Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

РАЗДЕЛ 2. ЕЛЕКТОРАЛНИ ОГРАНИЧЕНИЯ 

Целта на тази посветена на смесените последици от основните ограничения глава се състоеше първоначално в изследването на принудите, свързани с историко-политическия контекст на страните, които установиха полупрезидентския модел. Така, успяхме да забележим, че невинаги този модел имаше един и същи произход, и направихме заключения относно действащите политически практики. 

Електоралните ограничения съставляват друг важен елемент, който трябва да имаме предвид, тъй като от една страна можахме да станем свидетели на една ускорена избирателна преходност, която за кратко време принуди политическото действие, а от друга страна, на едно противоречие на избирателнната същност между тази на президентските избори и на парламентарните избори. Както можем да предположим, тези особени властови отношения в полупрезидентския модел наложиха особени политически практики.

 

§ 1. Накъсана електорална темпоралност 

Преходът в посткомунистическа Европа, и по-конкретно в шестте изследвани страни, се характеризира от поддържания ритъм на различните избори и гласувания. Докато партийната система едва се появяваше и трябваше едновременно да се вгради в мисленето на хората и да се противопостави на застоялостта на петдесетте години комунистическа хегемония, системата се сблъска с двойна принуда: задължителните демократични условия, влизащи пряко в конфликт с много по-бавната скорост на икономическите реформи и на първите положителни резултати, които можеше да се очакват от тях. Това неразрешимо противоречие между демократическата и икономическата същност би могло да обясни самò на себе си привидната липса на логическа връзка в поведението на електората в изследваните страни. Общественото мнение често преобразяваше своята нова свобода на изказа в наказание спрямо политическата класа, независимо дали тя бе лява или дясна. 

Таблица 44 разкрива накъсания синкопиран ритъм на изборите в изследваните страни. Още повече, че що се отнася до страните от посткомунистическа Европа, предпочели парламентарния модел, се въведе допълнителният избор на президента на републкиката чрез всеобщо пряко гласуване. Този избор въвличаше много повече общественото мнение в политиката и му даде на два пъти възможността да изяви своято и своето недоволство. 

Таблица 44 ни дава сведения за това, което считаме като синкопирана избирателна преходност. Ако я погледнем по-отблизо, все пак забелязваме, че тя не е еднаква за всички страни от нашето изследване. Ако за тринадесет години Литва и Словения имаха само две години без избори, това не се отнася за Румъния, която от самото начало беше групирала трите основни избора (за президент, за правителство и за местно самоуправление) в същата година, и така се възползва от едно много по-уравновесено избирателно дишане, отколкото в другите пет държави. За тринадесет години Румъния има девет години без избори. Поради различни причини политическите резултати, на които предварително можеше да се разчита, бяха най-малкото скромни и можем да считаме, че след приетата конституционна реформа чрез референдума от 19 октомври 2003 г., занапред тази страна няма да има повече толкова постоянен електорален ритъм[1]. Въпреки че това избирателно прегрупиране не беше безобидно в началото на прехода, то се оказа в основата на съществени политически сътресения, които неотдавнашната конституционна реформа се стремеше да възпрепятства, или напротив, да разгърне във времето. Упражненият вътрешен натиск от искането за присъединяване към Европейския съюз по всяка вероятност ще увеличи силата на тази нова вътрешна принуда. 

След изборно накъсания ритъм от началото на деветдесетте години можем също така да смятаме, че България най-накрая намери своето електорално темпо, което е в състояние да ускори постепенно нужните реформи. Истината е, че общественото мнение продължава да наказва виновните в своите очи правителства, че не подобряват достатъчно бързо условията на живот. Това не попречи на първото либерално правителство (И. Костов) да изкара целия си мандат от началото на прехода (1997-2001), и всичко ни кара да мислим, че и правителството, което Симеон Сакскобурготски управлява, също ще изкара целия си мандат (2005). След осем години структурни реформи в същата посока, можем да мислим, че тази страна най-накрая ще се раздели със “злите духове” на идеологическите битки от миналото, за да се впише в процеса на дълготрайни реформи. Още повече, че сегашната социалистическа опозиция (БСП) изглежда не поставя повече под съмнение прозападаните ориентации на страната[2]

Все пак не бива да мислим, че тази накъсана и ускорена електорална преходност е единствената причина за многобройните наблюдавани политически и икономически провали в изследваните страни. Словения обаче доказва противното. Въпреки поддържания електорален ритъм (четири парламентарни избори между 1990 г. и 1996 г. например), тази страна бързо постигна всеобщ политически консенсус, който естествено се дължи на политическия и икономическия прагматизъм на нейните управници от началото на прехода. Регулаторната роля на президента М. Кучан и усетът за политически преговори на министър-председателя Я. Дрновшек несъмнено имат своите заслуги за този консенсус (Таблица 44). 

Също така е вярно, че електоралният ритъм до голяма степен предопредели политическото време. В шестте страни продължителността на легислатурата е четири години (или избори на всеки 48 месеца). Впрочем, за тринадесет години, две държави (България и Словения) организираха пет избори за Народно събрание (или теоретически един избор на всеки 31 месеца), а другите четири държави (Литва, Македония, Полша и Румъния) огранизираха четири (или един избор на всеки 39 месеца).  

Ако прибавим президентските избори (средно три на брой за всяка държава), можем да отбележим, че общественото мнение имаше удобен случай да се изрази политически между седем и осем пъти за тези тринадесет години. Без да говорим за изборите за местно самоуправление, които имаха от началото на прехода във всяка страна, силна политическа конотация поради централизма на стария режим. В някои страни, и по-точно в Литва, изборите чрез референдум също усилиха този ритъм.

Малко страни от посткомунистическа Европа (и дори от Западна Европа) трябваше да понесат такъв избирателен ритъм. Той възпрепятства безспорно зараждащата се структурализация на партийните системи, политически принудени да действат постоянно в условията на спешност и често с демагогия. Това многостранно избирателно ограничение обяснява доста добре често противоречивата природа на властовите политически взаимоотношения в страните, въвели полупрезидентския институционален модел. Още повече, че тази забързана електорална преходност се сблъска с две несъвместими избирателни същности. Точно тях ще изследваме в следващите редове.

 


 

[1] Ce rythme électoral qui permettait aux gouvernements d’entamer (sous réserve de l’existance d’une majorité véritable au Parlement) des réformes de fond et d’espérer quelques résultats positifs avant toute nouvelle échéance électorale sera dorénavant rompu. En effet, théoriquement, les élections présidentielles seront à chaque échéance décalées d’une année supplémentaire par rapport aux élections législatives.Toutefois, la mise en application de cette réforme ne commencera à produire ses effets qu’à partir de 2008-2009.

[2] Voir la position du président de la République Gueorgui Parvanov, « La Bulgarie a besoin d’un Président actif », (entretien), op. cit.

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google