Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

*

РАЗДЕЛ 2. ПРОТИВОПОСТАВЯНЕТО МЕЖДУ ВЪТРЕШНИТЕ И ВЪНШНИТЕ ОГРАНИЧЕНИЯ ПРИ ФОРМИРАНЕТО НА ПАРТИЙНАТА СИСТЕМА

Както видяхме в предишния раздел, гласуваните избирателни закони силно повлияха партийната система в посткомунистическа Европа, но те не са единственият определящ фактор. Вътрешни и външни променливи, присъщи на политическата система на тези променящи се държави, насочваха всъщност към една цялостна промяна и определиха властовите политически отношения. Така, раждащата се политическа система се сблъска с множество политически действителности, които е време да изследваме. 

Стратегиите на посткомунистическите елити, независимо от техните политически пристрастия, бяха едновременно съгласувани и противоречиви. Съгласувани, тъй като в самото начало съществуваше консенсус между отделните елити относно развитието на политическата система по пътя на демокрацията, правовата държава и пазарната икономика, но противоречиви, тъй като едните елити искаха да запазят властта, а другите да я завземат. Равновесието щеше да се постигне още по-трудно, тъй като някои елити нямаха намерение да спазват новите политически и икономически правила на игра (§1). Тези стратегии се вписваха в едно многообразно наследство на принуда, което не беше само идеологическо и културно, но и правно и икономическо (§2). В крайна сметка на системата от появяващи се партии бързо й бяха наложени строги външни ограничения, тъй като беше отминал първоначалният компромис на прехода, и политическата еволюция не можеше да продължава без външна подкрепа, идваща от новите чуждестранни икономически сътрудничества или от международни финансови институции (Световната банка и Международния валутен фонд), които обсъдиха своята помощ, като предписаха не само правни и икономически насоки (Съвет на Европа, Европейски съюз), но и по отношение на политиката на отбраната (НАТО) (§3).

 

§ 1. Стратегиите на посткомунистическите елити 

Цялостната организация на партийната система не може да бъде обяснена, без да се засегне темата за отделните стратегии на посткомунистическите елити. Тези стратегии изиграха определяща роля в политическата ориентация на изградените режими и в установяването на властовите политически отношения. Елитите имаха такова влияние в политически и икономически план, че гражданското общество и държавата бяха слабо организирани и структурирани. 

Посткомунистическите елити, т.е. съвкупността от личностите, които благодарение на своите качества, влияние и способност да действат, заеха в началото на деветдесетте години важно място във властта и/или в обществото, развиха множество стратегии, за да намерят подръжници или за да стигнат до предните редици. 

Тяхната политическа роля може да бъде схваната, що се отнася до влиянието, което елитите имаха върху различните социални групи, представени като облагодетелстваните и потърпевшите от отделните реформи, които преходът наложи. За посткомунистическите елити запазването или завладяването на властта минаваше през три нива: първо през идеологията, след това през правната система и накрая през икономиката. 

Хронологически идеологическата промяна беше първата. За управляващите комунистически елити тя се състоеше в отрицанието на комунистическата идеология от миналото и приемането на принципите на западната социалдемокрация. По банален начин би могло да съпоставим тази идеологическа трансформация с поговорката “вълкът козината си мени, но нрава – не” (бел. прев.)[1] – толкова бърза и определено недотам искрена. Все пак тя позволи чрез улавянето на едно социално демократично безстопанствено наследство да се разполага със стабилно идеологическо закотвяне и с демократични взаимнозаменящи се ценности. За опозиционните елити, по-голямата част от които формирани от марксиското течение, идеологическата промяна беше вдъхновена от различните форми на западния либерализъм. 

Правната промяна – широко застъпена в първата част на това изследване – се състоеше в установяването на демократичен институционален модел, който да замени стария. Осъществена на първо време чрез реформаторски институционални политики, тази правна промяна бе довършена след това от съставни институционални политики, чийто резултат са новите приети конституции. 

Третата промяна на тези посткомунистически елити беше икономическата. Много изследвания и анализи обръщат внимание на това явление от началото на прехода, и от социологическа гледна точка няма смисъл да го засягаме[2]. Много по-интересно е да се опитаме да разберем как някои елити на власт, или доста близки до властта, успяха да повлияят изграждащите се политически равновесия и партийната система с цел да подпомогнат собствените си икономически стратегии. Българският пример е показателен в това отношение. 

Цялостната промяна, предизвикана от краха на комунистическата система, неминуемо доведе до икономически и социални сътресения и някои елити бързо разбраха, че можеха да извлекат от тях значителни финансови ползи. За да могат да действат без риск и необезпокоявани за в бъдеще, трябваше да заложат на политиката. От тази гледна точка един политико-икономически подход към явлението внася интересна светлина, тъй като позволява по-добре да се разбере сегашната крехкост на партийната система в посткомунистическа Европа и поне до известна степен обяснява избирателната волатилност, която наблюдавахме в предишния раздел.

Поучавайки се от десетте години преход в Източна Европа и в бившия Съветски съюз, Световната банка наложи идеално-типичния модел на прехода и определи начините, по които да се направят необходимите реформи за установяването на пазарната икономика[3]. Този модел изисква от страна на управляващите елити да започнат и да следват една окуражаваща икономическите реформи политика (приватизация), както и такава, ориентирана към правните промени, засягащи тези реформи (данъчна политика, конкуренция и т.н.), като бъде съобразена със стриктната финансова политика (прогресивно спиране на субсидиите за държавните предприятия), за да се избегнат всякакви загуби на фондове на публичните финанси. 

Световната банка изтъква важната роля, която имат различните актьори при въвеждането на новите икономически политики, подчертавайки изключително поведението на две социални групи – облагодетелстваните и потърпевшите от реформите. 

Можем да разграничим три групи сред актьорите: потърпевшите от реформите съставляват първата най-многобройна група. Втората се състои от тези, които се нуждаят от политическите, правните и най-вече икономическите реформи. Третата пък е съставена от тези, чийто интерес е бързото забогатяване. 

Потърпевшите от реформите са тези, които не можеха да претендират, че заемат по-добра обществена позиция от тази, която имаха по време на социалистическия режим. Пенсионерите, слабо образованите и с ниски доходи работници в индустрията и селското стопанство, както и незначителните чиновници от бившата комунистическа партия, чиито познания не можеха да се пренесат в условията на пазарна икономика, съставляват по-голямата част от тази група. Можем да прибавим и интелектуалците, служещи на Стария режим (идеологическата школа), много чиновници (преподаватели и военни) и една част от персонала на корпоративните гилдии на стария режим (в здравеопазването, увеселителната дейност, ресторантьорството и т.н.) В някои страни трябва да включим някои етнически малцинства (например ромите). 

В редиците на облагодетелстваните от реформите попадат и две други групи: тази, която, тръгваща от нищото, трябваше да се бори, за да се облагодетелства от бързото и продължително установяване на политическите и икономическите реформи, и тази, която разбра бързо, че облагите й щяха да бъдат още по-съществени, ако икономическите реформи се протакаха във времето, и че можеше да продължи да се възползва от придобитите още след първите икономически реформи монополни позиции. 

Тези посткомунистически елити се разграничават още от факта, че първата категория - Световната банка ги нарича “новопоявилите се” в икономическата система – е в пряка конкуренция с втората, наречени “олигарси и посветени”[4]. Би могло да определим тази последна група като “грабителски елит”, или както го нарича Г. Ганев – “некооперативен елит”[5]

“Новопоявилите се” представляват тези малки и средни предприемачи, които успяха да намерят място в търговията, индустрията, услугите и т.н. след краха на стария режим и след отварянето на икономическата система. Те успяха не само да намерят пазарни ниши и да се запасят в добри условия, но и да се утвърдят в националния или международния обмен на стоки и услуги с добавена стойност. Друга съставна част на тази група представлява хората, имащи технически умения (юристи, счетоводители, инженери, техници), която им позволяваше да влязат в този процес още при първите признаци на икономическа либерализация. Чуждите инвеститори и техните местни представители влизат също в тази група. Те осигуриха средства (първоначално финансови, но и такива в областта на знанието) и допринесоха за създаването на богатство и работни места. Социологически погледнато, би могло да се говори за тях като за появяващата се средна класа. 

Произходът на “грабителските елити” не беше свързан само със старата номенклатура, но също така и с организираната престъпност. По време на стария режим се влизаше по-често в комунистическата партия от политически опортюнизъм, отколкото от идеологическо убеждение и една голяма част от тази посредническа или “технико-административна”[6] номенклатура (работници от техническите министерства, директори на фабрики и комбинати и т.н.) бързо разбра, че можеше да използва мрежата си от национални и международни връзки, както и знанията си за икономическото положение, за да се възползва бързо от първите признаци на икономическа свобода. Желаеща да се възползва от монопола си, тази част от номенклатурата не желаеше да има съпътстващи реформи (в областта на данъчната политика и конкуренцията), които да попречат на хищническите й намерения. 

Крахът на комунистическия режим и отслабването на управленските функции на държавата (полиция и правосъдие) също позволиха на организираната престъпност да се вкорени в тази благоприятна почва. Още повече, на три от държавите в изследването (България, Македония и Румъния), пряко засегнати от наложеното от страна на западноевропейските държави върху Югославия ембарго, породеният трафик от нейното заобикаляне донесе много сериозни криминални облаги. Богати, защото, натрупаха прекалено бързо значителни суми, тези “грабителски елити” се поставиха в такова положение на политическа и икономическа власт в различните партии, че често можеха да извъртат новите правила на игра в своя полза. 

Впрочем във встъпителната си реч вицепрезидентът на Световната банка отбелязва, че този “грабителски елит”, тези първи “облагодетелствани”, могат да инвестират държавния апарат и да накарат икономическите публични политики – т.е. политическата власт – да попаднат в клопката на затлачване на реформите[7]. Това е една от изведените препоръки от тази главна международна финансова институция, която всъщност преосмисли същността на дебата (често по-идеологическа, отколкото техническа) между привържениците на това, което сме свикнали да наричаме “шокова терапия”, и защитниците на “градуализма”, поставяйки акцент върху необходимата роля на държавата (единствен титуляр на легитимна принуда) в качеството си на съдия и съществен водач на прехода (Таблица 43). 

Политическото взаимодействие между тези различни социални групи може да обясни избирателната волатилност, която наблюдаваме в посткомунистическа Европа, и най-вече в страните от това изследване. С други думи, можем да се запитаме как някои посткомунистически елити манипулираха в своя полза основната избирателна маса от потърпевшите, за да заздравят своите стратегии за достъп до властта и забогатяването. 

Българският случай е напълно показателен в това отношение. Началото на истинските икономически реформи през 1991 г. по време на либералното правителство на Ф. Димитров беше резултат от съвпадането на интересите на “новопоявилите се” и на “грабителския елит”. Връщането към частната собственост и възможността физическите лица да търгуват или да създават предприятия представляваха нужни мерки за всяка една от тези групи, ако искаха да забогатеят. В еуфорията от началото на прехода все още малцинствената група на “потърпевшите” не знаеше каква щеше да бъде нейната истинска съдба и се надяваше все пак да изживее онова по-добро бъдеще, което всяка политическа партия не пропускаше да й обещае. 

От първите осъществени реформи се възползваха най-вече “грабителските елити”, които поради доброто познаване на особеностите на прехода и на многобройните си мрежи, успяха лесно и бързо да натрупат състояния. От една страна, те всъщност бързо разбраха обаче, че “новопоявилите се” и чуждите инвеститори можеха да ги обезпокоят в техните мошенически предприятия, както и от друга страна, че опитите на правителството да установи лоялна конкуренция в икономически план или да събира такси щяха също да се окажат пагубни за техните интереси. Ето защо те се противопоставиха на каквато и да е форма на национална или международна конкуренция, както и на задълбочаването и изпълнението на реформите. 

В икономически план тези “грабителски елити” действаха много бързо, като се възползваха от недоволството на “потърпевшите” от първоначалните реформи – нови безработни в индустрията и земеделието след първите приватизации и отмяната на земеделските кооперации; уволнени наемни работници от реституираните или приватизирани търговии; уволнени работници поради затварянето на заводи след разпадането на Съвета за икономическа взаимопомощ[8], както и поради изчезването на цели пазари (оръжейната индустрия) или несъстоятелността на традиционните купувачи в Източна Европа и на СССР и т.н. За “потърпевшите” (безработните и техните семейства), които формираха една все по-значителна социална група, спирането на икономическите реформи (често оприличавани с икономическия шок от края на комунистическата система) беше въпрос на оцеляване. 

Интересите на тези две категории съвпадаха. От една страна, те искаха забавянето или по-точно прекратяването на пораждащите безработица реформи за едната група и намаляване на облагите за другата. От друга страна, те желаеха правителството да продължи да отпуска финансови субсидии на държавните предприятия (които лесно можеха да се отклонят), за да могат те да продължат изплащането на заплати на работниците. Поради това правителството на Ф. Димитров беше свалено и заменено от правителството на Л. Беров. А след провеждането на нови избори, които спечелиха социалистите, дойде на власт правителството на Ж. Виденов. Като че ли този сценарий се използва до момента, в който не свършиха запасите на държавата. 

Тежката финансова криза, която се разрази през 1996 г., раздели интересите на групата на “потърпевшите” от тези на “грабителския елит”, който се беше възползвал от отпуснатите от правителството субсидии и от нехайността на банковата система. Заради причинената от публичните политики хиперинфлация и драстичното забавяне на реформите “потърпевшите” разбраха, че бяха по-губещи отвсякога. От този момент нататък, въпреки че бяха крайно против икономическите реформи, синоним на безработицата, тяхното незабавно оцеляване минаваше преди всичко през финансовата стабилизация на страната, предложена от либералната опозиция. “Новопоявилите се” – тази зараждаща се средна класа – също имаха интерес от заздравяването на финансовото положение в страната, но те желаеха продължаването и задълбочаването на реформите, за да може да оцелее бизнесът им. През пролетта на 1997 г. тази коалиция от напълно противоречащи си интереси беше в основата на победата на либералното политическо движение, ръководено от И. Костов. 

Въпреки че беше избрано на власт от широко мажоритарната в електорален план група на “потърпевшите” от реформите, това правителство беше принудено да въведе политика на драконова рестриктивна финансова политика и да приеме валутния борд, за да може да получи външна финансова помощ. Поради отслабените държавни управленчески способности след шестгодишен преход, партията на власт беше неспособна да попречи на развитието на корупционните практики на “грабителските елити”, които бяха успели да намерят място именно чрез корупцията по всички етажи на политическата власт, в административния апарат (полиция, правосъдие, митници...) и в главните сектори на търговията.

Заради противоречиви причини различните социални групи, които го бяха избрали, се противопоставиха на това правителство с либерална ориентация. “Потърпевшите” бяха още по-многобройни, тъй като реформите бяха катализатор на безработицата, без да може държавата, на която й липсваха нужните ресурси, да представи временно облекчителни социални мерки. Зараждащата се средна класа считаше, че е прекалено голямо данъчното бреме, и че икономическите реформи не се осъществяваха достатъчно бързо. “Грабителските елити”, които през целия четиригодишен мандат на това правителство, се бяха посветили главно на криминална дейност, бяха недоволни от въвеждането на регулативни публични политики (реформа в публичната сфера, в полицията, митниците...), които щяха да възпрепятстват тяхното забогатяване. Въпреки опитите да се възстанови престижът на държавата, групата на “потърпевшите” и зараждащата се средна класа упрекваха правителството за неспособността му да се справи със съсипващата ги престъпност и корупция. 

Ето защо “облагодетелстваните” и “потърпевшите” от реформите поради противоположни причини съставиха ad hoc коалиция, за да накажат чрез вота си правителството на И. Костов.  Тъй като традиционните политически партии, в които никой вече нямаше доверие заради старото им управление, тази коалиция от противоположни интереси се обърна към кандидата, в който хората имаха най-голямо доверие и благодарение на което стана новият министър-председател – Симеон Сакс-Кобурготски. 

Изграждането на партийната система не се разви единствено около структуриращи политически принципи, нито дори около способни личности, които можеха да гарантират за в бъдеще динамика на промяна. Естествено, тези елементи не липсват, но не са толкова определящи, при положение че започналата политическа промяна беше силно ограничена от икономическата намеса на една широка част от посткомунистическите елити. Впрочем, неолибералният международен контекст, който съпътстваше целия преход, до голяма степен допринесе за отслабването на усилията за поддържане на демократичните правила на игра.


 

[1] « la technique du bigorneau » qui, quand il se sent à l’étroit dans sa coquille, s’approprie un nouvel habitacle vide qu’il trouve sur son chemin. Le contenu reste donc identique si l’apparence extérieure change radicalement.

[2] Voir, notamment, G. Mink et J-C Szurek, La grande conversion, Le destin des communists en Europe de l’Est, Seuil, 1999, 318 p.

[3] Banque Mondiale, The fisrt ten years. Analysis and lessons for Earstern Europe and the former Sovier Union, Report n° 23511, janvier 2002, 128 p., accessible sur le site internet: www.worldbank.org

[4] Banque Mondiale, The fisrt ten years. Analysis and lessons for Eastern Europe and the former Soviet Union, op. cit. p. 92.

[5] Guéorgui Ganev, « Bulgarie, économie politique du retour du roi », Critique internationale, n° 18, 2003, p. 33-44.

[6] Après la chute du régime communiste, la haute nomenklatura, que l’on pourrait qualifier « d’élite politique », s’investit principalement dans son domaine de prédilection, c’est-à-dire la politique de la reconstruction du « parti ». Cela ne veut pas dire, pour autant, qu’elle n’entretenait pas de liens étroits avec la nomenklatura intermédiaire, « technico-administrative », celle de l’ancien appareil du parti, dans un rapport étrange d’interdépendances anciennes et nouvelles : le politique avait besoin d’argent ; l’affairiste avait besoin de « protections ».

[7] J.F. Linn, “Foreword” in Banque Mondiale, The first ten years. Analysis and lessons for Eastern Europe and the former Soviet Union, op. cit., p. x

[8] CAEM : Le Conseil d’assistance économique mutuelle (COMECON) fut créé en 1949 par l’URSS et les « démocraties populaires » pour établir entre eux des liens économiques. Sa dissolution fut entérinée à Moscou le 28 juin 1991. 80 % du commerce extérieur de la Bulgarie se faisait dans le cadre du CAEM.

 

 

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google