Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ 

В края на това изследване, нека се опитаме да свием времето на прехода, за да изминем набързо пътя на разсъждения, който извървяха неговите актьори. В контекста на разделяне със стария режим от края на осемдесетте и от началото на деветдесетте години две натрапчиви мисли ги терзаеха: да утвърдят демокрацията и да си осигурят власт. Не само тези натрапчиви мисли ги измъчваха, но и ги обединяваха и принуждаваха да си сътрудничат дори когато техните убеждения бяха противоположни, а намеренията им – различни. 

Разделянето със стария режим от онези години дойде от народа, който сам или подпомогнат от държавните преврати, които ускориха неговата реакция, искаше демокрация в едно толкова масивно движение, че преобърна политическите привички и събори установените режими. 

Впрочем, парламентарният модел, т.е. този, който дава на народа по идеализиран начин представители, чиято роля е да гарантират правата му срещу апетитите на изпълнителната власт, е за един обикновен човек, който живее в тоталитарния режим, неувяхващата и интелектуално най-завърешената форма на демокрацията.На това дълбоко и неудържимо убеждение на народа отговаря това на тогавашните управници, които, тъй като не можеха да пренебрегнат това очакване, бяха готови да приемат искания модел с риск да задържат, ако е възможно, само най-формалните съставни части и да го приложат в един семантичен tour de passe-passe, който би превърнал народните демокрации в парламентарни демокрации. 

Трескавата мисъл да се изгради демокрацията обедини всички актьори на времето – управляващи и опозиционери – в търсенето на модела за установяване и се открива дори в конституционните формулировки, тъй като България например показва, че е една “парламентарна република”.

Както доказахме в тази научна разработка, с тези противоположни убеждения, които ги обединиха около една формула, се сблъскват техните различни намерения. 

За управляващите – бившите комунисти – въпросът беше да не загубят властта, и дори и в най-лошия случай, да не загубят цялата власт. Ето защо се роди у тях желанието да раздробят достатъчно властта и да уравновесят компетенциите, които са им отредени и при евентуална невъзможност да действат, ако не всички притежават тези компетенции, то поне да отговори една, която би могла да спъне действието на този, който притежава някаква част от тези правомощия. 

Впрочем, за опоцизията, в това число и за обединените бивши комунисти, не беше толкова важно да се домогнат до властта, а да получат гаранция, че част от властта, с която щяха да разполагат, няма да им бъде отнета, за да осигурят на всяка цена оцеляването на динамиката, която се изгради и да избегнат сценария, със или без съветски танкове, от края на Пражката пролет. 

Класическият парламентарен модел в Западна Европа еволюира с времето към един модел, при който именно заради мажоритарния елемент изпълнителната и законодателната власт се оказаха политически прекалено близки, без това, разбира се, да наруши демократичния му характер поради демократическата култура, която с времето и практиката на редуване на правителствата, просмука политическите елити, както и масата избирателно тяло. 

Впрочем, без тази демократическа култура – почти несъществуваща в посткомунистическите държави и особено в изследваните страни в края на осемдесетте години – и имайки предвид политическите явления на нервно напрежение и тревожен страх, които ги характеризираха, класическият парламентарен модел неминуемо щеше да доведе до събаряния на мнозинства, от които от демократическа гледна точка можеше да се страхуваме.

Относно тази идея за пълното и жестоко заменяне, класическият парламентарен модел не беше подходящ нито за тогавашните управляващи, които рискуваха да загубят цялата власт и да изпитат на гърба си чистките (всъщност класическият парламентарен модел представляваше точно това), нито за опозиционерите, които рискуваха да загубят облагите от “революцията” и да се сблъскат за пореден път с ужасяващите вериги на репресията[1]

Ако се замислим, се оказва, че се намираме пред един изумяващ парадокс, какъвто политическата история почти не познава. Всъщност колкото повече политическите актьори със сила и единодушно апелираха за желания от тях политически модел, толкова повече всички те пак единодушно се чувстваха длъжни да го отхвърлят в неговото конкретно осъществяване. 

Дори заради това единодушие актьорите на прехода потърсиха институционалния и политически модел, който да им позволи да усмирят двете натрапчиви мисли, които ги измъчваха. 

Разпознат от много като “Френския модел” може би заради уважението, което елитите на изследваните страни имаха към генерал Де Гол, а може би също така оценен от някои поради продължителността на задържането във властта на неговото политическо течение след 1958 г. – този полупрезидентски модел изглеждаше като deus ex machina, тъй като предлагаше в своите принципи гаранция за демокрация и политическо действие, като Франция не беше единственият пример за това в Европа, и в действителност – гаранция за оцеляването на всеки актьор. 

Инструментализацията на този модел в периода на цялостна несигурност и взаимен страх представляваше добра възможност (едновремнно правна и политическа) за основните актьори на прехода. Всъщност поддръжниците на стария режим виждаха в този модел възможността да запазят част от своето влияние над властта, а антикомунистическият елит бързо откри в него възможността, която предлагаше за намеса в механизмите на властта, подсигурявайки се срещу риска от връщане към тоталитарното минало (на времето доста възможно, поне до неуспешния държавен преврат от август 1991 г. в Москва). 

Ако забелязахме надделяването на политическото над правната норма в началото на прехода, то от няколко години насам сме свидетели на обратното.

За да илюстрираме примерите, които изследваме, нека се спрем на изтеклото десетилетие, за да очертаем по-добре явлението, което се крие в неговата основа, както и да измерим неговата политико-конституционна промяна за в бъдеще. 

 

ПЪРВОНАЧАЛНИЯТ  ТЛАСЪК: НАДМОЩИЕТО НА ПОЛИТИЧЕСКОТО НАД ЮРИДИЧЕСКОТО 

Първоначалната ни хипотеза постави ударение върху надмощието на политическото над правната норма. Елитите на прехода предпочетоха един нечист институционален способ – полупрезидентския модел, който очевидно позволяваше по-добре да се контролира тогавашната политическа поляризация пред другия възможен институционален модел – класическият парламентарен модел – политически, а може би и културно по-съвършен. Правото състави това, което P. Lascoumes нарича “кладенец от отношения и модели, разпределящи начините за окачествяване на социалното положение и за решаването на конфликтите”[2]. 

Въз основа на това качество и поради инертността на доминиращата идеология и на цялостната ситуация в шестте страни правото се огъна пред изискванията на политиката, а актьорите на прехода ровеха в него трескаво, в зависимост от оценката на кризисното положение, в което на времето се намираше цялостната политическа система. 

Също така поради инертността на стария режим, внедрените навици в мисленето и незрелостта на гражданските общества (и поради по-голямата част от новите политически фигури) бяха изправени пред непознатото, пред опиянението от свободата и празнотата на политическите пространства, ненадейно изоставени от техните стари притежатели и тази суровина в лицето на новата институционална рамка успя да спечели известна автономност, да проследи някои закономерности и да очертае контурите на една политическа система, която тепърва трябваше да се изгради. 

Установен вследствие на особените битки за преразпределение на властта, този модел беше в основата на една фундаментална динамика на промяната. Естествено, както посочва П. Садран, “ако конституционните реформи бяха предварително условие за скъсване с комунизма, те обаче не бяха достатъчни за осигуряването на промяната”[3]. Всъщност точно това и забелязахме: ако приемането на полупрезидентския модел с неговите особени ограничения състави предварително условие за демократичност на режима, то този модел облагодетелства също така и изграждането на нови вътрешнополитически равновесия. Както и това, че ако първоначално моделът беше приет, за да позволи на актьорите на прехода да ограничат по някакъв начин несигурността от цялостната раздяла с комунизма, полупрезидентският модел пряко участва впоследствие в по-бързото или по-бавно според страните възстановяване на демокрацията. 

В крайна сметка, въпреки че повечето изследвани страни бяха тласнати от някои международни институции към това, което С. Милачич определя като “символичен ексхибиционизъм на демократичната норма[4], надмощието на политическото над правната норма – въпреки своите двусмислици – създаде условията на бъдещата стабилност, тъй като, от една страна, конституционната норма трябваше често да бъде обсъждана (дори и в условията на спешност), а от друга страна, смесеният характер на текста, който последва от тези преговори, беше ясен знак за неговото присвоявяне от актьорите, благоприятстващ дори по този начин това, което бихме могли да наречем културното изграждане на демокрацията в тези страни.

 

КЪМ НАДМОЩИЕ НА ЮРИДИЧЕСКОТО НАД ПОЛИТИЧЕСКОТО 

Видимото желание на изследваните държави да се вкоренят на Запад, като, от една страна, достигнат до политическия и икономически субект (Европейския съюз), а от друга, до една организация за колективна сигурност (НАТО), за да осигурят възможно най-бързо и най-добре своя просперитет и бъдеща сигурност, от началото на деветдесетте години породи доста силни ограничения във всички области. Тези ограничения бяха толкова силни, че Европейският съюз и НАТО ги представиха като sine quа non условия за тяхното присъединяване. 

В политико-конституционен план тези ограничения тласнаха приложения институционален модел към промяна и неговото осмисляне не се възприемаше вече като като гарант за политическо, дори и идеологическо равновесие, а като оригинална система за преразпределение на властта между президента на републиката, разполагащ с известни правомощия, министър-председателя, представляващ парламентарното мнозинство и Конституционният съд – гарант за правомощията и на двамата. В нормативен план те доведоха политическите и икономическите актьори до приемането и интеграцията в съществуващата система на цял куп правила, които до този момент им бяха непознати.

Ако е вярно, че правните норми в сила в една действителна система на действие са резултат от срещата и конкуренцията на различни нормативни източници, лесно бихме могли да кажем, че доста бързо в изследваните страни една част от нормите – не толкова свързани с приетите регламентации в рамката на проектите за присъединяване към Европейския съюз – намериха своите корени в договорните пространства от типа “законно-рационално”, докато други, все още малобройни, черпят вдъхновение от модели на управление, свързани със стария комунистически режим. 

Един фундаментален залог на посткомунизма залегна в изготвянето на начините за подтикване и принуждаване на местните актьори в страните да въведат в конкретните условия за управление на политическите и икономически взаимоотношения по-голям брой съвместими принципи с прилаганата юридическа рационализация в западните демокрации и основните посоки на развитие, такива каквито официално са оповестени от Европейския съюз на страните-кандидати и такива каквито, за наша радост, са подкрепяни от все по-проевропейските основни политически партии на местните политически сцени. Както посочва Ж. Кайос, приближаването към Европейския съюз налага да дадем на правото “сила на увеличенна намеса”, тъй като “пазарът изисква силна правна рамка [и] налага разширяването на договорните практики”[5]. 

Зачитането на конституционната норма (при някои условия обаче) може да ни се стори като привлекателен избор, тъй като тя представя гаранции срещу рисковете на политическата игра, отдава нужните средства за легитимация и дава възможности за действие. 

Така, на актьорите и на обществото им беше по-изгодно не само да формулират и организират една рамка, както и една институционална норма, но и да вградят и естествено да си присвоят политическия, но все още културен, багаж, доколкото е вярно, че демократичната практика изисква напредък и учене от страна на елитите и гражданското общество. Ако елитите разбраха и постигнаха тази промяна, не можем да твърдим същото за общественото мнение. 

След като внесоха и имитираха в края на осемдесетте години конституционни схеми, които другаде вече бяха изпитани, страните от това изследване видимо си ги присвоиха и днес е очевидно, че дори и да имат особености една спрямо друга, нормите, които на времето страните избраха, учудващо добре се нагодиха към тогавашната действителност. 

Така, полупрезидентският модел в края на осемдесетте години доказа своята адекватност по отношение на обстоятелствата, с които се сблъскаха посткомунистическите страни, пластичността си относно геополитическия контекст на всяка една от тях и приспособимостта си към различните фази на прехода, които последваха една след друга за по-малко от едно десетилетие. 

Що се отнася до тези качества, изглежда, че това е моделът, който не само исторически и политически подхождаше на времето и страните, които изучихме, но още повече този, който позволи изцяло и в най-голяма степен да осигури бързия преход от диктатура към демокрация. 

След приблизително десетина години учене, фазата на сработване на тези нови институции е почти завършена. Институционалната рамка се установи и едва ли има никой, който да иска да я разруши. Остана обаче държавата да се изгради: да се наложи прозрачност и процедури за контрол, да се премахнат най-парализиращите стари привички, да се напои с демокрация цялото общество, да му се върне чувството на инициатива и отговорност, да се мобилизират всички средства. Накратко – да се установят различните принципи, позволяващи на гражданското общество да придобие самоувереност и да се утвърди, без да се отказва от своята същност, и да докаже пред себе си, че може да съществува независимо от Държавата.

Всичко това в края на краищата зависи от културната област, която остава белязана от наследството на миналото и я дискредитира пред правото и политиката. Институциите наистина ще имат завършен характер само тогава, когато новите привички биха били в състояние да осигурят съжителството между една демократична държава, отърсила се от бремето на миналото и едно способно да понесе автономността си гражданско общество. 

Историята наистина не свършва с този успешен преход. Две основни предизвикателства трябва да се поемат в следващите години: първото през 2004 г. за три от страните (Полша, Литва и Словения) и по всяка вероятност през 2007 г. за две други (България и Румъния), когато ще се присъединят към Европейския съюз и ще трябва изцяло да се свържат чрез своето институционално устройство с европейската действителност най-общо и с европейския “acquis communautaire [6] в частност. 

Второто предизвикателство, което те трябва да поемат, е много по-трудно за възприемане дори и от елитите на нашите западни общества, които не винаги си дават ясна сметка, че самата форма на организация на нашето общество и на властовите отношения в него се променя, за да отговори на нуждите на постмодерната държава[7]. Впрочем, изменението на този начин на организация ante – който послужи за опора на посткомунистическите страни и който ще изчезне, когато го достигнат – ще ги принуди да се приспособят през следващите години към един нов модел, който също еволюира и ще трябва да се справят с тази “нова мутация” без видим референт. 

Като очевидец на Френската революция, А. дьо Токвил обобщава в едно изречение в своите Спомени объркаността си относно бъдещето на този зараждащ се нов политически модел: “Светът, който се възправя, е все още полузатрупан под останките на света, който загива, и насред огромния безпорядък от човешки отношения и дела, никой не би могъл да каже какво ще просъществува от старите институции и традиции и какво ще погине”. Дори и след два века, тази мисъл запазва цялата си значимост, когато я съотнасяме към промените, които наскоро Европа преживя. 

 

 

 

 

 

 


 

[1] L’idéologie communiste est pétrie d’une culture dans laquelle le « majoritaire » (le bolchevik) écrase nécessairement « le minoritaire » (le menchevik). Cette référence historique est une référence à la fois politique et culturelle essentielle à l’Est – rarement soulignée dans les études occidentales sur la transition – qui apporte un éclairage fondamental pour la compréhension globale des premiers mois, voire des premières années, des processus de changement.

[2] Pierre Lascoumes, «  Normes juridiques et mise en œuvre des politiques publiques », L’année sociologique, n° 40, 1990 ? p. 56.

[3] Pierre Sadran, « Réinventer l’Etat ? » (Rapport général), La réinvention de l’Etat. Démocratie politique et ordre juridique en Europe centrale et orientale (S. Milacic, dir.), Bruylant, Bruxelles, 2003, p.409.

[4] Slobodan Milacic, « Vers l’Europe par la démocratisation interne », La démocratie constitutionnelle en Europe centrale et orientale. Bilans et perspective, (S. Milacic, dir.), op. cit. p. 26.

[5] Jacques Caillosse, « A propos de l’analyse des politiques publiques : réflextions critiques sur une théorie sans droit », dans : J.Dumoulin et C. Robert (dir.), La juridisation du politique, LGDJ, coll. Droit et société, Recherches et travaux, n° 7, 2000, p. 47-59.

[6] Il sera intéressant de se demander quels comportements choisiront d’adopter à ce moment-là (Paris – octobre 2003) certains des Présidents de notre échantillon, constitutionnellement habilités à participer à l’élaboration de la politique étrangère de leur pays.

[7] Jacques Chevallier, L’Etat post-moderne, LGDJ, 35, série politique, 2003, 225 p.

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google