Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

*

РАЗДЕЛ 3. КАКВА ПАРТИЙНА СИСТЕМА?

След като проследихме произтеклите последствия от въведените избирателни модели и влиянието на вътрешните и външните напрежения, остава да определим природата на партийната система, която се изгради в изследваните страни. В този смисъл се очертават всъщност същинските изготвени полупрезидентски институционални норми. В зависимост от тези две структурни промениливи бихме могли да изследваме властовите взаимоотношения между политическите институции: президента на рпубликата, от една страна, и представените в парламента политически сили, от друга. 

След почти половин век тоталитарна хегемония на комунистическата партия, преподреждането на политическата мозайка в посткомунистическа Европа не се осъществи от само себе си. Все пак в продължение на дванайсетина години големите политически течения на Запада се възстановиха и вече е възможно да се очертаят главните разделителни линии, които определят политическия пейзаж.

 

§ 1. Трудното политическо пренареждане 

В първите години от прехода желанието да се поставят съществуващите политически сили по оста ляво-дясно, произтичаше от обявения от специалистите етноцентризъм, сред които на първо място е Д.-Л. Сейлър. Според него това “разпростиране на политическия живот с френски произход” […] беше “напълно неспособно да представи рамка за анализ”[1]. Дванадесет години след причинените политически сътресения от сриването на комунистическите режими в посткомунистическа Европа, ако не взимаме под внимание източноевропейската еволюция в нейната крайна особеност, този метод на анализ придобива известна валидност. Политическите, икономическите, обществените и културни промени често бяха толкова обширни, че преподреждането се осъществи чрез появата на политически течения, които се сливаха с очертанията на тези, които наблюдаваме в Западна Европа. Доказателството за това е, че сега източноевропейските политически партии се допускат в международните организации, които представляват големите западни идеологически партийни фамилии[2]

Процесите на преподреждане не вървяха по един и същи път. Всяка държава пое по собствен път в зависимост от това доколко бяха задълбочени започнатите през деветдесетте години промени. Няколко политически и исторически фактора са изключително важни и трябва да се вземат под внимание – природата на процесите на политическия преход, особеността на комунистическото наследство и неговата връзка с националните политически традиции отпреди Втората световна война. 

Нека вземем примера на земеделските партии в три страни от изследването: България, Полша и Румъния. Тези аграрни движения – важна фигура на политическата сцена отпреди войната – имаха коренно различна съдба. В България това движение на практика няма повече влияние и трудно оцеля поради вътрешните си разцепления и поредицата от изборни провали. В Полша и Румъния обаче тези две партии оцеляха политически, и дори успяха да влязат в правителствената власт. Все пак те имаха крайно различни политически пътища на развитие, които ги нареждат в момента като антисистемни в политическата мозайка. 

През първата половина на XX в. българското земеделско движение (БЗНС[3]) беше силно, тъй като селското население представляваше почти 80%. Неговият председател, А. Стамболийски, беше харизматична личност, чието участие във властта в началото на двадесетте години на XX в. приключи трагично за него, както и за хиляди негови последователи, станали жертва на “белия терор”. Изтощено от репресията, движението се раздели на много съпернически политически фракции в периода между двете войни. Принизено до статута на сателитна партия от комунистите, земеделското движение не успя да изгради отново своята цялост в началото на деветдесетте години. В днешно време то е една незначителна група, която се разпилява политически в спектъра на политическата мозайка, като не успя да преодолее политическото разцепление между комунисти и антикомунисти, нито да привлече към себе си стабилен електорат. 

Народната полска партия (PLS), представляваща селячеството, ръководеше правителството (или взе участие в него) от 1993 до 1996 г., тъй като разполагаше с около 30% от местата в Сейма. Въпреки че корените й се криеха в сателитната партия на комунистическата партия – Обединена народна партия (ZSL) – тя беше подменила своето ръководство. На изборите тя призова селския електорат от малките земеделски стопанства и успя да улови причинените от шоковата терапия на Л. Балцерович недоволства. С 15% от гласовете на изборите през 1993 г., Обединената народна партия беше в състояние да състави ново правителство и се опита да блокира някои започнати реформи. За няколко години тази партия, която принадлежеше до този момент на бившата комунистическа сфера на влияние, се трансформира в консервативна партия, защитаваща корпоративните интереси на една относително еднородна и застаряваща социална прослойка – дребните земеделци. Нейната лява традиция все повече се свързваше само и единствено с пътя на нейните ръководители и с правителствения й съюз. 

Тъй като беше обвинена за провала на мнозинството, което управляваше, партията загуби половината от своите избиратели и се превърна в партия на дребните земеделци, жертви на външната конкуренция. Политически тя се разцепи, тъй като някои от нейните ръководители основаха Демократическата народна партия (PLD). Идеологическото и социално развитие на тази партия, която претендираше, че има около 200 000 членове в началото на прехода, я тласна към това, което можем да наречем “консервативна десница”, изпитваща носталгия по миналото[4]

Румънската национална селска партия (PNP) щеше да има противоположно политическо развитие, докато нейният исторически лидер К. Копосу, беше монархист и върл антикомунист. До смъртта си през 1995 г. той беше един от яростните политически противници на президента Й. Илиеску. Лишен от замеделския електорат поради политическата хитрост и ловкост на Илиеску[5], Копосу трудно успя да събере малко повече от 4% от гласовете на първите плуралистични избори през 1990 г. Модернизацията на движението мина през христиандемократичното преосмисляне и неговата метаморфоза в национална христиандемократическа партия го кара да бъде все по-либерално, за да може да привлече градския електорат. Селската национална партия напразно прославя неокомунизма и псевдоегалитаризма на финансовите реформи. Тази партия никога няма да си възвърне историческия електорат. Напротив, влизайки в съюз с други партии, тя спечели основните градове в страната. Представена в правителството, през 1996 г. тя дори защитаваше една форма на шокова терапия. Тази партия, която се определяше като консервативна, монархическа и антикомунистическа, еволюира в проевропейска либерална посока. 

Впрочем, можем да разберем преобразуванията в тези три страни само ако се позоваваме на техните различни земеделски традиции. В периода между двете световни войни българската земеделска партия се бореше за модернизационен и егалитаристки реформизъм. Някои политически фракции в самата партия не се поколебаха да се съюзат с комунистите в началото на двадесетте години на миналия век, и по-късно, след края на Втората световна война през 1944 г., когато получиха четири министерства в правителството от 9 септември, след пристигането на съветските войски. Полската аграрна партия защитаваше селяните срещу грабителствата на руските и германските нашественици. 

Когато говорим за аграрните партии, трябва да имаме предвид и дълбоките наложени от комунистическите режими изменения. В България и Румъния колективизацията на земята, която съсипа традиционните селски общества, е в основата на дълготрайното вкореняване на комунистическия вот. Обратно, отказът на полското селячество от колективизацията и отстъпките на комунистическата партия (след смъртта на Сталин), която разреши малките семейни стопанства, затвърдиха една по-скоро особена социална категория, затворена в своите селски и религиозни традиции. 

Ако съпоставим тези различаващи се пътища с водените аграрни политики след краха на комунистическите режими, можем да разберем още по-добре неотдавнашните промени. Шоковата терапия в Полша завърши със спада на земеделските доходи, причинен главно от повишаването на цените на вносните продукти от първа необходимост и от засилването на чуждестранната конкуренция. Затова от 1990 г. насам Народната полска партия се съсредоточи върху защитата на дребните земеделци и възприе отново историческата традиция на съпротива, целяща по този начин вкореняването на едно по-скоро корпоративно и консервативно движение. Обратно, в България и Румъния, въпреки че условията бяха различни в национален план, социалистите успяха да го направят ялово (в България) и да го изградят наново (в Румъния). 

Позиционирането на политическите партии по оста ляво-дясно по време на изграждането на новите политически режими в началото на деветдесетте години не действаше, тъй като политическите разграничения бяха прекалено вяли или по-точно напълно неясни и размити. Ако вземем например формациите, определящи се като десница, които упражниха правителствена власт в началото на деветдесетте години (България, Литва, Полша и Словения), всички те бяха повече или по-малко разнородни. Въпреки тяхната антикомунистическа идеология (т.е. по-скоро дясна), всички те включваха в редиците си леви ръководители и носеха в себе си традиции, в които можеше да се разпознае западната левица – “Солидарност” в Полша, “Саюудис” в Литва или Съюза на обединените демократични сили (СДС) в България. Но всички тези формации, които можахме да определим като леви, т.е. бившите комунистически партии, станали социалистически или социалдемократически, имаха заслуга за падането на комунизма в Румъния, България, Литва, Полша и Словения. 

Така, под натиска на събитията присъствахме през първите години от прехода на нови разпределения и избистрания, които малко по малко доведоха до формирането на леви и десни партии. Разграничението се осъществи благодарение на натрупания правителствен опит относно изключително важните въпроси за прехода, т.е. основно относно идеологическите и икономическите въпроси. 

Отношението към комунизма е една от основните линии на разделение, които определиха политическото пренареждане. Първите избори, които можем да наречем основополагащи за демокрацията, се основаваха преди всичко на това страстно идеологическо противопоставяне. Силно мобилизираният електорат от този структурен критерий беше или “за” или “против” действащия модел, без да се обезпокоява от другите повече или по-малко големи различия, тъй като се сблъскваше с техническата страна на процеса, която беше трудно доловима. От това произтичаше осъщественият икономически избор. Осъждаше се тоталитаризмът и се възхваляваше демокрацията. Алтернативата беше ясна за всички. 

Двустранен по същността си, този избор след това се разчлени с течение на водените от правителствените групи политики. Схематично може да се каже, че три идеологически конфликта допринесоха за новите структурни разделения. Първият конфликт, разбира се, е този, който възникна с опитите за декомунизация на администрацията и публичния живот с помощта на различни лустрационни закони. Вдъхновени от денацификационните закони в Германия от края на войната, тези закони се прилагаха малко или зле, тъй като съответстваха по-често на желанието да се утоли ex post отмъщението на едно малцинство от екстремисти, отколкото да служат за истинското заздравяване на конкретната политическа ситуация. В крайна сметка, копирайки тоталитарните техники на комунистите, създателите на тези закони се опитаха да всеят страх, за да укрепят властта си, която им изглеждаше крехка. Често прикрити в един хармоничен правен дебат, тези мерки се стремяха някак си да пренапишат наопаки следвоенния период. Като че ли бяха объркани времето и целта. Комунистите от деветдесетте години не бяха тези от 1945-1947 г. и мерките се оказаха до такава степен самоволни, че прекалено много хора се почувстваха засегнати. 

Вторият структурен конфликт е свързан също с комунистическото минало на страните от изследването. Това е конфликтът на съюзите, или по-точно на отказа от политически съюзи в управлението. Бавният преход към демокрация след 1989 г. се забърза през следващите години и промените в обществата на тези страни трябваше да подтикнат политическите партии да преразгледат своите първоначални разделения и да изпреварят естественото си прегрупиране. И тук още веднъж комунистическото минало предопредели политическия избор. Многобройни са примерите, които илюстрират това твърдение. 

В България нито една партия в продължение на десет години не успя да обори първоначалното противопоставяне между бивши комунисти и антикомунисти, докато сега се откриват стари лица от двата лагера в двете течения. Всъщност в тази страна неспособността да се изградят жизненоважни политически съюзи може да се свърже с партията на турското малцинство (ДПС). През 1991 г., въпреки че беше малцинствено представено в парламента, антикомунистическото правителство на Ф. Димитров (СДС), отказа да направи коалиция с него, независимо от това, че имаше нужда от подкрепата му. Няколко месеца по-късно ДПС му отне подкрепата и правителството падна.

На президентските избори в Полша през 1995 г. видяхме как се възроди антагонизмът “Солидарност” – стари комунисти. Същото забелязваме и на парламентарните избори през 1997 г., когато “Солидарност”, така да се каже, взе реванш. Неприятни силни спомени, свързани с миналото, също попречиха на каквото и да е обединение между Демократическата партия на П. Роман и Христиaндемократическия съюз на Е. Константинеску, както и ролята, която изигра бившият министър-председател през месеците след падането на режима на Н. Чаушеску, беше невъзможно да бъде политически приетa от представителите на антикомунистическата коалиция. 

Отвъд това минало, което очевидно не отминаваше, всички политически сили в отделните страни изпитаха най-вече затруднения от приеманието на демократичното правило на редуване на властта, за чието установяване всички те всъщност бяха допринесли, като определиха институционалната рамка веднага след падането на комунистическите режими. 

Комунистическото минало е доловимо и в третия конфликт относно демократичните ценности, които всеки лагер се опитва да си припише. Отделните партии, определящи себе си като десни, се опитват да си припишат едно наследство, за да могат да се впишат по-добре в западната действителност. Левите партии се опитват продължително да се оправдаят за това наследство и за някогашното използване на ценности като свободата, демокрацията и равенството.  

Дотолкова, доколкото тези ценности не бяха конкретно приложени в различните публични политики, политическите дискусии не бяха достатъчно убедителни според общественото мнение. Тук стигаме до един изключително важен момент от политическото преструктуриране в тези страни. Цялостната избирателна апатия, на която станахме свидетели, несъмнено има нещо общо с идеологическата цялост на различните формации, които безрезултатно се опитваха да убедят електората, когато трябваше да пренесат своите политически речи в реалното си управление.

Едновременно с този първо силно идеологическо разделение се внедри и втори с икономически характер, тъй като много бързо ритъмът на икономическите и социални реформи стана залог за политическия дебат между застъпниците на шоковата терапия и последователите на градуализма. Тези семантични евфемизми всъщност криеха два типа политическо поведение относно икономическото лечение на прехода след краха на комунизма. Шоковата терапия може да се обвърже с желанието да се следват правилата на игра на това, което наричаме пазарна икономика. Последователните реформи често бяха единствено демагогската опаковка на отказа от прилагането на правилата на играта и на дивото пренасяне на основни колективни блага в полза на едно спекулативно малцинство, господстващо над политическата власт. 

Следвайки разсъжденията на икономиста Дж. Сгард[6], бихме могли да разграничим две групи държави: тази, при която политическите актьори успяха да използват държавата като съществен проводник на икономическия преход (Литва, Полша и Словения) и тази, при която политическите актьори успяха да ограничат или да намалят нейния скрит капацитет на действие, за да си присвоят бързо (и често нелигитимно) националните блага (България, Македония и Румъния). Тези напълно различаващи се икономически динамики имаха отражение върху политическата система на всички страни от това изследване.

 


 

[1] Daniel-Louis Seiller, « Note sur les partis politiques dans les pays de l’Europe du Sud-Est » dans : La démocratie constitutionnelle en Europe centrale et orientale. Bilans et perspectives, (dir. S. Milacic), op. cit. p.217. Voir, également, H. Kirtschelt, « Formation of party cleavages in post-communist democraties. Theoretical propositions » in Party politics, 1995, op. cit. p. 462 et K. Henderson et N. Robinson, Post-communist politics. An introduction, Prentice Hall, 1997, p. 287.

[2] Jean-Michel de Waele, « Les grandes familles politiques dans les PECO » dans : Les scènes politiques en Europe centrale et orientale, op. cit. p. 4-16.

[3] BZNS: Balgarski Zémédelski Naroden Sayouz – Union agrarienne populaire bulgare

[4] Nadège Ragaru et Maria Halamska, « Quel porte-parole pour le monde rural ? Les cas bulgare et polonais », dans Les scènes politiques en Europe centrale et orientale, Le courrier des pays de l’Est, n° 1013, mars 2001, La Documentation française, p. 29-49.

[5] Comme le signale justement E. Lhomel, « la grande habileté du Président I. Iliescu aura été d’avoir réussi à capter le vote rural en procédant à la restitution d’un grand nombre de terres, tout en maintenant les fermes collectives aussi longtemps que possible sous la tutelle de l’Etat ; les responsables de ces exploitations étant encouragés à rejoindre un parti agrarien, appendice du PDSR » E. Lhomel, introduction à N. Ragaru et M. Halamska, « Quel porte-parole pour le monde rural ? Les cas bulgares et polonais », dans Les scènes politiques en Europe centrale et orientale, op. cit. p. 29-32.

[6] Jérôme Sgard, « De la nécessité du droit et de l’Etat dans le passage à l’économie de marché, Problèmes économiques, n° 2.441, 11 octobre 1995, p. 4-11.

 

 

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google