Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

ГЛАВА  2

СМЕСЕНИТЕ ВЪЗДЕЙСТВИЯ НА ОСНОВНИТЕ ОГРАНИЧЕНИЯ

След като в предишната глава изучихме условията за възникването на партийните системи в изследваните страни, трябва да се спрем върху същността на установените в тези страни вътрешни властови политически отношения. 

Всъщност политическата система може единствено да бъде разбрана в зависимост от различните принуди, които я пораждат, насочват, карат да еволюира или ограничават. За да използваме въведения от J.-L. Parodi термин, изследването на тази “комбинаторика” може да ни даде най-ползотворното обяснение за точната природа на влиянието, което полупрезидентският модел оказва в шестте изследвани страни. Историко-политическият произход на установяване на този модел, първите десет години на юридическа практика, които вероятно се допълват или си противоречат; отсъствието, или напротив, присъствието на други важни променливи и техните влияния са също така ограничения за изграждането на цялостната политическа система. Този анализ може да бъде направен само ако отразява сравними примери и с риск да се повторя – за да подчертае особената същност на изследваните страни. Ето защо ще ни е нужно да споменем европейските държави, избрали полупрезидентския модел, за да определим наново и схванем по-добре и дадените случаи, които представляват интересе за нас (Раздел 1). 

В този ред на мисли трябва да имаме предвид един съществен фактор. Една от характеристиките на полупрезидентския модел е да се увеличи изборното участие (изборът на президент също така се основава на национално допитване). Така, ускореният избирателен ритъм обгръща целия политически живот. Двете най-големи национални политически срещи (президентските и парламентарните избори) се провеждат според правила и различни, дори несъвместими избирателни логики. Същото се отнася и до променливото политическо поведение, не само от страна на често дезориентирания и изпитващ трудност да разбере правилата на политическата игра електорат, които са нови за него, но и за самите управляващи елити. Тези елити всъщност са разединени, тъй като едновременно трябва да управляват желанието си за автономност и политическо утвърждаване, както и да се предпазят от възможностите за обединение или групиране около един кандидат за висша държавна длъжност (Раздел 2). 

Ясно се прояви и намери приложение в текстовете на новите конституции първоначалната воля от страна на учредителната власт да се подели изпълнителната власт. Така съжителството (съвместното управление на президент и министър-председател от противоположни политически тенденции) не беше само сценарий в зародиш, който щеше да се развие, а самò по себе си представляваше цел – една политическа мишена, за да не се рискува да се изгуби властта изведнъж. В същото време се долавяше от страна на елитите на промяната, призовани да заместят прогресивно губещата скорост комунистическа партия, историческата, инстинктивната, моралната и функционална недоверчивост да се обединят около един водач; както липсата на умения (ноу-хау), така и отказът от колективната огранизация, който ги правеше неспособни да се групират зад един кандидат за президентските избори (Раздел 3).

Но до известна степен техническото обяснение на смесените въздействия на тези разнообразни променливи не би било пълно, ако не се спомене изучаването на един съществен елемент в рамките на прехода в посткомунистическа Европа – а именно личното влияние на президентите, които бяха натоварени с установяването на полупрезидентския модел на управление. Това човешко измерение в особения контекст на посткомунистическия преход като че ли може да внесе светлина върху една привичка и нейните изменения, чиято важност успяхме да открием в отделните западноевропейски държави. Още повече, че тези президенти съумяха да използват доста променливи, имащи отношение към предишния режим, както и такива, които бяха специално създадени в политическия контекст на прехода в посткомунистическа Европа: контролът върху специалните разузнавателни служби и институциите от типа “Съвет по национална сигурност”. Впрочем, тези променливи относно тези страни бегло се разглеждат в западноевропейските изследвания. Тези средства, които наричаме периферни властови ресурси (на разположение и мобилизирани в полза на президентската институция), изиграха особена роля в определянето на периметъра на влияние на президентите по времето на прехода (Раздел 4).

 

РАЗДЕЛ 1.  – ОГРАНИЧЕНИЯТА НА ВЪТРЕШНОПОЛИТИЧЕСКИЯ КОНТЕКСТ 

Политическата система не може да бъде определена единствено от правните норми[1]. Последните не се раждат ex nihilo, а са до известна степен завършекът на историческите и политическите обстоятелства, които предполагат тяхното съществуване. Нужно е за малко да се абстрахираме от текстовете и практиките в полза на изучаването на обстоятелствата, които спомогнаха за тяхното случване. Когато изследваме в дълбочина политическите системи, трябва да се позовем на изучаването на събитията, които водят до тяхното появяване, както и до тяхното установяване, тъй като те не само определят рамката на динамичния анализ, но и спомагат за логическото обяснение на новите равновесия. Един такъв подход може да изглежда напълно ползотворен на този етап от нашето изследване. 

Още повече, че полупрезидентският модел не съществува отскоро, тъй като повечето западноевропейски държави го използват от доста години. Можем да се запитаме тогава с какъв тип историко-политически ограничения изследваните посткомунистически държави се сблъскаха, и следователно дали можем да правим сравнения със западноевропейските страни, които вече използват успешно полупрезидентския модел?

 


 

[1] Bernard Lacroix « Le politiste et l’analyse des institutions. Comment parler de la présidence de la République ? », in Le Président de la République, usages et genèses d’une institution, op. cit., p. 13-77.

.

Съдържание


 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google