Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

§ 2. Основните политически течения

Падането на комунистическите режими в посткомунистическа Европа предизвика появата на стотина, дори хиляди политически партии. Това партийно кипене може да се сметне като сигурен знак за демократична жизненост и като проява на политическа анархия, дължаща се на незрялостта на напълно разрушеното гражданско общество след почти половин век хегемония на една тоталитарна партия.

Изучаването на появяващите се големи политически течения става още по-трудно, тъй като наличният изследователски инструментариум на Запада не е най-добре приспособимият и подходящ в посткомунистическите условия. Успяхме да отбележим разбира се в предходната глава влиянието на различните избирателни системи върху партийното структуриране. Следвайки примера на P. Меркъл [1] и  Г. Лаво[2], бихме могли да съсредоточим вниманието си върху един по-социологически способ при анализа на функциите, които изпълняват партийните организации в Източна Европа, или да се опитаме да класифицираме, както направи  Дж. Сартори[3], партийните системи според взаимоотношенията, които те поддържат в политическото общество. Автори като И. Мени [4] и К. Фон  Бейм[5] привилегироват идеологическия аспект, докато С. Рокан[6] или Д.-С.  Сейле[7] откриват и позиционират фундаменталните полюси, които структурират националните политически пейзажи. Както посочва Ж. М. Дю Вал, “сегашният час предполага един по-консенсуален и “плуралистичен” аспект на изследване, който да наложи използването на всички способи, за да разберем по-добре сложността на партийния феномен”[8]. Не става въпрос за противопоставянето на един способ на изследване спрямо друг, а да се опитаме с помощта на различни средства да разберем тази присъща единствено на посткомунистическа Европа партийна реалност, и най-вече в изследваните страни. 

Всъщност при полупрезидентския режим политическите партии са съществени играчи, но не и единствените в политическа игра. Президентът на републиката може да се намеси в нея по различни начини. Противно на класическия президентски режим, в който политическите партии, имащи парламентарно представителство, сами определят формирането на правителството, контролират го и евентуално критикуват, при полупрезидентския режим президентът има повече или по-малко възможности за намеса в различните етапи от живота на дадено правителство. Дори се случва понякога той да е лидер на партия или на мажоритарна коалиция, както и да бъде основател на нова партия, която да подкрепя действията му. Нека само припомним опита (и провала) на президентската партия на президента Л. Валенса с Блока за подкрепа на реформите (BBWR). 

Свидетели сме на едно особено преплитане, което повлиява властовите политически отношения. Преди обаче да разгледаме в подробности отношенията на президента с политическите партии и парламентарните мнозинства, е нужно да скицираме картината на преустройството на политическите фамилии в страните от нашето изследване. В зависимост от това пренареждане президентите могат, в рамките на конституционните си правомощия, да намерят място в политическата игра или да изпаднат от нея. 

Можем да открием три големи политически фамилии в посткомунистическа Европа. Първата произтича пряко от бившата комунистическа партия. Втората е формирана от идеологическата опозиция срещу тази хегемонистическата партия. Третата представлява разнородни движения, главно етнически или лингвистични, които успяха да се възползват от преоткритата свобода и да откроят своите особености в националния политически пейзаж. Бихме могли също така да прибавим и една друга категория (която не можем да определим като фамилия), съставлявана от т.нар. движения извън нормата, като съсловните или корпоратистки формации (Словенската партия на пенсионерите – [DESUS], Български бизнес блок [БББ] и т.н.), мечтатели (партията на “пиячите на бира” в Полша) или екстремисти (партия на велика Румъния [PRM] и др.), които успяваха да се възползват от хаотичната ситуация на първите години от прехода. 

Партийното положение в посткомунистическа Европа лесно може да се обвърже с клетъчното развитие. След първоначалното двойно разделение между комунисти и антикомунисти последва една повече или по-малко забързана поява на формации, движения и различни групировки от една клетка-майка, стремящи се всички да си поделят властта, но непочиващи върху солидна социологическа база заради характеристиките на комунистическите общества[9]. Бързо се откриват наистина основните структурни опозиции, определени от доктрината (център/периферия, църква/държава, град/село и дори малко по-късно капиталисти/работници), въпреки че някои автори успяха като че ли с увереност да аргументират цялостната свързаност на този анализ в посткомунистическа Европа[10]

Тази особена линия на разделение в тази част на Европа може да бъде открита в самите икономически реформи между максималистичния и градуалистичния/постъпателния подход. Както отбелязва Ж.М. Дю Вал, “това противопоставяне е едно от тези, които структурират най-силно политическия пейзаж”. Общо взето, след десетина години реформи този структурираща опозиция би трябвало да доведе до по-класическото противостоене между капиталисти и работници. Не е по-малко вярно, че идеологическият подход (в широк смисъл) остава един от най-надеждните. Стремежът да се достигне европейската политическа действителност подтикна основните политически партии и движения да потърсят навън легитимиращо идеологическо признаване. Тук можем да изтъкнем приноса на външните ограничения върху отделните национални политически сцени. Много бързо бившите комунистически партии, прекръстени на социалистически или социалдемократически се опитаха да гарантират (с по-голям или по-малък успех) своята идеологическа трансформация чрез Социалистическия интернационал. 

Същото сполетя и консервативните, центристките и либералните партии, които си оспорваха чувствителни политически марки, за да повдигнат вътрешната си достоверност и да получат доктринална помощ и международно легитимиращо признаване[11]

Новите социалистически или социалдемократически партии в посткомунистическа Европа са преки наследници на старите тоталитарни комунистически партии. Тяхната идеологическа промяна не следваше (това е най-малкото, което можем да кажем) един и същи път във всичките страни. Промените бяха повече или по-малко задълбочени и ограничени. Конкуренцията с историческите социалдемократически партии (т.е. тези отпреди войната), създаваше проблеми на взаимно съществуване в самия Социалистически интернационал, който, трябва да подчертаем, успя да управлява една често деликатна ситуация с известна ловкост[12], за да запази старите исторически единомислия, като възстанови партиите, които вече здраво се бяха вградили в местните политически сцени. 

Семейството на консервативните, центристките и либералните партии също се опита да разшири своето поле на влияние. Откриваме такива партии във всички страни – Съюз на центъра (LSC) и Либерален съюз (LLS) в Литва, Демократична либерална партия в Словения (LDS), както и Румънската национална либерална партия (PNL). Ако говорим за големите партии, можем да забележим отсъствието на либералното течение в Полша и България, където християндемократическите и консервативните партии като че ли заеха дясното пространство. Лесно можем да разберем тази християндемократическа хегемония в Полша, където доста движения защитаваха тази марка като Съюза за свобода (UW) или коалицията на избирателната дейност – "Солидарност" (AWS). Доста румънски партии като Националната селска християндемократическа партия (PNT дясноцентристка) и движението, което първоначално защитаваше етническите интереси на унгарците в Румъния (UDMR), успяха да се позиционират в същото това пространство. Включването на Съюза на демократичните сили (СДС) в християндемократическия интернационал беше по-скоро неизбежен, отколкото доктринален избор[13]

В католическа Литва и Словения това християндемократическо течение също така привлече към себе си християндемократическата партия на Литва (LKDP) и Народната словенска партия (SLS-SDK[14]). 

Фамилията на етническите и лингвистични партии очевидно трудно успя да се впише в тези международни течения. Примерът на UDMR в Румъния е крайно интересен, тъй като илюстрира едно възстановяване, което можем да считаме като благоприятно във вътрешнополитически план за Румъния. Случаят с Движението за права и свободи в България (ДПС) е също интересен, тъй като, заклеймено като етническа и религиозна партия[15], то участва през 1997 г. под ръководството на бившия президент Ж. Желев, в един либерален предизборен съюз и участието му в сегашното либерално правителство на С. Сакскобургготски показва, че желае да се ситуира политически в центъра на политическата мозайка[16]. Със сигурност е прекалено рано да правим предположения по негов адрес, но не е изключено да мислим, че движението би могло да играе основна роля на Балканите, ако продължава в същата политическа посока. 

Остава да разгледаме и различните партии, етнически и лингвистични движения в Македония. Участието им в парламентарни коалиции е любопитно, тъй като показва, че те са включени вече във вътрешната политическа игра. Политическото положение в тази страна остава обаче прекалено несигурно, за да си позволим да засягаме невъзможни за осъществяване в момента доктринални промени. Трябва да споменем също и съдбата на другите малцинства, за които конституциите всъщност често предвиждаха едно автоматично парламентарно представителство. Такъв е случаят в Румъния и Словения. В цялостната политическа игра подкрепата от няколко гласа в парламента можеше да бъде определяща за стабилността на правителството. Вярно е, че малцинствената им доктринална приемственост е по-лесна за характеризиране в по-голямата част от страните. 

Категорията от партиите, които определихме като извън нормата, със сигурност направи по-сложна стабилизацията на партийната система в изследваните страни. Нека само припомним случая с партията на “пиячите на бира” в Полша, за да уловим измерението на проблема, който можеше да се появи през отделните периоди в тези страни. Впрочем, в такова политическо нестабилно положение успяхме да видим засилване ролята на президента поради неспособността на партиите да формират истински коалиции в парламента. От краха на комунистическите режими досега присъствахме на множество фази от появата на партийната система. Наследник на първоначалното изобилие от партии, правещо цялостната система трудна за управление, стана бавно едно политическо пренареждане, което съвпадна с изграждането на гражданското общество. Уместно е да припомним, че политическата нестабилност се дължи също така и на измененията в индустриалното производство, спада на доходите и промяната на социалния статус на хората. 

Днес сме свидетели на една цялостна нормализация, която се дължи на външния принос на политическите интернационали, които току-що споменахме. Тази първоначално нестабилна почва все пак благоприятства едно привилегировано пространство на влияние за президентите в зависмост, разбира се, от тяхната институционална способност за действие. 

Властовите политически отношения в изследваните страни бяха обусловени от появата на партийната система. Успяхме да подчертаем тежестта на приложените избирателни модели, както и често противоречивите външни и вътрешни влияния. От десетина години насам партийната система се измени, но тя не може да представлява единствена променлива при характеризирането на особеностите на установения полупрезидентски режим. Ето защо трябва да обърнем внимание на смесените влияния на това, което ще наречем “основни ограничения” на полупрезидентския модел в страните от посткомунистическа Европа.


 

[1] P. Merkl, Modern comparative politics, Rinehart and Winston, 1970, 516 p.

[2] Georges Lavau, Partis politiques et réalites socials, A. Colin, 1953, 169 p.

[3] Giovani Sartori, Parties and party systems: a framework for analysis, Cambradge University Press, 1976, 370 p.

[4] Yves Meny, Idéologies, partis politiques et groupes sociaux, Presses de la Fondation nationale des sciences politiques, 1989, 414 p.

[5] Klaus Von Beyme, Political parties in western democraties, Gower, Aldershot, 1985, 444 p.

[6] Stein Rokkan et Seymor M. Lipset, Party systems and voter alignments. Cross-national perspectives, The Free Press, New York, 1967, 554 p.

[7] Daniel-Louis Seiller, La politique compare, A. Colin, 1982, p. 190.

[8] Jean-Michel De Waele, « Les grandes familles politiques dans les PECO », Le courrier des pays de l’Est, n° 1013, mars 2001, p. 4.

[9] On peut tout à fqit argumenter l’absence d’une véritable « base sociologique » des ex-partis communistes qu’il ne faut pas confondre avec un « électorat » plus ou moins captif. L’approfondissement d’une telle discussion nous éloignerait trop de notre objectif présent pour être développé ici.

[10] Jean-Michel De Waele, ibid. p. 5 et s.

[11] Le premier ministre bulgare, Siméon de Saxe-Cobourg, souligna spontanément lors d’un entretien avec l’auteur de ces lignes, que son mouvement politique, qui venait de faire irruption sur la scène politique bulgare en remportant les élections législatives, s’inscrivait dans la lignée du Parti populaire européen (PPE) au Parlement européen. Voir « 800 jours pour réussir », Politique internationale, n° 94, janvier 2002, p. 269-282. D’une manière génerale, l’adhésion à l’Union Européenne et les futures élections au Parlement européen dans les pays d’Europe post-communiste (dont les quotas de députés par pays furent fixés lors du Sommet de Nice) furent une incitation d’autant plus forte à se rapprocher des groupes parlementaires constitués. Pour maintenir, voire renverser les équilibres existants, on peut également imaginer que les « internationales » ouest-européennes ont cherché à « recruter » de nouveaux adhérents parmi les partis de l’Europe post-communiste.

[12] Il existe 3 catégories de members à l’Internationale socialiste: « membre à part entière », « membre observateur » et « membre consultatif ». Le « case bulgare » est tout à fait révélateur de la subtilité dont fait preuve cette organisation pour ménager les susceptibilités historiques et les réalités concrètes d’aujourd’hui. A l’origine, la qualité de « membre à part entière » fut immédiatement accordée au Parti socialiste démocrate bulgare (PSDB), qui chercha à renaître après la chute du communisme, celle de « membre observateur » fut considérée, quelques années plus tard, au mouvement « Euro-gauche » [dissident du BSP, non représenté au Parlement]. Le parti socialiste bulgare (BSP), très marqué jusqu’à ces dernières années par son passé communiste (et des évolutions doctrinales en trompe d’œil), ne disposait d’aucun status même si des contrats discrets existaient. Il espère obtenir son adhésion en qualité de « membre à part entière » (au détriment du PSDB) lorsque la Bulgarie aura rejoint l’Union européenne vers 2007. Le PSDB a évidemment dénoncé, lors de son dernier congrès, la tentative du BSP de vouloir adhérer à l’Internationale socialiste. Pour signaler tout l’importance que le parti socialiste bulgare accorde à cette adhésion légitimante, le dernier congrès du BSP a été retardé d’une semaine pour permettre à son jeune président, S. Stanichev, de participer à la réunion de l’IS qui se tenait à Casablanca.

[13] LUnion des forces démocratiques (SDS) est un mouvement qui, sur le plan doctrinal, est plus libéral que chrétien démocrate (on a souvent du mal, d’ailleurs, à percevoir les « convictions » chrétiennes chez les principaux leaders de ce mouvement) mais comme l’ancient Président J. Jélev avait toujours été soutenu par l’internationale libérale (et est même devenu son vice-président), il était impossible aux nouveaux dirigeants du SDS d’adhérer à une internationale dont le vice-président était devenu, pour des raisons que l’on a évoquées par ailleurs, un « ennemi politique ».

[14] Même si les scissions au sein de ce mouvement ont conduit le PPE, en 2000, à mettre fin à leur appartenance.

[15] Le DPS présente principalement la minorité bulgqre d’origine torque mais, également, les minorities bulgares musulmanes comme les Pomaks des Rhodopes (bulgares ethniques).

[16] Il est vrai que le DPS faisait partie de la majorité parlementaire qui soutenait, en 1991, le gouvernement SDS et qu’il avait « formé », ensuite, le gouvernement de L. Berov.

 

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google