Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

ПРЕДИСЛОВИЕ

 

Господин Франсоа Фризон-Рош предлага дисертационен труд, чийто строг и пестелив изказ разкрива забележително богатство на анализите. Той подбира един добре уравновесен корпус от шест посткомунистически страни, за да анализира в дълбочина техния избор на конституционен режим - полупрезидентския режим, в смисъла на лансираната от Морис Дюверже през 60-те години нова междинна категория в рамките на традиционната дихотомия на демократичните режими парламентарни и президентски. Между другото, френската конституция на V-та република дава живот и престиж на тази теза, която се обогатява през годините и с безброй казуси.

Достатъчно е да се отбележи, че сред тридесетината посткомунистически държави близо дванадесет конституции избират полупрезидентския модел. Но, и авторът го знае добре, стремежът към изчерпателност не е на всяка цена научен идеал, особено когато изследователската амбиция ограничава описанието за сметка на понятийното съдържание и всеобхватността за сметка на специфичността и типичността. 

През 90-те години страните, които скъсаха с практиките на реалния социализъм, се оказаха пред ограничен избор. Липсваше същински модел за преход, а неотложната спешност на постреволюционните ситуации и еуфорията от победата над комунизма налагаха незабавен избор измежду утвърдените модели на европейските конституционни демокрации. И тогава по различни, но преследващи идентични цели причини, бързо бе очертана възможността за избор френският полупрезидентски модел на V-та република или немският парламентарен модел, структуриран от основния закон на Бон. 

Всъщност елитите и от двете страни на бившите блокови граници вече споделяха, макар и имплицитно, една и съща перспектива присъединяване към Европейските общности (които се превърнаха в съюз), в рамките на която френско-германският тандем не само изграждаше твърдото ядро, но и беше възможно най-добрият покровител и патрон. 

По различни причини френският модел бе многократно предпочетен и вероятно неговата вътрешно присъща двусмисленост много допринесе за това. Истина е, че моделът впечатли новите елити от Изтока на Европа със своята присъща двойственост: едновременно парламентарен и президентски от гледна точка на потенциала на системата, той можеше да служи последователно или едновременно на взаимно изключващи се стратегии, в зависимост от контекста или от парламентарните и президентски мнозинства, защитаващи единни или противни позиции. Та нали полупрезидентският режим la franaise успя да помири, принуждавайки ги да съжителстват в управлението социалистическата левица и либералната десница, чието дългогодишно противопоставяне, без да правя аналогии с конфликта комунисти-дисиденти, бе също така дълбоко идеологическо, т.е. радикално! Разбира се, на по-късен етап френските социалисти актуализираха някои свои принципи, за да се примирят с идеята за социална пазарна икономика, а десницата демонстрира забележителна чувствителност към социалния разрив. 

По същество, авторът успява да докаже, извън общия контекст, и то с богат доказателствен материал, че това първо институционално структуриране на посткомунистическия конституционализъм не се основава единствено и само на доктринална аргументация; не става въпрос дори и принципно за символичен миметизъм с идеологическа цел, преследващ преди всичко ефект на анонс. Стратегиите на местните участници, очертаваха в политически план и в рамките на създалите се взаимоотношения на сили намерение за инструментализиране на потенциалната бивалентност на полупрезидентския режим, надявайки се след време да спрат избора си на желаната конфигурация. Дисиденсткото движение бе по-близко до идеята за парламентарна демокрация в пълен противовес на култа към личността и на единствената партия. Парламентаризмът означаваше многопартийност, основна характеристика на режима, и колегиална изпълнителна власт в рамките на споделено управление на властовите ресурси, които не подлежат на особено персонализиране. Президентската идея налагаше друг тип логика с установяването в центъра на една еднолична власт, което съответстваше в по-висока степен на идеологията и технологията на бившите комунисти. Тези хора имаха на разположение лидери от типа на Горбачов, претърпели повече или по-малко рециклиране, за да се радват на бъдеще с човешко лице; те имаха национални лични контакти и мрежи, притежаваха и определен тип политически умения, които можеха да бъдат много по-полезни в рамките на президентската пирамида, отколкото в парламентарното меле. 

При това противопоставяне на тези два свята и тяхната воля да не се отказват от нищо, противоречивостта на полупрезидентския модел се оказа добре дошла: именно тази противоречивост създаде условия за основополагащия консенсус по отношение на новите институции. Приемайки този избор, всеки един от тези два свята се надяваше да може в един определен момент да придърпа преимуществата към себе си. По този начин всички участници се оказаха вплетени в мрежата на новата конституция, която впоследствие еволюира по-скоро към парламентарен модел, отколкото към президентски. И то въпреки въжделенията на определени държавни глави, които идваха между другото от опозицията (като например Лех Валенса) и които искаха да подчертаят президентската ориентация на смесените режими от онези години. 

Заслугата на автора е преди всичко от епистемологичен характер; той ни дава възможност за по-добро разбиране на дълбоко прагматичната същност на демократичната система, която предопределя реалистичния интерес към емпиричния анализ. Например неясната многозначност на смисъла и значението на правилата на играта, които не само биха могли да понесат известна доза двусмисленост, но биха могли и да се окажат полезни именно поради собствената си неяснота. 

Със стабилизарането на политическата игра и връщането към европейската нормалност, която е парламентарна и министър-председателска, режимите постепенно се приближиха до европейските стандарти и неяснотите бяха неутрализирани. Но политическите науки се оказаха обогатени от този проникновен анализ на колебаещите се и объркани процеси на юношеството на прехода. 

Авторът доказва, че  сложността на прехода и трудностите на свободния и искрен плуралистичен консенсус всъщност оправдават определена неяснота на правилата на играта от временен характер. 

В подкрепа на своята теза авторът съпоставя формалните юридически институции и реалния политически живот. Той предпоставя техните възможни интерференции и взаимни прониквания, които често остават скрити, но понякога се проявяват доста порочно. Тази гледна точка във всички случаи се оказва една доста по плодотворна хипотеза от гледната точка на критичната совиетология, която постулираше истинска шизофрения на комунистическите системи, в рамките на които юридическият дискурс и политическата реалност се развиват в контекст на взаимна независимост; призванието на юридическия дискурс според тях било стремеж за маскиране на политическата реалност, осъществявайки своя собствена стратегия, основаваща се на идеалистична логика, наслагваща се върху политическата реалност, еволюираща в своята зона на мрака. Сякаш добрата маска не е онази маска, която, след като първоначално се е вписала в очертанията на лицето, се оказва способна да произведе различно изражение... 

В перспектива на бъдещите взаимодействия авторът следва стъпка по стъпка пътищата на развитие и средствата за инструментализиране на това ново право, дълбоко повлияно от юридическата култура на бившия режим и нейния цинизъм. Той очертава една основна разлика: практиките стават противоречиви и плуралистични, предопределяни преди всичко от легитимността. Този факт ориентира по различен начин смисъла на употребата на правото. Противоречивите в началото интерпретации на действащото право дават възможност да се изгради един автентичен плуралистичен хабитус. Например лошата практика би могла да породи нова култура, която ще придаде не само истински смисъл на правото, но и преходна стойност на конкретните конфликти и интереси в онези години. 

Деонтологичните измерения на труда на Франсоа Фризон-Рош заслужават също нашето дълбоко уважение. Той се проявява като верен ученик и следовник на своя учител по политически науки и първи ръководител на научните му изследвания, професор Морис Дюверже. Професор Дюверже е измежду първите, които в периода след Втората световна война въвеждат във Франция модерните политически науки на американските изследователи и преди всичко анализа на политическите партии. Днес, когато забравата властва навсякъде, ние сме склонни да отминем  тези факти... Авторът отдава достойна академична почит на своя учител и по най-автентичния възможен начин: той гарантира научна приемственост, която третира с критичност. Например обстоятелственото аналитично съдържание, както и топонимичните граници на полупрезидентския режим са представени критично, което е от изключителен интерес за всеки читател, публицист или политолог, извън конкретните параметри на транзитологията. 

Ние очакваме продължение, свързано със съдбата на шестте както и на всички онези страни, които биха последвали техния пример, като по този начин се обогатява мострата на основата на идентични основания от порядъка на конструктивната транзитология. Това ще наложи преразглеждане на анализираните вече конституции и практики от времето на несигурния преход; от онази днес вече отдалечена епоха, когато необратимостта на революциите се поставяше под съмнение, а бедни селяни криеха под дюшека си портрети на великите лидери от отминалия комунизъм, в случай че... 

Днес всички конституции са или предстои да станат, повече или по-малко съобразени  с европейските стандарти на парламентарните режими. Но тъй като става въпрос за вероятни бъдещи членове на ЕС, важно е да се познава в подробности тяхната най-нова история, обогатявайки по този начин не само общата теория на институционалния инженеринг, но и теорията на демократичното изграждане. Вярно е, че днес ние добре познаваме теорията на правилата на играта на демократичните системи, но ние сме доста по-слабо информирани относно правилата на играта в преходните периоди, които би трябвало да доведат до демокрация.

 

 

Слободан МИЛАЧИЧ

Професор в Университета Монтескьо Бордо IV

Директор на Центъра за проучване и изследване на Балканите

 

 

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2010  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google