Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

§ 3. Влиянието на външната среда 

Много бързо една силна принуда надвисна над целия политически модел и наистина можем да говорим за влияние на външната среда върху възникващата партийна система в изследваните страни. Противно на другите посткомунистически държави, в които партиите бяха единствените политически актьори, държавите от това изследване често трябваше да се сбъскват с двойната изпълнителна власт. Президентите можеха да подкрепят или да се противопоставят на програмите за партийно оцеляване на управляващите партии. Външната принуда се дължеше на двойното желание държавите да се присъединят към Европейския съюз и да станат част от една глобална чуждестранна система за сигурност – НАТО. Нестабилното равновесие на партийната система щеше да бъде преосмислено от цялостната промяна във външната среда. С оглед на това, не можем да говорим за незначителна промяна, а за един тип внесени отвън властови взаимоотношения, налагащи различни политически практики[1]

Това, което изглежда в момента като нормалния завършек на едно завръщане в Европа след повече от десетина години на преход, не беше толкова осезаемо веднага след падането на комунистическите режими[2]. Въпреки че не трябва изобщо да се преувеличава силата на тази принуда върху партийното структуриране, идваща от външната среда, съществуваше това, което Е. Тюкни нарече “политическа условност”[3], която партиите трябваше да имат предвид в стратегиите си относно завладяването на властта. За тях трудността не идваше от това да предложат или приемат програма (повече или по-малко ясна) за присъединяването, а от това да накарат електората да приеме техните технически ограничения, който (най-малкото, което можем да кажем) не беше подготвен за тези допълнителни сътресения. Шокът от старите привички изключваше големи фрустрирани групи от населението (“потърпевшите” от реформите), които не представляваха необходимият електорат за вкореняването на демокрацията и за политическото оцеляване на самите партии. 

Дилемата на партиите и на отделните политически власти се състоеше в това, което философът И. Знеполски нарече “европейска примка[4], и в това, че те бяха принудени да понесат два противоречиви подтика: желанието да се присъединят към Европа (с нейното политическо, икономическо и обществено равновесие) и страха от преоткриването на една Европа, синоним на значителни обществени сътресения. Беше наложен огромен нормативен натиск на страните, които нямаха равни вътрешни способности за асимилация и политическата власт беше в несигурно положение спрямо своя електорат заради, от една страна, обещанията за по-добър живот благодарение на Европа и, от друга страна, заради трудностите, които имаха да изградят настоящето чрез предходни вътрешни способи от половин век насам. Вярно е, че до последните няколко години нито европейската технокрация, нито политическите партии от посткомунистическа Европа не поискаха да направят от народа истински актьор на промяната. Народът възприе тези нови норми, тези нужни регулативни политики като наложени ограничения, които трябваше да заобикаля при удобен случай.

Ако материалите относно военните проблеми, свързани с приемането на посткомунистическите страни в НАТО[5], изобилстват, то за влиянието на този доктринален шок върху структурирането на партийната система материалите са малобройни. В нашия случай това влияние често се засилваше от разделението на отговорностите между двете изпълнителни власти и президентът, който е съществена част от взимането на решения в областта на външната политика и сигурността – така, както бяха пожелали създателите на конституциите. Пред проблемите, свързани с принципния икономическия избор (и неговия отзвук в обществото), въпросите за сигурността изглеждаха второстепенни в очите на обществото. Това не беше така, въпреки че дебатът беше по-приглушен и по-малко публичен (тъй като беше доста усложнен в своите многобройни вътрешни противоречия), той не състави главно ограничение, защото засягаше прагматическата доктрина на принципите на управляващите партии. 

Привидното единодушие, което наблюдаваме относно една друга система за сигурност в Европа не успя да отрази навсякъде еднаквата дълбочина на доктриналните убеждения в самите политически партии относно присъединяването към НАТО. Разбира се, всички партии се обявиха “за” изготвянето на нова система за колективна сигурност в Европа след почти половин век на Студена война и след официалия разпад на Варшавския договор на 1 юли 1991 г. в Прага. Всички горещо препоръчваха изграждането на европейска система за сигурност, която да позволи на много страни да излязат от една сива зона на скрита несигурност. Дискусиите, доколкото се отнасяха до принципите, създаваха понякога впечатление, че повечето бивши комунистически партии се опитваха да печелят време.  

Доктриналната несигурност след четиридесет години разделение между двата противопоставящи се блока имаше значителна инерционна сила. Можеше ли Русия да бъде пренебрегната в новите геостратегически обсъждания на държавите, които съставляваха волно или неволно друг близък съсед? Динамиката на тази нова доктрина за сигурност засягаше самите основи на старата стратегия и често беше в разрез с интересите на висшита военна йерархия (военната институция), която до голяма степен съставляваше стария апарат на партията. Обучена в съветските академии, тази военна йерархия представляваше програмния източник на вдъхновение на комунистическите партии в тази област. Социалдемократическото преобразуване на партийните лидери беше много по-бързо, отколкото това на висшите военни. Въпреки програмната привидност и дискусиите, все още нямаше цялостно съгласуване със западните партии от същата политическа тенденция в Западна Европа. Западната тактика, ако можем да я наречем така, се състоеше в няколко последователни етапа, които едновременнно трябваше да променят обществените настроения и настойчиво да подбудят най-слабо вярващите в духа на промените партии да се ангажират с динамиката на необратимия политически процес[6]. Това налагаше цялостен политически консенсус във всяка държава. Някои президенти, които преди се бореха срещу комунистическата система, не се поколебаха да се ангажират лично с това начинание, като се възползваха от правото си да назначават, за да отстранят най-неподатливите на промените висши офицери[7].  

Военната интервенция на НАТО в Косово обаче не попречи да се появи вълна от протести в публичното пространство на много съседни държави, които подчертаха границите на приемането на принципа на присъединяване от някои политически партии. 

В следващия раздел ще разгледаме същността на установената партийна система в изследваните държави.

 


 

[1] Même si l’on ne partage pas toutes ses conclusions on peut signaler l’intérêt de la démarche d’un chercheur comme Antoine Roger dans son article « Perspectives d’intégration à l’Union européenne et formation des systèmes de partis dans les pays d’Europe orientale », Politique européenne, n° 3, janvier 2001, p. 87-117.

[2] Pour l’anecdote, on peut rappeler le bref commentaire du général Jaruzelski, diffusé sur une chaîne de la télévision française, à la sortie du bureau de vote lors du référendum sur l’adhésion de la Pologne à l’UE : « Si on m’avait dit, il y a 1à ans, que j’aurai à participer à cet événement, je ne l’aurais pas cru ».

[3] Edwige Tucny, L’élargissement de l’Union européenne aux pays d’Europe centrale et orientale, la conditionnalité politique. L’Harmattan (col. Logiques politiques), 2000, 186 p, ; voir également : Commissariat général du plan, L’élargissement de l’Union européenne à l’Est de l’Europe : des gains à escompter à l’Est et à l’Ouest, La Documentation Française, 1999, 382 p.

[4] Ivaylo Znepolski, « Les pays de l’Est dans le carcan européen », Le monde des débats, octobre 2000, p. 10-11.

[5] François Guilbert, “L’OTAN d’un élargissement à l’autre », L’Europe centrale et orientale, Dix ans de transformations (1989-1999), (sous la direction d’E. Lhomel), La Documentation Française, 2000, p. 69-84, Voir également Michel Foucher (dir.), Les défis de la sécurité en Europe médiane, FED, 1996.

[6] De manière tout à fait schématique, on peut recenser quatre étapes principales : le « Partenariat pour la paix » qui fut décidé au sommet de l’OTAN du 10 janvier 1994, le Conseil du partenariat euro-atlantique (SPEA), mis en place au sommet de Madrid les 8-9 juillet 1997, le « membership action plan » (MAP) du 24 avril 1999 qui imposait, notamment, le règlement des différends par des moyens pacifiques et la phase finale d’adhésion des trois premiers pays (dont la Pologne) le 12 mars 1999 suivie par l’adhésion, décidée à Prague, des autres pays post-communistes en 2004.

[7] Le Président J. Jelev limogea de nombreux officiers et son successeur, le Président P. Stoyanov écarta le général A. Marin (actuel vice-président de la République) pour les critiques qu’il avait émises sur les modalités de la réforme des armées en Bulgarie. Le Président V. Adamkus fit appel à un colonnel américain, d’origine lithuanienne, pour devenir le chef d’état-major général des armées lithuaniennes. Le Président K. Gligorov n’hésita pas à faire appel à l’OTAN lors des affrontements armés inter-ethniques dans son pays.

 

 

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google