Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

РАЗДЕЛ 4. ЛИЧНОСТНИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ПРЕЗИДЕНТИТЕ 

Личностните характеристики на президентите рядко се вземат под внимание от анализаторите на въвелите полупрезидентския институционален модел държави от посткомунистическа Европа. Все пак харизмата, личността и политическите обстоятелства, в които избраните президенти работят и осъществяват мандата си, са от изключителна важност за по-доброто разбиране на същността на въведените от повече от едно десетилетие властови взаимоотношения. Още повече, че президентите имаха значителни средства, които са част от това, което можем да наречем периферни правомощия, каквито са контролът върху службите за разузнаване или изграждането на институции от типа “Съвет по национална сигурност”.

 

§ 1. Избраните личности[1] 

В страните, въвели класическия парламентарен модел, президентите общо взето не са определящ фактор в политическата практика, тъй като те упражняват изключително протоколна функция[2]. Никой обаче не би оспорил решителното влияние, което може да има личността на президента в управлението на американския президентски режим. Можем да се запитаме всъщност дали влиянието на таксиномичната дихотомия (парламентарен срещу президентски режим) не е определящо в поведението, което пренебрегва тези личностни характеристики на президентите в изследваните страни. Като че ли заговарянето за тези характеристики в един режим, който явно не се отнася до президентския модел, идва да му признае една президентска особеност, която често ни се иска да омаловажим, дори да отхвърлим или отречем. 

Не можем да пренебрегнем влиянието, което са имали или имат президентите в изследваните държави и най-вече в обстоятелствата на цялостния преход. Трудността от засягането на такава тема не бива все пак да се пренебрегва и може да обясни отчасти причините, поради които този елемент рядко се включва в анализите. Тази трудност изисква задълбочено познание на политическия живот на всяка страна и способност да оценяваме личностния отпечатък на всеки президент[3] с нужната отдалеченост във времето. Без да претендираме, че можем да обясним всичко чрез този феномен, нито да го изследваме изчерпателно в тази разработка, все пак е интересно да засегнем този въпрос, като изтъкнем някои характеристики на президентите, избрани чрез всеобщо пряко гласуване в посткомунистическа Европа. 

Преди да разгледаме някои особености на избраните личности, е нужно да представим, за всяка страна и по ред на встъпване в длъжност, списъка на президентите и тяхната политическа принадлежност (виж таблица 51). Някои президенти започнаха своята кариера, бидейки само, ако можем така да кажем, държавни глави, а пасивността на предишния режим беше оставила отпечатък върху прехода. 

Можем да кажем, че с изключение на Полша, Румъния и Словения, президентите изкараха само един мандат, въпреки че някои президенти (Ж. Желев, A. Бразаускас, K. Глигоров, Й. Илиеску и М. Кучан) успяха да упражнят длъжността си за по-дълъг период от време поради своята временна служба в края на комунистическия режим (Таблица 51). 

За да изясним различната и променлива роля на президентите в изследваните страни и за да оценим влиянието на техните личностни характеристики върху цялостната система, подбрахме шестте най-важни критерия. Някои от президентите на изследваните страни произлизат от дисидентството срещу стария режим, а други, напротив, са негово творение. Едните имаха харизматично присъствие, а другите по-малко. Някои бяха стари (или млади) апаратчици на партията, а други бяха това, което можем да наречем “антисистемни” представители, т.е. антикомунисти. Много от тях създадоха или ръководеха политически движения, докато други излязоха от техните редици. Повечето президенти, преди да бъдат избрани, нямаха никаква представа за политическата действителност, докато други имаха зад себе си дълъг опит в партийната машина и нейните механизми. Накрая, след почти половин век авторитарен режим (дори диктаторски), шест от президентите трябваше да открият една длъжност, да се пригодят към нея, да създадат нови привички, или напротив, да се слеят с бездействието на стария модел. Техните приемници – без значение избора и взетите решения – обаче разполагаха с предходен опит (който всъщност можеха да приемат, приспособят или отхвърлят). Ще се съгласим, че тези критерии са до известна степен произволни и че други могат да се споменат със същата сила на валидност. Все пак тяхното прилагане за в бъдеще позволява да се открои една тенденция, както и да се улови едно измерение, които се оказаха крайно необходими за настоящата научна разработка. 

В изследваните държави двама президенти могат да бъдат определени като истински дисиденти: Ж. Желев и Л. Валенса. Ж. Желев беше интелектуалец[4], доктор по философия[5], чийто житейски път го беше довел до убеждения, много по-ясни, отколкото зрели именно заради многото години заточение по време на стария комунистически режим, а Л. Валенса беше електротехник – стремителен и стихиен. Тези две много силни, дръзки и смели личности напразно поемаха рискове, показаха храброст по време на стария режим и често заплащаха  последиците от своите действия. Въпреки всичко тяхното дисидентство успя да бъде оспорено на по-късен етап. Тези инсинуации и тези използвани в една невинаги честна политическа борба обвинения, ни наведоха на мисълта, че Ж. Желев и Л. Валенса имаха тайно споразумение със стария комунистически режим и неговата политическа полиция. Тази недоброжелателна теза, въпреки че се подкрепяше само от едно малцинство, трябва да бъде спомената в рамките на това изследване. Но като цяло, най-честата нападка – тази на техните политически врагове и понякога на техните политически приятели – се отнасяше до тяхната липса на професионализъм в политиката. Критиката може да изглежда справедлива, най-вече от страна на западните наблюдатели и на пресата: а тя не беше по-малко коварна, тъй като носеше в себе си една политическа стратегия, която се опитваше да опетни тези личности във вътрешен, както и във външен политически план[6] (Таблица 52)

По малко банален начин бихме могли да кажем, че тези двама президенти имаха своите качества и недостатъци. Л. Валенса, чиято интуиция и смелост често му даваха преднина пред конкурентите му, със сигурност нямаше политическа зрялост по време на мандата си, когато полската политическа игра се разпростря и стана по-сложна. Не се решава една парламентарна криза в демокрацията като един работнически конфликт в диктатурата. Относно Ж. Желев, ако благоприятства диалога и търсенето на политически компромис[7], той често оставяше впечатление в собсвения си лагер, че се затваряше в своята увереност и пренебрегваше своите политически приятели, които трябваше да запази, за да поддържа и разшири своите по-късни начини за политическо действие. Статусът им на дисиденти всъщност ги легитимираше и двамата, но заради това тяхно особено положение (ако не и атипично), те бяха изолирани от собствените си политически приятели. 

Според европейски критерии[8] и поради образованието и жизнения си опит двамата не бяха предвидени за тази длъжност, което не значи, че те нямаха нужните способности, но тяхната политическа неопитност им правеше лоша услуга спрямо техните противници.

Повечето президенти използваха своята харизма, за да достигнат до тази длъжност и можем да отбележим, че по-голямата част от първите избрани президенти отговарят на този критерий. К. Глигоров, Л. Валенса, Й. Илиеску, Ж. Желев и M. Кучан използваха имиджа и харизмата си, за да увеличат влиянието си и да засилят своята роля. Можем да кажем дори, че в Словения това признато на M. Kучан качество беше определящо за избора на институционалния модел и че въпреки видния конституционален дефицит, той успя да го използва, когато трябваше да даде определящ политически тласък, избирайки министър-председателя, тогава когато сформираният след изборите от 10 ноември 1996 г. парламентът беше разделен на два непримиримо противопоставени[9] блока с еднаква тежест. Вече подчертахме основното влияние на харизматичния президент K. Глигоров, който – вярно е – общуваше с видни личности по времето на режима на Й. Брос Тито и успя да долови нуждата да се поддържа спрямо обусловеното македонско обществено мнение господството на Стария режим[10] (Таблица 53). 

В посткомунистическите общества в преход харизмата на лидера (независимо дали е президент или не), винаги е имала значително влияние. Трябва обаче да разясним понятието. Харизматичният модел на стария режим продължи да се инструментализира повече или по-малко в играта за власт. Някои обаче искаха да се разделят с тази практика. Така, по време на стария режим в България можеше да се види портретът на държавния глава във всички обществени сгради. Ж. Желев реши да не продължава тази идеологически пропита традиция, като се раздели с култа към личността. Той забрани да свирят сирените на кортежа от официални коли, когато пристигаше в Президетството, беше придружаван от по-малко телоохранители по време на пътуванията си, без охрана отиваше пеша да обядва в ресторант в града със сътрудници – всичко това беше част от желанието му да се раздели с тежестта на комунистическия протокол, при който значимостта на една публична фигура беше пропорционална на организирания около нея спектакъл. Това желание за скъсване със старите привички се сблъскваше с преобладаващата култура, дразнеше старата номенклатура, която вече беше избутана на втори план, и която очевидно не разбираше, че президентът не се възползва, както те бяха направили, от преимуществата, които предлага властта. Да се премахне старата постановка на тоталитарната власт, символично означаваше да се бележи едно скъсване, а народът да осъзнае своето различие. Лесно беше за някои местни коментатори, пропити с тази култура, да изтъкват пред случайните западни журналисти (непознаващи вътрешните културни особености) или да се задълбочават в разговори по време на някой прием в някое посолство, че на новия президент му липсваше харизма. От началото на прехода навиците и мненията се промениха. Някогашните прояви на харизма се заместиха от по-западни подходи. Една телевизионна изява е много по-важна, отколкото бързото прекосяване на центъра на града с виещи сирени в голяма черна кола с малки сиви перденца по прозорците й. 

Доста президенти бяха от антикомунистическата опозиция, докато други принадлежяхя на старата комунистическа партия. Това разграничение е нужно поради няколко причини. Всъщност преценката на тяхната политическа роля и на техните функции едновременно се изменяше в зависимост от идеята относно тази роля и натиска, който техните политически опоненти или истински ръководители на тяхната собствена партия можеха да упражнят, за да ограничат тяхното влияние (Таблица 54). 

До известна степен президентът на Литва В. Адамкус е лидерът, който можем да счетем за най-антикомунистически настроеният от всички президенти в изследваните държави. Като емигрант в Съединените щати (все пак участвал в борбата срещу съветския нашественик) той получава американско гражданство и ратува в Републиканската партия, както и в асоциации на литовските емигранти в Америка. След завръщането си в родината, той започва политическа кариера като ръководител на президентската кампания на кандидата З. Лозораитис срещу бившия главен секретар на комунистическата партия в Литва, А. Браузаускас. Той дори е избран на местните избори от 1997 г. в Общинския съвет на малкия град Сиаулиай като представител от партията на Центристкия съюз. Неговото управление, което започна през 1998 г., нямаше нищо общо с това на неговия предшественик. Като пример можем да споменем, че в качеството си на главнокомандващ военните сили, той привика един от своите съотечественици Я. Кронкаитис[11] - пенсиониран полковник от американската армия – за да стане командващ Генералния щаб на Военните сили. Така по-добре можем да разберем как Литва, въпреки че е бивша съветска република, успя бързо да отправи искане за членство в НАТО. Поне във военната сфера след толкова години на нерешителност широко се наложи в Литва една внесена отвън концепция за проблемите на отбраната. Вярно е, че трябваше да се изгради армия в Литва, и че национализмът (в патриотичния смисъл на думата) можеше да облагодетелства тази външна присадка, трудно осъществима в други страни, където все още съществуваше цяла една инфраструктура (най-вече в съзнанието на хората), свързана с интелектуалното образование в стария Варшавски договор. 

Мнозинството от президентите бяха по време на своето избиране лидери на коалиции или партии. Тази характеристика е любопитна поради няколко причини. Всъщност бихме могли да сметнем, че това положение като че ли засилва президентското начало на системата. Това за момента не се случва, въпреки че скрито тази възможност съществува и не би отмряла за в бъдеще в някои страни (Таблица 55). 

Не само приложените избирателни системи като цяло не благоприятстваха парламентарната биполяризация, но и учредителната власт беше взела някои предпазни мерки, за да попречи на президентите да упражняват своите функции като лидери на възможно парламентарно мнозинство. Нека припомним, че румънската конституция например забранява на президента да бъде член на партията по време на своя намдат. В Литва тя го задължава да “прекрати” дейността си в партията. Можем да предположим, че тези мерки са едностранчиви и фиктивни. Първоначално те безспорно представляваха отговор на стария режим за концентрацията на властта в ръцете на Генералния секретар на партията – държавен глава. Никой президент не може да бъде принуден да заеме неутрална политическа позиция, с изключение на това, ако той сам не реши да го стори в границите, които сам си определя. От друга страна, ако е признат за лидер на мнозинство в парламента, нищо не може да му попречи да управлява отдалече чрез посредничеството на приближения му министър-председател. Два примера илюстрират това: първия път президентът Й. Илиеску бива избран за първи път като лидер на FSN. Победен през 1996 г., той става веднага лидер на PDSR и бива избран президент за втори път. Литовският президент A. Бразаускас бива избран за президент като лидер на работническата партия (LDDP). След края на мандата си той отново става лидер на своята партия и така след това заема длъжността министър-председател. Изпълняването на президентските им правомощия е все пак много различно. Първият не се поколеба лично да допринесе за правителствените дела, докато вторият се държеше на известно разстояние от тях.

В сравнение с другите титуляри на Президентската институция четирима президенти от изследваните страни нямаха никакъв опит в политиката (Ж. Желев, Л. Валенса, В. Адамкус и E. Константинеску). По този начин ние просто искаме да покажем, че политиката не беше тяхната професия. Тяхното образование, техните интелектуални амбиции и предходният им живот нямаха нищо общо с такъв вид съперничество и амбиции. В. Адамкус беше американски чиновник в областта на околната среда, а E. Константинеску - професор по геология. Те нямаха никакъв опит в техничното управление на местните и регионални досиета и a fortiori нямаха представа за начина, по който се гради кариера в една политическа формация. Игрите на властта в партията, политическите интриги и групите по интереси бяха във всяко едно отношение открития, с които трябваше често да се справят в един контекст на вътрешен и външен натиск. Двама от тях всъщност решиха да не се представят на избори за втори мандат, но това не се отнася за другите президенти, които споменаваме в таблица 56. Някои бяха избрали политиката от доста години, а по-голямата част от тях дори бяха министри, или министър-председатели, преди да заемат най-високото ръководно място в държавата (A. Квашневски, A. Бразаускас, Р. Паксас, Й. Илиеску, K. Глигоров, M. Kучан и Я. Дрновшек). Със сигурност общественото мнение считаше за нещо положително този преминал от участие към управление опит, но се съмняваме, че то винаги беше способно да прецени неговото качество (Таблица 56)

След почти половинвековната диктатура на партията, ако не и на една личност, това да си първият титуляр на президентската институция, е крайно любопитна характеристика за анализиране, що се отнася до начина, по който ще се управлява, най-вече когато са силни политическите антагонизми между старите и новите актьори. Можем да забележим, че в изследваните страни по време на първите демократични избори, само двама президенти всъщност не бяха излезли от редиците на старите комунистически партии (Ж. Желев и Л. Валенса) (Таблица 57). 

Никоя привичка не можеше да повлияе на поведението, което трябваше да се възприеме. Естествено, президентите можеха да черпят вдъхновение от начина, по който действаха предишните държавни глави в протоколен план, но когато тази опорна точка произтичаше от комунистическия модел, т.е. a priori антидемократичен, трудността беше още по-голяма да се намерят нови символи[12]

Нека не отчитаме факта, че със всеки изминал ден целият административно-етатистки апарат тласкаше към чистото и просто възпроизвеждане на предходния модел с неговите политически процедури, докато старата управляваща политическа класа искаше от своя страна да ограничи всяка прищявка за модернизация, която можеше да позволи на титуляра на президентската институция да назначи свой съмишленик в несигурния политически контекст, или който във всеки случай, трябваше да бъде определен. Едно такова поведение можеше също да се открие измежду политическите последователи на новите президенти, които от своя страна можеха да се страхуват от разпростирането на президентската институция поради пасивността на стария модел и навика да налагат взети решения от един тесен кръг на върха на властта. 

Личностните характеристики на избраните президенти се засилиха също от това, което наричаме установените от Конституцията периферни правомощия. Точно тях ще засегнем накратко в следващите редове.


 

[1] Pour les éléments biographiques des Présidents de la République élus au suffrage universel direct dans ces six pays d’Europe post-communiste, on peut se reporter à l’annexe n° 2 à la fin de cette étude.

[2] On purrait, évidemment, objecter le « cas » du Président tchèque, V. Havel, dont la notorité enOccident n’eut que peude rapports, toutefois, avec l’exercice de ses fonctions présidentielles.

[3] C’est l’une des difficultés auxquelles nous nous sommes heurtés dans la mesure où les informations sont souvent parcellaires, voire absentes.

[4] Sur les intelectuels en Europe post-communiste, on pourra se reporter à la thèse très intéressante de Jacques Breillat, Du communisme au post-communisme, les intellectuels interpellés par la police, Bruyant, 2002, 435 p.

[5] Contrairement à ce qu’indique C. Castano, la thèse de doctorat du Président J. Jelev n’était pas consacrée au « fascisme » (titre d’un ouvrage qui le rendit célèbre quelques années plus tard comme dissident) mais à « la définition philosophique de la matière » qui critiquait le dogne léniniste dans ce domaine. Voir « la construction de l’institution présidentielle dans les pays de l’Est. Bulgarie, Hongrie, Pologne, Roumanie et Tchécoslovaquie », dans Y. Meny (dir), Les politiques du mimétisme insitutionnel, la greffe et le rejet, L’Harmattan, 1993, p. 281.

[6] Dans son article précité, C. Castano croit utile, pour sa démonstration, de citer « la presse bulgare » qui, au sujet du Président J. Jélev, « relevait fréquemment son accent paysan » sans prétendre la précaution élémentaire de signaler aux électeurs français quelle « presse » elle mentionnait. A cette époque, à l’exception d’un seul quotidien national d’opposition, « Demokracia », mal diffusé par les services de l’Etat, tout le reste de « la presse » était encore sous l’influence de l’ex-parti communiste. Croire ou faire croire qu’au lendemain de la chute du régime communiste la pressu bulgare devint pluraliste et libre (et qu’on peut donc la citer comme on le fait en Occident) est un bon exemple d’ethnocentrisme : Il est évident que nous ne mettons pas en cause la bonne foi de C. Castano dans cette note mais, à la lecture de ses commentaire (notamment p. 262), on croirait lire l’argumentaire de l’ex-parti communiste bulgare de l’époque.

[7] Radoslav Galabov, « The philosopher who has defined himself the President of the trqnsition period », Bulgarian examiner, n° 7, p. 40-59.

[8] Aux Etats-Unis, on ne semble pas se préoccuper outre mesure de la formation ou du passé professionnel des Présidents et les américains rappellent volontiers, à ce propos, les parcours atypiques de Présidents comme H. Truman ou R. Reagan.

[9] Konstantin S. Pavlowitch, «  La Slovénie en 1997. Succès diplomatique et morosité sociale », L’Europe centrale et orientale (sous la direction de E. Lhomel et T. Schreiber), La documentation Française, 1997, p. 179-180.

[10] A Skopje, au début des années 1990, on pouvait apercevoir dans chaque magasin ou échoppe (parfois même en devanture) le portrait du Maréchal-Président à vie, J. B. Tito, parfois accompagné de celui du Président K. Gligorov.

[11] On peut consulter la bibliographie de cet ancien officier supérieur américain devenu chef d’état-major des armées lithuaniennes sur le site : www.kam.lt

[12] On sait, par exemple que le Président L. Walesa adopta, symboliquement, l’ancien protocole polonais d’avant-guerre quand il prit officiellement ses fonctions.

 

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google