Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

§ 1. Полупрезиденткият модел като отговор на едно историческо ограничение

Ако наблюдаваме отблизо страните, въвели полупрезиденсткия режим, можем да ги групираме в три отделни категории. Първата обхваща страните, за които този интитуционален модел бе единствено символичен отговор на ограничението на историческото наследство. Втората се състои от тези, които го въведоха, за да отговорят на едно управленческо ограничение. Третата пък е най-многобройната, групираща страни, които, тъй като трябваше да се справят с една принуда на силна вътрешна политическа конфронтация, се насочиха към формулата на институционалния компромис. Тези три категории, разбира се, не се допълват, ако говорим за това, че би могло да се открие в различна степен влияниято на едно или повече ограничения, но винаги с една преобладаваща характерна черта. 

Първата категория обхваща само две западноевропейски държави – Ирландия и Исландия. Въпреки че излизаме от географската рамка на това изследване, нека все пак споменем лаконично техния необикновен пример. Той позволява да разберем причината, поради която един президент, въпреки че се избира при всеобщо пряко гласуване, е принуден да изпълнява чисто символични функции. Но тъй като тези режими представляват точно обратният пример на посткомунистическите страни, трябва съвсем накратко да опишем обстоятелствата на тяхното изграждане. 

Ирландската политическа система е напълно парламентарна. Все пак ирландската учредителна власт предпочита да възприеме за институционален модел попупрезидентския режим, въпреки че практиката на режима се основава върху британската парламентарна концепция. От възникването на новите институции никой всъщност не възприема президентската институция като огран, който да упражнява функция на политическо лидерство. Това се обяснява от историческия контекст при изграждането на институциите. Трябва да имаме предвид два фактора: формирането на режима и отредените на президентската институция правомощия. Ирландия е част от Великобритания, докато през 1922 г. ирландската свободна държава не получава независимостта си. Нейните тогавашни институции са били, както можем да се досетим, силно повлияни от тогавашната британска система. 

Включените под британски натиск няколко клаузи в англо-ирландския договор от 1921 г. са подразнили ирландските преговарящи[1]. Една от тези клаузи засяга държавния глава, наречен “генерал-губернатор на свободна Ирландия”, за която англичаните настояват в член 60 от Конституцията да бъде записано “представител на Короната”. Въпреки че правомощията му са били ограничени, губернаторът е бил символът на ограниченията на суверенитета на новата държава. Институцията се премахва през 1936 г.[2] Новата, все още действаща, ирландска конституция от 1937 г. реши да покаже едно желание да се раздели с това, което й изглеждаше като наложена мярка чрез договора от 1921 г. 

Така, изграждането на президентската институция е едно от най-видимите и символични нововъведения на конституцията от 1937 г.[3] Съчетаването на преките избори с почти пълното отсъствие на действителни политически правомощия е пряко свързано с историческите обстоятелства. Относно политическата маргиналност на президента, тя се обяснява от политическата практика от времето преди конституцията от 1937 г, т. е. чрез прилагането на най-класическия парламентарен модел, наричан често “уестминстърски модел”. 

Избирането на президента в Ирландия чрез всеобщо гласуване от този момент нататък може да се анализира като символична проява на независимост спрямо Великобритания. В този ред на мисли, ирландците не само са искали конституцията да се приеме чрез референдум, но и занапред да избират самите те държавния глава, който, за сравнение, би се възползвал от републиканската легитимация – поне равна на монархическата легитимност на британския суверен. 

Можем да подчертаем също така и друг важен аспект относно произхода на слабостта на ирландската президентска институция: политическото подозрение, което проектът поражда след своето оповестяване. Конституцията от 1937 г. всъшност се изготвя от единствената партия на власт от 1932 г. насам – Fianna Fail – ръководена от Eamon de Valera. В европейския контекст на епохата, основната партия в опозиция – Fine Gael – се страхува президентската институция да не бъде използвана от E. De Valera за установяването на силна власт, или дори диктарура, ако той бъде избран на тази длъжност и с помощта на едно отдало му се правителство, да упражни незаконна власт[4]. За да премахне тези страхове, E. de Valera предлага тогава за президентския пост една личност, която по всичко изглежда, че няма да се възползва по порочен начин от тази длъжност: Douglas Hyde[5]. Партията Fine Gael одобрява тази кандидатура, и тъй като е нямало друг претендент, D. Hyde е провъзгласен за президент без необходимостта от провеждане на избори. 

Този първи президент повлиява значително начина, по който се възприема длъжността. A contrario, можем да мислим, че ако големите политически партии са избирали на времето свой основен ръководител като кандидат и че изборите са се провеждали според политически програми, политическата тежест на президента в Ирландия можеше да бъде различна. Ще припомним това последно уточнение в рамките на установените президентски институции в шестте изследвани посткомунистически държави. 

Без никакво съмнение президентската институция в Ислания, която се установява през 1944 г., целяла заемането на широко протоколната функция на датския монарх. Много членове в конституцията, засягащи президентската институция, са всъщност преработка на конституцията от 1918 г., когато Исландия все още е била част от Кралство Дания. 

Договорът за обединение с Дания от 1918 г. установява исландския суверенитет, като се поддържат връзки с двете страни във външнополитически план. Този договор за обединение установява исландската конституция и посочва, че Дания и Исландия ще имат общ монарх. Неговото повторно дебатиране може да се проведе в началото на четиридесетте години на 20 век и може да бъде обект на едностранно исландско решение, ако за три години не се постигне двустранно съгласие.

В периода между двете световни войни исландците считат, че договорът ще изтече според предвидените срокове, въпреки че това не е означавало мигновеното премахване на монархическия режим. Тогавашните политически ръководители са се стремели да разделят проблема за независимостта от въпроса за монархията, тъй като последният се е отнасял до полемики и е можел да постави под съмнение консенсуса в обществото. Когато Германия завладява Дания през 1949 г., кралят и датското правителство не са били в състояние да изпълняват своите длъжности. Исландските власти решават незабавно да прехвърлят функциите на монарха на правителството и на следващата година парламентът обявява намерението си да сложи край на договора за обединение. Така Исландия се обявява за република, а парламентът избира един регент, който временно да изпълнява функциите на държавен глава. 

От автономията си през 1904 г. насам, исландският парламент се превръща в мощна институция. Той е бил символът на националната идентичност спрямо едно чуждо правителство. Изпълнителната власт обаче е била слаба и парламентът е нямал особени намерения да създаде силна президентска институция, която да конкурира неговото върховенство. Въпреки че принципът за една силна президентска институция никога не е бил защитаван, всички са мислили, че този проблем може да се реши чрез една по-късна конституционна реформа[6]. Тази тема на дискусия е можела да пречупи консенсуса относно главната цел: независимостта. Ето защо исландският парламент прави минимални нужни за разделянето с Дания промени. Правомощията на президента са чисто и просто плагиатствани от тези на стария конституционен монарх, който не ги е изпълнявал. 

Конституционният проект всъщност показва, че президентът е трябвало да бъде избран от парламента. Но тъй като общественото мнение се възпротивява и парламентът приема прякото всеобщо гласуване с един тур, като първият президент все пак е трябвало да бъде избран от парламента. Всъщност регентът поставя началото на президентската институция и продължава изпълнението на символичните функции, които са му били отредени. Чак през 1952 г. се провеждат първите свободни президентски избори в Исландия. 

Както накратко споменахме, полупрезидентският модел се въведе в шестте страни от нашето изследване поради съвсем специфични причини, от които всъщност водят началото си по-късните политики. Историческите корени на режима са крайно необходими за разбирането на цялата политическа система. Толкова е важно да подчертаем това в настоящето изследване, че се налага едно обобщение: ако избраният при всеобщо пряко гласуване президент е ограничен във своите чисто символични фунцкии, то това е защото волята на учредителната власт е искала те да се прехвърлят на държавния глава. В такъв случай трудно можем, без да си кривим душата, да изтъкнем ирландския и исландския пример, за да претендираме a posteriori, често поради мотиви за политическа уместност, за подценяване на фунцкиите, които тогава бяха определени в един напълно различен исторически и политически посткомунистически контекст. Що се касае до изследваните страни, президентските им институции и техните функции не се изградиха в един и същи дух. Дори напротив, в изследването показахме, че целта на актьорите на прехода беше да се уравновеси властта между институциите, за да може по-добре тя да ги възпира политически. Така, волята им не беше да се придаде само символична тежест на президентската институция в републиката. 

Полупрезидентският модел също така се изгражда в Европа, за да отговори на други органичения. Точно тях ще опишем в следващите редове.


 

[1] Brian Farrell, « from first Dail through Irish free State », in B. Farrell, De Valera’s Constitution and ours, Gill & Macmillan, Dublin, 1998, pp. 24-26.

[2] Bredan Sexton, Ireland and the Crown, 1992-1936 : the governor-generalship of Irish free State, Irish academic Press, 1989.

[3] Gerard Hogan & Gerry Whyte, The Irish Constitution, Butterworths, Londres, 1994, p. 83.

[4] Michael Gallagher, « The President, the people and the Constitution », in B. Farrell, De Valera’s Constitution and ours, op. cit., p. 77-78.

[5] Agé de 78 ans, Douglas Hyde était un patriote nationaliste, protestant de confession, non affilié politiquement et qui était connu de l’opinion publique pour avoir joué un grand rôle dans le mouvement de renaissance linguistique et culturelle de l’Irlande.

[6] Gunnar Helgi Kristinsson, « Parties States and patronage », West european politics, vol. 19, n° 3, 1996, p. 433-457.

.

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google