Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

РАЗДЕЛ 3. ИНСТИТУЦИОНАЛНИТЕ ОГРАНИЧЕНИЯ 

Както подчертахме в началото на това изследване на посткомунистическите държави, учредителната власт въведе полупрезидентския модел поради причини на политическо равновесие, тъй като при този модел изпълнителната власт е разделена и споделена. Това мигновено облагодетелства актьорите на прехода. Оттогава за тях съжителството начело на държавата трябваше да стане по-скоро (мълчаливо приет) принцип, докато едновременното съществуване на президента и министър-председателя от същата политическа ориентация се превърна по-скоро в изключение. 

Ако определяме мажоритарния полупрезидентски режим на Петата френска република като “неволна недомислица[1]”, изглежда не можем да кажем същото за шестте изследвани страни, в които новите институции са завършекът на политически договаряния, чиято цел до известна степен беше обмислена и желана. Поради тази съществена характеристика, можем да считаме, че някои юридически особености бяха нагласени по такъв начин, че да отговарят на тези цели на правна, по този начин политическа подялба на изпълнителната власт. 

Разнообразните “двойни ограничения”, които Ж.-Л. Пароди открива в Петата френска република и които са в основата на съвременните френски институции, практически не съществуват в изследваните страни, тъй като откриваме само една двойна принуда в президентските избори. Тя не се засилва нито в парлементарен план чрез мажоритарния вот, нито в юридически план чрез способите на разпускане на парламента и референдума по френски образец. Що се отнася до Франция, П. Лаво нарича това “постулатът на Пароди[2]”. 

Ако прибавим към това и ускорената електорална преходност, за която стана дума в предишния раздел, както и малко благоприятния за стабилизацията на партийната система контекст на цялостно противопоставяне през първите години от прехода (разбира се политическо, но също така и икономическо, социално и културно), подялбата на властта неизбежно трябваше да бъде по-скоро в полза на министър-председателя, отколкото на президента. Така, като че ли щяхме да бъдем свидетели по-скоро на една парламентаризация, отколкото на президентиализацията на политическата система.

 

§ 1. Волята за подялба на властта: принципът на съжителството

Тъй като беше желано, съжителството между президента на републиката и министър-председателя от различна политическа ориентация стана нормална институционална практика през първото десетилетие на приложение на полупрезидентския модел в посткомунистическа Европа. Българският президент Ж. Желев първоначално съжителства с едно мнозинство, което не приемаше неговото лидерство, а след това с едно крайно противопоставящо му се мнозинство. Неговият социалистически приемник, Г. Първанов, сега съжителства с либералното мнозинство, подкрепящо министър-председателя С. Сакскобургготски. Л. Валенса също трябваше да съжителства в края на мандата си с правителствата на В. Павлак (II) и Я. Олекси. Литовският президент A. Бразаускас беше принуден да управлява съвместно с правителството на Г. Вагнориус (II), както президентът Р. Паксас със сегашното социалистическо правителство. Бихме могли да дадем още много примери от другите изследвани държави: Македония, Румъния и Словения (виж в анекс 4 хронологията на главните политически събития в шестте посткомунистически държави). 

Съжителството в посткомунистическа Европа се определя като положение, произтичащо вследствие съвместното съществуване във върха на държавата на новоизбрани президент и парламент от противоположна политическа ориентация, като и единият, и другият се избират чрез всеобщо пряко гласуване и имат конституционното задължение да формират правителство и да работят заедно. 

Това положение не прилича на съвместното политическо съществуване, което може да се установи в президенткия режим, като например в Съединените американски щати, тъй като назначаването на правителството се осъществява единствено от президента. То дори не прилича и на австрийския случай, при който, както преди споменахме, президентът е напълно политически неутрализиран. Същото това положение съдържа няколко общи черти с френската ситуация, тъй като по-голямата част от президентите в посткомунистическа Европа разполагат с някои юридически способи – повече или по-малко многобройни според страните, - с които могат да си послужат, за да регулират системата и да окажат влияние върху нея. 

За да разберем явлението “съжителство” в посткомунистическа Европа, трябва да разгледаме две проблематики, които му придават форма и го поддържат. Първата проблематика е правна, а втората - стратегическа. Правната проблематика се характеризира преди всичко чрез тълкуването на конституционните текстове спрямо ситуацията, при която съвместно съществуват две институции – президентът на републиката и правителството – и двете имащи значителни правомощия и често нарочно недотам ясно разграничени в някои държави. Така, изглежда, че в повечето страни съжителството се обвързва с едно договорно начало, най-вече в областта на външната политика и отбраната. 

Втората проблематика има стратегически характер. Съжителството прераства в положение, при което двете институции трябва едновременно да съществуват, тъй като по дефиниция те съдържат противоположни политически тенденции: президентът има скритата способност да блокира законодателния процес, докато министър-председателят (повече или по-малко политически силен, в зависимост от това дали разполага с истинско парламентарно мнозинство) може да подкрепя парламента в правителствените му инициативи.

При създалата се ситуация съжителството може да се превърне също така в силово изпитание (повече или по-малко приглушено в отделните страни) между две легитимации, вследствие прекия вот, като най-скорошното съжителство иска да отслаби по един или друг начин предишното. Тези две проблематики се откриват в различна степен в шестте страни, но тъй като принципът на съжителството в изпълнителната власт е договорен от самото начало, то се изгражда във всички държави чрез последователни и разнообразни похвати. Твърде отскоро съществува съжителството в тези страни, за да го изследваме с достатъчно отдалечаване във времето. Все пак можем да се опитаме да определим три типа президентско поведение при политическото съжителство: подчинение, договаряне и противопоставяне. Всяко поведение зависи главно от сплотеността на парламентарното мнозинство (личността на президента и на тази на министър-председателя също може да играе роля) и може би скрито - от теоретичната продължителност на съжителството. 

Общо взето подчинението представлява най-обичайното поведение в шестте държави. То е толкова по-доловимо, колкото по-сплотено е парламентарното мнозинство. Президентът Ж. Желев всъщност не можеше да стори нищо срещу абсолютното социалистическо парламентарно мнозинство, което се изгради в парламента в началото на 1995 г. и ръководителят на социалистическата партия стана ipso facto министър-председател[3]. В Литва В. Адамкус беше принуден да назначи A. Бразаускас през юли 2001 г. И на двамата способността за избор се свежда до нула, когато лидерът на парламентарното мнозинство е ясно установен. И двамата обаче щяха да действат по различен начин, ако нямаше лидер, който да е излъчен от противопоставено на президента парламентарно мнозинство. Така президентът може да приложи своя морален авторитет, за да бележи политическото си влияние, като се опита да очертае контурите на едно толкова враждебно спрямо него мнозинство. Въпреки всичко той ще е принуден да се съобразява с мнението на мнозинството.

Други възможни положения са трудно предвидими в тези страни. С изключение на тежки или извънредни обстоятелства оставката на президента би била политическо самоубийство, тъй като обществото със сигурност не би сменило възгледите си за няколко месеца. Нито разпускането може да се предвиди, тъй като, както вече отбелязахме, тази процедура е строго определена. Бихме могли да прибавим, че в цялостния климат на дълбока икономическа и социална криза, която изживяват шестте страни, такива изящни политически хитрости със сигурност биха били зле възприети от обществото. 

Незабавното подчинение обаче не означава, че президентът е неутрализиран и трябва да остане бездействен в политически план. Държавните глави успяха много бързо да използват отредените им от конституционните текстове права и се показаха като истински оратори. Политическата ловкост на президентите (когато са утвърдени политици и искат да спечелят отново властта в полза на своята партия) се състои в повторното спечелване на обществото чрез премерени речи, отворени или прикрити критики, както и повече или по-малко зрелищни предупреждения. От самото си избиране българският президент Г. Първанов си служи прекалено добре с изкуството да се прави политика, като оставя впечатление, че стои над политическите спорове, които оставя на представителите на своята партия. В един крайно различен контекст неговият предшественик Ж. Желев успя да използва дадените му от Конституцията правомощия, за да отправя послания към нацията. Президентът Л. Валенса открито критикуваше правителствата на Алианса на демократическата левица (SLD). 

Първоначалното подчинение на президентите (психологически крайно необходимо, за да не бъде един “ерзац на Главен секретар” и за да покаже, че “демокрацията” се уважава), не им пречи да използват (с повече или по-малък успех според страните) средствата, които им бяха дадени. Стратегическата ловкост на президентите се крие в използването на способи като правото на вето или правото да сезират Конституционния съд, за да разяснят на обществото противоречията и слабостите на решенията на мнозинството.

Какво значение има спечелването на една правна победа (някои президенти предварително знаеха, че ще загубят тази техническа битка, тъй като нужното мнозинство е способно да прегласува закона, или че аргументите за неконституционност са по-скоро политически, отколкото юридически и заради това ще бъдат отхвърлени от съда), когато те искат преди всичко да действат в политически план. Същото е и с назначенията на висшите държавни чиновници, които трябваше да бъдат обсъдени (повече или по-малко тайно) между правителството и президента, за да може той да положи подписа си. Повечето министър-председатели отлично разбраха, че тяхното политическо доверие като лидери в обществото (и това на парламентарното им мнозинство) минаваше през всичко това и че имаха от политическа гледна точка интерес да не оставят впечатление, че търсят ненужно противопоставяне с президента пред цялата спешност на икономическото положение. 

Подчинението на президентите не означава липса на преговаряне, нито на противопоставяне. Така, имаме правото да говорим за променливо подчинение на президентите в изследваните посткомунистически страни. Това съставлява една силна характеристика, която ги отличава от техните колеги в класическия парламентарен режим. 

И президентът, и правителството имат съществени правомощия в областта на външната политика и отбраната. Разбира се, ако по някакъв общ начин отсъствието на дълбоко несъгласие в тази съществена област (поради заявената от мнозинството на политическите сили проевропейка и атлантическа ориентация,) не можа да състави залог в преговорите, нищо не гарантира, че за в бъдеще, такъв проблем няма да възникне и няма да бъде в състояние да предизвика преобръщане на тенденцията, тъй като повечето президенти играят съществена роля в конституционен план в тази област. 

Що се отнася до продължителността на съжителството в изследваните страни, то тя за момента остава трудно определима, тъй като от десет години насам в политическия дневен ред преобладават икономическите и социалните проблеми, които са основната грижа на обществото. Оттогава тези проблеми като че ли се нормализират, но по чисто политически начин антагонизми биха могли отново да възникнат и да поставят на дневен ред други политически логики и стратегии в сегашните политически елити на тези страни. Можем да считаме, че досега продължителността на съжителството не представлява важно сведение не само защото съжителството беше генетично заложено в конституциите поради волята на главните актьори на пехода, но и защото в политически план други приоритети му отредиха второстепенно място. 

Нищо не показва, че тази системна конфигурация ще трае безкрайно (поне в повечето изследвани страни). Можем да сметнем, че изборът на един яростно противопоставен на парламентарното мнозинство (загубило повече или по-малко влиянието си) президент може да установи много по-силна конкуренция с правителство поради неговата изцяло нова легитимация. Обратното, разбира се, е възможно поради същите причини.

 


 

[1] Jean-Luc Parodi, « Proportionnalisation périodique, cohabitation, atomisation partisane : un triple défi pour le régime semi-présidentiel de la cinquième République », op. cit., p.293.

[2] Philippe Lavaux, Destins du présidentialisme, PUF, (coll. Béhémot), 2002, p. 68.

[3] Voir l’appréciation pessimiste de l’ancienne consellière du Président  J. Jelev dans : Raïna Kartcheva, « L’impossible lecture « semi-présidentielle » de la Constitution bulgare », La démocratie constitutionnelle en Europe centrale et orientale.Bilans et perspectives (S. Milacic, dir.), op. cit., p. 363-375.

 

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google