Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

§ 3. Примерът на България 

Както вече отбелязахме, член 103 от Конституцията третира, по принцип, отговорността на президента и на вицепрезидента. Той съдържа четири алинеи. Тези разпоредби се допълват от Закона за Конституционния съд [1], в който има два специфични члена, съдържащи съответно пет и шест алинеи. Както отбелязва Конституцията в своята Глава осма, отнасяща се до Конституционния съд, „със закон не могат да се дават или отнемат правомощия на Конституционния съд” (чл. 149-2). Поради този факт ние се озоваваме пред  вид юридическа структура, която трудно би могла да бъде модифицирана, тъй като описаният механизъм би могъл да бъде ревизиран само чрез конституционна реформа. 

Отговорността на президента и на вицепрезидента би трябвало да се интерпретира по различен начин, в зависимост от това дали става въпрос за граждански, наказателен или политически казус. Член 103, алинея 1 гласи, че „(те) не носят отговорност за действията, извършени при изпълнение на  своите функции с изключение на държавна измама  и нарушение на  Конститутцията”. Този член дефинира нормата по отношение на тяхната политическа отговорност, но това по никакъв начин не означава, че президентът и вицепрезидентът не биха могли да бъдат подведени под съдебна отговорност за незаконни деяния, като престъпление например. Вярно е, че алинея 4 на същия този член 103 твърди, че „Президентът и вицепрезидентът не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбуждано наказателно преследване”, но според българската доктрина тази разпоредба само отбелязва, индиретно, че е необходимо въпросните личности да бъдат освободени от заеманите функции, преди да се предприеме съответната правна процедура или преди да станат евентуално обект на обвинение[2]

По силата на алинея 2 на член 103, определяща процедурата за повдигане на обвинение срещу президента и вицепрезидента, Народното събрание би могло да сезира Конституционния съд с обвинение като начало само по предложение на една четвърт от народните представители (60)[3], а впоследстиве това обвинение би трябвало да бъде гласувано от две трети от народните представители, т.е. минимум 161. В този контекст става ясно, че що се отнася до повдигането на обвинения срещу президента и вицепрезидента, авторите на  българската конституция с основание според нас са постановили необходимостта от класифицирано мнозинство при необходимост от повдигане на обвинение срещу президента и вицепрезидента. Налагайки необходимостта от подобен тип мнозинство, бащите-основатели несъмнено са се стремели към изключване на всяка възможност  за изполвзане на тази процедура с чисто партизански цели. Политическият контекст на страната в периода на разработването на Конституцията очевидно има своя принос към подобен подход. 

Според  алинея 3 на същия член Конституционният съд е задължен да разгледа повдигнатото обвинение в едномесечен срок след неговото депозиране. Този срок би трябвало да  се спазва строго и напълно понятна е загрижеността на авторите на този текст. Подобно сериозно обвинение, отправено към  предствители на изпълнителната власт, избрани при всеобщо гласуване, би могло сериозно да дестабилизира цялата политическа система и в този смисъл е належащо потенциалната ситуация на институционален вакуум да бъде ограничена във времето, следвайки принципите на юридическата практика. 

Член 24, алинеяа 6 на Закона за Конституционния съд предвижда специална разпоредба по силата на която в момента, в  който съдът суспендира правомощията на президента и вицепрезидента за държавна измяна, всички документи, свързани с  обвинението,  трябва да бъдат предадени на главния прокурор. Дотолкова доколкото обвиненията, депозирани пред съда, са от политически, а не от наказателен характер, именно главният прокурор трябва да прецени дали изложените мотиви са достатъчни, за да бъде открита наказателна процедура. Заключенията на съда не го ангажират по никакъв начин и теоретично той не отговаря за решението си. 

Тази процедура, изискваща предаването на главния прокурор на обвинителните материали, би могла да изненада всеки западен юрист, тъй като по този начин към всяка присъда по политически основания биха могли да се добавят и наказателни санкции. Обвинямият би ли могъл да бъде съден два пъти по силата на едни и същи обвинения? Българската юридическа доктрина не е наясно по този въпрос, а и Конституционният съд досега не се е произнесъл по този въпрос. 

И до днес юристи се питат дали фактите, на които се основава „държавната измяна”, за която президентът и вицепрезидентът носят отговорност, са идентични на фактите, на които се основава същото престъпление, държавна измяна, по силата на българския наказателен кодекс. Нито една конституционна разпоредба, твърдят те, не препраща към дефинициите за държавна измяна в наказателния кодекс, но, от друга страна, Конституцията не дефинира никъде и по никакъв начин съдържанието на  „държавна измяна”; този факт предполага, че тя би могла да се обоснове, поне частично с дефиницията в наказателния кодекс. 

Между другото, понятието „държавна измяна” предполага нарушение на норми и правила, които не се вписват в понятийното поле на „нарушение на Конституцията”. В противен случай българската конституция не би формулирала две основания за подвеждане под отговорност на президента и вицепрезидента. Именно поради тази причина ние отбелязахме в предишните параграфи, че  понятието „държавна измяна” разширява според нас сферата на политическа отговорност на  президента, защото тя не се ограничава единствено и само до  „нарушение на Конституцията”. 

Български юристи твърдят, че всяка формулировка на понятието „държавна измяна”, различна от дефиницията в наказателния кодекс, би могла да бъде интерпретирана единствено и само в рамките на „нарушение на Конституцията”.  В противен случай би настъпил хаос, що се отнася  до основанията за подвеждане под политическа отговорност на президента. Ако съдържанието на понятието „държана  измяна” би било разширено отвъд съдържанието на неговия епоним в Наказателния кодекс, то то би загубило смисъл[4]

Процедурата, която позволява на Конституционният съд да разглежда обвинение, отправено към президента, се различава в  известен смисъл от общите процедури на съда. Според член 23 на Закона за Конституционния съд, решението на Народното събрание трябва да бъде предадено със съотвените приложения – доказателствен материал и протоколите от парламентарните дебати, свързани с обвинението. Обвинението се представя пред съда от посочен от Народното събрание народен представител[5]. Противно на обичайните процедури, които предполагат заседания при затворени врати и  представяне единствено и само на писмени документи, в този случай обвиняемият има право да участва в заседанията на съда, придружен от свой „защитник”, който би могъл и да не бъде адвокат[6]

Законът за Конституционния съд поставя пред неговия председател задължението да определи трима докладчици. Страните са уведомени в подходящи срокове за заседанията на съда. При този специфичен казус се допускат всякакъв вид доказателства, докато при нормална процедура е изключено да се разпитават и изслушват свидетели. 

Според член  24, алинея 1 на същия Закон, заседанието на съда се счита редовно при положение, че  в  него участват  три четвърти от неговите съдии, т.е. девет съдии от общо дванадесетте, докато при обичайните процедури изискваният кворум е две трети, т.е. осем от дванадесет. Алинея 3 на същия член постановява, че съдът се произнася по вината на обвиняемия с тайно гласуване. Тази мярка по същество повдига сериозни въпроси сред представителите на доктрината[7]. Би могло преди всичко да се подчертае, че ако съдът дебатира при отворени врати, вотът на всеки съдия не може да бъде запазен в тайна, защото разискванията са достатъчно показателни за начина, по който би гласувал всеки съдия, ако, разбира се, съдебният състав не реши да играе „двойна игра”, което не би било принос към доброто правораздаване. 

От друга страна, никъде  не е отбелязано, дали съдът би могъл да заседава при закрити врати, преди да обяви решението си чрез гласуване! Как докладчиците биха могли да напишат заключенията си (които подхващат представените аргументи), ако вотът се осъществява с тайно гласуване! Останалите съдии ще имат ли право на „особено мнение” както повелява обичайната практика! И, накрая, тъй като законът за Конституционния съд забранява въздържанието (чл. 15-3), как ще бъдат „осчетоводени” евентуалните бели бюлетини по време на вота, който трябва да реши дали да бъдат преустановени или не функциите на обвиняемия! 

Тайното гласуване винаги е било интерпретирано като най-демократичен начин за изразяване на предпочитания и поради тази причина авторите на Конституцията[8] вероятно са решили, че съдът трябва да следва тази, а не друга процедура, за да вземе решение от подобна значимост. 

Призраци от близкото минало и спомени за отминали неотдавна съдебни процеси вероятно са упражнили влияние върху решенията на законодателите от онези първи демократични години. Този начин на гласуване не е най-добрият за съда и, a fortiori, когато заседава и се произнася Конституционният съд. 

Законът за Конституционния съд изисква от неговите членове в рамките на процеса на взимане на решения експлицитно да отбелязват дали поставят край, или отказват да поставят край на правомощията на президента и вицепрезидента. Обвиняемият, председателят на Народното събрание, президентът или вицепрезидентът (в зависимост от това кой от двамата е обвиняем) и министър-председаделят трябва незабавно да бъдат уведомени за решението на съда. 

Както вече отбелязахме в предишните страници, несигурният характер на прехода принуждава неговите основни актьори да прилагат доста специфични институционални и институционално-реформаторски стратегии, в рамките на които изборът на президента на републиката с всеобщо и пряко гласуване е доста противоречив инструмент за краткосрочно регулиране на властовите отношения. 

Подчертахме освен това, че тази институционална и политическа двусмисленост бележи и основните правомощия на президента на републиката. По принцип основните фигури на прехода дефинират тези правомощия доста оскъдно, почти  неясно и те не отговарят напълно на правомощията, които му предопределят конституционните  текстове. 

А що се отнася до съдебната отговорност на президента, отвъд определен опит за миметизъм на западноевропейски модели, предвидените процедури бяха разработени като допълнително средство за политически контрол върху президента с цел да се предотвратят всякакви евентулани опити за надвишаване на фиксираните правомощия. 

След като идентифицирахме този тип неясноти и противоречия, естествено си струва да направим опит за анализ на правомощията на различни държавни глави с цел да идентифицираме възможни влияния. Поради тази причина следващата глава на нашето изследване ще анализира основните аспекти на политическата рационализация, практикувана от актьорите на прехода (Таблица 12).

 


 

[1]Loi sur la Cour constitutionnelle du 30 juillet 1991, Derjaven Vestnik (Journal officiel) n° 67 du 16 août 1991.

[2] Entretien de l’auteur avec le professeur T. Tchipev, ancien membre de la Cour constitutionnelle, Sofia, mai 2002. 

[3] La Constitution bulgare fixe à 240 le nombre des députés (art. 63).

[4] Voir le développement fait au sujet de l’article 103 par Vasil Kirov, dans Constitutsia na Republika Balgaria, komentar, op. cit., p.282. 

[5] L’inspiration allemande semble manifeste puisque la Constitution de la RFA indique : «l’accusation est soutenue par un représentant de l’Assemblée qui a voté la mise en accusation» (art. 61-1). 

[6]Entretien de l’auteur avec le professeur T. Tchipev, ancien membre de la Cour constitutionnelle, Sofia, mai 2002.

[7] Entretien de l’auteur avec le professeur T. Tchipev, ibid.

[8] La loi sur la Cour a été élaborée et adoptée par la «Grande Assemblée Nationale» élue en juin 1990.

 

 

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google