Цочо Златков: ПРОМЕНИТЕ НА СОЦИАЛНАТА СТРУКТУРА И ДИНАМИЗМА НА МЕЖДУГЕНЕРАЦИОННАТА СОЦИАЛНА МОБИЛНОСТ В БЪЛГАРИЯ 1967 1997  

 

 

ПЪРВА ГЛАВА

 

Теоретико-методологически проблеми на изследването на социалната мобилност

 

 

 

1. Теоретико-методологически основи на настоящото изследване 

Интересуват ни именно тези съществени и специфични социологически характеристики на социума, свойствени на неговите конкретни пространствено-темпорални измерения. Това са преди всичко качествата на социалната структура или пирамида по-образно казано. Тук имам пред вид както вида на самата пирамида, така и конфигурацията и субординацията на социално-груповите агенти, утвърдените социетални връзки и взаимодействия между тези агенти, които предпоставят функционирането и възпроизводството на определени образци на социално неравенство в обществото. Тези неравенства следват и произтичат от взаимосвързаните процеси на изграждане и кристализиране на определен вид социална структура и определени институционализирани образци на реална социална мобилност, които се явяват именно трансмисията за реализация на определени промени в структурата и водещи до формиране на нейния вид. Именно проследяването на взаимодействието между социалната мобилност и промените в социалната структура в динамична перспектива, което моделира определен траен набор от неравенства в обществото, е основната идея на труда. Тези обществени неравенства предопределят и формират цял куп (на принципа на карфиола) други неравенства от по-ниско ниво и са качествени характеристики на обществото и поради това могат добре да служат за негови събирателни характеристики (индикатори).

Основната задача за решаване, която си поставих тук, е как с помощта на развитите аналитични инструменти в арсенала на социологията на социалната стратификация и мобилност чрез мобилността да се измерват качествата на социално-груповата структура, които иначе остават скрити при използването на класическите методи. Необходимо е да знаем как са се променяли определени качества на социалната структура през социалистическия ни период. По този начин смятам, че може да бъде добавено допълнително научно знание за определени закономерности в проявлението и действието на определени социално-групови неравенства през периода на реалния социализъм у нас (по-конкретно за терминологията по-надолу). И чрез съпоставката на тези качества, присъщи на периода на трансформация, ако те се различават, да се търсят по-широки генерализации по отношение на формирането и функционирането на социално-груповия срез на обществото, свойствен на социалистическия период. А след това и през досегашните години на трансформация на системата.

Тази проблематика е доста широка и би могла да бъде "разчепквана" на базата на наличен вече емпиричен материал още дълго време. Въпросът тук е както в изследователските предпочитания, така и в приоритетите и акцентите (по-същностните връзки), които могат да бъдат по-добре уловени и експонирани, тъй като именно в дълбините на тази област стоят много значими социални механизми, известни не само на изследователите. В една или друга степен обаче те са недостъпни за регистриране с методите от арсенала на националните емпирични изследвания (а само чрез тях може да се прави "снимка" на социално-груповата структура в нейната цялост).

След въвеждането на понятието "социална мобилност" от Питирим Сорокин в началото на века (Sorokin 1959), трудно може да си представим социологическа поддисциплина  от областта на социологията на социално-груповите отношения, където да се наблюдава такъв бум от емпирични изследвания, прилагане на пребогат математически аналитичен апарат и международни сравнителни анализи, каквито са изследванията на социалната мобилност. В допълнение трябва да се каже, че няма сериозен и известен изследовател на социално-груповата структура, който задълбочено и отблизо да не се е занимавал със социална мобилност.

Kато съвременна научна дисциплина тази проблематика израства върху почвата на функционалната теория за социалната стратификация. Това до голяма степен обяснява непопулярността на подобни изследвания в нашата емпирична социология почти до края на седемдесетте години на ХХ век (в първата половина на социалистическия ни период тя направо беше отречена по съветски образец).

На основата на представеното до тук, основанията за необходимостта от осъществяване на сегашния труд произтичат от няколко главни научни съображения. На първо място стои необходимостта от изчистване на досегашните изследвания и анализи на социалната мобилност от идеологическата "баластра", т. е. елиминиране на извъннаучните презумпции за крайни съждения и обобщения на резултатите от процесите на мобилност, които в една или друга степен бяха присъщи на доскорошната ни научна традиция. По-нататък смятам, че е необходимо извличане на максимално възможното от наличната емпирична информационна база, за да може да се опишат неравенствените аспекти на социалната структура на тоталитарното обществено устройство у нас. Това от една страна трябва да задълбочи нашите знания за обществото ни тогава, а от друга чрез присъщата на протичащите сега процеси обусловеност от предшестващи състояния, да може да спомогне за разбирането и в някаква степен овладяването на неефективността на нашия преход. Като трето основание трябва да се посочи необходимостта от привеждане анализите на мобилността у нас към международните методологически стандарти и по-голямото използване на чуждестранния методологически и методически опит в нейното изследване. В пряка връзка с гореизложеното се явява и обстоятелството, че количественото определяне и измерване на споменатите параметри на неравенството ще бъде методологически стандартизираната база, която ще направи възможно да се правят сравнителни анализи с резултати от подобни изследвания в чужбина. Така те ще служат и за изходна база за сравнение на бъдещи изследвания на тези явления за следващи моменти от развитието на българското общество, базиращо се вече върху други икономически и политически основи.

Всичко това оформи основната изследователска идея на проекта: чрез анализ на събран вече емпиричен материал, фиксиращ процесите на социална мобилност в пет времеви момента, оформящи един тридесетгодишен период от нашата най-нова история, да се опишат в динамичен аспект параметрите на социалната структура на социума през призмата на присъщото му социално неравенство в условията на тоталитарно обществено устройство от една страна и на обществото ни в процеса на трансформация на системата от друга. Основополагащите въпроси, на които се търсят отговори в труда са следните: какви са едно спрямо друго качествата на тази структура за двете обществени състояния; характеризира ли се всяко от тези състояния с присъща за него система от качества на социалната структура и, ако е така, какви са различията в тези качества; каква е посоката на динамиката на промените на тези качества за всяко едно от тези състояния.

Основната цел на разработката е чрез анализа на процесите на социалната мобилност и измененията на социално-груповата структура у нас за един голям период от време от новата ни история и съвременността с помощта на специализирани методи да се определят и измерят такива неравенствени аспекти на социално-груповата структура като: нейния тип; отвореността (респ. затвореността) на структурата и на нейните елементи; свободата и интензитета на междугруповия обмен като цяло и близостта и дистанциите между елементите на структурата на базата на конкретните междугрупови преливания.

Съвсем накратко моят конкретен теоретичен подход към разбирането и изследването на взаимодействието между социалната мобилност и социално-груповата структура, който е методологическата база на понататъшните анализи в този труд, може накратко да бъде описан чрез следните твърдения:

1/ Промените в социалната структура на обществото от една страна и социалната мобилност от друга, разглеждам като две взаимосвързани и взаимообуславящи се страни на субектното измерение на  процеса на обществени изменения. Не би било научно коректно този процес да се наблюдава и изследва, ограничавайки се до изследването само на една от от тези две страни.

2/. Социалната мобилност е израз, а същевременно и реализатор на определена система на обществена структурализация и на определен вид отношения на социално неравенство. Тя е добър показател за определен вид обществена структурализация, тъй като от една страна социални класи има тогава, когато социалната позиция се предава от поколение на поколение, т.е. задължителна е определена степен на затвореност на групата. От друга страна, движенията между отделните групи индикират както големината на бариерите и дистанциите между групите, така и  процесите на дестабилизация (разпад, рушене) на определена структура;

3/ Структурата не е външна и рамкираща по отношение на мобилността, а точно нейното състояние е свързано с конкретния облик, в който се проявява мобилността (Харча 1987);

4/ Образците и интензитетът на социалната мобилност могат да служат за индикатори на основните за дадена структура социални отношения (Wesolowski 1992);

5/ Социалната класа представлява цялост от такива класови положения, между които вътрешно и междупоколенческата мобилност е лесна и типична (Weber 1975);

6/ Колкото е по-висока степента на затваряне на шансовете пред  мобилността, толкова повече такава ситуация подпомага формирането на лесно разграничими класи (Gidens 1973);

7/ Елементите на социалната структура могат да бъдат разграничавани един от друг на базата на конкретния вид затвореност, прилагана от групите в обществената практика (Parkin 1974);

8/ Разграничаване и намиране на мобилностните образци, стабилизиращи съществуващата структура от една страна и тези, водещи до нейната дестабилизация (Goldthorpe 1980);

Приемам следните основни хипотези, чиито доказателства трябва да бъдат резултат от аналитичните части на труда:

а) Високото ниво на социална мобилност през разглеждания период е характерно за годините с най-силни структурни промени, т.е. в начало и в края на този период;

б) По-високи нива на циркулационната мобилност, като отражение на определена свобода на междугрупови движения трябва да се очакват в периодите на либерализация на структурите или в случая за крайния подпериод периода на трансформация на системата или за социалистическия период когато са се наблюдавали периоди на затоплане в случая 1967-1977;

б) С напредването на развития социализъм у нас се засилват процесите на затваряне на основните елементи на структурата;

в) Поради постепенното блокиране на каналите на мобилността през този период нивото и интензитетът на мобилността като тенденция намаляват;

г) В голяма степен като следствие на съдържащото се в първите три хипотези е обстоятелството за засилващото се самовъзпроизводство на социалните групи, особено на тези, които стоят на полюсите на социалната йерархия;

е) С краха на социализма още от предшестващата този момент перестройка и по-нататък с трансформацията на системата трябва да се очаква засилване на мобилността, намаляване на блокадите и бариерите пред мобилността;

ж) близостта и преливанията между групите независимо от обществено-политическите условия се определят най-вече от съседството им на скалата по характер и съдържание на труда;

з) основните прагове между групите са: между групите на умствения труд от една страна и тези на физическия - от друга; между групата на селяните и всички останали и между групата на специалистите и всички останали гпупи.

В този анализ се ограничавам с междугенерационната социална мобилност. Това е продиктувано главно от следните три съображения. Първото е свързано с това, че от съществуващата емпирична информация от различните национални изследвания, информацията за междугенерационната мобилност е по-пълна, в по-голяма степен методологически издържана и, което е особено важно в случая, може да бъде сравнявана. Второто обстоятелство е свързано с онтологията на явлението - наследяването или промяната на социалния статус с всичките съпътстващи механизми за това, са социални явления, в които в по-голяма степен рефлектират и се акумулира действието на цяла съвкупност от характерни за дадена обществена система същностни за нейното функциониране политически, икономически и културни механизми. По този начин процесите на мобилност са по-добър индикатор за "водещите" механизми на социалното неравенство в обществото. Освен това в литературата по предмета междупоколенческата мобилност е третирана като показател за равенството на шансовете, които имат лицата за достигане до определени социални позиции в зависимост от социалния им произход[12].

 

2. Използвани изследователски методи и ограничения

 

Основният, най-общ методологически метод, използван в това изследване, е сравнително-историческият метод. В случая ще бъдат сравнявани едни и същи параметри на състоянието и развитието на социално-груповата структура на един социум (българското общество) в пет момента от неговото развитие. Разработката, както беше посочено в Увода, съчетава същински първичен и вторичен анализ на емпирични данни от пет национални представителни за нашата социално-класовата структура изследвания, обхващащи периода 1967 г. 1997 г.

Що се отнася до конкретните методи за анализ, най-напред трябва да се подчертае, че от появата й досега проблематиката на социалната мобилност като социологическа дисциплина е може би най-бурно развиваща се в методологическо и методическо отношение. Поради това Весоловски (социологът от бившия социалистически лагер с най-богат "стаж" в изследванията на социалната структура) основателно обобщава, че без съмнение с обхвата от методологически и статистически знания социолозите на социалната мобилност  положително изпъкват сред всички социолози (Mach, Wesolowski 1982:2). Арсеналът тук е пребогат с най-различни методи, модели, индекси и пр., чието развиване и използване често се прави без обвързване с изискванията на определена теория и по такъв начин се превръща в "надпревара в статистическото въоръжаване" (Пак там:23). Ето защо изборът на определени методи за анализ на мобилностните процеси трябва да се основава на определени добре експонирани и експлицирани теоретични предпоставки. Така че моите предпоставки диктуват използването на модели, най-общо казано, отчитащи взаимодействието на социално-груповата структура от една страна и процесите на социална мобилност - от друга. В допълнение - такива, които не само характеризират и измерват процесите на мобилността сами по себе си, но и да могат да покажат нещо и за характера на самата социална структура.

В този труд прилагането на различни статистически и математически техники за анализ на емпиричен материал следва логиката от просто към по-сложно, изхождайки от сравняването на процентни разпределения от таблици със статистически данни или класическите матрици на мобилността, по-нататък се използват по-сложни индекси за сравняване на структури (разпределения) индекса на различията на две разпределения на Харват (1988), модела на равните шансове пред мобилността. Преминава се през добре изпитани в досегашната изследователска практика на мобилността модели на Н. Рогоф (Rogof 1953); С.Ясуда (Yasuda 1964), Р.Будон (Boudon 1973) и се стига до доста сложния и широкообхватен модел на Франтишек Харват (Charvat 1972). Емпиричният анализ приключва с използването на относително нов метод, предложен в края на 80-те години от полските социолози Савински и Домански и много подходящ тук именно за очертаване на определени качествени характеристики на неравенството, произтичащи от вида на социалната структура. Подходящ за целите на анализа бе и логлинейният метод за измерване на връзката между позицията на бащата на респондента и респондента, но това се оказа невъзможно, тъй като приложението му изисква наличие на първичните индивидуални данни такива не беше възможно да бъдат намерени с изключение на последните две изследвания. В труда е използван и графичният метод (компютърни графики) за онагледяване и синтетично представяне на резултатите от изчисленията.

Преди да се стигне до гореспоменатите модели, за описване на самите параметри на междугенерационната мобилност ще се използват отработени и традиционно използвани вече от години мерки за това за определяне на глобалната мобилност, на структурната и циркулационната й части. Изглежда по-целесъобразно представянето на конкретния вид и смисъл на отделните използвани методи да става в частите, където те се прилагат.

Накрая в тази част трябва да се посочат проблемите и ограниченията при подобен род сравнителни анализи. Първият методологически проблем, стоящ пред всички изследвания на мобилността и по-конкретно на междугенерационната мобилност, се състои в това, че доколкото разпределението на респондентите по социални групи отразява една реална социално-групова структура в даден момент, то същото не се отнася до техните бащи. Тяхната структура в не малка степен има условен  характер. Първо, един и същ човек може да присъства  на две места - и като респондент, и като баща на някой от респондентите. Второ, не е малък шансът баща с повече от едно работещо дете да присъства повече от един път в категорията на бащите. Третото обстоятелство е от най-голямо значение тук: за отчитане на междугенерационните премествания най-често се използва социалната позиция на бащата в момента, когато респондентът започва трудовата си кариера, а този момент (при положение, че изследването е представително за цялата структура) е разхвърлян в един около половинвековен период. Бащите в посочения момент в повечето случаи са от средното поколение (40 - 50 г.), така че когато се говори за социално-групова структура на бащите на сегашните респонденти, фактически се имат предвид техните социално-групови характеристики.

Вторият много важен методологически въпрос при изследването на мобилността е свързан с обстоятелството, че резултатите от анализите на социалната мобилност са в силна зависимост от това по какъв начин делим цялата социално-групова структура или с други думи от типа на класификациите на социалните групи. Не е пресилено тук твърдението, че в зависимост от това каква класификация използваме, в голяма степен зависи нивото на мобилността, която получаваме - ако в прилаганата  схема границите между групите не съвпадат с реалните, ще получим по-високо или по-ниско ниво на мобилността в зависимост от големината и броя на групите ни. Това особено важи при използването на по-конкретни и раздробени класификатори на групите. При пределно малки и съответно при голям брой категории ще получаваме пределно висока стойност на мобилността, но тя ще е неестествена, тъй като голямата част от вътрешногруповите движения ще  се проявят като междугрупови циркулации. Така че при изследванията на социалната мобилност (това важи и за социално-психическите кристализации и специфики на групите) ние в много по-голяма степен отколкото при изследване на класическите измерения на стратификацията (доход, власт, образование, престиж) се нуждаем от схеми не на квази-групи, а на реални социални групи (този базисен въпрос си остава в голяма степен открит и е постоянна изследователска задача пред социолозите).

Третата също много съществена и постоянно проявяваща се трудност в изследванията на социалната мобилност е свързана с възможността да се правят сравнения между данни от различни изследвания с използваните в тях типологии на социалната структура. Това е присъщо почти на всички  диахронни съпоставки, използващи вторичен анализ. Идеални за нашата цел биха били резултатите от едно и също по методология и методика (а и по тематика) изследване на социалната структура, повтаряно периодично, но за сега в нашата емпирична социология такова условие не е налице и трябва да се задоволим с това, което вече е някаква даденост за нас. Най-ранното, както бе показано по-горе, е статистическо изследване - от 1967 година. Основният проблем при него е , че от макросоциалната група на служещите не е отделена групата на интелигенцията, която в следващите изследвания присъства като самостоятелна група. Тук също като даденост, която не можеше да бъде променяна, присъства като категория на редпондентите групата на кооперираните занаятчии, която в другите моменти липсва, но тя е доста близка по смисъл с присъстващата за изследваните лица категория на частниците. Най-големи възможности за сравняване помежду им дават данните от последните две от 1990 и от 1997 години. В тях социално-груповата структура е доста детайлизирана на мезониво на социално-професионалните групи, тъй като са използвани добре работещи международни класификации на професиите. По този начин агрегациите посредством тях до макрониво са най-точни и носят най-малко рискове за недостоверност (Slomczynski 1978; Златков 1998), ето защо кодираните  в различни изследвания на ниско ниво групи могат да бъдат реагрегирани до максимално сближени макросоциални групи с цел максимална сравнимост класификациите. За да се стигне до едни и същи макросоциални групи след категориите, използвани в изследването от 1967 година, за данните от 1977 година, трябваше да бъдат агрегирани селяните-кооператори и селскостопанските работници в една група на селяните. Категорията "кооперирани занаятчии", която реално за 1967 г. включва и частниците, стана категория "частници".

И така се получиха следните пет макросоциални групи на структурата: интелигенция (или специалисти двата термина ще използвам като равнозначни), служещи, работници, селяни и частници. Групата на специалистите обхваща хората на висококвалифицирания умствен труд, изискващ от тях като правило притежаване на висше образование (в нашия случай тя обхваща категориите на творческия умствен труд и управленчески функции от по-високо ниво категории 1 и 2 от националната класификация на професиите, приета от нашата централна статистика през 1996 г. по подробно за класификациите вж. Тилкиджиев 1987: 37-38; Тилкиджиев 1989: 214-216; Кусев 1997 (по същество това е превод на международната класификация на занятията ISCO-1988). Следват служещите това са представители на средноквалифицирания рутинен, обслужващ по своя характер труд, изискващ средно специално или средно общо образование категории 3, 4 и 5 от посочената класификация. По-нататък са работниците представители на квалифициран и неквалифициран физически труд в промишлеността и транспорта категории 7, 8 и 9 от класификацията. Категорията селяни не се отнася до категорията хора, населяващи определен основен тип населено място, а обхваща представителите на физическия труд в селското стопанство (вкл. лов и риболов) категория 6 от класификацията, в конкретните таблици ще се посочва кога става въпрос за частни или кооперирани селяни. Последната група частници присъства от една страна заради наличието й като категория, свързана със социалния произход (най-често това е категорията на частните селяни), а от там като необходимост от матрици на мобилността (с еднакви и равен по брой категории както за респондентите, така и за техните бащи). От друга страна, от 1990 г. насам тази група нараства и става все по-съществена социална категория и нейното изпускане от предишните периоди би направило последващите сравнения невъзможни. Естествено моето желание бе да се слезе до по-висока степен на конкретност мезогрупи, но това не бе възможно най-вече поради използваните категоризации от първите две изследвания (определени анализи на ниво такива групи девет на брой са  направени за 1990 г. виж Златков 1994). Сумирайки, не бе възможен сравнителен анализ, ако не се използваше макронивото на социално-груповата структура.

Трябва да се отбележи тук и това е много интересно, че всичките моменти на наблюдение носят съществен исторически заряд:

Първият момент на наблюдение е за 1967 г. Това е прагът на насищането на предприятията с работна сила, т.е. това е моментът на рязък спад на структурните промени от тук нататък.

Вторият времеви момент е от 1977 г. Периодът 1967 1977 се характеризира преди всичко с рязък спад на структурните промени на обществото. Според разчетите на Франтишек Харват през 70-те години структурните промени в България намаляват два пъти в сравнение с 60-те години (цит. по Петков Кр. 1986).

Снимката от 1986 г. има особено значение. Средата на 80-те години са пикът на реалния социализъм. Тази снимка е акумулирала и отразява всички най-характерни за късния социализъм политически, икономически и социо-културни влияния на комунистическия тоталитаризъм върху социалната структура на нашето социалистическо общество. Този момент се смята за началото на краха на реалния социализъм. Периодът 1977 1986 е период на икономическа стагнация и регрес. За разлика от Полша и Унгария например у нас през този период  не се правеха опити за реални реформи, а по-скоро това бяха в един или друг вид имитации на реформи. Пак за разлика от тези страни у нас в този период нямаше никакви наченки, нишки на гражданска инициатива и по-общо казано на гражданско общество, а обратното нашето общество тогава се характеризираше с политическа апатия и приспаност. Поради всичко това характеристиките на обществото ни тогава може да се използват за еталон на антигражданско общество с антипазарна икономика и по него да се отчитат промените в посока към антипода на същото.

Четвъртият времеви момент 1990 г. също е много съществен исторически, даже може да се нарече етапен. Теренното изследване (май същата година) пряко предшестваше първите посткомунистически свободни избори[13] Периодът тук 19861990 акумулира както процесите на перестройката у нас, ноемврийските събития историческия  пленум на БКП, на който беше свален Тодор Живков (тук не ни занимава въпросът дали това бе вътрешнопартиен преврат, революционен акт или нещо друго), преговорите и споразуменията от Кръглата маса и подготовката и предизборната борба за първите посткомунистически свободни избори изборите  за Велико Народно събрание.

Петата времева точка е също силно исторически индуцирана. Данните тук са от юли 1997 г., малко след последните парламентарни избори. Моментът на набиране на първичната информация беше предшестван от бурни политически събития и процеси на събуждане, кристализиране на гражданското общество. Моментът като цяло е характерен с изблик на силна обществена енергия и с големи позитивни очаквания към близкото бъдеще (в случая не се интересувам от мнения и нагласи, а само от обективните характеристики на социума, операционализирано до определени обективни социално-групови характеристики на изследваните лица). Последният подпериод 1990-1997 е времето на коренно преобразуване на нашето общество от един вид в друг промяна на политическата надстройка и силни политически борби и противопоставяне, промяна в законодателното устройство пак с изоставане, процеси на бавна нечиста приватизация, формиране на нови държавни институции и структури на гражданското общество и т.н. или трансформация на системата най-общо. Този път за България се оказа доста лъкатушещ с големи спадове и забавяния, което като цяло ни направи изоставащи сред общия брой европейски бивши социалистически страни и ни постави, образно казано, в една група заедно със страни от бившия Съветски съюз, а не с централноевропейските страни като Полша, Чехия и Унгария. Но така или иначе от перспективата на времето по някакво стечение на обстоятелствата на съдбата всичките тези времеви точки се оказаха важни, даже етапни или преломни[14].


 

3. Мястото на проблематиката на социалната мобилност в социологията на социално-класовите отношения

 

В тази част бихме искали да направим опит да очертаем мястото  на изследванията на социалната мобилност в  полето на социологията на социално-класовите отношения[15] .

Изглежда най-напред трябва да тръгнем от мястото на социологията на социално-класовата структура в системата на социологическото знание. Както пише Кръстьо Димитров тя не е еднопорядкова с останалите социологическите теории от средно равнище, защото има по-основно и по-общо значение и функции в системата на социологическото познание (Димитров 1988:71).  "По същество социологията на социално-класовата структура е специфичен  "срез" на общата социология, който осъществява връзката между нея и отрасловите социологически теории от средно равнище, осигурява единството на социологическото познание на обществото" (Димитров 1988:79, подч. мое,- Ц.З.). От своя страна "социалната мобилност разкрива съществени взаимовръзки между динамиката на социално-класовата структура и измененията, настъпващи в характера и условията на труда в отделните сфери, отрасли и подотрасли на производство, в разместването и развитието на производителните сили, в свързаните с тях промени в цялата  социологическа структура на отделните типове селища и райони" (Димитров 1988:70). А отчитайки, че главното в социологията на социално-класовата структура са закономерностите на функционирането, развитието и възпроизводството на класите, социалните групи и слоеве, взаимодействието на техните интереси и поведение със социалното им положение - от една страна и приемайки следното деление на тази социологическа дисциплина на четири нива от друга: 1/ метатеоретично; 2/ общотеоретично; 3/ частно или среднотеоретично и 4/ емпирично (виж Димитров 1988:76-77), може да се рискува с тезата, че мястото на проблематиката на социалната мобилност в тази стълбица тръгва от емпиричното ниво и стига общотеоретичното ниво, а не е еднопорядкова на другите частни социологически теории за отделните класи или страти и т.н., които основно формират среднотеоретичното равнище на социологията на социално-класовата структура. Именно това имат предвид най-вероятно и Мах и Весоловски, казвайки, че анализите на мобилността трябва логично да водят към осмислянето на по-общите проблеми на теорията на социалната структура (Mach ,Wesolowski 1982:29, подч. мое, Ц.З.) и по-нататък поставят следното изискване: "социологическата теория на социалната мобилност трябва да бъде част от социологическата теория на социалната структура и на цялото общество (пак там, с.30).

От друга страна обаче, реалната картина на развитието на тази проблематика е доста различна. След Втората световна война силното развитие и голямото присъствие на тази проблематика в съвременната социология я превръща в главна област на социологическите търсения (Goldthorpe 1980:1). Това води до "абстрактния емпиризъм (Mills 1965), който най-кратко може да се определи като занимание предимно с емпиричните проявления на мобилността, търсене и използване на все нови и нови изследователски техники за анализ на тези емпирични данни, без да се обвързва с по-общи и задълбочени теоретични основи и без те да водят до по-широки теоретични обобщения. В този смисъл отделните изследователски подходи (за тях ще стане дума по-късно) към изследване на мобилността, взети поединично, стесняват оригиналната проблематика на мобилността. В тях изследователите твърде много се занимават с технически и специфично статистически проблеми на изследването на мобилността. Напълно приемам обобщението, направено от Мах и Весоловски, че тези изследователи сами се обричат на атеоретичност и затваряне в средното ниво на познанието на действителността (Mach, Wesolowski 1982:41, подч. мое, - Ц.З.). Именно поради всичко това се присъединявам към тези опити, започнали от 80-те години, за теоретично осмисляне и даване на изследванията на социалната мобилност  на по-глобални теоретико-методологически рамки. В този смисъл   включването на изследването на мобилността в едни по-широки изследователски рамки, направено в българското изследване на социално-класовата структура от 1977 г. и процесът на мобилност се изследва в неговата неразривна връзка с  общия процес на възпроизводство и развитие на социално-класовата структура и социално-класовите отношения и на тази основа се правят изводи за развитието на цялостната обществена система на  социализма" (Петков 1986:353-354). Тук се абстрахирам както от конкретната теоретическа основа, така и от търсените конкретни резултати от изследването. Това обаче доказва, че тази проблематика се схваща като част от общотеоретичното ниво на социологията на социално-класовата структура, без това да е било ясно и докрай експлицирано в тези няколко споменати конкретни разработки. И именно тази задача предстои да се решава.


 

4. Определения на основните понятия

 

Както беше споменато, проблематиката на социалната мобилност е занимавала мислителите и социолозите далеч преди да бъде назована по начина, влязъл и утвърдил се в съвременната социологическа наука. Като съвременна система от научни понятия тази проблематика е предложена от Питирим Сорокин. В класическия си труд "Социална мобилност" Сорокин разбира под социална мобилност всяко преместване на индивид, социален обект или ценност между две социални позиции (Sorokin 1959). Тази формулировка е прекалено широка и трудно може да се приеме сега за дефиниция, предвид непрецизното определяне на основните термини като "социален обект", "ценност", "преместване" и "социална позиция".  Именно тук изглежда се корени причината да се влага  различен смисъл в това понятие и в раздвояването му на тесен и широк смисъл (паралелно с понятието социална структура). В широкия смисъл (явно повлияно от двузначното - тясно и широко - използване на термина социално в българския език) под социална мобилност се разбира всякаква промяна по основните характеристики на социалната позиция, включително движенията по отделните атрибутивни признаци на социалното положение на индивида - образованието, квалификацията, професията, миграцията и др. Това означава, че тук се включват всякакви движения в социалното пространство, свързани с индивида, които по-често са хоризонтални, а не вертикални.

В тесния смисъл на понятието, конкретизиран от определението, дадено от Липсет и Бендикс, социалната мобилност означава процеса, чрез който индивидите се движат от една към друга позиция в обществото - позиции, които според общо съгласие притежават определени йерархични ценности (Lipset, Bendix 1964). Придържам се към това по-тясно разбиране за социалната мобилност и смятам, че то по-точно отразява сложилата се традиция в това изследователско поле и повече съответства на изследването на механизмите на социалното неравенство. Естествено това не означава изхвърляне от полето на изследователския интерес на разглеждането на споменатите атрибути на социалната позиция, но  движенията по тях оформят други частни видове мобилности, като образователна, квалификационна, трудова, селищна  и т.н., които съответно трябва да отчитат промените  в отделните сфери на активност и присъствие на индивида в обществото. Тези движения са компоненти, корелати или съфактори на по-комплексното социално явление, каквото е социалната мобилност. Промените в тези атрибутивни признаци може да водят до смяна на социалния статус на индивида, тогава това се превръща във фактор на социално-груповата мобилност (например придобитата по-висока степен на образование), но това не е задължително; няма никакъв автоматизъм (особено това личи в такива преходни общества, каквото е нашето сега) във връзката между едните и другите промени. По-яркият пример тук за трудова мобилност е когато един работник сменя няколко предприятия или една продавачка няколко магазина. Това не води до промяна на техния социален статус, а и сега овладяването на по-висока квалификация от един безработен въобще не означава намиране на по-добра работа или въобще на работа.

Под социална мобилност или под социални премествания тук ще разбираме процеса на смяна на социално-груповата принадлежност на индивидите, като тези групи са определени и обособени в социалната структура на базата на група критерии, имащи социалноважно значение. Този процес в една или друга форма преминава (или се реализира) винаги през определени социални институции. Често тези критерии подреждат групите йерархично. Ето защо за нас социалната мобилност е промяна на социалния статус  на индивида и свързаната с това промяна на условията и начина му на живот.

Както и да дефинираме социалната мобилност, определящи за нейния смисъл и значение са следните две основни неща: първо, очертаването на основните понятия тук социален статус (или позиция) и социален произход  и второ, по какъв начин  емпирично ще се определят дефинираните вече по някакъв начин социални позиции на респондента и съответно на неговите родители. Тези две обстоятелства са еднакво важни и взаимообусловени. Дори и да имаме теоретично и методологически добре обосновани категории на структурата, ако методиката за тяхното емпирично определяне не е добра и адекватна на това, което търсим или vice versa - добра методика, лошо експлициране на категориите то и в двата случая резултатът е един и същ лош, и в двата случая ще е налице неадекватност между теоретичния шаблон и неговата операционализация, което неминуемо води до недостоверни резултати.

Експлицирането на понятието социална позиция винаги е обвързано с определено разбиране за социално разслояване. Подходите от началото на неговото използване в социологията досега са много и доста разнообразни. Независимо от това обаче, тук смятаме за необходимо  да бъде скициран пътят на неговото развитие. Началото на използването му започва от Макс Вебер. Той обособява два типа социални деления. Първото  нарича класово, то има икономическа основа - равните шансове на пазара (общи типични фактори на житейските шансове, определени от притежаването на блага и доходи в условията на пазара на стоки или труд Weber 1975:416) определят еднаквото класово положение. Класата не е общност. Второто деление е йерархичната съсловна диференциация. Съсловието за него е общност, характеризираща се с: 1/ общ стил на живот (определени образци на потребление и прекарване на времето); 2/ общ и ограничен кръг социални контакти 3/ съзнание за общност, а не подражание на чужд стил на живот и 4/ ограничаване на кръга за избор на брачен партньор до собствения съсловен кръг, стигащо до пълна ендогамия (Weber 1975:421). На определен комплекс от тези характеристики съответства обща позитивна или негативна оценка на обществена почит (престиж). Йерархията на този престиж определя йерархията на съсловията.

По-късно съсловното положение ще бъде наречено социална позиция (статус), а със слой (страта) се означава група от хора, имащи еднакви или близки социални позиции (Wjatr 1973:257). След това Вебер доразвива тази идея, като със социална стратификация (разслояване) се назовава делението (напластяването) в статусната йерархия: по отношение на социалната позиция едни групи заемат по-високи, а други по-ниски места  (Wjatr 1973:257).Толкът Парсънс по-късно доразвива тази идея. Кингсли Дейвис и Уилбърт Мур заимстват основните моменти от социологическата концепция на Парсънс (Генов 1981:184) и по този начин влизат трайно във функционалната теория на стратификацията. Те разглеждат йерархичното подреждане на самите позиции, а не на  хората (Davies, Moor 1975). За тях стратификацията е вечна и повсеместна. Тя е необходима поради това, че различните позиции изискват различни способности и вложения (време и труд, специално отделени за подготовката за заемане на съответната позиция) и следователно, за да има равновесие между вложенията /за/ и възнагражденията /от/ позицията колкото са по-високи първите, съответно по-високи са вторите. Критериите за това дали една позиция е по-висока  от една страна са: незаменяемостта - вертикална -от по-долу стоящите позиции не могат да заменят по-високо стоящите (например медицинска сестра не може да замени доктора, докато обратното е възможно) и зависимостта по отношение на взимането на решения по-високите нива решават какво трябва да изпълняват по-ниските[16].

Вече е общоприето, че социалната позиция се отнася към слоевата принадлежност, но точно по отношение на разбирането за слой продължават да съществуват различни разбирания. Полският социолог Влоджимиеж Весоловски разграничава най-общо три разбирания за слой, функциониращи в съвременната социология на стратификацията[17]. Най-пълното или най-силното (третото) разбиране за слой авторът отнася към подход, който би обхванал разграничената обобщена социална роля на дадена социално-професионална категория, като група от сродни професии, осъзната общност от интереси, определен тип на обществено-политически нагласи и евентуално наличие на организации, помагащи на професионалната, обществената и политическа реализация на групата. Според него такова разбиране за слой би било най-обосновано (Wesolowski 1975:85).

Под социално разслояване или стратификация ще разбирам процеса на и резултата от взаимодействието на основните три нива  на характера на труда, обусловени от главните нива на общественото разделение на труда, от характеристиките  на производителните сили  и от базисните производствени отношения от една страна и надстроечните социални признаци - от друга. Резултатът от това постоянно динамично взаимодействие е реалният спектър от социални позиции в обществото (по-подробно за това разбиране виж Златков :1988)[18].

Естествено след тази доста абстрактна дефиниция следващата крачка към конкретизацията е дефинирането на понятието социална позиция или принадлежност. В този анализ под социален статус ще разбирам социо-професионалната принадлежност на индивида, която отразява свързаността на хората с определена макросоциална функция в общественото производство и възпроизводствения процес, с определен тип характер и съдържание на труда, с определени условия на приложение и реализация на този труд и като следствие на всичко това се явяват основните материални и духовни различия между хората, изразяващи се в специфичните им условия и начини на живот. Това е валидно за макро и мезонивата на социално-професионалната структура на обществото.

Социалният произход от своя страна по същество е тъждествен със социално-груповия произход на лицето и  определя социално-груповата среда, в която лицето се е родило, социализирало  и формирало като личност[19]. Основно място и роля в нея има значението на социалното положение на семейството за произхода на лицето. То от своя страна е детерминирано главно от социално-груповата принадлежност на родителите на лицето и поради това тя се използва като емпиричен индикатор на социалния произход. Социално-груповата среда винаги отразява определени икономически и материални възможности и условия на живот, характеризира се със специфични за нея културни, морални и идеологически традиции и норми, образци на поведение и начин на живот. Всичко това до голяма степен е първично, външно по отношение на индивида и поради това социалният произход се явява и използва като един от важните синтетични обяснителни факторни признаци[20]. Съпоставката на сегашното положение на индивида с неговия социален произход по същество е основата на измерването на междугенерационната мобилност, като тук еднакво важни са както съвпадението, така и несъвпадението на едното с другото.

Точно тук стои един базов методологически въпрос, присъстващ в една или друга степен във всички емпирични изследвания на мобилността. В преобладаващото болшинство от досегашните изследвания доминира индивидуалната перспектива - взима се пред вид социалното положение само на единия родител (най-често на бащата), като му се отрежда ролята на глава на семейството. В редките случаи, когато се взима под внимание социалното положение на майката, това се прави предимно по отношение на дъщерята. Тези трактовки не отчитат два важни реални факта: 1/ не винаги социалното положение на единия родител олицетворява и изчерпва цялостното социално положение на семейството и 2/  не са малко случаите, когато социалното положение на майката (особено в социалистическото общество вж. Спасовска, Златков 1982) определя житейските пътища на децата. Изход от това положение се търси по два начина. Първият се състои от две стъпки: 1/ определяне на икономически активния родител и 2/ ако и двамата са такива (при непълните семейства нещата са по-прости) се взима под внимание родителя с по-висока социална позиция (например по комплексната скала на характера и съдържанието на труда или на материалния статус) поради доказаното й по-голямо значение за житейските пътища на децата. Вторият начин се състои в разглеждането на семейството като цяло, т.е. прави се типологизация на социално еднородните и социално разнородните семейства и то в динамичен аспект. Тази семейна перспектива е по-сложна и изисква съпоставката на повече емпирична информация, но така или иначе тя изглежда  по-социологическа, защото отчита и взаимодействието  между отделните социални позиции и роля на двамата родители.

Така или иначе наложилото се използване само на социалната позиция на бащата освен, че елиминира гореотбелязаните трудности,  си има и конкретна методологическа обосновка: 1/ в много случаи само бащата е притежавал действен социален статус - майката е била домакиня; 2/ даже в случай, че и двамата са работели, поради патриархалните черти на българското общество, позицията на бащата е доминирала (с изключение на споменатите по-горе случаи) и 3/ потвърдена е в много емпирични изследвания по-силната връзка между позицията на бащата и тази на респондента, отколкото между последната и социалната позиция на майката на респондента.

Редом с определянето на социалното положение на семейството на изследваното лице винаги стои въпросът в кой момент от жизнените истории на родителите социалните им позиции имат най-голямо значение за сегашната позиция на детето. В едни изследвания този момент се отчита спрямо момента на изследването - например пет години преди изследването или в самия момент на изследването (в случаите когато родителят е починал или е пенсионер се взима под внимание последната негова активна социална позиция). В други изследвания точката на отчитане е възрастта на родителя или когато  родителят е бил на същата възраст, на каквато сега е респондентът или  позицията на родителя, когато респондентът е бил на четиринадесетгодишна възраст, или когато е започвал първата си работа. Трети предложения търсят основната, най-продължителната, най-високата или окончателната позиция на родителя. Ясно е, че тези определения съдържат съответна относителност и са свързани с много трудности от емпиричен характер. Относително най-обосновано и потвърдено емпирично (вкл. и в българските изследвания) е становището социалният произход да се установява към момента, когато изследваното лице става икономически активно - при първата професионална заетост на лицето. Основен методологически въпрос тук е коя социална позиция на родителите да се използва като база за сравнение. Болшинството автори в тази литература смятат, че за изследователските цели най-голямо значение има позицията на родителите, когато респондентът започва професионалната си кариера. Много емпирични изследвания доказват силната връзка между тези две позиции. Така ще е и в сегашния анализ, като за определяне на междугенерационната мобилност ще ни интересува позицията на бащата[21] в момента на започване на трудовата кариера на респондента [22].

 Да преминем към понятийните определения на основните параметри на мобилността. Социалната мобилност означава движенията между различните социални статуси. Те от своя страна са подредени хоризонтално и вертикално в социалното пространство, ето защо движенията между тях биват или хоризонтални или вертикални. Това е формата на мобилността. Хоризонталната социална мобилност означава, че промяната на социалното положение на индивида не е свързана с промяната на йерархичността на неговата социална позиция. Вертикалната социална мобилност отразява премествания в определена йерархия на социалните позиции. Тя има две направления. Може да бъде възходяща - "социално издигане", когато индивидът преминава от една социална група в друга, членовете на  която се характеризират с по-висок социален статус от този на членовете на групата, от която той е излязъл. Съответно, обратният процес се нарича низходяща социална мобилност - "социална деградация".

По тип социалната мобилност може да бъде вътрешногенерационна и междугенерационна. Когато процесите на социалната мобилност се разглеждат за различни моменти от жизнения цикъл на едно поколение (естествено употребата на тази дума тук е условно) респонденти, то това е изследване на вътрешногенерационната социална мобилност. Тя е най-тясно свързана, даже влиза в рамките на изследването на жизнените истории и трудовите кариери на лицата. За установяване на мобилностните процеси в рамките на изследваното поколение най-често се съпоставя информация за социалното положение на респондентите в  два  момента на трудовата им кариера: 1/ в началото на трудовия път; 2/ в момента на набиране на информацията.

Междугенерационната социална мобилност обхваща сравняването на социалните позиции на две поколения: респонденти - родители на респондентите[23].

Глобалната или обща социална мобилност определя големината или обема на мобилността. По вид тя се дели на структурна и циркулационна. Като последен основен параметър на социалната мобилност трябва да се отбележи нейният интензитет. Той отразява дистанцията на преодоляното движение, когато имаме структура с подредени по определен начин групи. Използва се преди всичко за характеризиране на вертикалната социална мобилност,  където от значение е да се види дали тези движения са между близки (съседни) или между далечни и даже полюсни категории.

Първият компонент на глобалната мобилност структурната мобилност отразява социалните премествания, предизвикани от измененията на цялата социално-групова структура намаляването на едни, респективно увеличаването на обема на други групи, както и  изчезването на определени или  появата на нови групи в тази структура. В обществата, чиито континуитет  на развитие не е бил разпокъсван от социални катаклизми, промяната на социално-професионалния състав на населението отразява измененията в потребността от различни видове  дейности и квалификации, предизвикани най-вече от технологичния напредък. В другите общества - с прекъснатост на еволюционното развитие, каквото е и българското - тези изменения са плод най-вече на политически (в широк смисъл) и идеологически действия, съчетани с неестествени начини за ускоряване на индустриалното развитие.

Освен тези структурни премествания във всяко общество  съществува  по-малък или по-голям обмен на индивиди между определени категории на структурата. Този обмен се базира на това, че някои индивиди не успяват да овладеят атрибутите, необходими за задържането им в определена категория и  биват замествани от лица,  произхождащи от по-ниско стоящи в йерархията  категории, които могат да отговорят на тези изисквания. Тази мобилност e свързана преди всичко с индивидуално-личностните качества и характеристики на хората. Сумата от тези премествания между позициите на социално-професионалната структура, независещи от структурните промени, се нарича циркулационна мобилност. Именно тя се смята за показател на физическата отвореност на социалните групи, тъй като  свидетелствува за наличието или не на политически, правни, икономически, образователни и т.н. бариери пред мобилността. Но така или иначе, няма съвременно общество с пълна застиналост на структурата и макар аналитично да може да се разграничават и оценяват тези две части, то реално те са взаимосвързани и взаимопроникващи се.

 

 

5. Причини и фактори на мобилността

 

Следвайки разбиранията на класиците на проблематиката на социалната мобилност, че не е имало и няма човешко общество без  мобилност, стигаме до обобщението, че причините за нея са иманентни на съществуването и функционирането на обществото. Нещо повече, историческото развитие и цивилизационният напредък показват (и доказват), че е налице процес на увеличение на обхвата и значението на социалната мобилност в човешката история и неслучайно определени автори й приписват особено важна роля в модернизацията на обществото (Porter 1968; Blau 1977; Zagorski 1984). В този смисъл търсенето на причините, които я пораждат, е и в голяма степен отговор на въпроса за нейните функции.

Най-общо тези причини може да се класифицират в три групи. В първата са технико-технологическото развитие на обществото и производствено-икономическите промени в него. Тук най-общо казано, научно-технологическото развитие предизвиква определени изменения в разделението и характера на труда, което предизвиква следните следствия: 1/ промяна в съотношенията между различните групи професии, а от тук и в социално-професионалните категории; 2/ поява на нови професии; 3/отмиране на определени професии и 4/ издигане нивото на съдържанието на труда на едни и същи професии / например машинист на парен локомотив и машинист на електрически локомотив/. Всичко това естествено предизвиква определени индивидуални и даже групови професионални, социално-професионални и социални флуктуации, които преди бяха по-типични в междупоколенчески план, а напоследък се преместват върху вътрешнопоколенчески план.

Друг тип социетални и външни по отношение на отделния индивид са причините, свързани с преструктуриране на социално-класовата структура, породено от политически причини senso stricto (за това ще стане дума по-долу). Тук влизат и определени икономически действия, плод на определени политически и/или идеологически виждания и решения. Така че за периода, за който се отнася нашият емпиричен анализ, това е не само свалянето на един политически и икономически елит и замяната му с друг, но и елиминирането на определени социални групи и класи от обществената сцена от една страна и генерирането на други групи (например кооперираното селячество или номенклатурата) - от друга. Може даже да се рискува с обобщението, че за цялата социалистическа епоха на България този тип причини доминираше над първия[24].

Третата група причини има демографски характер - различията в раждаемостта и смъртността на определени социални слоеве. Например биологическото свръхпроизводство на висшия слой и/или недостатъчно възпроизводство на низш слой е предпоставка за низходяща вертикална мобилност и обратно недостатъчното възпроизводство на висшите слоеве в определени производствено-икономически условия може да предизвиква социални издигания.

Друг тип причини е свързан par exellance с модернизацията на обществото. Например отхвърлянето в законите на светския живот на определени религиозни норми за кастова разделеност е фактор, отприщващ мобилността в някои страни.

Петият тип фактори  са свързани с микронивото на социума социалнопсихологическите механизми. Стремежът за подобряване на своето положение, от там и на оценката за себе си както в собствените очи, така и в очите на другите (което по същество е социалният престиж) е характерен за всички хора в обществата, освободили се от религиозни и идеологически предразсъдъци за строежа на социума и по-конкретно за социалната стълбица. Друг е въпросът, че мотивацията за достигане на успех чрез социалното издигане е силно социо-културно диференцирана. Различни са тези норми за успех в различните общества, а също така и в различните сегменти на една социално-груповата структура. Допълнително тук се намесват и личностно-индивидуалните фактори, които най-често са свързани с индивидуалните способности и амбиция, а така също и от моралния статус на индивида успехът на всяка цена независимо от средствата за постигането му често предполага (а и се показва) не само компромиси със собствената съвест, но и с пренебрегване и нарушаване на общо задължителните  морални, а и правни норми.

Когато се говори за причините на социалните придвижвания в този индивидуален план не би трябвало да се пропускат и тези, които са свързани с определени случайни житейски събития (социалната ентропия е присъща на всяко общество, без да може точно да се определят нейните граници). Често в живота на човека решаващо значение има едно събитие, което може да се определи като шанс, късмет и т.н. и при равни други условия и възможности тези неща са най-видими и могат да дават основание да се каже, че някой е имал късмет в живота, а друг не.

При разглеждането и отчитането на факторите на социалната мобилност трябва да се имат пред вид някои методологически особености. Първата е, че те реално никога не действат поотделно - те винаги са преплетени по някакъв начин и той е различен както за отделните индивиди, така и за различните етапи от живота на един и същ индивид (естествено това важи само в случаите на еднаквост на социеталните условия). Другата много важна особеност е свързана със структурните или макросоциални фактори - както точно отбелязва Кръстьо Петков характерната за тях равнодействаща сила и при този род изследвания необходимо е извеждането им извън скоби, тъй като те не могат да бъдат измерени и описани адекватно на емпирично равнище. Единствено правилното методологическо решение в случая е задълбоченото познаване на глобалните процеси в производството и обществото, търсенето и разкриването (по логически път) на тяхното влияние върху мобилността (Петков 1986:364-365). Друг факт, на който трябва да обърнем внимание тук, е присъстващото в много емпиричните анализи обстоятелство, че с понятието фактори се наричат или институциите /каналите/ на мобилността (за тях ще стане дума по-долу в този параграф), или определителите на социалното положение, а не се търси операционализация на споменатите обществени процеси, генериращи социалната мобилност. Това често обърква причинно-следствените връзки и неминуемо води до необосновани или неверни изводи и обобщения за реалното функциониране и за следствията на социалната мобилност.

Следващият генерален въпрос е въпросът за каналите на мобилността. Под канали на мобилността ще разбирам най-общо социалните институции за селекция и издигане на индивидите в обществото, а по  този начин и за реализация на шансовете за мобилност. На първо място тук стои семейството. Неговата роля в процесите на социална мобилност са били предмет на  многобройни анализи. Семейният капитал в трите му измерения - икономическият, културният и социалният /връзки и контакти/ имат и в съвременните общества значителна роля за разпределението на индивидите между различните социални позиции.

Бракът е другата важна социална институция, която исторически традиционно се е използвала като механизъм за издигане, който често трябва да компенсира липсата у едната страна на определен вид от споменатите семейни капитали и или да преодолява блокирането на такива канали като образованието и професията. Това с по-голяма сила важи за жените, поради факта, че традиционно мъжете имат преобладаващо по-висок статус от жените. Примери за блокиране на тези канали имаме достатъчно за нашето общество от съвсем близкото минало. Именно затова на индивидуално и всекидневно ниво този канал има особено значение. Но така или иначе странно е, че  социологическите изследвания на мобилността не му обръщат достатъчно внимание, докато в литературата и киното тези явления като че ли си имат запазено място и то не е съвсем малко.

Следващият важен и традиционно отчитан в анализите канал е училището или по-общо - образователните институции. Именно те  са трансмисията между човешкия ресурс от една страна и съвкупността от квалификационно-професионални нужди на обществото. Поради това, функционално изискване на съвременното общество е наличието на относително равенство във възможностите за постигане на по-високи образователни равнища и фактът дали това е така може да служи за показател доколко едно конкретно общество е модерно и развито.

Друга институция на селекцията и разпределение по клетките на социално-професионалната структура е професията. Селекцията тук се изразява в три измерения: механизми на подбор за професията; смяна на професията и  придвижване по професионалната стълбица. Тук е мястото и на професионалните организации (професионални съюзи, съсловни организации и т.н.), членството в които често спомага за професионално издигане.

Други допълнителни институции за издигане могат да бъдат  политическите организации, религиозните общности и други, които в определен тип общества са особено важни като социален асансьор.


 

 

6. Функции на социалната мобилност

 

Въпросът за функциите на мобилността е силно свързан, както беше споменато, с факторите, които я генерират. В разбирането за функциите на мобилността се придържаме към концепцията на полският социолог Богдан Мах (1989)[25]. Този  подход не може да бъде причислен към някоя от основните парадигми, той съчетава както неофункционализма,  така и определена версия на теорията за социалното действие. Също така тази концепция пряко кореспондира с различни версии на хуманистично ориентираните системни анализи и това вече не би трябвало да ни учудва. Както пише самият автор, днес в теоретичните трудове границите между ориентациите стават все по-размити, а възникващите концепции все по-често по творчески начин свързват елементи от традиционно даже много далечни един от друг подходи (Mach 1989:68). Този автор разграничава три основни функции на мобилността: структуротворяща, ефективностна и интеграционна.

Към тях може да се добави още една функция  на мобилността, която наричам тук цивилизационна функция на социалната мобилност.

 

4.1. Структуротворяща функция на социалната мобилност

 

Структуротворящата функция на мобилността означава ролята, която тя играе в процесите на формиране и възпроизводство на социални слоеве: социални класи, политически елити /и неелити/, както и на статусни образувания. Процесът на постоянно групиране на социалните положения в класи, елити и статусни формации е именно образа на структуротворящия процес. Степента, в която съществуващият в обществото модел (образец ) на мобилността посредничи в процеса на агрегирането на социалните положения в класи, елити и статусни формации, е именно изпълняването на структуротворящи функции на мобилността. Терминът модел на мобилността означава типичната за даден обществен контекст система за преливания между позициите и свързаната с него като фон типична система от междупозиционните бариери, изключващи или ограничаващи тези преливания.

 

4.2. Ефективностни функции на мобилността

 

Разглеждането на мобилността с оглед на нейните функции за ефективността на определени социални системи има в социологията дълга традиция. Отбелязвано бе, че съществуването на институционализирани нормативно санкционирани възможности за промяна на социалната позиция, създава възможности за коригиране на определена степен неточното разпределение на индивидите в мрежата от социални позиции на социалната структура.

 разбъркване на обществената система. Като част от така разглежданата ефективностна функция на мобилността може да се смята разбирането на Кръстьо Петков за икономическата функция на мобилността постигане на съответствие между характеристиките работната сила и производствено-икономическата структура (Петков 1986:382).

Вижда се, че така разглежданата социална ефективност на мобилността е едно от основните  измерения на общата социална справедливост, разбирана като равенство на шансовете за овладяване на определени позиции. Тук основно място играят понятията меритократичност и демократичност на механизмите на социална селекция. Тези два проблема са силно  свързани с разбирането за функционалната важност и сложност на социалните позиции и съответстващия им начин за тяхното заемане във функционалната теория за социалната стратификация на Кингсли Дейвис и Уилбърт Мур (Davies, Moor

 

4.3. Интегративни функции на мобилността

 

Мобилността се разглежда и като институция, която оказва от своя страна въздействие върху другите институционални системи и по този начин влияе върху цялата система. Богдан Мах определя пет аспекта или измерения на социалната интеграция: а) относително общоприето легитимиране на социалното неравенство, като следствие на институционалното равновесие между аспектите, чрез които  хората се разглеждат като равни от една страна, и аспектите, според които може да съществува приемливо социално неравенство между хората; б) общо легитимиране  (приемане) на обществено-политическата система от страна на голямата част от участниците в нея; в) относително обща и свободна комуникация между функционално свързаните помежду си социални групи и съществуването на тази на общо споделяни значения и ценности; г) стабилно равновесие между факторите, управляващи социалната система и факторите, динамизиращи тази система и д) относително съвпадение на индивидуалните мотивации на участниците в системата и институционалните изисквания, определящи базисната идентичност на системата (Mach 1989: 110).

Разглеждането на смисъла на интегративните функции на мобилността в първото измерение е свързано с концепцията на Толкът Парсънс за общественото приемане на баланса между равенството и неравенството между хората, което се явява като основен интегративен проблем на съвременните общества. Мобилността тук е необходимо техническо условие за реализирането на равенството на социалните шансове. Правото на равни шансове Парсънс разглежда като елемент от сфера на гражданските права, които в съвременните общества трябва да са просто даденост, а не  да бъдат извоювани, нито пък потъпквани (Mach 1989: 111).

В това разбиране интегративните възможности на мобилността се приемат като механизъм, потенциално реализиращ равенството на шансовете за достигане на неравно награждаваните позиции. Равенството на шансовете като потенциална основа на социалната интеграция е един от аспектите на универсализацията на процеса на достигане до социалните позиции и следователно предполага елиминирането от този процес на проявите на груповия партикуларизъм. Като модел равенството на шансовете означава такава ситуация, в която стандартите и критериите на мобилностния процес трябва да са еднакви за всички негови участници, а техният вид да не е производна на доминирането на едни социални групи над други, а да е следствие на междугруповото определяне на преференциите във форма на общо дефиниране на ситуацията. Конкретизация на това разбиране на равенство на шансовете означава такава ситуация, в която дяловете на отделните групи в общото множество от социални позиции, заемани в резултат от процесите на мобилността, са пропорционални на тяхната численост.

 

4.4. Цивилизационна функция на мобилността

 

Традициите на обществената саморефлексия върху градежа на социалната система са силно диференцирани от цивилизационно-културния кръг на тези социални философии. Приемам два полюса на континуума от такива кръгове[26]: средиземноморският, а по-късно и европейският цивилизационно-културен кръг от една страна и древноиндийският от друга. Търсейки отговор на въпроса: какво определи възможността първият цивилизационен кръг да се развие и в крайна сметка да е в основата на съвременната цивилизация, а такива цивилизации за пример като втората посочена не са могли да детерминират развитието на глобалната човешка цивилизация, независимо от определените  високи културни натрупвания, решаващи за мен в крайна сметка са се оказали две неща,  произтичащи от базисния характер на обществото (тук не ни интересуват природните климатични, географски и други детерминанти на цивилизационното развитие), това от една страна е отвореността към чужди културни въздействия и обмен и потенциалът за наличие и акселериране на процесите на социална мобилност в исторически аспект от друга.

За мен един от основните императиви на общественото  и цивилизационно развитие е увеличаването на процесите на социална мобилност. Там, където това не е налице, имаме цивилизационен застой[27]. Социалната мобилност тук се явява като основен мотор на общественото развитие неоспорим факт е, че за отделните етапи на развитие на Европейската цивилизация, като започнем от робовладелски строй, преминем през феодализма, капитализма и стигнем до постмодерното общество, обществото винаги се е движило в посока от слабо ниво на мобилността и значителни бариери пред нея към все по-интензивна и безпрепятствена (свободна) мобилност. Стига се до ситуацията, че за икономическото развитие в настоящето се създават всякакви предпоставки за освобождаване на мобилността, чрез която заложените в едно общество способности и таланти да могат да бъдат пълноценно (и даже изцяло) използвани.

Като се спрем на примерите за социалните и икономически бумове- развитието на холандския капитализъм, Френската революция, независимостта на САЩ и бурното икономическо развитие там, виждаме, че навсякъде са налице процеси на отприщване  на мобилността на масовизиране и интензифициране на предвижването на човешки индивиди между съществуващи или непотискането на появата и развитието на нови социални групи. Последният пример е особено характерен. Не случайно Алексис Де Токвил му  обръща особено внимание за извличане на основното в развитието на американската демокрация и развитието като цяло и изрично подчертава ролята на свободната мобилност за това (Alexis de Tocqueville 1976). За него основните характеристики на демокрацията за разлика от аристокрацията (за споменатия автор това са двата полюса на политическото устройство на обществото) са именно свободното заемане на различни позиции в обществото (без привилегированост в това отношение запазване на по-привилегировани места в обществото за представители на определени съсловия или слоеве ) и липса на остри разграничителни линии между групите. Равенството на възможностите и изравняването на социалните шансове са основен фактор за промяна на обичаите и нагласите в посока към демокрация. Това не изгубило своя смисъл и сега.

Неслучайно при разглеждането на досегашните функции на мобилността проблемът за формирането и функционирането на елитите се явява като червена нишка. При експонирането на цивилизационната функция на мобилността също бих добавил и схващанията на Манхайм за формирането на елитите в либералното общество (Mannheim 1974:124-138). За допълнително очертаване на този контекст използвам и възгледът на Станислав Осовски, че демократичната организация на обществото цели преди всичко ликвидиране на системата, която предизвиква трайна стабилизация на културните и управляващи елити, а обратно - сътворява условия, подпомагащи колкото може по-свободна динамика в селекцията на елитите. Т.е. такива условия, при които участието в активното изграждане на културата, а също и  заемането на ръководни позиции в обществения живот да зависят само от личната активност, способностите и моралните качества на отделните индивиди, при това пътят към такива социални роли би трябвало да бъде отворен по еднакъв начин за всички социални слоеве (Ossowski 1968:333).

Представеното до тук в тази част ни дава основание да формулираме обобщението, че свободата на социалните придвижвания между социалните групи, базирането им на споменатите критерии за селекция и достигането до по-високи социални позиции, липсата на политически, юридически, икономически и други бариери пред мобилността са един от основните критерии за развитост и демократичност на обществото.

 

 

8. Приноси и бели полета в досегашните български изследвания на социалната мобилност

 

Що се отнася до българския опит тук, независимо от закъснението на придобиване на гражданственост на тази проблематика, предизвикано по причини, че теоретичните основи на тази проблематика се коренят в парадигмата за функционалната стратификация на обществото, която беше отричана от действащата комунистическа идеология, тя бавно и трудно, но все пак се утвърди постепенно като неразделна част от изследванията на социалната структура по времето на социализма. През последните две-три десетилетия у нас се натрупа емпиричен материал и анализи на процесите на социална мобилност в българското общество.

Започвайки хронологично, трябва на първо място да се посочи статистическото наблюдение от 1967 г.[28], обобщено от Атанасов и Машиях (Атанасов, Машиях А 1967), където на базата на конкретно статистическо наблюдение върху цялата структура, се прави характеристика на процеса на възпроизводство на макросоциалните групи. Основният въпрос, на който се дава емпиричен отговор е от къде идват, или с други думи какви са социално-груповите корени на представителите на тогавашните социални групи. Основна слабост на това наблюдение е фактът, че разграничението между основните макросоциални групи (работници, селяни и служещи) не почива върху строги социологически критерии и от общата категория  "служещи"  не е отделена групата на интелигенцията (Петков 1986:349).

В епохалното за нашите условия изследване на града и селото от 1968 г., водено от професор Живко Ошавков[29], което по същество бе търсене на емпирична верификация и приложение на концепцията за социологическата структура на обществото, намира място и проблематиката на социалната мобилност на макрониво (Ошавков 1976). Но все пак в последващите анализи на  базата данни тези проблеми са слабо застъпени, освен това поради факта, че началният момент за отчитане на социалната мобилност е точно определена дата - 9.IX.1944 година се е получило смесване на междугенерационните  и вътрешногенерационните аспекти на социална мобилност (вж.Димитров 1976).

Продължавайки хронологически, Минко Минков  в своето изследване на трудовите ресурси в началото на седемдесетте години засяга процесите на социална мобилност през призмата на възпроизводството на основните класи, опирайки се на статистически данни и проследява връзката между миграцията и социално-груповото рекрутиране на основните класи (Минков 1976:352-355).

В първото специализирано изследване на социално-класовата структура на съвременното българско общество, проведено от Института по социология при БАН през 1977 г.[30] специално внимание се отделя на индикаторите за отчитане на процесите на социалната мобилност на макрониво, като се визират както междугенерационните, така и вътрешногенерационните промени на социалното положение на респондентите. Най-характерното тук е, че цялата изследвана съвкупност е разделена на четири групи в зависимост от периода на започване на трудовата кариера, което улеснява експонирането на основните тенденции в мобилността в зависимост от спецификите на различните периоди между 1944 и 1977 г. Ценното в тези анализи е разширяването на периметъра на анализа - разглежда се не само социално-класовата, но и социално-професионалната мобилност. Освен това се отчита и ролята на образователната и квалификационна мобилност за интензитета на социално-груповите промени (Петков 1986:349-389).

В следващото крупно национално изследване на Института по социология: "Градът и селото 1986" [31]  присъстват индикатори за двата типа социална мобилност на ниво социално-професионални групи (13 на брой вж. тома с избрани таблици Социални анализи и обобщения 1988). Тази информация е третирана като част от социално-груповата характеристика на респондентите. Тя обаче не е анализирана достатъчно пълно и не е обособена в анализа като самостоятелен изследователски предмет. 

През 1990 г. пак от Института по социология се реализира уникално в много отношения изследване на социално-груповата диференциация (вж. Димитров, Златков 1994). Пионерското в това изследване за нашите условия беше преди всичко търсенето на връзка между обективните измерения на социалния статус на групите с надстроечните, психологическите характеристики на представителите на тези групи. Освен това в него за пръв път се прилага нов и съобразен със съвременните международни стандарти начин за определяне на социално-груповата принадлежност на лицата[32] В изследователския доклад от него междугенерационната и вътрешногенерационна мобилност както на макро-, така и на мезониво се разглежда главно като механизъм на социалното неравенство (Златков 1994).

Проблематиката на социалната мобилност в българската емпирична социология от седемдесетте и осемдесетте години присъства и на ниво изследване на отделни социални групи и категории. Тук на първо място трябва да се спомене международното сравнително изследване на инженерно-техническата интелигенция и работниците от промишлеността на бившите  социалистически страни[33]. Анализът се концентрира главно върху фиксирането на подобията и различията по социално възпроизводство на  четирите изследвани групи (две за работниците и две за интелигенцията) за шестте участвали в изследването страни (ГДР, НРБ, ПНР,СССР, УНР, ЧССР) през призмата на социалното сближение. За отбелязване тук е фактът, че социалният произход е третиран като фактор както за социалните различия, така и за повишаването на квалификацията, за културната и за политическата активност (вж. Леч, Осипов, Харват 1985). Следващото изследване, в което тази проблематика е широко застъпена, е сравнителното изследване на студенчеството от пет социалистически страни, където от наша страна участва колектив от Института за изследвания за младежта с ръководител  Петър-Емил Митев. Данните за мобилността там се разглеждат през призмата на социалните източници за формиране на групата на студентите, като социалните източници  обхващат както  произхода по характера на труда, така e по образованието на родителите, социално-териториалния произход (град-село, големина на населеното място), мястото на завършване на основното образование (Mitev, Filipov 1982). Също така в рамките на това сътрудничество между пет социалистически страни (НРБ, ГДР, ПНР, СССР и ЧССР) се провежда изследване на младите хора, заети  в подотраслите на промишлеността и свързаните с тях обслужващи сфери. В България информацията е набирана през 1978 г. (Шубкин, Господинов, Гажо 1983). В това изследване специално внимание е посветено на изследването на социалната мобилност на младите хора, както във вътрешнопоколенчески, така и в междупоколенчески аспект. Освен това там се анализира и влиянието на такива социални институции като брака и образователната система върху мобилностните процеси на младите (Шубкин, Господинов, Гажо 1983: 278-341).

През 1985 г. колектив от млади социолози под ръководството на Николай Тилкиджиев проведе изследване на работниците от водещите отрасли на промишлеността[34]. Характерно за анализа на мобилността от това изследване е, че междугенерационната социална мобилност се проследява както по линията на бащата, така и по линия на майката на респондента. При това освен вътрешногенерационната мобилност е отчетена и потенциалната мобилност чрез желанието за промяна на професията и социалното положение (вж. Тилкиджиев и кол. 1986; Тилкиджиев 1987: 30-34; Златков 1988). Освен това, социалното положение на респондентите се съпоставя и с положението на най-възрастното дете, както и положението на съпруга(та) и най-близкия приятел за установяване на степента на затвореност на групите.

Друг отделен и немалък раздел в българските анализи на социалната мобилност съставляват вторичните анализи на събрания вече главно чрез споменатите изследвания емпиричен материал. Те са плод на изследователския интерес на нека я наречем "нова млада вълна" от изследователи в областта на социалната структура и стратификацията. Ще спомена в хронологичен ред по-важните разработки от този кръг. Първата на Добринка Костова се базира върху данни от споменатото международно изследване на сближението на работническата класа и интелигенцията от промишлеността и визира социално-професионалната между- и вътрешногенерационна мобилност в рамките на работническите професии, които са структурирани в седем социално-професионални групи (вж. Костова 1984). Следващото място тук заемат разработките на Цочо Златков и Максим Молхов (1986, 1991), в които на базата на емпиричен материал от изследванията от 1967, 1977 и 1986 години, се разглежда взаимовръзката между социалната структура и социалната мобилност с помощта на модела на Харват. Следващата такава разработка е на Даниела Бобева, също базираща се на данни от тези три изследвания, визира социалните източници и възпроизводство на работническата класа (Бобева 1989). В рамките на този анализ същностно социално-груповата мобилност присъства при разглеждането на социално-класовите източници и ролята на семейството на произхода на работниците за отделните времеви моменти от тяхната трудова кариера.

Независимо от всички тези анализи, характерни най-вече за втората половина на осемдесетте години, цялостно погледнато, изследванията на социалната мобилност у нас са, както пише Кръстьо Димитров, "неудовлетворителни, не съответстват на това голямо значение, което има нейното изучаване както за теорията на възпроизводството и развитието на социално-класовата структура на социалистическото общество, така и за практическото регулиране на социалните и социално-класовите отношения и противоречия" (Димитров 1988: 1, подч. Ц. З.). Освен това в част от съществуващите анализи присъстват определени идеологически императиви по отношение на социалната структура, които конкретно трябва да доказват главно две неща: 1/ превъзходството на мобилността при социализма (висока, свободна и т.н.) над тази в буржоазното общество и 2/ ролята й за установяване на социална еднородност на социалистическото общество.

В крайна сметка проблематиката на социалната мобилност у нас изостана и остана недоразвита както в методологическо отношение, така  и по отношение на емпиричните натрупвания. Но това се оказа характерно не само за българската социология. Както казва известният унгарски социолог Тамаш Колоши, с изключение на Полша и Унгария, в останалите социалистически страни "има значително изоставане от международните стандарти на изследването на мобилността (Колоши 1988: 6). За изследователите, които са вътре  в тази проблематика, тези думи сочат и обстоятелството, че конкретно за българския случай през призмата на механизмите и рамките на реално съществуващото в българското общество социално неравенство почти (да не кажем съвсем) не присъстваха в нашата социология до края на осемдесетте години. А както надявам се стана е известно, именно социалната мобилност е един от процесите, отразяващ по много добър начин дистанциите и неравенствата между социалните групи, съответно между социалните позиции в цялостната социална йерархия на обществото. "Като показател на жизнените кариери на индивидите тя (социалната мобилност бел. моя Ц. З.) предопределя образците на издигане или слизане в обществената йерархия, което е решаващо за мястото им в класово-слоевата структура, достъпа до ценните блага и длъжности, а също така детерминира другите жизнени шансове. Разглеждани от глобална перспектива образците на мобилността се явяват продукт на класовите бариери, стабилизиращи съществуващата система на неравенство или обратно могат да бъдат фактор за намаляване на твърдостта на социалните деления в ситуацията, когато нараства интензитетът на междугенерационните потоци между класово-слоевите сегменти" (Domanski, Sawinski 1988:1).

Освен представените до тук слабости в подхода или методологията, както и в емпиричните натрупвания, възможностите и резултатите от изследванията на социалната мобилност бяха силно обусловени и рамкирани от конкретно-историческата действителност на комунистическия период в България. Тук смятам, че е необходимо да се спрем на тези явления и процеси, които не можеха да бъдат официално експонирани чрез изследванията на мобилността от този период, но които в голяма степен, според мен, оформяха характера на тази мобилност.

Проблематиката на социалната мобилност се появява в социологията преди всичко като резултат от търсенията на нови подходи и начини за изследване и анализ на социалната структура и нейните  изменения. Тя от своя страна е плод на определено теоретично виждане за обществото, а именно функционалната теория на социалната стратификация, и тъй като тя бе "буржоазна" , то това предопредели нейната съдба в нашата страна. Първоначално тази проблематика беше "дамгосвана" (по съветски образец) и недопускана на "наша територия". Постепенно, главно благодарение на обстоятелството, че социологията на социалната стратификация и мобилност завоюва стабилни позиции в някои страни от бившия комунистически блок (главно Унгария и Полша), тя започна да се развива и у нас. Но така или иначе времето беше пропуснато и сега това изследователско поле се оказа у нас недоразвито и изостанало както в методологическо отношение, така и по отношение на емпиричните натрупвания. Специално в България в рамките на, общо взето, незадоволителното развитие на изследванията на социално-класовата структура особено остро се чувства недостигът на теоретични разработки и емпиричен материал, отнасящ се до груповите и индивидуалните придвижвания между класите  и вътре в класите (Петков 1986: 383, подч. мое Ц.З.).  Като илюстрация на това може да служи и фактът, че в специализираните български издания до средата на осемдесетте години, разработките върху социалната мобилност (тук изключвам миграцията и текучеството) се броят буквално на пръсти (Марков 1966; Полякова 1966; Ливио 1969;  Тодорова 1972; Петков 1981; Парчев 1984).

Друго много съществено изоставане на нашата социология в тази проблематика, особено по отношение на споменатите две страни от бившите социалистически държави, е неучастието до средата на 80-те години в международни теоретични и сравнителни емпирични изследвания (особено с участието на западни социолози), което неминуемо водеше до споменатото изоставане. За пример на такова участие от страна на полски и унгарски социолози може да се посочат следните разработки: Wesolowski, Slomczynski, Mach 1978; Meyer, Tuma, Zagorski 1979; Allardt, Wesolowski 1978; Andorka, Zagorski 1980.

Освен всичко казано до тук, присъствието на проблематиката на социалната мобилност в нашето изследователско поле се допускаше преди всичко за да се доказва различието на процесите на социалната мобилност в българското общество от тези в буржоазното. Тези процеси задължително трябваше да минават, както беше споменато, през филтъра  на такива идеологеми  като: "пълна отвореност на обществото  и социалните групи", "липса на бариери пред мобилността", "сближаване на социалните групи и изграждане  на пълна социална еднородност" и др. Трябва да се подчертае обаче, че през последните години преди Ноември 1989 г. нашите социолози успяваха да минимализират ефекта на този филтър (показателни за това са споменатите по-горе изследвания и анализи). Така че процесът на освобождаване на тази дисциплина от социалистическата схоластика не е от вчера, но сега вече е крайно необходимо социологът изследовател да може да представя и интерпретира фактите такива каквито са без полуистини и недомлъвки, освободени от натрупаната идеологическа баластра.

Именно поради всичко това е необходимо да се добавят някои страници, ненаписани поради една или друга причина  в досегашните анализи на мобилността у нас. Точно това искам да направя тук. Разбира се, не става въпрос за ревизия на всичко казано по този въпрос, нито пък да се прави вторичен анализ на цялостния събран до сега емпиричен материал. Това нито е необходимо, нито е възможно тук по ред причини, като най-главната е едновременно и методологическа, и социално-политическа. А именно не е възможно от събрания емпиричен материал да се възстанови цялата реална картина на мобилността поради силно ограниченото преди изследователско поле както по отношение на обекта (преди всичко тук става въпрос за съществуващото табу за каквато и да е информация за партийно-държавната номенклатура и висшето чиновничество, а камо ли да се изследва с методите на социологията)[35], така и по отношение на предмета (определен кръг въпроси априорно беше изключен от присъствие в инструментариума). Освен това в предишните политически и идеологически условия много въпроси, свързани със социалния произход на лицата бяха възприемани от хората не само като деликатни, но и даже като опасни за тях (досегашните изследвания показват, че немалка част от респондентите криеха своя произход, ако го  смятаха за "неподходящ" според официалните определения).

Нашата социалистическа революция, като всяко насилствено набъркване  в обществения и социален ред каквото е социалната революция [36], генерално размести подредбата на социалните групи и слоеве. За няколко години цели социални групи като буржоазията, средните слоеве (те с основание се смятат за гръбнака на гражданското общество и които сега толкова ни липсват) и интелигенцията бяха силно физически и социално нихилизирани. Така че техните представители претърпяха насилствена низходяща социална мобилност и дълго време бяха на социалното дъно. За хората, произлезли от тях, не само бяха разрушени дотогавашните канали за социално издигане, но им  беше отнета и възможността да използват и новите възможности за онзи период. Техните високи позиции в обществото бързо се заемаха от хора, вярно служещи на новата политическа доктрина. В социологията на предмета това явление се нарича социално издигане (или аванс) на базата на немеритократични критерии. По този начин социалните върхове се заемаха от хора, често непритежаващи  необходимите атрибути за един социален елит. Тази група постепенно се затваряше и се изгради като съсловие, отговарящо на всичките Веберови критерии за това (виж Weber 1975:420-422). Стоян Михайлов я определя даже като своеобразна каста, възвисена над всички (Михайлов 2000:324). От една страна то контролираше всички канали на мобилността, а от друга неговите представители бяха създали и запазили за себе си свои канали за заемане на високи социални позиции, и от трета във  връзка с предишното - бяха изрязали от "питата" от социални позиции най-хубавите "парчета", до които не можеше да се достига, ако не принадлежиш към това съсловие или не произхождаш от него.

Друг характерен момент е, че през последните две десетилетия от социалистическата епоха се очерта тенденция произхождащите от номенклатурата в по-малка степен да се ориентират към наследяване на политическите позиции на родителите, а по-често да гледат към също така престижни професии, но стоящи "по на сянка": дипломация, тайна полиция, външна търговия или творческите интелигентски професии. Явна бе ориентацията към по-близък контакт със западната цивилизация и нейните блага. "Класическата" партийна кариера като че ли беше отстъпена на индоктринирани и инкорпорирани млади кариеристи с "подходящ" за номенклатурата социален произход. Но по-важното е, че беше налице процес на пренасяне на привилегиите на от страна на бившите активни борци към техните деца, т. е. директното предаване на статуса, което е в противоречие с всякакви изисквания за модернизиращо се общество. От друга страна тези привилегии на самите споменати активни борци в аспект на вътрешногенерационната мобилност също водеха до негативни процеси на групово затваряне, изолация, а и параноизация и като резултат нарастващо влошаване на качествата на елита [37].

Обобщено погледнато по отношение на социалната мобилност от този период може би Зигмунд Бауман най-точно е определил, че в комунистическите страни индивидуалната мобилност е била ефективно  национализирана, което означава, че държавата има пълен монопол върху алокацията към социалните позиции и индивидуалното израстване (Bauman 1989). За  тази система е характерно разполагането с цял арсенал от централно управлявани средства, чрез които държавата може в голяма степен да въздейства върху процесите на социална мобилност, като тук основно място имат административните предписания и забрани (вж. Ferge 1979).

Друга страна от протеклите процеси на социална мобилност е свързана с типично социалистическите начини за промяна на социално-груповата структурата на обществото, каквито бяха насилствената колективизация на селското стопанство и форсираната сталинска индустриализация. Всеизвестно е, че тези процеси предизвикаха големи промени в социалната структура. През така наречения преходен период беше унищожено свободното селячество и бе заменено с кооперативно (като отражение на стремежа за достигане на своя пример съветските колхозници). Излишни за мащабите на малка България, бързо се разраснаха категориите на работниците като новите сред тях бяха квазипролетариат. Тези процеси продължиха да се развиват до средата на 60-те  години,  след което започна бързото нарастване на групата на т.н. "служещи". Естествено всичко  това беше свързано с огромната миграция (не трябва да се пропуска, че политическите промени у нас имаха като следствие голяма емигрантска вълна главно през 40-те години) и промяна на социалното положение на маси от хора, което в термините на социалната мобилност означава високи нейни показатели.  На тази база комунистическите идеолози лансираха тезата за несравнимо по-висока степен на мобилност и отвореност на социалистическото общество в сравнение с капиталистическото. Но какво се крие зад това? Защото, както точно отбелязва унгарския изследовател Ищван Харча: " ниската или висока мобилност сама по себе си не дава ясна представа за процесите на обществени промени, нещо повече: тяхната действителна динамика може да бъде интерпретирана само при познаването на останалите социални характеристики" (Харча 1989: 65).

И така, оказа се, че преди всичко следствията на тази мобилност са в много по-голяма степен негативни, отколкото позитивни. Най-значителното от тях е обезлюдяването и крайно влошената демографска структура на  българското село. Получи се силна рустификация на големите градове и на работничеството, понижи се квалификационното ниво на всички останали социални групи и на тяхната трудова активност, което бе спънка пред ръста на производителността на труда и на жизненото ниво на населението (Димитров 1988:10). Самите мигранти имаха големи проблеми с адаптацията си към новите условия и среда, което създаваше силни социални напрежения и конфликти. Тези преселения предизвикаха огромни урбанистични (жилищни, транспортни, социално-инфраструктурни и т.н.) проблеми в големите градове, които още дълги години няма да могат да бъдат решени.

Бързо набъбналата група на т.нар. "служещи" е може би, най-яркото паразитно образувание в социалната структура, породено от социалистическото ни развитие. Тоталитарната  диктатура както всеки режим (Маркс 1974:246) не можеше да "виси във въздуха" - в социален вакуум. На нея й бе нужна преди всичко собствена социална база и тя си я създаваше в лицето на партийния апарат, раздута държавна администрация, голям репресивен апарат (всички те влизаха в категорията "служещи"). Ето какво пише по пози въпрос и Тилкиджиев: Дори по официалните държавни статистически служби за периода 1970 1985 г. броят на ръководните кадри нараства 2-3 пъти, докато в същото време 2-3 пъти намалява относителният дял на низовите (преките) ръководители (Тилкиджиев 1998:122). И по-нататък: само за една година (1986-1987) абсолютния брой на ръководни кадри се е увеличил с 11 700, като главното увеличение е в категориите на т.нар. ръководители на социалистическите организации, заместник ръководители, ръководители на обособени производствени и функционални звена и ръководители на политически, обществени и други организации, съюзи движения. Освен това, необходимостта тя да обхваща и контролира всички обществени структури и социални клетки беше причината за разрастването на "средната" и висша бюрокрация (основен елемент на същата категория) във всички сфери на социума. Оказа се в крайна сметка, че зад бързото нарастване на категорията на служещите се криеше двойното и тройно увеличение в периода 1970 1985 г. на средния и висшия управленчески ешелон за сметка на намаляване на низовите ръководители (Тилкиджиев 1998: 123). Бюрократичната структура в лицето на партийно-държавната бюрокрация в обществата на реалния социализъм има свой собствен живот, свои закони на развитие, намерила е сили вътре в себе си да расте и да се възпроизвежда (Георгиев 1989: 104, подч. мое Ц.З.). Освен това, следваща важна нейна характеристика е, че достигнала определено ниво на набъбване, тя ставаше все по-затворена в собственото си възпроизводство (за това много трудно могат да бъдат дадени данни като доказателствен материал) и по-изолираща се от обществото като цяло.

От друга страна, гореизложеното твърдение  за голямата и свободна мобилност до голяма степен се оказа преувеличено. Първо, международните сравнителни анализи недвусмислено показват, че в развитите индустриални общества е имало подобно ниво на мобилността, само че по-разтеглено във времето и затова без толкова "сгъстени" и силни показатели. Второ, тази мобилност има изключително структурен характер (т.е. дължи се на промяната на производствено-икономическата структура и като проява на това на промяната в структурата на професиите). Общо е мнението сред изследователите, че за показател на отвореността на структурите служи циркулационната мобилност (Janicka 1973:82). Третият аргумент, като продължение и потвърждение на предишното е фактът, че от около средата или даже началото на 70-те години (за тези процеси е невъзможно да се "отсече" точно стартовия или финален времеви момент) се наблюдава тенденция на засилващо се самовъзпроизводство на социалните групи (ръководители, интелигенция, работници и селяните), т.е. правопропорционално на затихване на структурните промени се увеличава степента на затвореност на основните елементи на социалната структура. Четвърто, голямата социална мобилност може да се оценява положително само когато  възходящото й направление доминира над низходящото. А така ли  е наистина по отношение на споменатите процеси? С изключение на придвижванията към групите на тоталитарното господство и към интелигенцията (а те са значително по-малка част), всички останали премествания трудно може да бъдат оценени като възходящи[38]. Четирите основни потока: унищожаването на средните слоеве, превръщането на частните селяни в кооперирани селяни или  нискоквалифицирани работници и на кооперираните селяни в същите тези работници, са смесица от низходяща и неутрална социална мобилност, т.е. не водят до постигане на по-висок социален статус.

Последната "скрита" страница, която искам да разгърна тук , е свързана с доминиращите реални принципи и механизми  на социалната мобилност през разглеждания период. Естествено, става въпрос за начините за достигане на високи социални позиции и изобщо за процесите на социално издигане (няма такова общество, в което има стремеж към достигане на ниски социални позиции). Основното различие (а то е и обобщаваща характеристика) на принципите на социалното издигане от тези в развитите страни е техният немеритократизъм. Не бяха от значение съдържателните критерии,т.е.  обективните изисквания на всеки вид дейност  за определени качества и характеристики на индивидуалния носител на тази дейност с оглед на оптималното  й извършване. Такива са: определена степен на образование и квалификация, способности и опит, определени личностни характеристики. Вместо тях у нас решаващо значение имаха извънсъдържателните критерии на първо място може би споменатия минал политически капитал, след това социалния произход, политическата принадлежност и индоктринация, роднинска свързаност с властимащите, послушание и раболепие и т.н. Механизмите за тяхното реализиране бяха както типично феодални като непотизма и номинацията (вместо изборността), така и типично "социалистически" като рабфака, ръководителите-практици, цяла система от привилегии за достъп до определени степени и видове образование (например съществуващото до средата на седемдесетте години приемане във ВУЗ по букви, където категорията означена с буквата "ж" беше за деца на активни борци) и други. За всички позиции от определено ниво нагоре (фактически под този праг оставаха основно непрестижните) върховното филтърно ниво беше определен партиен орган и/или институционален представител на репресивния апарат. Необходимостта от създаване на привидност на нормално общество беше накарало тогавашните управници да изчистят юридическите неравенства от образователната система, но тъй като тя е основният "асансьор" за социален аванс в съвременните общества, те си запазиха или създадоха неформални канали за придобиване на престижни образователни атрибути.

  *       *        *

Тези представени социални феномени, както и по-глобални процеси на социална мобилност като проява на съществени социални неравенства, санкционирани в политическата, правна и идеологическа надстройки на обществото през периода на реалния социализъм, които не присъстваха в анализите тогава, трябваше в една или друга степен да бъдат обхванати от погледа на нашата социология, макар и във вид на историческа социология или чрез вторични анализи. Естествено най-добре би било да присъства обвързване на анализите на тези процеси между трите нива на социума: макро-, мезо- и микрониво, тъй като те винаги се проявяват във своята взаимосвързаност. Това обаче е почти невъзможно в анализи с посока назад във времето, особено когато се отнасят за такъв тип действителност, каквато беше доскоро нашата, а е възможно в бъдеще когато се разработва даден изследователски проект, чиято реализация тепърва предстои. От наличните данни за тогавашното тоталитарно обществено състояние може обаче да се изстисква реално знание за макросоциалното ниво и точно това се прави в този труд.