Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

§ 3.  Президенти, „взимащи решения” 

Президентите, които определяме като “решителни”, се намесват пряко, но в различна степен в основните решения на изпълнителната власт. Те се подразделят на три отделни категории: най-слабата, която определяме като “диархична”, минавайки през тази на “решителния, но ограничен”, за да достигнем до “напълно решителния” президент. Както ще видим, тези положения са относително редки и исторически датират от началото на прехода. Те разкриват единствено една тенденция на президентската власт, която все още се оценява в зависимост от разнообразието на конституционните текстове и политическите ситуации.

 

* Президентите “диарси” 

В полупрезидентския модел президентът да упражнява “диархична” роля, т.е. да се окаже в положение, което го принуждава да сподели правомощията си в изпълнителната власт с правителството. В мрежата на преобразуване той се намира в такова положение два пъти: първия път, когато е ръководител на политическото мнозинство, като управлява съвместно с една уравновесена политическа коалиция [квадрат (3)], и когато е изправен пред отсъствието на мнозинство, по необходимост приема политическа неутралност [квадрат (17)]. 

Забелязваме подобни положения в изследваните посткомунистически страни: това на президента Л. Валенса по време на правителството на Х. Сучочка [квадрат (3)] или по-скорошното на президента А. Квашневски по време на правителството на В. Чимошевич, и до известна степен това на Л. Миллер [квадрат (3)].

Случаят с правителството на Х. Сучочка е малко по-особен, тъй като неговото избиране се проведе преди приемането на Малката конституция и тогава правомощията на президента бяха доста различни. Все пак можем да го споменем, доколкото вече съществуваше полупрезидентското начало в институциите. Президентът Л. Валенса назначи това правителство, докато Диетата, сформирана след напълно демократичните избори през 1991 г., беше дълбоко раздробена поради приложения начин на избиране – интегралната пропорционална система. Никоя от двадесетте и девет представени в парламента партии не успя да получи повече от 13% от местата. Х. Сучочка успя все пак да формира естествено една относително крехка, но консенсусна коалиция от двадесет и осем партии (в това число и една подфракция на Партията на пиячите на бира), която се задържа на власт цели четиринадесет месеца, преди да й бъде гласуван вот на недоверие. Това доведе до предсрочните парламентарни избори от 19 септември 1993 г. 

Президентът Л. Валенса имаше съществено влияние в изпълнителната власт по време на мандата си. Конституционните му прерогативи му позволяваха това по особен начин, въпреки че не успяваше винаги да оцени коректно ситуацията на “диархия” или “регулиране”, в които се намираше. Впрочем, тъй като не приемаше вота на недоверие към правителството, което беше излъчил – иницииран от един алианс между депутати, напуснали "Солидарност", и Левицата – президентът разпусна парламента на 29 май 1993 г. Той беше толкова деен във вътрешнополитически план, че политическото разцепление на старите антикомунистически опозиции на поддръжници на лустрацията и поддръжници на едно умерено обсъждане на въпроса за декомунизацията, се изрази в законодателната слабост на правителствата след победата над стария режим, докато по същото време бившите комунисти набираха избирателна сила[1]. От друга страна, президентът Л. Валенса желаеше да ръководи президентската институция и да даде по-добър шанс на политическите си привърженици, като насърчаваше създаването на една президентска партия – Блока на подкрепа за реформите (BBWR). 

Неговият приемник на президенткия пост в Полша A. Квашневски също на два пъти се озова в ситуация на “диархия”: първоначално по време на правителството на В. Чимошевич, а след това по време на правителството на Л. Миллер. И тук неговото положение е особено. Всъщност президентът A. Квашневски започна мандата си, като разполагаше с отредените му от Малката конституция правомощия, но го завърши с по-ограничените прегоративи, които му отреди  новата конституция от 1997 г., на която впрочем той беше един от основните автори, тъй като ръководеше конституционната комисия на Диетата, която я изработи. 

Съставеното след 7 февруари 1996 г. правителство на В. Чимошевич, представляваше уравновесена коалиция между Алианса на демократичната левица (SLD), партията на президента и полската партия на селяните (PSL), която често се показваше като труден партньор[2]. Влиянието на президента на републиката не се почувства единствено в областта на външната политика, но и в областта на вътрешната политика[3], тъй като той съумя да се намеси в границите, които очевидно му налагаше Конституцията. 

Що се отнася до конституцията от 1997 г., можем да кажем също, че президентът A. Квашневски се озова в положение на “двувластие” след парламентарните избори от 23 септември 2001 г., които донесоха победа за близките до неговото политически движения. Правителството на Л. Миллер успя да получи подкрепата на съставената от Алианса на демократичната левица (SLD), селската партия (PSL) и Работническия съюз (UP) коалиция, и по този начин тази на мнозинството в парламента (258 места от общо 460). Както посочват  Ф.Ришар и Н. Мьоние “съставянето на правителството [беше] следствие от работни договаряния между новия министър-председател и президента на републиката”[4]. Оставката от юли 2002 г. на близкия на президента министър на финансите, М. Белка, беше сигнал за все по-трудните отношения между двамата ръководители на полската изпълнителна власт, тъй като президентът “не се колебае[ше] да се намеси в управлението на страната”[5]

Откриваме и другото положение на “двувластие” в изпълнителната власт [квадрат (17)] в Полша и България. В този случай президентът, въпреки че е обвързан с политическа партия, изобщо не може да извлече полза от нея в политически план, тъй като никоя партия не можеше да има определящо влияние в раздробеното Събрание. Той не можеше да облагодетелства прекомерно своята собствена политическа тенденция, тъй като едно такова поведение щеше да му попречи във връзките му с другите партии. По този начин неговата политическа неутралност беше продиктувана от парламентарнното положение, при което не можеше да съществува нито истинско мнозинство, нито полумнозинство, камо ли опозиция, тъй като всички те можеше да бъдат единствено несигурни, временни и изменящи се. 

До известна степен Л. Валенса имаше такава роля по време на правителствата Биелечки и Олшевски [квадрат (17)]. На времето положението беше изключително особено в Полша. Единствено Л. Валенса на практика имаше пълна легитимация, тъй като парламентът беше сформиран след полудемократичните избори от 1989 г. Както посочва G. Mink, въпреки че министър-председателят Я.-K. Биелечки беше приближен на президента Л. Валенса, последният “се обгради с едно двойно правителство в канцеларията на Президентството [и] за известно време [се получи] странно съжителство на двата властови центъра”[6]. Ограничената легитимност на парламента, свързана с неговата неспособност да сформира правителство, накара президента Л. Валенса да предпочете “президентското управление на режима”, но той трябваше да се примири с приемането (поради липсата на конституционните правомощия, които желаеше) на един избирателен закон, въвеждащ интегралния пропорционален метод и позволяващ на парламента да се саморазпуска. Парламентът след проведените на 27 ноември 1991 г. избори беше раздробен. Дясноцентристкото сфромирано от Я. Олшевски правителство беше подкрепено само от 121 депутата от общо 460 и президентът Л. Валенса на няколко пъти прояви своята антипатия спрямо този адвокат, който всъщност беше член на “Солидарност”. Сблъсъкът на върха на изпълнителната власт доведе до нейната парализа. Тъй като беше въвлечен във вътрешнополитическите спорове, президентът оттегли подкрепата си към това правителство и назначи младия лидер на селската партия (PSL) В. Павлак на поста министър-председател, който въпреки президентската опора, трябваше да се откаже от формирането на правителство, тъй като нямаше достатъчна подкрепа в парламента. 

Докато още можеше да играе единствено “диархична” роля в зависимост от партийната обстановка, президентът Л. Валенса прие, ако не тази на “напълно решителния”, то поне тази на “решителен, но ограничен” управник. Опитите му да структурира институциите по президентски модел можеха да доведат единствено до политическа криза, а ролята му, която беше изместена спрямо конституционните му възможности, беше в основата на провала му на президентските избори през 1995 г. 

Президентът Ж. Желев също беше в положение на двувластие по време на правителството на Л. Беров [квадрат (17)], когато след падането на правителството на Ф. Димитров, различните представени в парламента партии след дълги преговори решиха да изберат един от съветниците на президента на републиката за министър-председател. През по-голямата част от управлението на това правителство президентът Ж. Желев имаше изключително влияние във външната политика. Когато спря да подкрепя това правителство обаче, т.е. когато зае позицията на “противопоставящ се президент” на социалистическото полумнозинство, което всъщност подкрепяше правителството Беров, можем да кажем, че ролята му се доближи до тази на президента “регулатор” [квадрат (8)].

 

*  Президенти с „ограничени правомощия за взимане на решения” 

Президентите, които влизат в категорията на “решителните, но ограничени” президенти са доста по-малобройни в изследваните държави. Всъщност K. Глигоров и Й. Илиеску са единствените, които по време на мандата си бяха ръководители на мнозинството в политическия контекст на коалиция с доминираща партия [квадрат (2)]. Й. Илиеску трябваше на всичко отгоре да изпробва това положение на ръководител на мнозинството в положение на полумнозинство [квадрат (4)]. 

Влиянието на президента K. Глигоров върху македонската политическа сцена дълго време ще се запази, но с годините ще отслабне. Няколко причини могат да бъдат изтъкнати при обяснението на този прогресивен упадък. По време на независимостта на страната стабилизацията на международното положение на Македония беше ключов проблем, с който единствено той можеше да се занимава, тъй като отлично познаваше югославската политическа обстановка, а харизмата му, с която си служеше във вътрешната политика, много му помагаше. В качеството си на президент на републиката той вложи много лични усилия и внимание, като пътуваше в чужбина, за да преговаря по най-деликатните въпроси[7]. Положението му на политически лидер беше толкова гарантирано (дори и в чужбина), че той не изпитваше нужда да прибързва с президентските избори чрез всеобщо гласуване[8]. Колкото повече положението на страната се стабилизираше в международните отношения, толкова повече той оставаше на заден план. Във вътрешнополитически план влиянието му със сигурност беше също така значително (поне в началото на прехода[9], когато през 1992 г. стана основен деец на формираната от младия министър-председател Б. Червенковски политическа коалиция около Социалдемократичния съюз.

Бойкотът на парламентарните избори през 1994 г. от опозицията (ВМРО-ДПМНЕ) и смазващата победа на Алианса за Македония (лява коалиция), който спечели 95 от 120 места, направи вътрешнополитическата обстановка в Македония прекалено деликатна, тъй като можеше да се съмняваме в представителността на новото правителство на Червенковски. С подкрепата на президента K. Глигоров правителството успя да преодолее този политически недъг. Но след атентата, чиято жертва той стана през октомври 1995 г., неговото влияние започна да намалява. Вътрешнопарламентарните борби в коалицията накараха министър-председателя да се отърси от президентското покровителство. Въпреки една своя реч по телевизията, застъпваща се за поддържането на правителствената коалиция, той не можа да попречи на формирането на третото правителство "Червенковски", което изключи либералната партия на С. Андов[10] - друга влиятелна фигура на стария режим, чийто президентски апетит, откакто беше осигурил служебното изпълнение на длъжността на президента К. Глигоров, притесняваше министър-председателя[11]

Неговата позиция, въпреки че се колебаеше, както вече споменахме, може да се сравни с тази на “решителния, но ограничен” президент. Той не можеше повече да бъде “напълно решителен” както в началото на прехода в Македония, но и не беше все пак заточен като “диарх”, a fortiori “регулатор”, тъй като дълго време остана най-важната част от македонската политическа система и в нейното крехко равновесие. 

По време на правителствата "Вакароиу" I и II положението на румънския президент Й. Илиеску също може да се свърже с това на “ограничения решителен” президент [квадрат (2) и (4)]. Както показва таблица 61, все пак можем да направим разграничение между тези две правителства, тъй като по времето на правителството "Вакароиу I", президентът беше изправен пред едно полумнозинство, докато по време на следващото правителство ("Вакароиу II"), той трябваше да се изправи пред една парламентарна коалиция с доминираща партия. FDSN, която признаваше президента за лидер, ръководеше тази коалиция, но трябваше да се обедини с един националистически партньор – партията на румънското единство (PNUR) – изключително неприятна в международен план.

Първото правителство на Н. Вакароиу беше малцинствено в парламента и, както пише Е. Ломел, “Президентът Й. Илиеску се прояви – изправен срещу един министър-председател със слаби възможности за действие – не само като движещата сила на политическия живот, но и като изключителния гарант за непрекъснатостта на държавата. Той успя отлично да се наложи като основна предпоставка за стабилността в един малко съмнителен,  парализиран от липсата на открито мнозинство и лишен от авторитетни личности парламентарен пейзаж”[12]. Президентът Й. Илиеску всъщност повлия на решението на парламента да се коалира с PNUR, вместо с ненационалистическата опозиция, след като й предложи един социален и национален пакт без бъдеще. В доста несигурния регионален контекст (на запад – Югославия, както и на изток от страната – Молдова и Бесарабия), президентът Й. Илиеску успя да остане господар на играта в Румъния, знаейки как да използва всички конституционни и политически способи, с които разполаше. Нито като “напълно решителен” президент (както в началото на румънската революция от декември 1989 г.), нито като “диархичен” или “регулатор”, той успя да запази политическото лидерство и да поддържа своята политическа основа, като знаеше как да си служи с подкрепата на старите, нужни за непрекъснатостта на неговото влияние, елити и като се пазеше от напълно лишеното от демократични устои общество. Трябва да подчертаем, че тази хипертрофирана президентска роля беше по-скоро наложена от една необикновена политическа ситуация (в етимологичен смисъл на думата), отколкото от конституционните норми.


 

[1] George Mink, « La Pologne en 1992 » L’Europe centrale et orientale (sous la direction de E. Lhomel et T. Schreiber), La documentation Française, 1993, p. 145-149.

[2] George Mink, « La Pologne en 1996. Le retour de la bipolarité », L’Europe centrale et orientale, (sous la direction de E. Lhomel et T. Schreiber), La documentation Française, 1997, p. 108.

[3] George Mink, « La Pologne en 1997. Les héritiers de ‘Solidarnosc’ de retour aux affaires », L’Europe centrale et orientale, (sous la direction de E. Lhomel et T. Schreiber), La documentation Française, 1998, p. 115-128.

[4] François Richard et Nicolas Meunier, « Pologne 2001-2002. Une évolution préoccupante », Europe centrale et orientale 2001-2002 : Une croissance pérenne, un jeu politique rodé, des sociétés désenchantées, (sous la direction de E. Lhomel), op. cit., p. 143,

[5] Ibidem, p. 144.

[6] Georges Minkm « La Pologne en 1991. La naissance confuse de la IIIème République », L’Europe centrale et orientale (sous la direction de E. Lhomel et T. Schreiber), La documentation Française, 1992, p. 141-166.

[7] Christophe Chiclet, « La Macédoine en 1992 : Une laborieuse reconnaissance », L’Europe centrale et orientale (sous la direction de E. Lhomel et T. Schreiber), La documentation Française, 1993, p. 243.

[8] Malgré des déclarations inverses dans la presses internationale. Voir C. Chiclet, « La Macédoine menacée d’étouffement », Le monde diplomatique, septembre 1992, p. 6.

[9] C’est, en tout cas, l’impression de l’auteur de ces lignes qui put accompagner le Président bulgare, J. Jelev, à Skopje lors d’une visite en Macédoinre, le 5 février 1993, et avoir dans les discussions informelles avec plusieurs personnes de la présidence.

[10] L’événement est évoqué par le Président K. Gligorov dans : Christophe Chiclet, « La Macédoine dans la tourmente balkanique » (Entretien avec K. Glogorov), Confluences méditerranéennes, n° 19, automne 1996 (accessible sur le site : www.confluences.ifrance.com/confluences/Textes/gligorov.htm)

[11] Ducan Perry, « The Republic of Macedonia : findings its way », in K. Dawisha & B. Parrot, Politics, powers & the struggle for democracy in South-East Europe, Cambridge University Press, 1997, p. 237-238 et Christophe Chiclet, « La Macédoine en 1996. Un pays en transition », L’Europe centrale et orientale (sous la direction de E. Lhomel et T. Schreiber), La documentation Française, 1997, p. 95.

[12] Edith Lhomel, « 1993, La Roumanie au milieu du gué », L’Europe centrale et orientale (sous la direction de E. Lhomel et T. Schreiber), La documentaion Française, 1994, p. 173.

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google