Валентина Златанова - Насилието и непълнолетните 

Глава ІІ. СОЦИАЛИЗАЦИЯ И НАСИЛИЕ

 

1.2. Самоконтрол и престъпност

Макар Готфредсън и Хирши да смятат, че обясненията на криминалното поведение на персонално ниво са достатъчни, те посочват, че ниският самоконтрол не е мотивираща сила, водеща директно до престъпно поведение и че .връзката между самоконтрола и престъпността не е определяща, но вероятна посредством възможностите и ограниченията (Hirschi and Gottfredson 1993:53). Съществуването на ограничения може да включва по-късна привързаност към значимите други, или да спомага за превенция на онези, които имат нисък самоконтрол. Както отбелязват по-горе споменатите автори, липсата на самоконтрол предсказва широко разнообразие от прояви, включително престъпност и насилие, както и неспособност за установяване на устойчиви и продължителни връзки.

По отношение мнението на Сампсън и Лауб, че привързаността към другите може да води до въздържание от участие в насилие, нашето разбиране е, че силният самоконтрол сам по себе си не може да прогнозира например брачна или професионална привързаност. Но свързването на задръжките, според Сампсън и Лауб, с възможността за изграждането на други (нови) връзки лесно може да бъде направено.Така ако предефинираме Хирши и Готфредсън в тяхното определение за самоконтрола като по-скоро постоянна, отколкото като противопоставяща се на насилието характеристика, бихме могли да развием ясно обяснение както на промяната, така и на постоянството, което се наблюдава в жизнения цикъл и проявите на насилие.

Според Хирши ниският самоконтрол е очевиден в ранното детство чрез специфични персонални характеристики като невъзможност за отлагане на удоволствието, ниска толерантност към фрустрацията и тенденция за участие в сериозни прояви на рисково поведение. Самоконтролът се развива посредством емоционално инвестиране на родителите в детето, мониторинг на неговото поведение, разпознаване на отклонението, там, където то се проявява и съответно санкциониране. Родителското емоционално инвестиране е необходимо за активиране на родителския контрол. Макар цитираните автори да считат, че децата или развиват самоконтрол до края на ранното детство, или изобщо не успяват да изградят такъв въобще, считаме че самоконтролът не е всичко или нищо в характеристиките на личността, а по-скоро трябва да се разглежда в процес на развитие. Нещо повече, макар да се привеждат аргументи, че характеристиките на персонално ниво са стабилни за предсказване на криминално поведение, може да се спори относно това, дали самоконтролът винаги предсказва такова поведение. Например множество изследвания подкрепят твърдението за каузална връзка между самоконтрола, насилието и престъпността, като ниският самоконтрол предполага участие в насилствени престъпления. В същото време някои индивиди с по-високи от средните равнища на самоконтрол може да бъдат не само по-чувствителни към ефектите на принуда и насилие, но и да участват в такива прояви.

1.3. Теория за възрастово-градирания жизнен цикъл, социализацията и насилието

Теорията на Сампсън и Лауб за каузалната връзка между ранното отклонение и по-късното девиантно поведение не е просто продукт на индивидуалните характеристики; Социалните събития могат да променят към въздържание от насилие някои индивиди, докато други да продължат да участват в насилствени престъпления. В теорията могат да бъдат откроени три основни компоненти:

Първо, микро структурен контекст на първоначалните наклонности, опосредстван от неформалния семеен и училищен контрол.Той може да обясни отклонението в ранните стадии на жизнения цикъл: детството и юношеството.

Второ, непрекъснатост в антисоциалното поведение от детството към юношеството в различни социални области.

Трето, неформални социални връзки по време на зрелостта, чийто характер обяснява промените по отношение на участие в различните прояви на насилие, независимо от първоначалните наклонности.

Най-съществен според нас е изводът на Сампсън и Лауб, че социалните контакти на възрастните увеличават техния социален капитал, като водят до въздържание от прояви на болшинството типове девиантно поведение.

Комбинирането на теорията за привързаността с общата теория за престъпността и жизнения цикъл посредством свързване идеите за родителското емоционално инвестиране с привързаност и социални връзки, може да усили прогнозиращите възможности на всяка от тези теории. Развитието на самоконтрол може да бъде обяснено без опити за примиряване на противоположните твърдения на различните концепции. Освен това прогнозата на Болби, че ранната връзка отстранява опасността от девиантно поведение и насилие, намира потвърждение в изводите на Сампсън и Лауб, че по-късните връзки (професионални и към партньора) обясняват въздържанието. Свързването на тези подходи посредством теорията на Болби за привързаността може по-добре да обясни престъпността и въздържанието в рамките на жизнения цикъл.

Какви хипотези могат да бъдат формулирани за връзката между социализация, привързаност, самоконтрол, жизнен цикъл и насилие?

Хипотеза 1: В светлината на процесите на социализация, жизнения цикъл и проявите на насилие може да отбележим, че отсъствието на бащата в ранна възраст е свързано с изграждане на несигурна връзка за детето. Задълбочени изследвания показват, че отсъствието на баща в първите години на детето увеличава вероятността от по-късни отклонения в неговото поведение (Bowlby 1947; Gabel 1992). Така изграждането на стабилна връзка или емоционалното инвестиране развива способността за емпатия и е свързано директно с развитие на самоконтрол в по-късна възраст. Обратно, нестабилната връзка между родители и деца води до особености на самоконтрола и емпатията, водещи до насилническо поведение в периодите на юношеството и зрелостта.

Хипотеза 2: Нестабилната връзка между родители и деца резултира в неадекватно внимание към детето, а контролът на родителите влияе директно върху изграждането на самоконтрол. Те възнаграждават своите деца за добро поведение, но понякога ги наказват безпричинно и строго или упражняват свръхпротекция и контрол. Тази липса на родителско внимание, изразена посредством индикатор като отхвърляне на детето от страна на родителя, измерва това поведение на майката и на бащата, което предизвиква ответна реакция на страх и обида у детето.

Хипотеза 3: Незаинтересоваността и строгата дисциплина от страна на родителите снижават детския самоконтрол. Твърдостта, грубостта или нередовния контрол от страна на родителите увеличават девиациите, в т.ч. тези свързани с насилие.

Хипотеза 4: Привързаността към други хора или ангажименти е обратно пропорционално свързана с насилие и позитивно свързана със самоконтрола. Изследването на Sampson and Laub показва, как устойчиви ангажименти в жизнения цикъл и по-специално - брака и работата, водят до намаление участието в девиантни прояви и насилие. В тази връзка се очаква индикаторите на семейния произход да влияят върху самоконтрола и оттам по веригата се получава: липса на родител-несигурна привързаност-ниски равнища на емпатия и самоконтрол прояви на насилие. По същия начин вероятността от употреба на твърда дисциплина от страна на родителите, ни връща обратно към същите независими променливи, заедно с дезинтересирано отношение и липса на контрол. Както липсата на родителско внимание, така и твърдата дисциплина от страна на родителите е по-вероятно да снижават самоконтрола и да водят до по-ниски равнища на емпатия и привързаност.

Бъдещо изследване трябва да продължи да изследва ролята на емпатията в процеса на привързаност и изграждането на задръжки. Необходимо е в рамките на жизнения цикъл да се провеждат социологически изследвания върху качеството на интимните взаимоотношения между партньорите и удовлетвореност от тях и от работата, с оглед на по-добро разбиране, как те могат да изградят привързаност и самоконтрол в по-зряла възраст. Това може да бъде ключът за по-ясно разбиране как ранният опит от емпатията води по-късно до сигурна връзка и задръжки. Замъгляващи този процес са някои изводи на Сампсън и Лауб, които показват, че привързаността към семейството не е статистически значима със задръжките сред мъже насилници, злоупотребяващи със субстанции. Те отбелязват, че тези мъже не се въздържат от насилие частично като резултат от историята им на зависими. Т.е.насилниците, които са зависими, упражняват физическо насилие върху партньорите си. Това показва, че при изследване на насилническо поведение, за разбиране на емпатията и привързаността между партньорите е необходимо да се включат и индикатори за злоупотреба със субстанции. Такъв анализ може да открие, че има нещо по отношение на зависимите, което изключва възможността за правилно възприемане на емпатията и оттам - за изграждане на задръжки по отношение на прояви на насилие.

В тази връзка James Messerschmidt (1993) структурира теория на действието, която може да бъде полезна в обясняване на връзката между насилието срещу жени, зависимостта от субстанции при мъжете и неспособността на последните да възприемат емпатията. Той предполага, че придържането към идеологията на хегемоничната мъжественост е, което влияе върху отношението на мъжете към жените и мъжката способност за адекватно родителство. Този ефект се състои в подтискане влиянието на иначе произвеждащите задръжки партньорски взаимоотношения. Поради това според нас бъдещи изследвания трябва да включват индикатори на хегемоничната мъжественост и емпатичното разбиране, освен онези, които характеризират ранния-семеен-произход, както и индикатори за качеството на семейните взаимоотношения в обясняване насилието на възрастните във връзка с промени в жизнения цикъл. Свързването на първичното семейство и индикаторите на семейството на индивида с идеологията на хегемоничната  мъжественост, употребата на субстанции и емпатичното разбиране според нас би увеличило възможностите на този модел. Включването на първичното семейство, от което произхожда индивида, помага да разберем поведението на възрастните посредством ефектите му върху самоконтрола в ранна възраст. Поддържаме схващането за последователност във влиянието на родителското поведение върху емпатията и самоконтрола на детето. Например: отсъстващият баща е причина за лош родителски контрол, което от своя страна влияе върху стила и дисциплината на бащата и майката. Нещо повече: всички варианти на родителско поведение имат директни ефекти върху самоконтрола. По този начин болшинството от ранните семейни индикатори влияят върху насилническото поведение посредством ефектите им върху самоконтрола. Очевидно, ако привързаността към родителското семейство има ефект върху насилието и самоконтрола, по-късните индикатори на възпроизводство на семейството също може да имат подобно влияние. Доказателства в тази връзка ни дава съвременна работа на Farrington and West (1995), където се установяват задръжки по отношение на бащинството в контекста на семейните взаимоотношения. Направен е изводът, че бащинството намалява вероятността от последващо осъждане. Така младото семейство може да играе толкова по-голяма роля в развитието на задръжки, колкото процесите на ранното семейство играят в развитието на самоконтрол и отклонение. Макар Gottfredson and Hirschi да са прецизни в извода относно това как родителското управление влияе върху самоконтрола, свързването на тяхната работа с теорията на Bowlby за привързаността и теорията на Сампсън и Лауб за повъзрастово градирания жизнен цикъл подобрява техния модел.

Ранната привързаност между детето и родителите и по-късната привързаност в отношенията с другите трябва да бъдат внимателно операционализирани посредством измерване на родителското поведение, включително родителската отговорност към децата и своевременността на тези реакции в съответствие с потребностите на детето.

Децата, израснали в риск, са застрашени от патологично развитие. Да се научат да имат доверие е първа задача. Защото доверието ражда основите за по-нататъшното развитие и формира базата за самочувствие и самооценка. Доверието на детето се изгражда върху устойчивостта и постоянната грижа на семейството да отговори на потребностите му от любов и стимулиране. Обгрижването може да се компроментира от обстоятелства, при които общността е заплашена от насилие и членовете на семейството се страхуват за своята сигурност. Родителите не биха могли да дадат на детето съответните грижи, ако цялата им социална енергия е минирана от опитите да се справят с тази несигурност. А децата учат социални умения посредством идентифициране с възрастните. Те не могат да научат например не-агресивни начини на взаимодействие с другите, когато единствените успешни модели, в т.ч. тези в медиите, използват физическа сила за решаване на проблемите. За да контролират своите страхове, децата, живеещи в насилие, могат да подтискат своите чувства , което води до по-нататъшно патологично развитие. Това може да влияе върху способността им да разчитат на другите и да чувстват привързаност. Такива индивиди, които не споделят чувствата на другите е по-малко вероятно да подтиснат собствената си агресия и по-вероятно да станат нечувствителни към бруталността. По този начин някои юноши емоционално биват разрушени, което помага да разберем защо те са така безгрижни, безотговорни по отношение на собствения си живот и този на другите.

 

1.4. Жизнен цикъл, статусова депривация и насилие

Освен ролята на семейството за изграждането на емпатия и задръжки има други социологически фактори, които влияят върху социализацията и са съществени елементи, например в генезиса на насилието и ранната му мотивация.

На първо място - това са реалните възможности и очаквания за социална мобилност, особено сред младите хора. Независимо, че има различия в зависимост от социалния произход, етническия произход и др., нито една социална група не може да се каже, че си дава сметка за възможността от провал. Рационалният модел на факторите, влияещи на различни равнища за достигане на целите набляга върху диференциалната структура на възможностите, включваща достъпа до подходяща среда за усвояване на ценности и опит, свързани с вторичната социализация на социални роли.

На второ място - това е фрустрацията поради невъзможността една значителна част да достигнат желаните цели с легитимни средства; Това води до търсенето на нелегитимни канали и възможности: Субкултурната девиантност в значителна степен[1] се представя като реакция на действителния или очакван неуспех (к.м. - В.З.) и повишаващото се насилие към другия.


 


[1] Зад всички тези фактори стои темата за алиенацията. Като прекъсване на взаимоотношенията на индивида с останалите индивиди или групи и демонстриране отсъствието на социален опит, което например е очевидно при деца, отпаднали от училище в сравнение с онези, които учат. Аномията съществува както в общността, така и на ниво отношения в  семейството, училището и т.н. Алиенацията е по-силна по отношение на вътрешно-личностните взаимоотношения и по-малко забележима в сферата на институционалната мрежа.

 


 

Copyright 1998-2010  OMDA Ltd. Всички права запазени