Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

ง 2. Трудностите на президентското лидерство 

Изучаването на политическите промени в шестте изследвани държави позволява все пак да се забележи трудното (дори невъзможно) лидерство на президентите. Едно първо обяснение може да се намери, разбира се, във висшата правна норма, постановена от учредителната власт. Все пак можем да се запитаме дали отвъд тези текстове не съществуват други обяснителни елементи и дали хипотетичната игра на политическите зависимости на актьорите не би била в състояние да даде допълнителен отговор за работата на институциите. 

Това означава да се постави проблемът за ориентацията и за вътрешната сплотеност на политическите партии; както за парламентарните им групи, така и за поведението на депутатите. За да може президентът напълно да използва институционалните правомощия, които са му отредени, и да упражнява лидерство, все още партиите и техните представители трябва да му признаят правото да ги използва. За да му позволят да играе пълноценно роля в политическия живот, все още трябва повечето партии да го признаят като лидер. 

Впрочем, значителното, дори хегемонистично влияние на президента не може да се възприема независимо от условията на изграждане и съществуване на политическите формации. Нужно е да отидем отвъд самите правни регламентации, когато искаме да си дадем сметка за институционалните процедури, които са политически преди всичко. 

Всяко лидерство, както и всяко превъзходство на президента в полупрезидентския модел, се основава главно на лоялността на една или повече политически партии, на техните парламентарни групи и на политиците от същото политическо течение спрямо това, което можем да наречен “колективна солидарност”, от която те могат да станат политически зависими. Това се случва, когато съвкупността от силите, които поддържат президента, се подчинява на авторитета му, признава превъзходството му и приема да следва волята му (например политическата програма, с която е избран) и така той може да има лидерство и съществена роля в политиката. 

Така, президентското мнозинство в парламента не може да се разбере без една особена форма на политическа процедура, която се характеризира чрез присъединяването и предаността на политическите фигури към организирани лагери, които приемат влиянието на лидера, определен да стане президент, и на когото те признават възможността да упражнява властта в тяхно име. Това поведение, тази стратегия на политическите партии и на техните представители на всички етажи на властта позволяват съставянето на президентското мнозинство, на което придава очертания повече или по-малко благоприятният начин на избиране. Разбирането на една политическата система, която използва полипрезидентския институциален способ, се нуждае естествено не само от това да узнаем произхода и да оценим възможностите на вписаната в Конституцията правна норма, но и да изследваме стратегиите на политиците и тяхната способност да се обединяват дисциплинирано около колективни начинания и най-вече около един лидер. 

На какво обаче станахме свидетели в политическите сцени на изледваните страни? Единствено политиците от бившата комунистическа партия бяха най-дисциплинирани. Както казва С. Исмал, те бяха “обединени и неподатливи на влияние”[1]. Те бяха толкова зависими от старата колективна солидарност, че политическата конкуренция беше вече отворена. Политиците от опозицията отиваха в противоположната посока и можем да ги определим като “разединени и податливи на влияние”[2]. Основното обяснение на това поведение се крие в почти пълното отсъствие на колективна солидарност между политиците на опозицията. В общия случай никой парламентьор антикомунист не дължеше новата си длъжност на една партия. Дори напротив, те дължаха политическия си възход единствено на своята битка (за някои дълго време лична) срещу “Партията”, на своята лична смелост, на способността си да се съпротивляват на хегемонията на партията, на интелектуалното си неподчинение. Този бунтовнически дух беше толкова голям при някои, че в миналото можеше да им струва скъпо. 

Те не зависеха от мрежи на колективна солидарност, нито от определена политическа партия. Те дори изпитваха известна неприязън спрямо идеите на политическата партия и към това, което представляваше тя: подчинение, зависимост, кариеризъм. Те се противопоставяха дори на идеята за колективно политическо действие, което щеше да накърни тяхната интелектуална независимост. Отгоре на всичко, те бяха против каквато и да е зависимост, вярност към държавата или някаква форма на политическо подчинение. Така ще разберем по-добре как една голяма част от политиците от опозицията наистина се противопостави на политическо лидерство, олицетворявано от президента. Това прекалено щеше да им припомня миналото – лидерството на главния секретар на партията и неговите най-различни злоупотреби. 

В повече или по-малко романтичните моменти от началото на прехода, отстояването на една толкова благородна кауза, каквато е демокрацията, минаваше през това, което можем до известна степен да наречем “неприязън към властта”, към честта, привилегиите и направения компромис относно колективните действия, разминаващи се с демократичния идеал. Възгледът за политически действия на антикомунистическите опозиционери беше индивидуалистически и елитистки. От една страна, имаше политици, които сами се бяха изградили като такива (селф-мейд), а от друга, такива, които дължаха политическото си оцеляване на една политическа партия – комунистическата партия. 

Не толкова големите или ограничени, гарантирани от Конституцията правомощия, а зависимостта на политиците от партиите и от тяхното парламентарно представителствто спрямо един лидер, изгражда неговото влияние. Тази договорена зависимост му позволява да предяви иск и да упражни евентуално прерогативите, които са му признати (или които може да си позволи) поради одобрената му позиция на лидер. 

В страните от посткомунистическа Европа, които въведоха полупрезидентския модел, не трябва да разглеждаме институциите само в техните непосредствени прояви, а трябва да изследваме ефективните им политически процедури. Промените, на които станахме свидетели в тези шест държави, не само бяха обусловени от институционалните норми, но и от колективното действие. Така забелязваме, че институционалните норми естествено са основни променливи на равновесието, но те също така ще бъдат оправдателно средство за действие, което президентите ще могат да мобилизират или не в своя полза спрямо обществото. Силата на записаните в Конституцията правни норми в полза на президента е определяща. Тя не се състои единствено в тяхното съдържание. Въвеждането на тези норми зависи също така от политическата дееспособност на тези, които ги използват. За да се приложи това преподреждане на конституционните норми към президентската институция, които повече или по-малко благоприятстват президентското надмощие, са нужни обстоятелства, които да улеснят особения начин на институционално взаимодействие, както това се случи във Франция и Русия. 

Ако в страните от посткомунистическа Европа президентите не успяха да се наложат, това е защото въпреки конституционните текстове, скрито благоприятстващи повечето от тях, общите политически отношения, а именно отношенията на зависимост между политиците, партиите и лидера не се изградиха. В крайна сметка, това се дължи и на положението на политическо лидерство, което не е насочено към президентите, и така те не успяха да се сдобият с превъзходство. До известна степен превъзходството беше невъзможно, дори и в символичен план, не само заради политическото минало, но също така поради невъзможността да се наложат на своите политически съюзници в цялостната борба за завладяване на властта. 

В крайна сметка, в шестте държави, също толкова в отношението на податливите на мобилизация средства в политическата надпревара, колкото и в повече или по-малко добре определените от конституционната норма правомощия, се изгради истинската позиция на институционалните актьори. Така действието на институциите се обяснява чрез три променливи, които можем да определим като съществени: постановените норми, връзките на политическа зависимост и самите актьори. Точно за тях ще стане дума в следващия раздел.


 

[1] Colette Ysmal. ซ Elites et leaders ป, dans M. Grawitz et J. Leca, Trait้ de science politique, t. 3, op.cit., p. 635.

[2] Ibid.

 

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google