."

За Литвинов: "Добър спекулант и играч... умен и ловък евреин амбулантен търговец. Това е дребна твар, майната му."

За Воровски: "Той е типичен Молчалин... склонен е към мошеничество и е просто стопроцентов кариерист."

Между другото, Ленин, съдейки по всичко, е прав в своите характеристики. Действително "мръсни типове", "кариеристи" и "твари". Ще приведа само един пример от живота на фалшификатора Я. Свердлов.

На 27 юли 1935 година Ягода докладва на Сталин:

"В инвентарните складове на коменданта на Московския кремъл се пазеше заключен огнеупорният шкаф на покойния Яков Михайлович Свердлов. Ключовете от шкафа бяха загубени. На 26 юли тази година този шкаф беше отворен от нас и в него се оказаха:

1. Златни монети царско сечение на сума сто и осем хиляди петстотин двайсет и пет (108 525) рубли. 2. Златни изделия, много от които са със скъпоценни камъни - седемстотин и пет (705) предмета. 3. Седем чисти бланки на паспорти от царски образец. 4. Седем паспорта, запълнени със следващите имена на: а) Свердлов Яков Михайлович, б) Гуревич Цецилия-Олга, в) Григориева Екатерина Сергеевна, г) Княгиня Барятинска Елена Михайловна, д) Ползиков Сергей Константинович, е) Романюк Ана Павловна, ж) Кленочкин Иван Григориевич. 5. Годишен паспорт на името на Горен Адам Антонович. 6. Немски паспорт на името на Стал Елена. Освен това са открити царски банкноти всичко на всичко седемстотин и петдесет хиляди (750 000) рубли."

Днес разсъжденията ми за Ленин могат да изглеждат излишни и дори банални: твърде очевидни са престъпленията, извършени от него и екстремистката му групировка. Нерядко го характеризират като "властолюбив маниак". Вероятно е така. Но при всички случаи този деец е най-яркият представител на теорията и практиката на държавния тероризъм от ХХ век. Тъкмо той издига терора в принцип и практика на властга. Масовите разстрели и мъчения, заложничеството, концлагерите, в това число и детски, интерниранията, извънсъдебните репресии, военната окупация на едни или други територии на Русия с цел потушаване на народните въстания - всички тези злодеяния започват своя танц веднага след октомврийския преврат. Бесене на селяните, задушаване с газ на непокорните - това само ненаситно за кръв чудовище, разрушило с яростна маниакалност нашата родина, може да извърши. За него народът на Русия е всичко на всичко просто сухи вършини за огъня на световната революция. През есента на 1917 година Ленин, по спомените на Соломон, изрича: "Работата не е в Русия, за нея, добрички ми господа, пет пари не давам - това е само етап, през който преминаваме към световната революция..."

С други думи, вдъхновител и организатор на масовия терор в Русия е Владимир Улянов-Ленин, който вечно подлежи на съд за престъпления срещу човечността.

В основното и главното историята на сталинския режим едва ли крие в себе си възможност за принципно нови открития освен в областта на психиатрията. Приятелите ми честичко си задават въпроса защо и по каква причина Сталин унищожи милиони невинни хора. Лично аз не мога да си отговоря. Освен омраза към хората и жажда за власт във всичко това има нещо мистично, непостижимо, сатанинско, садистко.

За злодеянията на Сталин ще разкажа по-нататък. Но сега искам да припомня следното. Навремето много се писа за невъобразимата скромност и храброст на "вожда". Ще приведа вставка към биографията му, съчинена собственоръчно от Сталин за самия него. Имам копия от ръкописа на тези фрази:

"В тази борба с маловерци и капитуланти, троцкисти и зиновиевци, бухаринци и каменевци след излизането на Ленин от строя окончателно се създаде онова ръководно ядро на нашата партия в състав Сталин, Молотов, Калинин, Ворошилов, Куйбишев, Фрунзе, Дзержински, Каганович, Орджоникидзе, Киров, Ярославски, Микоян, Андреев, Шверник, Жданов, Шкирятов и други, което съхрани великото знаме на Ленин, сплоти партията около заветите на Ленин и изведе съветския народ на широкия друм на индустриализацията на страната и колективизацията на селското стопанство. Ръководител на това ядро и водеща сила на партията и държавата бе др. Сталин.

Но като изпълняваше майсторски задачите на вожда на партията и народа и имаше пълната подкрепа на целия съветски народ, в дейността си Сталин не допускаше и сянка от самомнение, възгордяване, самолюбуване. В интервю, дадено на немския писател Лудвиг,  където отбелязва великата роля на гениалния Ленин в делото по преобразуването на нашата родина, Сталин  простичко заявява за себе си: "Що се отнася до мен, аз съм само ученик на Ленин и целта ми е да бъда негов достоен ученик. "

Ако се обърнем към възнесената до небесата храброст на "вожда" (бягства от заточения, грабежи на банки и т.н.), ще се позова на спомените на най-близкия му съратник Анастас Микоян. Сталин не бе от храбрата десетка, разказва той в мемоарите си. "На фронта не отиде нито един път. Но веднъж, когато немците отстъпиха от Москва, тръгна с кола, брониран "Пакард", по Минското шосе, доколкото там мини нямаше. До фронта не стигна, може би на около петдесет или седемдесет километра от него. Такъв страхопъзльо се оказа, че се опозори пред очите на генералите, офицерите и войниците от охраната. Поиска да отиде по голяма нужда (може би също от страх - не знам) и попита да не би да е минирана местността в храсталаците край пътя. Разбира се, никой не искаше да дава подобна гаранция. Тогава Върховният главнокомандващ пред очите на всички смъкна панталона си и свърши работата направо върху асфалта. С това запознаването му с фронта приключи и той се върна в Москва."

След октомврийската контрареволюция криминалното начало успява за дълго време да заеме решаващо място в управлението на държавата. Успява дотолкова, защото въодушевени от идеите за класовото насъскване, идеолозите на руския бунт и руския обществен разкол залагат на колибите и техните обитатели, като постоянно ги съблазнява, че тъкмо те са сърцето и разумът на човечеството, новите стопанина живота. Генетичната линия на престъплението и липсата на нравственост във властта и тълпата се простира в дълбините на руските векове, но само болшевизмът я възвежда в ранг на определяща позиция на режима си. Ленинизмът-сталинизмът блестящо използва психологията на хората от социалното дъно.

Известно е, че човекоизтреблението е най-старият греховен занаят. ХХ век изобрети демоцида - изтреблението на цели народи. Създаде специален отрасъл на индустрията - демоциден, конвейерно-непрекъснат. В Освиенцим - за принадлежност към "непълноценни раси", в затворите и лагерите на ГУЛАГ[8] - за "класова непълноценност". Трудно е да се синтезират в едно понятие социалният канибализъм, каинството, херостратството, иудиният грях в тяхното завършено развитие.

Организатор на злодеянията и разрушенията на Русия след Ленин е Йосиф Джугашвили-Сталин, който вечно подлежи на съд за преспrьпления срещу човечността.

Но трябваше да се измъкваме от ямата на човешките съдби, която собственоръчно изкопахме. Все по-силно промените чукаха на вратата, пожарът приближаваше, огънят бързо се стрелкаше по сухата трева. Лично на мен ми ставаше все по-ясно, че нито единичните, нито груповите прояви, нито дисидентското движение, независимо от неговите благородни мотиви и лична жертвеност, не ще успеят да разтърсят основите на създадената система.

По мое дълбоко убеждение, освен гражданска война оставаше един-единствен път кризата да бъде овладяна, преди да нacтъпи нейният изострен, може би кървав стадий - това бе пътят на еволюционното събаряне на тоталитаризма чрез тоталитарната партия с използването на принципите на централизма и дисциплината, като същевременно трябваше да се опираме на нейното протестно-реформаторско крило. Аз само така виждах историческата възможност Русия да бъде изведена от задънената улица.

Парадокс? Излиза, че да.

Обстановката диктуваше лукавство. Налагаше се нещо да се премълчава, извърта, но при това да се постигат целите, които в "чистата" борба биха завършили по-скоро със затвор, лагер, смърт, вечна слава или вечно проклятие. Разбира се, нравственият конфликт в случая е очевиден, но, уви, така беше. Трябва някой и на огън да се попече, и с помия да се овъргаля. Без това в Русия реформи не минават.

В резултат ние, реформаторите от перестроечната вълна, успяхме да направим много неща. Свободата на словото и творчеството, парламентаризмът и появата на нови партии, краят на студената война, промяната на религиозната политика, прекратяването на политическите преследвания и държавния антисемитизъм, реабилитацията на жертвите на репресиите, премахването на член шести (за ръководната роляна партията) - всичко това се извърши за удивително кратък срок по време на революцията: Перестройката от 1985-1991 година. Това бяха същностни реформи, определили постепенния преход към нов обществен строй на съветското и постсъветското пространство. Дори военно­болшевишките метежи през 1991 и 1993 година не успяха да променят хода на събитията.

Трябва с направеното да се гордеем, а не да циврим и да бършем сълзи по увехналите си бузи. След като сме извършили голямо дело, макар и с грешки, е аморално да се отричаме от него, при това ­ прислонени към тълпата на истеричките. Неправилно е да прехвърляме грешките си на някого, а успехите крадливо да пъхаме в собствения си джоб. Това обикновено е леко, но и вулгарно.

Да, съвсем не всичко се получи при нас, съвсем не всичко. Да започнем с това, че ние, които стояхме до изворите на Реформацията и според силите си се опитвахме да я осъществим, бяхме не богове, а обикновени хора. "Продукти (както е прието да се казва) на своето време" с тежки топузи на миналото по краката си и с идеологически миш-маш в главите. Управляващата група, тоест членовете на Политбюро от тези години, които между впрочем всички без изключение бяха гласували за Перестройката, материално не бедстваха. Вили, охрана, готвачи, курорти, а и почести имаше достатъчно - аплодисменти, портрети, а най-главното - власт. Безгранична, практически безконтролна и неподсъдна. Пей, сърце.

Във връзка с това ще бъде на място да кажа няколко думи и за лидера на Перестройката, за когото много се говори. В условията на тоталитарна власт от лидера на страната зависи почти всичко. Ленин и Сталин се занимават главно с трупопроизводство. Лидерът може да храни хората с обещания, с приказки за комунистическото вълшебно килимче, както правеше Хрушчов. Да плува по течението, както правеха Брежнев и Черненко. Да свалят от постове свързаните с корупцията министри, като предизвикват възторга на тълпата, и заедно с това да теглят страната назад, към миналото, както стана при Андропов. Hовият лидер можеше, взет от мътните и обезумял, да дръпне и по петровско, и по сталински.

Този път бе избран единствено правилният курс - демократизация на обществения живот. За основните параметри на бъдещото общество с Михаил Сергеевич сме говорили още преди Перестройката, но в общи линии. За гражданското общество и правовата държава - на всеослушание, за социалната политика - твърде активно, защото ставаше дума за необходимост от значително повишаване на жизненото равнище на тези, които се трудят, и същевременно - за борба с уравниловката и иждивенчеството. За пазарната икономика - предпазливо. Но пътят на реформите от горе има не само преимущества, а и капани. Това ни учи историята. Така стана и у нас. Реформите в рамките на партийната легитимност се оказаха очевидно двусмислени. Обвивката  бе социалистическа, а пълнежът - демократичен. Опорите на реформите се плъзгаха на различни страни като крака на мокра почва.

В елцинския период всичко това по някакъв странен начин се трансформира. Държавната обвивка се задържа донякъде като демократична, а ето че практическата власт на места се формира като чиновническо-бюрократична, като някаква модификация на старата командно-административна система. Наричам я бюрократура, тоест диктатура на чиновничеството.

При Борис Елцин КПСС бе отстранена от едноличната власт, но на нейното място дойде Чиновникът, чието всевластие днес достигна чудовищни размери - всевластие антидемократично. Старата и новата бюрокрация бързо намериха общ език, ловко се приспособиха към демократичните процедури, използвайки ги като прикритие за икономическия терор срещу народа, за което бе мечтал още Ленин.

Доколкото при Горбачов връзката между старата и новата номенклатура не бе прекъсната, обстановката постепенно започна да се променя не в полза на преобразованията. Лидерът загуби самообладание, Шеварднадзе и аз подадохме оставки. Горбачов се обкръжи с хора, откровено кариеристични, без чест, слаби откъм интелект, загуби нишките на управлението. Ръководството на КГБ целенасочено го хранеше с лъжи за масова подкрепа на политиката на държавния глава. А с тези лъжи държавният глава лекуваше някак своята обърканост.

И резултатът не закъсня. Политбюро заседаваше още, но малцина искаха да знаят с какво то се занимава. Правителството приемаше решения, от които никой не се интересуваше. В големите градове шумяха митинги. Крясъкът над страната бе невъобразим. Огромният кораб все по-бързо и бързо се носеше към острите скали. В продължение на цялата 1991 година неведнъж публично предупреждавах, че социалистическата реакция готви преврат. Говорих за това и с Михаил Сергеевич. Веднъж той ми каза: "Александре, надценяваш техния интелект и храброст."

Това, че Михаил Горбачов по непонятни и досега за мен причини не взе превантивни мерки срещу заговорниците, е най-голямата грешка на президента на СССР, трагическа грешка.

Няколко дни след събитията на 19-21 август 1991 година дейността на КПСС и РКП бе забранена, партийното имущество - национализирано, банковите им сметки - блокирани, организаторите на метежа - изпратени в затвор. Но Борис Елцин не доведе докрай нито забраната на компартията, нито наказанието на престъпниците.

Това е най-сериозната грешка, но вече на президента на Русия. И също трагическа. Борис Елцин не овладя и друг опасен процес, когато старата номенклатура плавно се преля в новите структури на властта, като още един път потвърди своята непотопяемост.

Днес недоубитият авторитаризъм получи възможност да продължи подривната си работа в най-различни форми: създаване на военизирани отряди, нагнетяване на антисемитизъм и нетърпимост към "лицата от друга националност", пробуждане на великодържавнически шовинизъм. Върви подмяна на патриотизма на делата с патриотизма на думите, тоест със спекулативния патриотизъм. Във въздуха отново замириса на милитаризъм и цензура, очевидни са опитите да се засили контролът над личността, което неизбежно води към диктатура на господстващата класа чрез тоталитарната система на всеобхватното чиновничество. Властните комуно-патриоти по места открито разгонват демократичните и правозащитни организации, закриват опозиционните средства за масова информация. Час по час възникват движения и партии, които, прикривайки се зад думи за демокрация, изпълняват същата подривна роля като болшевиките. С други думи, върви бездарно разпиляване на онези принципи на демокрацията, които бяха завоювани в условията на най-остра съпротива от страна на партийно-чекистката номенклатура. Началото на ХХІ век е ознаменувано със завръщането на номенклатурата към кормилото на руската власт, при това ­ номенклатура на ниско професионално ниво, егоистична, алчна, корумпирана. Опасен процес.

Действително историята е безжалостна - тя удря къчове по черепите на глупаците. Едва получили интелектуална свобода, ние пак се пъхаме в наочниците на новия догматизъм, така и без да опитаме да разберем какво действително се случи с нас. А властта ни се усмихва под мустак: какъвто, казва, е народът - такива, казва, са и песните му.

Често ме питат дали съм доволен от това, което става, и дали ходът на сегашните реформи съответства на първоначалния замисъл на Перестройката. Много бих искал да отговоря: "Да!" - но от главата ми, сякаш дяволче от табакера, изскача червена лампичка: "Не бързай с оценките!" В главата ми се тълпят всякакви размисли за последствията от Реформацията, за грешките - минали и днешни. Това, че демокрацията и гласността ще разголят престъпността на болшевишкия режим, за мен бе очевидно. Но че на повърхността ще се разплиска цялата мръсотия на дъното - това не съм си го и помислял. Всеобщият грабеж, бандитизмът, рушветчийството, тероризмът, наркотиците и много други неща станаха всекидневие. Новата номенклатура се оказа много по­алчна от старата. Разгул на престъпността, сраснала се с властта. Отново лъжем и се преструваме. Провеждаме театрални избори. Тъкмо за всичко това пиша по-нататък подробно в контекста на конкретните събития. Тук може би остана да кажа нещо само за това, което наричам лична изповед.

Дейността си във висшия ешелон на властта започнах в периода на Перестройката. Започнах с принципно погрешна оценка на историческата ситуация. В мен още съществуваше някаква надежда във възможността да се направи нещо разумно в рамките на социалистическия строй. Лелеех в душата си мита, че Негово Величество Здравият Разум ще вземе в крайна сметка връх над недомислието и неразумността, че всичкото зло идва от глупостта и користта на номенклатурата.

Оттук възникна и концепцията за "обновление" на социализма. Ние, реформаторите от 1985 година, се опитвахме да разрушим болшевишката църква в името на истинската религия и истинския Иисус, без още да съзнаваме, че и религията на обновлението е измамна, а нашият Иисус - фалшив. Оказа се, че в действителност в Съветския съюз не е имало никакъв социализъм, а е властвала вулгарна, тиранична диктатура. А опитите ни днес да омъжим старата поначервила се курва за добро момче просто изглеждат смешни.

Какво бе това? Вяра във фатализма на справедливостта? Романтизъм? Неумение да се анализира? Информационна нищета? Инерция на съзнанието? Какво още? Не знам. Вероятно - от всичко по малко.

Защитниците на болшевизма казват, че не всичко е било толкова лошо и при Сталин. Трябва, видите ли, да се забелязват и добрите страни на живота. Разбира се, трябва. Но какво общо има тук Сталин? Животът винаги е бил и ще пребъдва вечно. Той е цъфтял и лудувал дори върху вечната замръзналост на сталинизма, не е сломен ни от ледовете на страшните репресии, ни от задуха на официалното мономислие и моновяра. Като изследвам трагичния ленинско-сталински период на живота, аз съвсем не искам да кажа, че всичко е било в мрак, че е нямало нищо светло. Да си спомним поне великата поезия на Есенин, Блок, Ахматова, Маяковски, Пастернак, Манделщам, гениалните учени в областта на физиологията, физиката, генетиката, кибернетиката, езикознанието, изумителните по качеството си филми и песни ­ всичко това ще остане като златна страница в летописите на световната цивилизация. От първите си дни ленинско-сталинският режим е унищожавал интелекта на Русия, но по отношение на науката, изкуството, литературата варварството не е могло да удържи безусловна победа. Генетичният запас на интелекта се оказва много по-здрав и жизнеспособен от оргията на насилието.

Десетки милиони души проживяха в тази система целия си живот, учиха, работиха, възпитаваха деца, страдаха и се радваха. Трудно им е да се примирят с мисълта, че животът им е пролетял някак си напразно, безполезно. Разбира се, трудно е. Но това е участта на всички отиващи си поколения. Когато животът преминава, на душата и е особено тъжно. Младостта остава в паметта прекрасна до сълзи и до болка, от която сърцето се свива. Всичко наоколо е слънчево, пълно с щастие, любов и надежди. Може и трябва да разберем отиващото си поколение.

И ето тук се отваря безграничен простор за лични размисли, съмнения, самоизяждане и покаяние. Казват, че срамът очи не яде. Не е така! Яде, и то как! Ако си толкова съвестен, си казвам, как допусна реформите, в които активно участва, в крайна сметка - макар вече и без теб, - да доведат до ново обедняване на народа? Омразни са ти продължаващата лумпенизация на обществото, корупцията, наглата самоувереност на мнозина от тези, на които ти обективно помогна да стигнат до властта и богатството. Накрадоха се достатъчно и плъзнаха по собствени дворци, построени с парите на бедните. Не всички, разбира се. Заслужават уважение предприемачите, които добиват богатства с труда и ума си.

На стари години все по-често продължавам да се упреквам за това, че като политик направих съвсем не всичко, което можех и за което се надявах в мечтите си. Още дълго преди Перестройката, мечтаейки за бъдещето на страната, рисувах в главата си разни картини ­ една от друга по-красиви. Бях сигурен, че стига само да се върне на народа на Русия свободата, и той ще се събуди и ще се извиси, ще започне да изгражда живота си така, както на него му е нужно. Всичко това се оказа блажена романтика, много неща в живота се получиха другояче. Постоянно ме гнети въпросът: а правилно ли постъпи, като взе участие в това, което преобърна Русия, но я обрече на нови страдания по пътя към свободата? Няма особено значение фактът, че към деформациите на преобразованията ти си непричастен, доколкото още преди метежа през 1991 година Горбачов те отстрани от властта, че край него се появи друг екип, който го предаде, предаде идеите на Перестройката, тръгна към престъпен метеж, като така създаде онези извънредни условия, породили хаоса в икономиката и политиката.

"Мъжеството е по-високо от скръбното търпение, защото мъжеството, макар и да се окаже победено, ще предвиди тази възможност." Това са думи на Хегел. Мнозина от нас предпочетохме скръбното търпение пред мъжеството. На мъжеството му дай да извършва постъпки. Един ден Михаил Сергеевич, вероятно по доноси на КГБ, ме заподозря, че съм "започнал своя игра". Уви, не бях. А трябваше! В действителност аз сам отгеглях кандидатурата си от гласуванията за постовете президент на страната, председател на Президиума на Върховния съвет, председател на компартията, негов заместник, член на Политбюро. Вероятно и не биха ме избрали на тези постове, но аз със своето изострено самолюбие се страхувах от подобен изход. И все пак трябваше да повярвам на политическия климат. Не ми достигаше мъжество да си тръгна от ХХVІІІ конгрес на КПСС, за да организирам партия, която да отговаря на изискванията на времето. Сега, на стари години, разбирам, че съм направил грешка. Трябваше да нося кръста си докрай.

Колко бързо и колко бавно тече времето. Тежко време, но ако сбъркаме пътя - това ще е трагедия за народа ни, за целия свят, който е взаимозависим, но все още неосъзнал напълно своето единство, още неподготвен за новата информационна епоха, за глобализацията на световния живот. Днес всички нас ни тревожат много, много неща... И все пак 1956, 1985, 1991, 1993 година се състояха. Няма как да се отменят. Михаил Горбачов и Борис Елцин са вече пенсионери. На власт е новият президент - Владимир Путин. Отбеляза се отстъпление от обществените свободи, макар че много неща, извоювани от живота и времето, са вече необратими. Времето не върви назад.

Това, което се случи в Съветския съюз, бе продиктувано от хода на историята. А да осъждаме историята, както е известно, е доста пошличко занимание. Но поели глътка свобода, мнозина от нас забелязаха с ужас, че свободата за Mъдpocтra се оказа много по-малко от свободата за глупостга. Че свободата на необузданите страсти и безотговорните действия изяви себе си много по-гръмко, нежели свободата на благоразумието. С други думи, свободата така и не стана водещ стожер на начина ни на живот, не придоби статута на национална идея.

 

 


 

[1] Откъсът е от книгата на Александър Яковлев, Здрач, С., 2005, Изд. къща "Христо Ботев".

[2] Обединено държавно-политическо управление (при Съвета на народните комисари на СССР през 1922-1934 г.).

[3] Народен комисариат по вътрешните работи.

[4] Комитет за партиен контрол (при ЦК на КПСС).

[5] Руска социалдемократическа работническа партия (меншевики).

[6] Руска комунистическа партия (болшевики).

[7] Германска националсоциалистическа партия.

[8] Главно управление на лагерите.

 

 

Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd.  Всички права запазени.

 

 

Обратно към електронните книги