Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

§ 2. Бремето на стария комунистически режим 

Появата на партийната система в посткомунистическа Европа се осъществи в доста особения контекст на стария комунистически режим. Нужно е накратко да изследваме този съществен момент на аклиматизиране, тъй като той би могъл да ни помогне да разберем повече за властовите политически отношения в изследваните страни. 

Специалистите, занимаващи се с посткомунистическите режими, никога не забравят да подчертаят влиянието на марксиската идея и на сегашното й завръщане [1]. Държавата, в марксистко-лениниския смисъл на думата, беше единствено инструмент на Партията. Властта трябваше да принадлежи на социалната класа (така наречената “работническа класа”), за която се считаше, че има политическо, икономическо, социално и културно надмощие в обществото. Така конституциите бяха юридически паравани, зад които комунистическата партия контролираше отделните лостове на властта. Суверенитетът не произтичаше от народа, а от Партията, която се обяви за авангард в изграждането на социализма[2]

Тази идеологическо-институционална противоположност е все пак само един от аспектите на това, което завеща комунизмът в тези страни. Както подчертахме в това изследване, демократичният инженеринг в тези посткомунистически държави е широко повлиян не само от начините на осъществяване на демократичния преход, но и от основните лица в него. Политическите сътресения, както и самите актьори всъщност бяха също повлияни от същността на недемократичните структури на съществуващите режими. 

Можем да разграничим два структурни типа в стария комунистически модел, които можем да определим като “наследствен комунизъм” и “национален комунизъм”, за да използваме терминологията на H. Kirtschel[3]. Тези два структурни типа се разграничават един от друг: първо, поради по-голямата или по-малка възможност за политическо оспорване, която имаше елитът вътре и извън комунистическата партия; второ, поради отсъствието или слабостта на оспорването на водените от партията политики от страна на гражданското общество и трето, поради оценяването на професионалните способности на бюрократичния апарат на държавата – т.е. нейната компетентност (законосъобразност, инициатива и ефикасност) или некомпетентност (застъпничество, по-силна или по-слаба корупция, облагодетелстване на роднини). 

Първият структурен тип, “наследственият комунизъм”, се характеризираше най-вече със слабата възможност за оспорване в самите елити и с почти липсващото съобразяване с питанията на обществото от страна на партията. Една такава система се основаваше по-скоро на йерархията от лични зависимости между управляващите държавния апарат и тяхното обкръжение, подкрепяни от различни структури за сигурност и клиентелистки мрежи. Несъгласията в партията се наказваха сурово или се овладяваха от системата на политическо покровителство. Елитът на партията, основно на средно и местно ниво, но не задължително, се възползваше често от правомощията си повече, отколкото да ги изпълняваше вещо. 

България, Македония и Румъния са пример за този “наследствен комунизъм”. Поради слабостта на опозицията срещу комунизма, демократическите преходи бяха до голяма степен творение на старите комунистически политически елити, които успяха да участват (и дори да наложат) една институционална схема на полупрезидентския модел на управление. Те предпочетоха такива правила на игра, които персонализираха властта в имената на управляващите на местно или национално ниво, както и в здраво вградените клиентелистки мрежи. Отклоняваше се вниманието на обществото от съществените залози на прехода като икономическата или правната реформа.  

Поне от началото на седемдесетте години насам вторият структурен тип, който можем да свържем с формата на “национален комунизъм”, допускаше до известна степен изразяването на мнение и взимаше под внимание някои запитвания на обществото. Този “национален комунизъм” също беше успял да се внедри до известна степен в държавния апарат и в бюрокрацията му. Комунистическите елити знаеха да си служат с разнообразни вътрешни прошения – тези, отнасящи се до относителна автономия срещу съветската хегемония, за да получат от оспорващите елити политически и икономически компромис. Тези елити имаха такава политическа тежест, че можеха да разчитат на добре вградените в обществото аполитични институции, като например католическата църква. 

Комунистическите елити бяха договорили всъщност една сравнително слаба способност на изразяване на мнение и взимане под внимание на интереси в замяна на приемането на основните принципи на системата. По време на демократическия преход тези елити наново се спогодиха, правейки взаимни отстъпки, с опозицията, за да намерят компромис относно смесения институционален модел, съдържащ елементи, които смекчаваха политическата власт (институции от полупрезидентски тип, смесена избирателна система). В настоящето изследване три страни могат схематично да бъдат групирани според този критерий: Полша, Литва и Словения. 

Тези два структурни типа, които съвсем накратко описахме, допринасят за цялостното разбиране за по-бързата или по-бавната поява и структуриране на партийната система. Властовите политически отношения, които съпътстват промените, намират частично обяснение в това завещание на комунизма. Както казахме, това наследство не се ограничава до този структурен аспект на предходните комунистически режими. Бихме могли да намерим също любопитни обяснения в едно по-отдалечено минало – периода между двете световни войни – но тези разсъждения биха ни отдалечили прекалено от същността на нашето изследване. 

Бремето на стария комунистически модел се открива също така в избирателните привички, които си заслужава да коментираме. Те засягат пряко явлението, което можахме да забележим в предишния раздел на тази глава, а именно привидно неразбираемия политически избор на обществото по време на изборите. Що се отнася до изследването на политическите партии, С. Милачич подчертава, че четиредесетте години комунизъм “наистина уеднаквиха обществото, което стана по-сгъстено, отколкото някой можеше да предположи[4]”, и че главно на Запад се подценява културното наследство на този период. Английки автори като М. Уайман, С. Уайт, Б. Милър и P. И. Хейууд не казват нещо друго, когато откриват “отслабващото влияние на всички тези години на комунистическа хегемония върху гражданското общество[5]”. 

Причините за отслабването на обществената ангажираност спрямо политическите партии в посткомунистическа Европа са разнообразни и е нужно поне за малко да се спрем върху тях. Всъщност различията на отделните полупрезидентски режими зависят до голяма степен от партийната система. Не трябва да търсим предварително нейната същност, ако искаме да разберем взаимодействията, които тя е способна да предизвика в цялата политическа система. 

Първото уточнение, което можем да направим, се свързва с една базова констатация. След толкова години на различни задължителни зачислявания (от детството до зрялата възраст) една голяма част от населението изпитваше дълбоко чувство на отхвърляне, дори презрение, към всичко, което беше колективно дело, a fortiori политическо. Това връщане към индивидуализма, това затваряне в себе си, тази възможност за личен път на развитие, това да избираме без страх да живеем за себе си и чрез себе си обяснява, разбира се частично, отчуждаването спрямо политическите партии в частност и всички форми на колективна ангажираност изобщо. 

В този дух – и това е второто уточнение – образът на политическата партия като политическа организация беше всъщност силно обезстойностен в очите на народа заради наследството на комунистическата партия – единствен познат пример от огромното мнозинство на народа, и по-точно от младежта. Политическите партии бяха разбирани повече като помощно средство за намиране на работа, осигуряване на йерархизирани привилегии или власт, отколкото като клуб за дебати, където се защитаваха идеи и в който се събираха хора, за да упражняват колективен натиск върху правителствения избор. 

Третото уточнение трябва да ни позволи да вземем под внимания някои post mortem влияния от стария комунистически модел, в който олицетворението на властта беше много силно. A posteriori, голяма част от избирателите по инерция се отъжедествяваха със самите политически ръководители, отколкото с техните политически формации и с политическите и икономически решения, които те предлагаха. Полиморфното наследство на комунистическия модел обяснява до голяма степен факта, че посткомунистическата партийна система се развиваше повече в посока на харизматичните или клиентелистки форми, отколкото в посока на прагматизма, който е добре известен на Запад. 

Естествено, тези три типа политически партии имат сходни черти. Харизматичната партия може да има или да привилегирова една избирателна клиентела, която се надява да извлече лични облаги от нейните политически обещания. Клиентелистката партия може да заложи на привлекателността и симпатията на лидера. В крайна сметка, всички политически партии изготвят програми, целящи общия интерес, а не определени частни интереси. 

Това разграничение, което може да изглежда самоволно, подчертава силните отличителни черти на партийните системи в посткомунистическа Европа и най-вече в изследваните държави. Тези особености са и тежки принуди за цялата политическа система. Техните взаимодействия с институционалната полупрезидентска система могат да повлияят нейното вкореняване и изменение. Други фактори, които ще засегнем в следващата част, успяха да повлияят цялостната партийна система в изследваните държави.

 


 

[1] Slobodan Malacic, « L’Etat de droit post-communiste à contre-temps entre les urgences politiques et les récurrences culturelles. Sur les effets induits d’une construction sous pression », Mélanges P. Sabourin, Bruyants, 2002, p. 261.

[2] Judy Batt et Kataryna Wolezuk, “Redifining the State: the constitutional process” in S. White, J. Batt et P. G. Lewis, Developpements in Central and East European politics 2, Duke University Press, Durham, 1998, p. 87.

[3] H. Kirtschel, « Formation of party cleavages in post-communist democraties.Theoretical propositions” in party politics, 1995, vol. 1, n°4, p. 453.

[4] Slobodan Milacic, “Critique de la transition unique. Notre épistémologie du post-communisme dans le rétroviseur de la pensée unique », Revue internationale de la politique comparée (Les transitions à l’Est), 1996, vol. 3, n° 1, p. 36.

[5] Matthew Wyman, Stephen White, Bill Miller et Paul Heywood, « The place of « party », in post-communist Europe, Party politics, 1995, vol. 1, n°4, p. 536.

 

.

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google