Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

РАЗДЕЛ 2. РАЗНОВИДНОСТИТЕ НА ПРЕЗИДЕНТСКИТЕ ИНСТИТУЦИИ В ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКА ЕВРОПА 

Основната стимулираща в научен план цел на мрежата на преобразуване беше да предложи рамка на анализа, която позволи на М. Дюверже да обясни навремето изменението на правомощията на президентите на страните от Западна Европа. Остава да съпоставим същата тази цел със страните от посткомунистическа Европа и да проверим дали тази рамка на анализ би могла да разбули двусмислиците относно ефективната роля на президентите, която трудно много изследователи могат да оценят, тъй като рядко взимат под внимание тези изменения. Очевидно ще трябва да вземем под внимание поставените граници от приемането на конституциите в посткомунистическа Европа, както и често нестабилното политическо положение. С помощта на две променливи –  положението на президента на републиката спрямо състава на парламентарното мнозинство – успяхме да определим мястото на отделните президенти в тази мрежа. Както ще видим от таблица 61, необходимо е първо уточнение: президентите по-често са “регулатори” и “символични”, отколкото “решителни” (напълно или частично) или “диарси”. Можем да забележим също така вариации, които показват, че ролята на президента може да се колебае.

 

§ 1. “Символичните” президенти 

В таблица 61 определихме някои президенти като “символични” [квадрат (9) до (12)], когато те бяха просто членове на парламентарното мнозинство независимо от това дали то е монолитно, коалиция с доминираща партия, уравновесено или полумнозинство. Те имат незначителна роля, тъй като министър-председателят е този, който в действителност управлява правителството. Много са примерите, които потвърждават това твърдение. 

Откриваме един единствен пример в категорията “президенти-членове на парламентарното мнозинство” в положение на монолитно мнозинство [квадрат (9)] –  българският президент П. Стоянов. За тримата избрани чрез всеобщо пряко гласуване български президенти можем да кажем всъщност, че последният е единственият истински излъчен от своята партия за тези избори, считани за второстепенни от нейния лидер И. Костов[1]. Изборите за Народно събрание от пролетта на 1998 г. донесоха абсолютно мнозинство на Съюза на демократичните сили (СДС), а премиерът И. Костов стана de facto лидер на мнозинството и неоспорим политически ръководител на изпълнителната власт (Таблица 61). 

Въпреки понякога проявеното от страна на президента П. Стоянов свободомислие, той се прегъна пред волята на своята партия и нейната парламентарна група. Политически доминиран, той никога не посмя например да сезира Конституционния съд и няколкото му опита да използва правото си на вето спрямо няколко закона отприщиха многобройни критики в неговата партия, която не се поколеба да го привика символично в пленарна зала, за да го накара да приеме нейното решение. Знаейки, че мнозинството ще има последната дума, инициативите на президента разкриваха повече опита му поне малко да се изяви в политически план. 

Президентът П. Стоянов всъщност беше толкова зависим от своята партия, че когато реши да се кандидатира за президентските избори през 2001 г. като независим – и просто подкрепен от своята първоначална партия – неговите политически противници, в това число и тези от неговото политическо течение, не се поколебаха да подчертаят старата му политическа покорност, за да го злепоставят пред обществото. Той очевидно не беше разбрал, че независимият президент трябва да има поведение на регулатор и така образът му по време на кампанията напълно бе изместен и потъпкан. 

Трима други президенти могат да се считат като такива, упражнили или упражняващи и сега, символична роля, тъй като бяха членове на мнозинството в коалиция с доминираща партия [квадрат (10)]. Това са словенските президенти M. Kучан и Я. Дрновшек и до известна степен македонският президент Б. Трайковски.

Случаят на словенските президенти трябва да си обособи като самостоятелен. 

Президентът M. Кучан, за когото преди споменахме в какви условия дойде на власт в началото на 1990 г., се задоволи с една символична функция, тъй като Конституцията не му отреждаше значителни правомощия, а самият той имаше отлични взаимоотношения с министър-председателя. Я. Дрновшек – от стария “сарай” на управляващите елити в Словения. Той зае президентския пост след него през 2002 г., но стъпването му в длъжност е прекалено скорошно, за да намери място в нашия анализ. Неговият дългогодишен политически опит в качеството му на министър-председател (около десет години) би ни навело на мисълта – както всъщност прави кореспондентът на един френски ежедневник – че той ще се опита по стар навик да се включи (дори и по косвен начин) в управлението на правителството на младия A. Роп, който беше министър на финансите в неговия кабинет[2]. Тези спекулации за момента са трудно доказуеми и няма основание да се занимаваме по-обстойно с тях. 

Президенското управление на Б. Трайковски е труден за описване случай поради няколко причини. Неговото управление се вписва напълно в тази категория, тъй като в началото на своя мандат той беше единствено член на мнозинството на коалицията с доминираща партия – ВМРО-ДПМНЕ (49 от общо 120 места), чийто лидер Л. Геогриевски стана министър-председател след парламентарните избори от есента на 1998 г. В доста нестабилната македонска действителност от края на деветдесетте години и началото на 2000 г., нещата очевидно бяха по-заплетени; още повече, че ако правомощията на македонския президент са привидно ограничени от юридическа гледна точка, неговите възможности за действие в някои особени области като отбраната далеч не са за подценяване. Също така, трябва да имаме предвид преките и косвени влияния на намесата на различни международни институции в крехките равновесия на македонската вътрешна политика от последните години. Тези различни параметри, разбира се, правят анализа много по-сложен. Обобщавайки и с риск да преувеличим, можем да кажем, че президентът Б. Трайковски започна своя мандат като “символичен” президент, тъй като на времето министър-председателят Л. Георгиевски беше неоспоримият лидер на доминиращата партия в парламентарната коалиция[3]. Докато вътрешното положение на страната се усложняваше, а етническата поляризация се присламчваше към нейните различни политически разделения, неговото влияние се засили. Охридските споразумения от 13 август 2001 г., както и краят на управлението на национално единство, обединяващо основните партии, бележат тази промяна.

 

§ 2. Президентите “регулатори” 

Както можем да забележим в таблица 61 по-горе, президентите “регулатори” представляват общо взето най-многобройната категория в изследваните европейски посткомунистически държави. Те се намират в състояние на “регулиране”, когато се противопоставят на парламентарното мнозинство (независимо от типа му) или когато заемат позиция на политическа неутралност спрямо него. Както споменахме преди, тяхната роля се състои в осигуряването на гладкото функциониране на режима и неговото съответствие с постановените от Конституцията правни норми. Тяхната роля естествено зависи от самите ограничения на съответните конституции. Тя може да бъде различна за всяка една от страните; още повече, че в познатия за страните преходен период привичките не бяха напълно установени.

 

* Президентите, противопоставящи се на парламентарното мнозинство 

1)  Случаят на “противопоставящия се на едно монолитно мнозинство президент” 

В изследваните страни откриваме само един случай, при който президентът открито се противопоставя на монолитното парламентарно мнозинство, т.е. съставено от една партия, успяла да получи абсолютно мнозинство в парламента [квадрат (5)]. Трябва да подчертаем. че за политическите партии в посткомунистическа Европа това парламентарно положение е твърде рядко срещано явление, тъй като именно пропорционалният вот беше въведен, за да се избегне всякаква хегемонистична съблазън, опасна за страните в демократичен преход, когато бяха ожесточени антагонизмите между политическите сили. 

Българският президент Ж. Желев трябваше да се справи с такава ситуация след предсрочните парламентарни избори от 18 декември 1994 г., спечелени от Социалистическата партия (БСП)[4]. Но тъй като имаше силно парламентарно мнозинство, правителството на Ж. Виденов направи истинска рекомунизация на страната[5], и изправена пред това положение, президентската институция се превърна, както казва Chiclet, в “бастион на съпротивата”[6], доколкото институционалната рамка й позволяваше. 

По ирония на съдбата, президентската институция, която беше изобретена от комунистуческата партия през 1990 г., за да успокои евентуални демократически изблици от страна на опозицията, намери своя най-добър израз, за да ограничи тоталитарните забежки на своите идеологически наследници. Като истински “регулатор” президентът Ж. Желев използва доста често правото си на вето и на сезиране на Конституционния съд. Той дори успя да намери непредполагаеми конституционни средства, като използваше твърде често “правото си на обръщение към нацията”, за да постави нащрек правителството и най-вече за да прикове вниманието на общественото мнение.

 

2)  Случаят на “противопоставящия се на една коалиция с доминираща партия президент”  

Както показва таблица 61, това положение беше най-често срещаното в посткомунистическа Европа [квадрат (6)].  То засяга главно пет държави. Също така то се асоциира с това, което във Франция наричаме “съжителство”, при което един президент от едно политическо течение е длъжен да управлява съвместно с едно парламентарно мнозинство от противоположна нему политическа ориентация. Разликата с предходния български пример е, че парламентарната коалиция обхваща повече истинските политически партии, от които едната е доминираща, и по този начин президентът на републиката не може да упражнява никакви други прерогативи освен тези, които са му отредени от Конституцията. 

Литва е идеалният пример за това, тъй като двама пезиденти от консервативното течение (В. Адамкус и Р. Паксас) бяха изправени пред тази ситуация. Всъщност опитът им в управлението е скорошен, тъй като той започна през 2001 г., когато парламентарната дясно-центристка коалиция, представлявана от правителството Паксас II, се разедини относно въпроса за приватизацията на енергийния сектор. Сформира се нова коалиция – този път ляво-центристка – от лидера на социалдемократическата партия и бивш президент на републиката A. Бразаускас. 

Президентът В. Адамкус не се противопостави (въпреки че можеше, а и дори желаеше това) на тази правителствена посока, която, разбира се, не беше негова[7], но която не беше вече толкова отдалечена, както преди. Трябва да кажем, че президентските избори наближаваха, и че министър-председателят от вече доста прагматичния социализъм беше успокоил всички, като подкрепяше в екипа си членовете на отиващото си правителството, натоварено с досиетата на литовската кандидатура за Европейския съюз и НАТО, както и министрите на отбраната и на външните работи. В икономически план, както посочва Ж. Бертран, “неговите предложения […] се оказаха по-либерални от тези, които партията му защитаваше на изборите през октомври 2000 г.[8]. За един президент на републиката в края на своя мандат противопоставянето на един такъв министър-председател можеше единствено да се окаже политически трудна задача, когато например същият този министър-председател ограничава участието на държавата в т.нар. стратегически дела до 34%, докато в програмата на неговата партия участието беше определено до 51%. Можеше ли консервативният, но проевропейски президент В. Адамкус да се противопостави на един министър-председател – бивш генерален секретар на комунистическата партия в Литва до 1989 г., - и нека припомним – който успя да убеди парламента да приеме една конституционна поправка, позволяваща продажбата на оработваеми земи на чужденци? Президентът В. Адамкус беше победен на президентските избори – може би защото не се беше противопоставил достатъчно на други политически решения на правителството, които икономически и социално наказаха част от населението. 

Новоизбраният през януари 2003 г. литовски президент Р. Паксас също принадлежи на консервативното течение. След като последователно беше член на доста партии, той създаде своя няколко месеца преди президентските избори. Неговото стъпване в длъжност е прекалено скорошно, за да може ролята му наистина да се вземе под внимание. Можем единствено да изтъкнем няколко важни характеристики за оценката на бъдещите му политически ходове срещу министър-председателя А. Бразаускас и неговото мнозинство. От една страна, избирането му в ущърб на предишния президент беше изненада[9], а президентът В. Адамкус косвено стана жертва[10] на недоволството на обществото спрямо общото понижаване на жизнения стандарт. От друга страна, докато не разполага с подкрепата на една значима политическа партия[11], президентът Р. Паксас ще изпълнява длъжността си в един по-стабилизиран политически пейзаж (поне в парламента). Сегашното му влияние изглежда толкова незначително, че не му остава друго, освен да си изгради в обществото морален авторитет, но това ще бъде толкова трудно за осъществяване, доколкото “посредническото” призвание на неговото управление е ограничено поради липсата на истинска политическа алтернатива заради наложените принуди от процеса на присъединяване към Европейския съюз и НАТО. Това заключение се отнася за всички изследвани европейски посткомунистически държави: колкото повече съществува единодушие между основните партии относно съществените политически залози, толкова по-малко важна и нужна става ролята на президента. До голяма степен тази тенденция се дължи на почти повсеместния политически консенсус относно присъединяването към ЕС и НАТО. 

След парламентарните избори от 21 септември 1997 г. в Полша президентът А. Квашневски трябваше да се противопостави на съставената от две формации коалиция (Избирателният алианс "Солидарност" (AWS) и Съюзът за свобода (UW), които разполагаха, единият с 201 места, а другият с 60 от общо 460 [квадрат (6)]). Така в условията на съжителство, той назначи, разбира се, посочения от консервативната коалиция министър-председател Я. Бузек, но не му беше трудно да си извоюва мястото на президент “регулатор” благодарение на правото си на вето. Раздорите в мнозинството улесниха задачата му до такава степен, че един коментатор на полския политически живот, R. Graczyk, написа: “това е ерозията на политическия авторитет на премиера Бузек, а самият президент Квашневски разполага с прерогативите, които формално принадлежат на премиера”[12]. В навечерието на следващите парламентарни избори, мнозинството в края на своя мандат беше толкова франгментирано, че правителството на Я. Бузек остана с малцинство в парламента след разпада на коалицията[13]

Много точно сегашното президентско управление в България илюстрира случая, при който президентът се противопоставя на една коалиция с доминираща партия [квадрат (6)], тъй като Национално движение "Симеон Втори" успя да спечели почти половината от местата в парламента на парламентарните избори от 17 юни 2001 г. (120/240). Заради едно единствено място центристката формация, ръководена от бившия цар на България, не успя да спечели абсолютно мнозинство и се нуждаеше от парламентарна подкрепа, за да сформира истинско мнозинство. Всъщност точно това и направи, формирайки коалиция с Движението за права и свободи (ДПС), което със своите двайсетина се превърна в партия-спасител в парламента. Пет месеца след това дълбоко сътресение в българската политическа мозайка[14] лидерът на социалистическата партия, Г. Първанов, бе избран за президент. Така, бе изградена в България нова форма на съжителство, тъй като този път социалистически президент трябваше да управлява съвместно с едно враждебно нему настроено парламентарно мнозинство. В крайна сметка, от началото на своя мандат президентът Г. Първанов беше “регулатор”, тъй като можеше да изпълнява единствено отредените му от Конституцията прерогативи. Положението му спрямо политическата сдържаност на сегашния министър-председател[15] беше доста деликатно. Президентът, разбира се, правеше всичко възможно да съществува, като например използваше правото си на вето, но това принципно противопоставяне се прояви по-скоро пред неговия електорат, отколкото да беше продиктувано от желанието му да попречи на правителствените действия, тъй като парламентарната коалиция имаше до голяма степен правото да не зачете неговите решения. 

Можем да забележим отслабването на подкрепата на общественото мнение към правителството на С. Сакскобурготски въпреки някои негови успехи във външната политика. Твърде усложненото икономическо и социално положение е лош предвестник за това правителство и проучванията като че ли показват евентуално обръщанане на тенденцията на следващите избори през 2005 г. 

Това последно уточнение не би представлявало интерес, ако не се стремеше да оцени веднъж завинаги ролята на българския президент, който би могъл, ако неговата партия спечелеше изборите – сама или в истинска коалиция – да се окаже в едно напълно различно положение. Всъщност преди да бъде избран, както вече споменахме, президентът Г. Първанов беше лидер на социалистическата партия (БСП) и всичко това ни навежда на мисълта, че младият заместник, който той избра начело на партията, С. Станишев, нямаше да оспори неговото старо политическо лидерство. Имайки предвид ограниченията на Конституцията[16], бихме могли да предположим каква ще бъде ролята му при един премиер-посредник: или “напълно решителен” (когато неговата партия печели изборите, както вече се случи през 1994 г.), или “ограничен решителен” (при положение, че една ръководена от социалистическата партия коалиция спечели изборите). Скорошната му декларация, според която “България се нуждае от деен президент”[17] оставя впечатлението, че той няма намерение да остане пасивен президент, ако политическият му лагер спечели следващите парламентарни избори през 2005 г.


 

[1] Le Président sortant, J. Jelev, créateur pourtant du mouvement de l’Union des forces démocratiques, avait une stature beaucoup trop indépendante par rapport à celui-ci pour être, à nouveau, son candidat naturel comme pour les élections présidentielles de 1992. La direction de l’Union des forces démocratiques (SDS), qui tenait l’appareil du parti, décida donc d’organiser des “primaires” pour sélectionner un candidat à l’élection présidentielle de 1996 et choisit de lui opposer un jeune avocet, inconnu de l’opinion publique mais bénéficiant de l’appui du parti. Quant à l’actuel Président G. Parvanov, il fut choisi comme candidat aux elections présidentielles de 2001 en qualité de leader du Parti socialiste bulgare.

[2] Le Figaro, « Slovénie. Elections présidentielles. Le Premier ministre favori à Ljubljana », 1er novembre 2002.

[3] On peut ajouter que, sur le plan politiquen succéder au Président K. Gligorov était difficile à assumer.

[4] Fidèle à  ses anciennes “traditions”, le Parti socialiste bulgare (BSP) forma une “coalition” qui n’avait pas pour objectif (outre effet d’affichage démocratique parce que « pluraliste ») que d’assurer un meilleur « ratissage électoral » en fonction de spécificité locales. Sur les 125 députés du groupe parlementaire de la « gauche démocratique », 109 étaient directement issus du BSP, 5 du mouvement « Ekoglasnost » (écologiste de gauche), 5 « indépendants », 3 de la faction agrarienne A. Stamboliiski (ex-satellite du PC), 2 du Comité de défense des intérêts nationaux (ex-communistes nationalistes et anti-turc) et un de « l’Union chrétienne des femmes ». Il va sans dire que était plus fictive que réelle et que l’on peut considérer que le BSP formait une majorité monolithique même si, strictu sensu, on pourrait classer cet exemple bulgare ailleurs dans notre tableau [case (6)].

[5] Christophe Chiclet, « La Bulgarie en 1994-1995 : le retour des communistes », L’Europe centrale et orientale (sous la direction de E. Lhomel et T. Schreiber), La documentation Française, 1996, p. 123-139.

[6] Ibid.

[7] Entretien de l’auteur avec le professeur Algis Krupavicius, Paris, mai 2003.

[8] Géraldine Bertrand, « Lituanie 2001-2002 : de bons résultats pour convaincre les partenaires euro-atlantiques », Europe centrale et orientale 2001-2002 : Une croissance pérenne, un jeu politique rodé, des sociétés désenchantées, (sous la direction de E. Lhomel), La documentation Française, n° 1026, 2002, p. 113.

[9] Une double surprise même dans la mesure où le second tour opposa deux personnalités de la même mouvance politique. L’échec de V. Adamkus étant plus le résultat d’une absence de mobilisation de son électorat.

[10] Entretien de l’auteur avec le professeur Algis Krupavicius, mai 2003.

[11] Le cheminement partisan du Président R. Paksas est marqué, manifestement, par un opportunisme certain. (Voir sa biographie dans les annexes de cette étude).

[12] Gazeta Wyborcza, 18 juin 1998, p. 18 (cité dans G. Mink, « La Pologne en 1998. Un présent rassurant, un avenir plus incertain », L’Europe centrale et orientale (sous la direction de E. Lhomel et T. Schreiber), La documentation Française, 1999, p. 140.

[13] François Richard et Nicolas Meunier, « Pologne 2001-2002. Une évolution préoccupante », Europe centrale et orientale 2001-2002 : Une croissance pérenne, un jeu politique rodé, des sociétés désenchantées, (sous la direction de E. Lhomel), La documentation Française, n° 1026, 2002, p. 142.

[14] L’irruption de l’ancien roi dans le paysage politique bulgare fut un choc politique et psychologique qui soit être interprété comme une sanction à l’égard de la classe politique que comme un blébiscite pour la monarchie. Voir notre article « La recomposition du paysage politique bulgare après les élections de 2001 », La Revue périodique, n° 14, décembre 2001, p. 18-24.

[15] Qui a su dépasser l’anticommunisme revanchard et réducteur de son prédécesseur, I. Kostov, et de l’Union des forces démocratiques (SDS).

[16] Le Président de la République ne peut faire partie de la direction d’un parti politique (art. 95-2).

[17] Gueorgui Parvanov, « La Bulgarie a besoin d’un Président actif » (entretien), op. cit.

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google