Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

§ 3. Измеренията на изградените системи 

Няколко променливи ще бъдат използвани тук: част от тях дори могат да се считат като истински предусловия за стабилността на възникващата политическа система в посткомунистическа Европа, а други позволяват да открием интересни тенденции спрямо целите, които си поставихме в това научно изследване. 

Избирателното поведение е важен фактор, който определя структурата и състава на мултипартийната система. Първата важна за стабилността на системата променлива е средното ниво на избирателна активност. Можем да забележим всъщност едно голямо колебание на избирателната активност в изследваните страни не само между тях самите, но и във времето. Това, което е вярно, е, че величината на тези нива се дължи на плебисцитния характер на първите избори. Нужни са две уточнения. Направеният избор от електоралното тяло по време на основополагащите за демокрацията избори не се основаваше на традиционни партии в западния смисъл на думата, а върху силно идеологизирани движения, чийто състав беше разнороден. Силната подкрепа спрямо тези движения ги превърна в политически партии с по-силна или по-слаба организация. Тенденцията на понижаване на избирателната активност, която се забелязва, продължи след вторите избори (най-вече през 1994-1996 г.), но като че ли това ниво в последно време постепенно се стабилизира. Впрочем, посткомунистическа Европа развива една тенденция на избирателна активност, която се ограничава до 2/3 от електората. 

Причините за спада на избирателната активност са различни и сложни. От една страна, можем да обясним този спад чрез слабостта на политическата социализация, неопитността на избирателите, както и чрез липсата на яснота в самите партии. От друга страна, тази липса на политическа мобилизация може да се обвърже с природата на партиите и главно със системата, т.е. нейната неспособност да предизвика стабилно избирателно поведение у гласоподавателите. Партиите очевидно не разполагаха с нужните мобилизационни способности, за да накарат избирателите (и особено тези, които бяха мобилизирани на първите избори) да им бъдат верни, и по този начин гласоподавателите ставаха все по-пасивни (Таблица 33). 

Понижаването на избирателната активност е скрит показател за нестабилността на партийната система[1]. Забелязва се постоянното й намаляване в Полша, Румъния и Словения, докато по време на последните избори в България, Литва и Македония, спадът на избирателната активност по-скоро се увеличи. Можем да отбележим също така, че средното ниво на избирателна активност в тези шест страни е 70,3%, докато нивото в Западна Европа е 76,9% на парламентарните избори между 1992 г. и 1996[2] г. 

Индексът на избирателна променливост[3] е добър показател да се наблюдава колебанието на преминаването на избиратели от една партия към друга. Това е и индикаторът за силата на социално одобрение спрямо големите партии. Според Р. Роуз индексът на избирателна волатилност в Западна Европа е сравнително нисък, тъй като не преминава 21 пункта[4]. Както показва Таблица 34, индексът на избирателна волатилност в изследваните държави е двойно по-висок от този, който наблюдаваме в Западна Европа. Той показва, че партийната система на тези страни е сравнително нестабилна (Таблица 34). 

Индексът на пропорционалност[5] е друга интересна променлива, която трябва да споменем, въпреки че тя е свързана по-пряко с избирателната система, отколкото с поведението на избирателите. Въпреки че повечето от страните, които изучаваме, въведоха пропорционалната избирателна система (теоритически по-точна относно разпределението между получените гласове и спечелените места), можем да забележим една отслабваща тенденция, която, ако се запази такава, може да повлияе върху стабилността на партиите в дългосрочен план. 

Както можем да забележим от Таблица 35, този индекс показва, че по време на първите избори получените резултати бяха най-порпорционални[6]

Според специалистите понижаването на индекса на пропорционалност не се дължи единствено на въведените избирателни прагове в съчетание с пропорционалното представителство. Забелязва се тенденция на покачване в България и Полша, докато в Румъния и Словения индексът се затвърждава. Ако имаме предвид показателите на Р. Роуз, можем да отбележим, че средното ниво на шестте страни е 84,6%, докато същото във всички държави от посткомунистическа Европа е 85,2%, а в Западна Европа то е 96%. 

Друга любопитна променлива е процентът на електорално изключване[7], при която са важни загубените гласове, които по този начин не са представени в парламента. От таблица 36 се вижда, че Полша има доста висок процент на електорално изключване през 1993 г. (42,4%) и общо взето тази тенденция се потвърждава в повечето страни по време на вторите и третите свободни избори (Таблица 36). 

В Литва процентът на електорално изключване е 32,7% през 1996 г. Все пак той е изчислен върху 71 места, разпределeни по пропорционалния метод. Тази стойност е най-високата след отчетената в Полша. Измежду преките причини, които могат да обяснят тези високи стойности, можем да отбележим спада на избирателната активност, засилването на избирателната волатилност и липсата на партийна стабилност[8]

Забелязва се обаче тенденция на понижаване на процента на електорално изключване при всеки нов избор. Процентът остава все пак доста висок спрямо първите избори. 

Бързият преглед на тези няколко променливи позволява да направим заключения относно стабилизирането на партийната система в изследваните държави. Първо, процентът на избирателна активност се фиксира на едно ниво, разбира се, по-ниско от това в Западна Европа, но което се стабилизира по много ясен и категоричен начин. Относно индекса на пропорционалност, той все повече се доближава до характерния за Западна Европа. Обратно, индексът на избирателна волатилност и процентът на електорално изключване разкриват вероятностите за нестабилност на партийната система в изследваните страни (както и в другите страни в посткомунистическа Европа). Избирателната волатилност, която успяхме да констатираме по време на изборите в България през юни 2001 г, е висока спрямо тази в Западна Европа. Това е доказателство за съществуването на минимално доверие на избирателите в политическите партии. 

Наред с тези изследващи електоралните нагласи променливи трябва да се поинтересуваме и от структурното измерение на партиите в изследваните посткомунистически държави. Няколко промениливи ще бъдат споменати в следващите редове: броят на представените партии в парламента, силата на основната партия, както и едновременно силата на партиите от социалистическия лагер и тази на партиите, които можем да определим като консерватори-либерали. 

Броят на представените партии в парламента е традиционен подход при изследването на една партийна система (Таблица 37). 

Ако забелязахме появата на стотина политически партии в политическия пейзаж на посткомунистическа Европа[9] в началото на прехода, то това явление не се затвърди в парламентарното представителство. Изследваните страни потвърждават тази силна тенденция. След третите избори логиката на избирателните закони, свързана с ефекта от избирателния праг, значително ограничи политическата мозайка в самите парламенти. Единственото изключение е Литва. Там обаче броят на парламентарно представените партии може да ни заблуди, тъй като той се дължи на последствията от въведената смесена избирателна система. Парадоксът е, че на изборите през 1992 г. и 1996 г. само пет партии влязоха в парламента чрез пропорционалния модел, докато десет успяха да спечелят места чрез мажоритарния модел[10]

Трябва да направим последно уточнение относно сравняването на резултатите от посткомунистическите страни и тези, получени във всички западноевропейски страни. Дж. Е. Лейн и С. Ерсон всъщност показаха, че ако средното ниво на броя на парламентарно представените партии през 1989 г. и 1998 г. е 7,2, то същото е 7,0 в Западна Европа от 1945 до 1989 г.[11]

Както често имаме склонност да мислим, наблюдавайки броя на партиите, представящи се пред избирателите, този път не присъствахме на едно разпръсване на партиите в самите парламенти на посткомунистическите държави. Беше приблизително слаба способността на новите политически партии да влязат в парламента и тя беше пряко свързана със социо-икономическата ситуация, както и с постиженията на партията или партиите на власт. Точно това се случи в България на изборите през юни 2001 г. с внезапната поява на Национално движение "Симеон II" (НДСВ). 

Значимостта на най-силната партия в парламента – т.е. процентното й представителство на местата в него – може да даде сведения относно възможностите за формиране на правителствени коалиции. Вярно е обаче, че тази променлива показва по-скоро скритите възможности на парламентарните мнозинства, отколкото стабилността на партийната система. Големината на най-влиятелната партия в парламента дава също така сведения относно способността за агрегиране на основните партии, а това е все пак елемент от цялостната стабилност на партийната система. 

В изследваните страни (виж таблица 38), в България (1990-94-97-01 г.), Литва (90-92-96 г.) и Румъния (1990 г.), най-силната партия успя да спечели абсолютно парламентарно мнозинство. Независимо от политическата си ориентация партиите в тези страни можаха да управлява сами. Най-типичният случай е българският, при който партията на власт никога не прибегна до преговори с партньорите си, за да формира мнозинство. Това обяснява до голяма степен радикализацията на водените политики и продължителността на политическите противоречия в тази страна. Другаде парламентарните мнозинства в общия случай задължително произтичаха от коалиции. В настоящето изследване коалиционните правителства са всъщност най-често срещаният случай (Таблица 38). 

Все пак практическото съставяне на възможни правителствени коалиции зависи от различни фактори, които трябва да се съпоставят, като най-важният от тях е идеологическият състав на парламента. Ето защо трябва да се разграничи силата на социалистическите[12] партии от тази на консервативно-либералните партии[13]

Таблица 39 показва два вида държави. Към първия вид се причисляват България, Полша и Румъния, където социалистическите партии заемат важно място от порядъка на 40 до почти 50% от местата в парламента и на трите последователни избори. Словения представлява отделен вид, тъй като е единствената страна, в която социалистите заемат по-малко от 25% от местата. Литва и Македония са ярък нетипичен пример, който се дължи на значителното колебание на социалистическите сили по време на всички избори. Можем също така да отбележим, че при първите четири проведени избори в държавите от посткомунистическа Европа социалистическите сили се колебаят между 35 и 43% от местата в парламента. Така, каквото и да се случеше, те бяха принудени да управляват в коалиция с други партии (Таблица 39). 

Таблица 40 показва парламентарното представителство на консервативно-либералнитепартии. Трябва да направим няколко уточнения относно процентното съотношение на местата. Веднага се забелязва, че първите избори (1990 г.) в страните от нашето изследване се спечелиха от социалистическите партии в България, Македония и Румъния, докато в Литва и Словения спечелиха консервативно-либералните партии (Таблица 40). 

Това, което можем да отбележим, е, че консервативно-либералните партии спечелиха през 1991-1992 г. двата последователни плуралистични избора, но загубиха третите избори. В края на краищата можем да кажем, че едно явление на редуване на властта се установи в повечето страни. Това самò по себе си представлява фактор на успокояване и идеологическа умереност, който подтиква към политическо сътрудничество партиите, които искат да участват във властта. В България обаче забелязваме точно обратното (поне до 2001 г.). 

Таблица 41 показва процентното съотношение на получените гласове от партиите, които можем да характеризираме като структурирани (класови, етнически, религиозни и замеделски партии), и от неструктурираните партии в шестте изследвани посткомунистически държави. На първо място се забелязва влиянието на етническите, религиозните и земеделски партии (по-точно в Словения и Полша). Всъщност средната стойност на тази група е приблизително идентична с тази, която откриваме в Западна Европа[14]

Тези партии, често родени от особени исторически обстоятелства, имат политическа тежест, която не бива да се подценява. Ако консервативно-либералните партии нямат парламентарно мнозинство, можем да изведем хипотезата, че те все пак имат повече възможности да съставят правителствена коалиция с тях, отколкото със социалистическите партии.  

Формиралата се правителствена коалиция между НДСВ и Движението за права и свободи (ДПС) след парламентарните избори през 2001 г. в България илюстрира тази хипотеза (Таблица 41). 

В края на този кратък преглед на партийните системи, които се изградиха в посткомунистическа Европа, можем да направим няколко полезни за нашето изследване заключения относно появяващите се властови политически отношения. 

Едно ниво на понижена избирателна активност, два пъти по-висок индекс на избирателна волатилност, отколкото в Западна Европа, спад в степента на пропорционалност и един по-скоро колебаещ се процент на електорално изключване, което като че ли намалява – това са основните характеристики на една нестабилна система като цяло. 

Разбира се, броят на парламентарно представените партии от началото на прехода досега се стабилизира до степен, в която се появи относителна организация на отделните национални политически сцени и се постави началото на структурирането около основните кливиджи.  

Не бива обаче да се подценява влиянието на приложените избирателни системи в съчетание с високи избирателни прагове, които, ако ограничават най-порочните ефекти от избирателните закони, оказват все пак влияние върху степента на пропорционалност и процента на електорално изключване. 

Въпреки всичко, това, което забелязваме в някои страни е, че най-големите партии нямат стабилна социална база. Примерът с ненадейната поява на едно движение като Национално движение "Симеон II" в България и колебанията на електората (които можаха да стигнат от 1 до 6 на два поредни избора за социалистите) са най-видните доказателства за това. 

Естествено, най-важната променлива остава индексът на избирателна волатилност, който показва, че най-големите партии все още не са в състояние да мобилизират симпатизантите си, без да говорят за неспособността си да спечелят нерешителните избиратели. Последните като че ли са далече от избирателния процес, дори безразлични към всякакво политическо участие след историческото сътресение през 1989-1990 г. 

Цялостната стабилизация на партийната система за в бъдеще в тези страни ще премине през повторната мобилизация на електората. 

След като посочихме основните последици от приложените избирателни модели, е нужно да се спрем на поведението на основните политически актьори по отношение на инерцията на комунистическия модел и на влиянието на външната среда. Те имат съществено влияние върху властовите политически отношения (Таблица 42).

 


 

[1] Algis Krupavicius, « Party systems in central east Europe : dimensions of system stability, Center for the study of public policy », Studies in public policy, n° 317, University of Strathenlyde, 1998, p. 5.

[2] Mais seulement de 44,3 % pour les élections au Parlement européen.

[3] L’indice de volatilité électorale est la somme des différences entre la moyenne du pourcentage des suffrages exprimés obtenus par un parti politique dans deux élections successives. Cet indice varie de 0 à 200.

[4] Richard Rose et al. Elections in central and eastern Europe since 1990, University of Strathelyde, p. 118.

[5] C’est-à-dire, selon la définition de R. Rose, la différence entre le pourcentage de voix et le pourcentage de sièges qu’un parti obtient aux élections.

[6] David Olson, « Party formation and party syste, consolidation in the new democraties of central Europe » dans : R. Hofferbert, Parties and democracy: party structure and party performance in old and new democracies, Oxford, Blackwell, 1998, p. 36.

[7] Que l’on calcule, selon D. Olson, en totalisant les suffrages exprimés qui ne sont pas représentés au Parlement.

[8] Algis Krupavicius, op. cit. p. 12.

[9] Georges Mink a ainsi pu parler de « fragmentations groupusculaires ». Voir « Les partis politiques de l’Europe centrale post-communiste : état des lieux et essai de typologie », « L’Europe centrale et orientale : entre la stabilisation et l’implosion », L’Europe centrale et orientale (sous la direction de E. Lhomel et T. Schreiber), La documentation Française, 1993, p. 16.

[10] Même si ce sont les grands partis qui obtinrent la plupart des sièges dans les deux formules ( Entrerien de l’auteur avec le professeur Algis Krupavicius, Paris, mai 2003).

[11] J. E. Lane et S. Ersson, Politics and society in Western Europe, Sage, 1994, p. 183.

[12] Par parti « socialiste », on regroupera ici les partis ex-communistes, socialistes et sociaux démocrates.

[13] Par parti « conservateur-libéral » on rassemblera ici les autres partis à l’exception des partis « verts », « ethniques » ou représentant diverses formes de corporatismes.

[14] Algis Krupavicius, op. cit. p. 23.

 

 

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google