Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

§ 2. Общи правила: от юридическата привидност до съответстващата й реалност

Всички президенти на шестте страни от нашата мостра са избрани при всеобщо и пряко гласуване (в два тура). С лекота установяваме[1], че това правило е формулирано още в първия член, имащ отношение към президента. България например се задоволява с една много обща формулировка (член 93-1)[2]. Във всички останали страни се отбелязва изрично, че вотът трябва да бъде таен. 

Що се отнася до Румъния, конституцията добавя още характеристики към вота, като например, че той трябва да бъде „свободно изразен” (член 81-1). 

В пет страни продължителността на мандата на президента е пет години. Само президентът на Румъния е избран за четири години (член 83-1)[3]. Въпреки че формулировките се различават в различните конституционни текстове, България (член 95-1), Македония (член 80 §2), Полша (член 29-4, мк, и 127-2, к97) и Румъния (член 81-4) решават, че президентът има право само на два мандата. Литва (член 78 §3) и Словения (член 103 §3) подчертават, в допълнение, че президентът би могъл да осъществява два последователни мандата, с което се дава възможност за специфична интерпретация – един допълнителен мандат може да бъде осъществен от същата личност евентуално при условие, че има съответното прекъсване. 

Кандидатите за президент трябва да отговарят на условия, свързани с възраст, националност, месторождение, гражданство, продължителност на местоживеене в страната. Тези мерки се оказаха много интересни, тъй като често се оказва, че те са продиктувани от обстоятелства ad hominem

В Полша (член 29-5, мк, и 127-3, к97) и в Румъния (член 35-2[4]) кандидатът за президент трябва да има навършени 35 години в деня на избора, а в България (член 93-2), Литва (член 78, §1) и Македония (член 80, §4) – тази възраст е 40 години. Словения не предвижда специфични разпоредби относно възрастта, освен забележката от общ хакартер, свързана с правото да бъдеш избиран, т.е, осемнадесет години (член 43). 

Въпросът за националността и гражданството на кандидатите за президент се оказва често твърде чувствителен и различните държави намират доста конкретен начин, за да регламентират този въпрос, понякога в контекста на определено историческо минало. България например отбелязва, че кандидатът трябва да бъде „български гражданин по рождение”[5] и трябва „да отговаря на условията за избиране на народен представител” (член 93-2). Литва изисква той да бъде „литовец по произход” (член 78, §1)[6]. Македония (член 80, §3), Полша (член 29-5, мк, и 127-3, к97), Словения (член 103, §4) и Румъния (член 16-3) се задоволяват с кратка разпоредба, отбелязваща, че кандидатите са „граждани”. Би трябвало да се добави, че Полша изисква, както в Малката конституция (мк, член 29-5), така и в конституцията от 1997 (к97, член 127-3) кандидатът „да притежава всичките си избирателни права”. Що се отнася до Литва, тя изисква кандидатът да бъде „избираем в Сейма”

Тези разпоредби изглеждат нормални и дори невинни. Но българският пример по отношение на националността е многозначителен[7]. Разпоредбата, гласувана от Великото народно Събрание (учредителено), изискваща българска националност по рождение, визира преди всичко личността на тогавашния министър-председател, Андрей Луканов, роден в СССР и поради този факт притежаващ съветско гражданство. Никой, включително и мнозинството от депутатите социалисти (бивши комунисти) не желаеха да го видят като президент. Няколко години по-късно, през 1996 година, Конституционният съд бе сезиран по повод президентската кандидатура на депутата социалист Георги Пирински, роден в САЩ от майка американка. Съдът[8] разпореди, че той не е „български гражданин по рождение”, и кандидатурата му бе отхвърлена, т.е. не бе регистирана за участие в изборите. 

Учудващо е един конституционен текст да съдържа мярка, отнасяща се до определена продължителност на местоживеене на националната територия като условие за депозиране на кандидатура за президентски избори. И все пак такъв е случаят с България (член 93-2), Литва (член 78, §1) и Македония (член 80, §5). Литва просто отбелязва, че кандидатът за върховния държавен пост трябва да „е живял в Литва най-малко през трите години, предхождащи избора”. Очевидно „синдромът Тимински”[9] е в основата на тази разпоредба. В онези години тази разпоредба визираше и К. Бобелис, американец от литовски произход, който прояви голяма политическа активност след 1991 година и бе потенциален кандидат за президентските избори през 1993 година. Тази разпоредба не попречи президентът В. Адамкус, емигрант в САЩ от 1949 година и натурализиран американец, да бъде избран на 4 януари 1998 година, тъй като той изпълняваше това конституционно условие. 

За България задължителната продължителност от 5 години, предхождащи изборите, визираше директно личността на бившия монарх (1943-1946) Симеон II Български, принуден да замине в изгнание след установяване на комунистическата власт. През онези години едно значително и недоверчиво парламентарно мнозинство в рамките на Великото народно събрание искаше да изключи всяка възможност за неочаквано завръщане на българския цар, който между другото никога не бе абдикирал от юридическа гледна точка и който би могъл да наруши крехкото политическо равновесие. Когато през 2001 година Симеон Саксгобругготски реши да се кандидатира на президентски избори, Конституционният съд бе сезиран, за да интерпретира тази конституционна разпоредба. Неговото решение[10] не позволи на Симеон II да задоволи президентските си амбиции, но не му попречи да стане министър-председател няколко месеца по-късно[11].

Разпоредбите на македонската конституция са драконовски, защото според тях кандидатът трябва да е „живял на територията на Република Македония минимум десет години през последните петнадесет години”[12]. Преходните и заключителни разпоредби отбелязват все пак, че тази продължителност „се отнася и до продължителността на местоживеене в останалите републики на Република Югославия” (член 132). С основание „бащата–основател”[13] на македонската конституция, който бе осъществил цялата си кариера в Белград, се стремеше да отстрани някои активисти от македонската диаспора. 

Някои от конституциите поставят и допълнителни изисквания пред кандидатите. Литва изизисква от всеки кандидат да е „събрал минимум 20 000 подписи от избиратели” (член 79, §1). Македония посочва, че „кандидатът за президент може да бъде предложен от минимум 10 000 избиратели или 30 депутати” (член 81, §1). Що се отнася до Полша, конституцията от 1997 година задължава кандидатите да бъдат „представени от минимум 100 000 граждани, притежаващи права да бъдат избирани в Диетата” (член 127-3). България, Румъния и Словения нямат изисквания в тази област. 

Тези допълнителни условия често са представяни като мерки за ограничаване броя на кандидатите. Такъв е случаят с Литва, където определен брой кандидати популисти и екстремести бяха отстранени от надпреварата през 1993 година под претекст, че не са събрали достатъчен брой подписи.[14] И все пак подобни мерки имат съмнителен резултат и съмнителна ефикасност, както го показва Таблица 5. В Македония броят на кандидатите се утроява в периода между изборите от 1994 и 1999. В Полша броят на кандидатите не претърпява съществена промяна след приемането на новата конституция през 1997 година. Без никакви допълнителни предпазни мерки в България броят на кандидатите намалява значително при всеки следващ избор. Вярно е, че с 22-ма официално регистрирани президентски кандидати за първите избори с всеобщо гласуване през 1992 година, тази едва осеммилионна държава демонстрираше прекален демократичен ентусиазъм. Имаше, разбира се, и друга версия на този феномен, тъй като анализатори твърдяха, че някои партии, заинтересовани от разпиляване на гласовете на първия тур, са насърчавали лансирани с тази цел кандидатури. 

Още е твърдо рано да се правят оценки на въздействието от подобен тип ограничения в посткомунистическа Европа. Примерът на френската президентска кампания от 2002 е все още твърде красноречив относно ограничената адекватност и ефикасност на подобен тип правни ограничения. 

Различни допълнителни условия са предвидени от конституциите и при организацията на втория тур. Това се отнася например до задължителни прагове на изразени вотове или на регистрирани вотове, създаващи условия за избиране на първи или на втори тур, до сроковете между двата тура или за датите на президентските избори. 

Условията за избиране на първия тур не са идентични в разглежданите страни. Четири от тези страни разпореждат (със слаби терминологични вариации) необходимостта от мнозинство от гласувалите, при условие че половината от регистрираните избиратели са гласували. Такъв е случаят на България (член 93-3), където разпоредбите бяха прецизирани от едно решение на Конституционния съд[15], на Литва (член 81, §1), на Македония (член 81, §5) и на Румъния (член 81-2). За Литва би трябвало да се добави, че Конституцията превижда все пак „ако по-малко от половината регистрирани за участие в изборите избиратели не са гласували, кандидатът, който получава най-много гласове и поне 1/3 от гласовете на всички избиратели, се счита за избран”. Конституцията на Македония разглежда дори случай на единствен кандидат още на първия тур. При подобен казус, „ако има само един кандидат за поста президент на републиката и той не получава при първия тур, болшинството от задължителни гласове, цялата изборна процедура се подновява” (член 81, §7). (Таблица 5) 

Конституцията на Полша (член 29-3, мк, и 127-4, к97), както и тази на Словения (член 103, §2) не се произнасят върху регистрираните избиратели и се задоволяват, ако би могло да се каже по този начин, само с болшинството от изразените гласове. 

Що се отнася до втория тур[16], ние установяваме определено единствено (с малки козметични разлики) в пет от разглежданите конституции, тъй като става въпрос за болшинството от действителните гласове. Единствено конституцията на Македония налага необходимостта „повече от половината избиратели да са гласували” (член 81, §5). Конституцията на Литва въвежда определен тип оригиналност, защото тя посочва, че „ако на първия тур участват само един или двама кандидата и нито един тях не получи изисквания брой гласове, организират се нови избори” (член 81, §3). Подобна разпоредба съществува и в конституцията на Македония, която твърди, че „ако на втория тур нито един кандидат не получи изисквания брой гласове, цялата изборна процедура се повтаря” (член 81, §6). 

Що се отнася до сроковете за провеждане на втори тур, три от изследваните конституции постановяват познатия във Франция 14-дневен срок. Само България е приела, че седем дни между двата тура са напълно достатъчни (член 93-4). Вярно е, че институцията на вицепрезидент създава условия за евентуални политически алианси още на първия тур и улеснява комбинациите при втория тур. Необходимо е да се отбележи, че нито Румъния, нито Словения са счели за необходимо да фиксират срокове в конституциите си. 

Що се отнася до датите за провеждане на президентски избори, всички конституции, с изключение на румънската, която запазва пълно мълчание по този повод, определят много точно периодите. Българската конституция например определя датата на президенските избори „не по-рано от 3 месеца и не по-късно от 2 месеца преди изтичане на срока на пълномощията на действащия президент” (член 93-5). Първоначално Полша проявява предпочитания към срок от 4-3 месеца (член 29-7, мк). Конституцията от 1997 година леко съкращава тези срокове, тъй като избори трябва да се проведат „не по-рано от 100 дни и не по-късно 75 дни” (128-2, к97) от изтичането на предходния мандат. Македония само уточнява, че изборите трябва да се проведат през „последните 60 дни от мандата на действащия президент” (член 81, §8). С малки изключения Литва въвежда идентични разпоредби, тъй като изборите трябва да се проведат през „последната неделя, предхождаща последните два месеца от мандата на действащия президент” (член 80). Що се отнася до Словения, тя отбелязва само, че президентът на републиката „трябва да бъде избран не по-късно от 15 дни преди изтичането на мандата на предходния действащ президент” (член 103, §5).

          

§ 3. Несъвместимости, невъзможност за изпълнение на функциите, временно изпълняване на функциите и заместване на президента: общо правило и българското изключение 

В изследваните страни от посткомунистическа Европа режимът на несъвместимости, свързани с президентската функция, представлява интерес от редица гледни точки. Във всяка една от страните учредителите са намерили за уместно да декларират тържествено доктриналния принцип за разделение на властите като основен критерии за демокрация. След това те са поискали да ограничат президентската функция, за да се изключи всякаква възможност за дегенериране към политическо пълновластие, както често се случваше в комунистическите режими. Подобен подход би могъл да се характеризира като синдром на култа към личността. 

Според всички конституции президентът няма право да упражнява други функции, публични или частни. С риск от повторение на някои разпоредби две страни поставят изричен акцент върху този факт: в България (член 95-2) и в Литва (член 83, §1) президентите не могат да бъдат депутати. По този повод в македонската конституция се идентифицира определено несъответсвие: в два последователни члена от текста първо се твърди, че при невъзможност на президента на републиката да упражнява функциите си, председателят на парламента „упражнява функциите на президент на републиката”, без да прекъсва дейността си в рамките на парламента (член 82, §3 и 4). Следващият член съобщава, че функцията на президент е несъвместима с упражняването на всякакви други публични функции (член 83). По силата на тези текстове председателят на парламента С. Андов трябваше да замества в продължение на няколко месеца президента К. Глигоров, тежко ранен след неуспешен атентат [17], без да прекъсва своето участие в парламентарните дейности. Този тънък проблем не се изплъзва от вниманието на литовските автори на Конституцията. Когато замества президента, „председателят на Сейма престава да упражнява своите парламентарни правомошия, а неговите функции се изпълняват междувременно от вицепрезидента” (член 89, §1). 

Що се отнася до функциите в рамките на партиите, откриваме цяла палитра от забрани, от най-стриктната, въведена в Румъния, която изключва партийно членство „през цялата продължителност на мандата” (член 84), до най-леката – забрана за участие в ръководството на партията по време на мандата в България (член 95-2). Литва възприема сякаш най-логичната позиция, задължавайки президента „да суспендира всякаква дейност в партии и политически организации до началото на новата кампания за президентски избори” (член 83, §2). 

Бихме могли да подчертаем наивния в известен смисъл характер на подобни мерки. Според нас това би означавало игнориране на значителното влияние на комунистическото минало, когато Партия и Държава изграждаха едно единно цяло. Налагайки на президента задължението всъщност повече или по-малко фиктивно, да се откаже от значителна роля в рамките на политическа партия, създателите на конституциите вероятно са искали да скъсат (поне в очите на общественото мнение) с едно минало, символ на задължителното йерархично господство на шефа на партията – президент на републиката. Струва ни се, че тази мярка не е неутрална  от политическа гледна точка. Отхвърляйки или ограничавайки с конституционни средства възможността на президента да играе важна роля в рамките на политическа партия, създателите на конституциите вероятно са се стремили да изключат президента от вътрешните партизански борби в партията, за да го задължат да поеме ролята по-скоро на медиатор отколкото на актьор. 

Невъзможността за изпълнение на функциите, временно изпълняване на функциите и заместване на президента са важни разпоредби, които всички модерни конституции уреждат с повече или по-малко подробности. Както вече отбелязахме по-горе, някои от тези разпоредби изиграха важна роля в Македония. 

Конституциите, които са обект на нашето изследване, изброяват случаите на невъзможност да се упражняват функциите; при смърт и оставка това е очевидно, но отбелязва се и трайна невъзможност, възпрепятстване, държавна измяна. 

Българската конституция отбелязва, че Конституционният съд трябва да установи „трайна невъзможност да упражнява правомощията си поради тежко заболяване” (член 97-2)[18]. В Македония единствено Конституционният съд има правото да установи наличието на онези условия, при които президентските функции могат да бъдат преустановени (член 82, §2). Литва по същия начин изисква от Конституционният съд да се произнесе преди Сейма „да приеме решение с квалифицирано мнозинство от 3/5 от броя на всички депутати, с което установява, че здравословното състояние на президента не му позволява да изпълнява функциите си” (член 88-6). Почти идентична е ситуацията днес и в Полша, където „Конституционният съд се произнася по искане на председателя на Диетата върху условията, възпрепятстващи президента на републиката да изпълнява функциите си” (член 131-1, к97). При този случай, Националното събрание трябва да гласува резолюция „с мнозинство от 2/3 от конституционния брой на членовете на Националното сбрание, признаваща постоянната невъзможност на президента на републиката да упражнява функциите си поради здравословното си състояние” (член 131-4, к97). Само за сравнение бихме могли да отбележим, че според „Малката конституция” Конституционният съд не се намесваше в този случай (член 49-3, мк). Румъния и Словения също не отбелязват в своите конституции някаква особена институционална намеса – нито на Конституционния съд, нито на парламента. 

Извън специфичния казус на България възпрепятстваните президенти се заместват от председателите на Националното събрание, а в Румъния от председателя на Сената (член 97-1). При тези разпоредби се откриват доста прилики с Френската конституция. Някои от конституциите предвиждат освен това редуциране на функциите на временно изпълняващия длъжността президент на републиката, като например правото да разпуска парламента. Такъв е случаят в Литва (член 89, §4) и в Полша (член 131-4, к97). В Румъния  временно изпълняващия длъжността президент на републиката няма право да отправя послание към парламента или да иска референдум (член 97-2). Подобен тип разпоредби биха могли да бъдат оправдани, тъй като временно изпълняващият длъжността президент не притежава, по дефиниция, народната легитимност. 

В случай на освобождаване на поста се провеждат нови избори в точно определени срокове. Литва уточнява, че „Сеймът трябва в рамките на десет дни да обяви провеждането в срок от два месеца на президентски избори” (член 89, §1). Полша също фиксира ясни правила. Изборите трябва да бъдат обявени в период от 14 дни след овакантяването на поста като „датата на изборите трябва да бъде в празничен/неработен ден в рамките на 60 дни, считано от деня на обявяването на изборите” (член 128 - 2, к97). Словения единствено отбелязва, че „датата на избора на нов президент на републиката трябва да бъде определена в срок от 15 дни след преустановяването на функциите на предходния президент” (член 106). В Румъния правителството има отговорността да организира изборите на нов президент „в срок от 3 месеца, считано от деня на освобождаването на поста...” (член 96-2). В Македония този срок е фиксиран на 40 дни (член 81, §8). 

Създаването на поста вицепрезидент в България е една интересна конституционална характеристика за Европа, която заслужава няколко кратки исторически и политически забележки. Създаването на подобен пост е свързано  с преговорите на Кръглата маса[19] и с конституционалната реформа от 3 април 1990 година, приета от недемократичното Народно събрание в края на комунистическата епоха. 

Постът вицепрезидент не е просто копие на американската или руската системи[20], както бе прието да се счита в онези години, а резултат от сложно политическо пазарене с променлив резултат. Появата на подобна функция се договаря на Кръглата маса, която разработва необходимата подмяна на комунистическата институция, действаща като изпълнителна власт – Държавния съвет. Основните участници в Кръглата маса, комунистическата партия (БКП) и Съюзът на демократичните  сили (СДС), които вече са постигнали споразумение за създаването на поста президент на републиката, влизат в сериозно противоречие относно избирателната система, продължителността на мандата и правомощията. БКП предлага избор при всеобщо и пряко гласуване, пет- или шестгодишен мандат и сериозни правомощия. СДС, с ясното съзнание, че ще бъде избран вероятно комунист, настоява, напротив, за ограничаване на  правомощията и за избор от mарламента, за да бъде ограничено политическото му влияние[21]

Политическите преговори постигат компромис: постът ше бъде зает от комунист, Петър Младенов, но той ше бъде избран от действащия в онези години mарламент. Кръглата маса облича този политически компромис в юридическа форма: делегациите се споразумяват за промяна на Глава V от конституцията от 1971 и поставят по този начин край на съществуването на Държавен съвет, създавайки функцията президент на републиката, избиран от парламента. Участниците в преговорите се договарят и за създаването на поста вицепрезидент, който трябваше да бъде избиран за първи път от парламента, който, от своя страна, шеше да бъде избран в рамките на бъдещите многопартийни избори през юни 1990 година[22]

Очевидно е, че този пост е създаден, за да служи  като инструмент за бъдещи политически компромиси, за установяване или възстановяване на политическо равновесие[23]. Серия от фактори биха могли да потвърдят подобна констатация: в рамките на конституционалната реформа от 1990 година, тогавашното Народно  събрание  ясно постановява, че вицепрезидентът може да бъде избиран от парламента „само по предложение на президента на републиката”.[24] Що се отнася до президента Петър Младенов, той нито веднъж след избора си не обсъди или не пристъпи към избор на вицепрезидент съгласно политическите договорености, постигнати със СДС в рамките на Кръглата маса. 

Това политическо споразумение все пак се появява на политическата сцена доста неочаквано и само три месеца след избора на президента. В действителност, президентът Младенов е принуден да подаде оставка и току-що избраното Велико народно събрание (учредително) трябваше да пристъпи към тежката задача да избере нов президент, при положение, че нито една от политическите сили не разполагаше с изискваното квалифицирано мнозинство (2/3 от броя на депутатите). 

Налагаше се ново политическо споразумение, тъй като, ако парламентът беше неспособен да осъществи този избор, преждевременните парламентарни избори ставаха неизбежни. Постът вицепрезидент се оказва от стратегическо значение в рамките на новите преговори между Българската социалистическа партия (БСП – бившата БКП) и СДС.  Експлозивната политическа ситуация налага  и друго изискване – този нов компромис трябваше да бъде одобрен от съответните избиратели на двете основни политически сили. 

В контекста на изборна победа на БСП новите преговори бяха трудни и политическото напрежение нарастваше. След пет тура на неуспешни гласувания се постига нов компромис след политическо пазаране: БСП ще подкрепи кандидатурата на Ж. Желев, шеф на опозицията, при условие, че той приеме кандидатурата за вицепрезидент на член на БСП[25]

В действителност, по силата на разпоредба, фиксирана в рамките на конституционалната реформа, приета само преди месеци и преследваща съвсем различна цел (член 94)[26], новоизбраният от парламента президент Жельо Желев предлага на Великото народно събрание да избере за вицепрезидент генерал Атанас Семерджиев, бивш министър на вътрешните работи от предишния режим[27]. По този начин БСП получава възможност да оправдае този компромис пред своите активисти. Въпреки значителната изборна победа, БСП демонстрира добра политическа воля, получавайки все пак сериозна гаранция за политическото си бъдеще чрез поста на вицепрезидент. 

Тази политическа подялба на най-високата държавна функция между двете основни политически сили бе схваната като ново осезаемо доказателство за мирния характер на прехода към демокрация. Някои местни политически лидери не съумяха все пак да потиснат склонноста си към подозрителност към президента Желев, обвинявайки го в най-тежки компромиси с комунистите[28]

Въпреки че след време се прие изборът на президента да бъде при всеобщо и пряко гласуване, постът на вицепрезидента е запазен от депутатите във Великото народно събрание през 1991 година. Тази норма все още можеше да служи, тъй като бе доказала своята политическа ефикасност. Между другото, в онези години никой не можеше да каже какво точно ще представлява преходът и  колко щеше да продължи. От юридическа гледна точка Великото народно събрание, доминирано от бившите комунисти, не смяташе, че има противоречие и запази тази институционална характеристика, вдъхновена по-скоро от президенстките режими в рамките на една „Република с парламентарно управление” (член 1-1). 

Основана на политическо пазарене и на принципа на подялба на властта между противопоставящи се политически сили през 1990 година, функцията на вицепрезидента претърпя еволюция още при първите всеобщи и преки президентски избори през януари 1992 година. Тази функция щеше да позволи на кандидатите за президентския пост (преди всичко от антикомунистическата опозиция) да договорят още при първия тур подкрепата на политически съюзници. Това бе случаят на президента Желев (той се оказа в зараждаща се опозиция със създадения от него Съюз на демократичните сили), който избра поетесата Блага Димитрова, подкрепяна решително от СДС поради нейното твърдо противопоставяне на приемането на новата конституция. Подобен  бе случаят и в 1996 година, когато кандидатът на СДС Петър Стоянов, чийто политически привърженици бяха договорили позицията на вицепрезидента със земеделската партия, прие този кандидат, за да постигне желаната единна антикомунистическа кандидатура. По отношение на изборите през 2001 година някои наблюдатели на българския политически живот отбелязаха, че настоящият (и много млад) президент е получил подкрепата на вътрешни фракции на социалистическата партия (БСП), избирайки за вицерезидент генерал А. Марин. 

Според Конституцията вицепрезидентът „подпомага” президента в осъщвствяване на дейността му (член 92-2). Президентът би могъл да му делегира определени правомошия, изброени ограничително и изчерпателно от Конституцията (член 104). Става въпрос за правото да назначава държавни служители, да дава и възстановява, да освобождава и лишава от българско гражданство, да предоставя убежище, да упражнява право на помилване. Тъй като става въпрос само за възможност, титулярът на поста може да бъде сведен до чисто протоколни функции[29]. Той би могъл все пак да упражнява влияние както върху президента и неговите съветници, така и върху властта по принцип, тъй като той притежава върховна позиция (той е втората личност в държавата) и определена логистика (има съветници); но преди всичко, той има привилегирован достъп до информация. 

В случай на оставка, трайна невъзможност, държавна измяна, нарушение на Конституцията или смърт на президента „вицепрезидентът изпълнява функцията президент до края на мандата” (член 97-3)[30]. Подобен казус все още не е наблюдаван, но за сметка на това през 1993 година вицепрезидентът Блага Димитрова подаде оставка. Дотолкова доколкото процедурата е идентична с тази на президента, решихме, че би представлявало интерес да я опишем накратко. 

Конституционният съд е българската институция, имаща правото да констатира оставката на президента или на вицепрезидента и трябва да я приеме, ако тя е изразена по „подходящия начин”. Оставката е ефективна от момента, в който  Конституционният съд я обявява с официално решение[31]. Това решение би могло да бъде обявено устно или писмено.  

При първия начин решението трябва да се обяви при редовно заседание на съда. Ако решението е писмено, то трябва да бъде депозирано в съда. Оставката би могла да бъде оттеглена, преди да са започнали дебатите в съда. Ролята на съда се свежда до констатиране на свободното волеизявление на тази оставка. Ако съдът установи, че тази оставка е резултат от принуда, насилие или измама например, съдът е свободен да отхвърли оставката. 

Конституцията на България предвижда освен това, че ако вицерезидентът, встъпил във функции на президент, също трябва да преустанови правомощията преди изтичане на мандата, председателят на парламента поеме функциите и нови президентски избори трябва да бъдат проведени в срок от два месеца (член 97-4). 

Никъде не е споменато, че при подобен казус съдът трябва да оповести, че председателят на парламента ще упражнява функциите на президент на републиката. Той не полага клетва, тъй като той изпълнява новите функции ès qualités. Ако междувременно парламентът реши да му гласува вот на недоверие в качеството му на председател на НС и избере негов заместник, то новият председател на НС би трябвало да стане ipso facto, президент на републиката[32] (Таблици 6-9).

 


 

[1]Voir le tableau comparé des textes constitutionnels en fin de section (Tableau n° 6). 

[2] Sauf indication contraire de notre part, toutes les citations des constitutions sont extraites de : Michel Lesage, Constitutions d’Europe centrale, orientale et balte, La documentation Française, 1995, 410p. En ce qui concerne la Constitution polonaise du 2 avril 1997, on se réfèrera dans cette étude à la traduction d’Helena Klugiel-Krolikowska, Les éditions du Sejm, Varsovie, 1997, 96p. Les références à la « petite constitution » de la Pologne seront suivies du sigle (pc). Celles concernant la Constitution de 1997 seront suivies du sigle (c97). 

[3] Последната конституционна реформа, приета с референдум на 19 октомври 2003, фиксира президентския мандат на 5 години. Новият член 151 (3) предвижда „преходни разпоредби”, отбелязващи, че тази нова мярка ще влезе в сила при следващия президентски мандат.

[4] L’alinéa de cet article a été modifié par la récente réforme constitutionnelle, adoptée par référendum le 19 octobre 2003, de manière à abaisser l’âge pour être élu à la Chambre des députés (24 ans) ou au Sénat (33 ans) mais n’a pas modifier celle déjà prévue pour être élu à la présidence. 

[5] On peut signaler que la Constitution des Etats Unis fixe la même règle (art. 2, section 1) et qu’en Europe, la Finlande eut la même exigence (art. 54 nouveau) lors de l’élaboration de sa Constitution en 1919. 

[6] La Cour constitutionnelle de Lituanie a décidé, fin 1998, que les candidats à la présidence de la République ne pouvaient avoir une double nationalité. (Entretien avec le professeur Algis Krupavicius, Paris, juin 2002). 

[7]Ralitsa Peeva & Ivan Kristev, «Nevidimi contexti, nevidimi barieri» (contextes invisibles, barrières invisibles) dans: Kultura, 6 septembre 2002, n° 31. Accessible (en bulgare) sur le site internet www. Online.bg/kultura/my_html/2239/kontext.htm.

[8] Décision n° 12 du 23 juillet 1996, A.C. n° 13/96, recueil des décisions et arrêts de la Cour constitutionnelle de la République de Bulgarie, éditions «Prof. Marin Drinov», 1996, pp. 120-140.

[9] Aux élections présidentielles polonaises de 1990, Stanislaw Timinski, émigré polonais inconnu, créa une surprise considérable au premier tour en arrivant en seconde position (avec 23,10 % des voix), derrière Lech Walesa (39,96 %). Au second tour du scrutin il n’obtint cependant que 25,75 % contre 74,25 % au président L. Walesa (Voir les résultats des élections présidentielles dans l’annexe n°3).

[10]  Décision n° 3 du 8 février 2001, A.C. n° 16/2000. 

[11] François Frison-Roche, «La recomposition du paysage politique bulgare après les élections de 2001», in Revue périodique, n° 14 (décembre 2001) et 15 (janvier-février 2002), pp. 18-24 et 14-19. 

[12] En 1787, un pays récent comme les Etats Unis fixe dans sa Constitution une durée de 14 ans de résidence sur le territoire pour être éligible à la présidence (art. II, section 1)  

[13] Le projet de Constitution a été présenté par le Président K. Gligorov. 

[14] Entretien de l’auteur avec le professeur Algis Krupavicius, Paris, juin 2002.

[15] Décision n° 18 du 22 octobre 1996, A.C. n° 22/96. Recueil des décisions de la Cour Constitutionnelle, 1996, pp. 168-176.

[16] Il semble que dans son récent ouvrage, P. Lauvaux confonde la procédure de la première élection au suffrage universel du Président M. Kucan en 1990 (scrutin majoritaire à un tour) avec la norme définie par la Constitution du 23 décembre 1991 (scrutin majoritaire à deux tours). Voir P. Lauvaux, Destins du présidentialisme, PUF (col. Béhémot), 2002, p. 38. (Voir également notre annexe n° 3).

[17] Christophe Chiclet, «Un pays déstabilisé», in L’Europe centrale et orientale (dir. E. Lhomel et T. Schreiber), La documentation française, 1996, pp. 176-177

[18] Dans ce cas, la Cour est censée établir la présence de trois conditions cumulatives, l’incapacité durable d’exercer le mandat, la maladie grave et la liaison de cause à effet entre les deux premiers éléments. Bien que ceux-ci soient assez vagues, la Cour constitutionnelle bulgare pourrait parfaitement statuer valablement puisque la Constitution l’autorise à donner « des interprétations obligatoires de la Constitution » (art. 149-1). Elle est donc habilitée à définir, à la fois, la portée de chaque terme utilisé par la Constitution et les critères pour établir leur contenu. La Constitution bulgare limite pourtant le champ de la Cour puisqu’elle indique que l’incapacité durable ne peut être liée qu’à une maladie grave. Comme certains commentateurs bulgares l’ont souligné, que se passerait-il si le Président ne pouvait prêter serment pour une longue période, était kidnappé ou venait à disparaître sans laisser de trace?

[19] François Frison-Roche, «La table ronde bulgare», Communisme, n° 64, 2001, pp. 123-141.

[20] A l’époque, le Président Russe (B. Eltsine) est assisté d’un Vice-président (le général Routskoï).

[21] Fondation Dr J. Jelev, «Kraglata massa» (La table ronde), Editions Bibliotéka 48, Sofia, 1998, p. 402-403. 

[22] D. Loudjev, l’un des principaux négociateurs de l’UFD à la table ronde indique: «Après les élections de juin 1990, un Vice-président sera élu après qu’on ait pris connaissance des résultats des élections», dans : Kraglata massa (La table ronde), op. cit., p. 552.

[23]A l’époque, l’impression générale permettait de croire que l’opposition démocratique gagnerait les élections et donc obtiendrait le poste de Premier ministre. Les ex-communistes auraient alors gardé la présidence de la République. 

[24] Journal sténographié des débats, Sofia 1991, 16e session, 30 mars 1990, p. 391.

[25] Jeliou Jelev, «Ma biographie politique», journal Troud, n° 199, juillet 2000.

[26] On trouvera un tableau comparatif des institutions bulgares (Constitution de 1971, réforme de 1990 et Constitution de 1991) dans : François Frison-Roche, « L’ambiguïté de la construction de la démocratie constitutionnelle en Bulgarie », in La démocratie constitutionnelle en Europe centrale et orientale. Bilans et perspectives (dir : S. Milacic), Bruylant, Bruxelles, 1998,  pp. 411-459. 

[27] Sur lequel le Président J. Jelev ne se faisait aucune illusion quant à sa loyauté politique! On pourra lire, à ce sujet, un commentaire incisif publié dans: Jeliou Jelev, Bulgarie, terre d’Europe. La politique étrangère de la Bulgarie postcommuniste, éditions Frison-Roche, 1998, pp.121-122. 

[28] Entretien de l’auteur avec S. Savov, président du Parti démocratique, Sofia, Août 1990. 

[29] Ce fut manifestement le cas de Mme Blaga Dimitrova durant l’année et demie où elle exerça les fonctions de Vice-Présidente (01-1992/06-1993). 

[30] La Constitution bulgare est muette sur le remplacement éventuel du Vice-président. Etant donné l’origine de la fonction, personne n’a soulevé le problème lors de la démission de B. Dimitrova. Le Président J. Jelev a donc terminé son mandat sans que le poste soit pourvu. On peut y voir un nouvel indice de la désaffection des différentes forces politiques à l’égard d’une fonction qui ne revêtait plus un intérêt politique majeur immédiat. 

[31] Décision n° 11 du 6 juin 1993, A. C. n° 15/93, r.d.a. C.c.R.B., op. cit., 1993, pp. 113-115 

[32] Vasil Kirov, “Article 97” in Constitutsia na Republica Balgaria. Comentar (dir: S. Stoïtchev), éditions Ciela, Sofia, 1999, p. 265.

 

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google