Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

РАЗДЕЛ 1 – ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ ПРИЛОЖЕНИТЕ ИЗБИРАТЕЛНИ МОДЕЛИ

Веднага щом падането на комунистическите правителства стана факт, без надежда за връщане назад, се постави важният въпрос за преминаването от това, което Т. Лоуит нарече модел на «parti polymorphe/полиморфна партия»[1] към мултипартийния демократичен модел[2]. Предизвикателството беше значително, тъй като, изправени пред една хегемонистична партия, подчинила на себе си всички слоеве на обществото в продължение на много години, появяващите се опозиции като че ли бяха в неравностойно положение. Наред с искането за легитимация, споделяно от различните протагонисти, често в контекста на вътрешен (улични прояви) и външен (чуждите страни) натиск, се даде все пак политически отговор – провеждането на плуралистични избори. Оставаше да се изясни и уточни технологията на правната страна на проблема – начинът за провеждане на изборите. 

Многобройни са наблюдателите, които отбелязаха, че начинът за провеждане на изборите в посткомунистическа Европа бе избран включително заради предимствата, които можеше да предостави на доминиращите играчи от началото на прехода[3]. Както вече споменахме за избора на институционален модел в предходните редове, краткосрочността надделя над дългосрочността. Нормата беше определена от конюнктурни съображения – това обяснява защо начините за провеждане на избори често биваха променяни, за да могат да се приспособят към новата политическа действителност (виж Таблица 42 относно начина за провеждане на избори). 

Два модела бяха възприети в посткомунистическа Европа: смесената избирателна система, съчетаваща мажоритарния избор с пропорционалното представителство, както и чисто пропорционалната избирателна система. В някои страни тези два модела понякога се съчетаваха с променлив избирателен праг, на чието значение върху резултатите твърде рядко се набляга. Дори с тези по-късни изменения дълбоките различия, провокирани от тези избирателни модели, станаха свидетели на появата на доста партийни фамилии, чийто анализ се нуждае, както споменава Ж. М. Дю Уал от въвеждането на класическите западни схеми[4].

 

§ 1. Смесената избирателна система като направен избор 

Три държави от посткомунстическа Европа въведоха смесената избирателна система като начин за провеждане на изборите: България, Литва и Македония. Трябва да споменем обаче, че този модел послужи за провеждането само на първите плуралистични избори в България. Политиците на прехода предпочетоха веднага след това да приемат пропорционалната избирателна система с електорален праг от 4%[5]. Македония чак през 2002 г. реши да замести смесената избирателна система с пропорционална[6]

Въвеждането на смесената избирателна система през 1990 г. за провеждането на първите плуралистични избори в България от 11-17 юни 1990 г. беше до голяма степен политически избор, който облагодетелства социалистическата партия (БСП – бивши комунисти) – главен актьор на прехода. Противно на антикомунистическата опозиция, групирана в коалицията на Съюза на демократичните сили (СДС), БСП разполагаше с подготвени експерти в тази област. Техническата подготовка – напълно оправдана от победата на партията –  заслужава да бъде спомената накратко в настоящето изследване. Тя се свързва едновременно с националната история и с един емблематичен външен пример. Също така тя беше възприета като балансирания завършек на демократичните преговори между двете представени около Кръглата маса сили. 

След освобождението си през 1879 г. България експериментира с много избирателни системи. Първоначално тя въвежда мажоритарната система, а по-късно през 1910-1912 г. - ропорционалната система, преди да се върне отново към мажоритарната през 1937 г. След Втората световна война (от 1945 до 1953 г.) България възстановява пропорционалната система, преди комунистическият режим да реши отново да използва мажоритарния модел. Това редуване на двата избирателни модела (конституционна монархия, а след това авторитарна народна република) в политически смисъл не изключваше едната система за сметка на другата. И двете имаха предимства и недостатъци, но принципът на едновременната им употреба можеше да представлява в очите на обществото осезаемо доказателство за утвърдена демократическа политическа воля. Другият политически силен аргумент беше да се заимства примерът на Унгария, която също бе предпочела тази смесена система. Тази държава, която също се намираше в преход, беше отличен пример за демократическа воля, който България можеше да следва. В крайна сметка, приемането на смесената избирателна система изглеждаше в очите на народа като резултат от един договорен политически компромис, тъй като по време на обсъжданията на Кръглата маса БСП желаеше въвеждането на мажоритарната система, а опозицията в лицето на СДС се застъпваше за пропорционалното представителство.

Навремето най-важно за опозицията беше да организира демократични избори. В цялата тогавашна еуфория техническата подготовка не изглеждаше основополагаща, тъй като какъвто и да беше избраният модел, като че ли победата й беше сигурна. Политическата динамика като че ли беше в нейна полза. БСП, сигурна в силите и способностите си за политическа мобилизация, имаше голямата тактическа ловкост да прокара като договореност това, което щеше да бъде неуспоримо предимство в нейната изборна победа[7]

Приложената избирателна система за съставянето на Велико народно събрание от 400 народни представителя се състоеше от 200 места, избирани по мажоритарната система, представящи същия брой избирателни окръга, както и 200 места, избирани по пропорционалния модел според модела на DHondt/Д’Онт, представящи 28 избирателни района[8]. Тази система, която облагодетелства големите партии, беше подсилена от въвеждането на избирателна бариера от 4 %, под чийто праг партиите не можеха да бъдат представени в парламента. Всеки избирател трябваше да гласува с две бюлетини. При мажоритарния вот кандидатите се избираха, ако получаваха абсолютното мнозинство от гласовете с допълнителното условие избирателната активност да не е под 50 %. Ако обаче избирателната активност е по-малка, се организираше след седмица втори тур, на който се състезаваха двамата кандидата с най-много гласове. 

В Литва след основополагащите за демокрацията избори от 24 февруари 1990 г. за Висшия съвет, които белязаха победата на движението "Sajudis/Саюдис", първите свободни избори след независимостта на страната се проведоха на 25 октомври и 15 ноември 1992 г. според приетия на 19 юли 1992 г. избирателен закон, който въведе смесената избирателна система[9]. От общо 141 места 71 трябваше да се изберат по номиналната мажоритарна система с два тура[10]. Оставащите 70 места бяха разпределени чрез гласуване по избирателни списъци с пропорционално разпределение на местата на национално ниво. Изчисленията бяха на базата на простия коефициент, като страната формираше само един избирателен район[11]. Беше наложена избирателна бариера от 4 % на партиите при разпределението на местата с изключение на тези, които представляваха национални малцинства[12], за които прагът беше от 2 %. 

В Македония първите плуралистични избори се проведоха на 11 ноември и 23 декември 1990 г. Приложената на изборите избирателната система беше еднономиналната мажоритарна с два тура, както и на тези от 16 и 30 октомври 1994 г. Чак през 1995 г. правителството на Б. Червенковски и неговото парламентарно мнозинство въведе смесената система на парламентарно представителство за провеждането на изборите от 18 октомври 1998 г. От общо 120 места в Събранието 85 бяха заети по мажоритарната система, а 35 места по пропорционалното представителство според метода dHondt/Д’Онт в рамките на един национален избирателен район. Всеки избирател трябваше да гласува с две бюлетини, като с едната гласуваше за отделен кандидат, а с другата за партийна листа. При пропорционалния вот електоралният праг беше 5 %, за да се избегне голямата партийна дисперсия. През 2002 г. избирателната система в Македония се промени, като се въведе пропорционалното представителство в рамките на шест избирателни района. 

След този кратък преглед на въведената смесена избирателна система в някои от страните от настоящето изследване остава да обърнем внимание и на действащата пропорционална избирателна система в другите страни и да изследваме породените от двете системи последици, за да можем да направим някои заключения.

 

§ 2. Пропорционалната избирателна система като направен избор 

Може да се каже, че пропорционалното представителство имаше видимо влияние върху актьорите на прехода в посткомунистическа Европа. Повечето държави го използваха в различна степен по време на основополагащите за демокрацията избори, въпреки че някои прибегнаха до мажоритарния модел заради неговите управленчески добродетели. Между другото, десетина години след първите плуралистични избори можем да забележим (виж Таблица 42), че всички държави, които изследваме, вече го използват с изключение на Литва, която не се отказва от първоначално въведената смесена система. Да не забравяме също така, че всички държави въведоха веднага или с времето относително висок електорален праг от порядъка на 4 или 5 %, за да ограничат порочните ефекти на пропорционалното представителство. 

Нужно е да представим накратко приложените избирателни системи по време на първите избори. Въпреки че те бяха "частично демократични", първите демократични избори в Полша са любопитни за изследване; не толкова за да припомним един добре познат политически контекст, колкото за да подчертаем отговорите, които електоратът успя да даде на една такава система. Технически инициаторите на приложения модел трябваше да спечелят; впрочем, избирателите съумяха да превърнат един програмиран провал за опозицията в политическа победа. 

На изборите за двукамарния парламент от 4 и 18 юни 1989 г. 65% от 460 места в полския Сейм бяха определени за Обединената полска работническа партия (POUP) и за традиционните й партньори, Обединената аграрна партия, Демократичната партия и три малки католически формации. Останалите 35% бяха определени за кандидатите от опозицията (“Солидарност”), които спечелиха всички свободни места. За всичките 100 места в Сената имаше свободна надпревара и 99 от тях също бяха спечелени от кандидатите на опозицията. 

Първоначално избирателният модел на полския Сейм се състоеше от 35 места, които се избираха с национална листа, в която гласоподавателите можеха да избират или отстраняват всички или част от представените кандидати. За да бъдат избрани все пак, кандидатите трябваше да получат 50% от вота. 425 места бяха разпределени в 108 избирателни района, всеки от които беше съставен от 2 до 5 места. В системата беше заложена мажоритарната логика, тъй като имаше листа за всяко място и гласоподавателят можеше да избира или отстранява кандидатите. Ако никои не печелеше 50% от гласовете, втори тур трябваше да се проведе две седмици по-късно между двамата кандидати с най-голям резултат. 

295 места от общия брой в Сейма се заеха още на първия тур. Що се отнася до 35-те места в националната листа, 33 кандидата не успяха да прескочат бариерата от 50% избирателна активност. Така се стигна до изменение в избирателния закон, за да могат да се представят двама кандидати за всяко място в Парламента[13]

Както споменахме, полският избирателен закон беше изработен по такъв начин, че да позволи на комунистите от Обединената полска работническа партия и на техните съюзници да запазят властта. Резултатите обаче доведоха до тяхното политическо поражение. Новият полски политически вот и ускоряването на политическия процес на прехода бързо доведоха до необходимостта да се организират нови избори, които да позволят на парламента да разполага с пълна легитимност. Актьорите този път бяха доста по-многобройни на политическата арена, а избраният електорален модел беше пропорционалното представителство. Липсата на установен избирателен праг имаше за следствие силното фрагментиране в парламента, въпреки че като изследва по-обстойно изборите за Сената, К. Kуузела стига до заключението, че тази партийна фрагментация беше резултат по-скоро от поведението на избирателите, отколкото от самата избирателна система[14]

Според застъпниците на пропорционалното представителство този избирателен модел като че ли е най-честният, тъй като най-точно изразява желанията на целия електорат. Когато знаем, че основното призвание на новите парламенти беше да изготвят конституции, изглежда напълно основателно да свържем с него най-широкото представителство на обществото. 

В румънския случай политическият контекст на времето позволява да се мисли, че актьорите на прехода, тъй като бяха сигурни в своето огромно въздействие върху общественото мнение, имаха нужда едновременно да легитимират възможно най-бързо своята власт и да си осигурят за дълго избирателно бъдеще. Разполагащ с всички лостове на властта, както и тези на информацията, единственият румънски актьор на прехода (Фронтът за национално спасение) изготви еднакъв избирателен модел за двете камари на бъдещия парламент. Всичките 396 места[15] в Националното събрание бяха разпределени чрез пропорционално представителство без избирателен праг. Разпределението на местата се извърши на три пъти. Първоначално местата бяха разпределени в 41 избирателни района според коефициента на Hare[16]. След това остатъкът от гласовете на национално ниво позволяваше да се заемат места според метода на dHondt/д’Онт (при най-голям остатък). Третият етап на процедурата се състоеше в това да се определи в кои избирателни райони тези места щяха да бъдат разпределени[17]

Според специалистите този метод облагодетелства малките партии. Очевидно това беще и целта на актьорите на прехода в Румъния, които бяха сигурни в една смазваща победа в тогавашния политически контекст и не искаха да съсипят опита си за легитимация чрез вота, тъй като бяха обвинявани, че пречат на общественото мнение да бъде представено в цялото си многообразие чрез ограничаващ избирателен модел. Въпреки че Фронтът за национално спасение спечели 263 места, седемнадесет политически партии с добра или недотам добра организация бяха по този начин представени в парламента. Избирателната система изигра напълно своята роля за легитимация на властта и утвърждаване на демократичното начало. 

Всичко казано дотук е подкрепено от факта, че точно преди следващите избори, парламентарното мнозинство въведе избирателен праг, целящ от една страна, да спре подчертаното намаляване броя на партиите, и от друга страна, да улесни своето оцеляване във властта. Избирателният праг, въведен на изборите през 1992 г., беше 3% за всяка политическа партия. Две партии в коалиция трябваше да прескочат прага от 4%. Всяка допълнителна партия в коалицията увеличаваше този праг в рамките на 1 до 8% най-много. По време на изборите от 27 септември 1992 г. Демократическият фронт за национално спасение на И. Илиеску по този начин получи 41% от местата с 27,7% от гласовете и броят на представените политически партии в парламента намаля до седем[18]

Нека припомним, че Словения използва също пропорционалното представителство и изменяше избирателната си система при всеки следващ избор (виж Таблица 42). Принципите на тази избирателна система са сходни с тези, които успяхме накратко да опишем и не е нужно да се задълбочаваме прекалено. 

Последиците от тези избирателни модели откриваме в политическата мозайка, която наблюдаваме във всяка една от страните, обект на това изследване. Необходимо е да изследваме някои измерения на партийната система в посткомунистическа Европа. Ако искаме да изучим влиянието на институционалните норми върху цялостната политическа система на държавите, е важно да оценим, доколкото е възможно, появяващата се система от партии с помощта на количествени променливи. Този процес на институционализация и на стабилизация на партиите може да ни даде всъщност много интересни сведения относно същността на партийната система, върху която се гради институционалната схема, която изследвахме в първата част на тази научна разработка. Изглежда, че е необходимо да потърсим не само електоралната база на относителната стабилност на партийната система, но и структурните причини на една все пак видна нестабилност. Тези първи заключения ще ни бъдат от полза, когато (от по-малко институционалистична гледна точка) се опитаме да изучим съществуващите или възникващите специфични елементи в партийната система на страните от посткомунистическа Европа.


 

[1] Thomas Lowit, « Le parti polymorphe en Europe de l’Est », Revue française de science politique, n° 4-5, vol. 29, août-octobre 1979, p. 812-846.

[2] Pour respecter un pluripartisme de façade, les parties communistes maintenaient la fiction démocratique de coalitions politiques avec d’autres partis sous son contrôle (partis agrariens, front de la patrie, etc.).

[3] Janos Simon, « Electoral systems and democracy in central Europe, 1990-1994 » dans: Elections and parliaments in post-communist east central Europe, International Political Science Review, vol. 18, n° 4, octobre 1997, p. 361-379 et Kimmo.

 Kuusela, « The founding electoral systems in Eastern Europe, 1989-1991 », dans : G. Pridham et T. Vanhanen, Democratization in Eastern Europe. Domestic and international perspectives, Routledge, 1994, p. 128 et s. Voir également J. Elster : « Reason, interest and passion in the East european transitions » in : Social Science information, Sage publications, vol. 38, n° 4, p. 503 et K. Jasiewicz, « Elections and voting behaviour », in S White (et al.), Developpments in East european politics 2, Duke University Press, 1998, p. 177.

[4] Jean Michel De Waele, « Les grandes familles politiques », dans: Les scènes politiques en Europe centrale et orientale, Le courrier des pays de l’Est, n° 1013, mars 2001, La documentation française, p.4-16 et, même auteur, « L’émergence, l’organisation et les spécificités des partis politiques dans les pays candidats », Pouvoirs, 106, 2003, Seuil, p. 85-98.

[5] Maria Iordanova, « Electoral law and the electoral system » dans: G. Karasimeonov, The 1990 election to the Bulgarian Grand National Assembly and the 1991 election to the Bulgarian national Assembly. Analyses, documents and data, éd. Sigma, Berlin, 1997, p. 34-43.

[6] Voir la base de données « Parline » : www.ipu.org/parline-f/reports/1313.htm

[7] Aux élections de juin 1990, le BSP et ses alliés obtinrent 117 sièges sur les 200 qui étaient à pourvoir au scrutin majoritaire. Dès le premier tour, son avance en voix et en sièges sur l’opposition eut des répercussions psychologiques importante sur l’opinion.

[8] Cette règle était manifestement inspirée du modèle de la République fédérale d’Allemagne où les landers exercent le même rôle.

[9] Les événements de cette époque sont retracés dans Richard J. Krickus : « Democratization in Lithuania », dans : K. Dawisha et B. Parrott, The consolidation of democracy in east central Europe, Cambridge University Press, année 1997, p. 290-333. Voir également T. Clark, « The Lithuanian political party system : a case study of democratic consolidation », East european politics and societies, vol. 9, n° 1, winter 95, p. 41-62.

[10] Les élections n’étaient valides que si 40 % des électeurs y avaient participé. En cas de vacance de sièges au cours de la législature, il était procédé à une élection partielle.

[11] Dans ce cas, le scrutin n’était valide que si 25 % au moins des électeurs inscrits avaient participé aux élections. En cas de vacance de siège au cours de la législature, il était fait appel au « suivant de liste » sur celle dont était issu le titulaire.

[12] Ce fut le cas pour l’Union lithuanienne des Polonnais qui, avec 2,07 % des voix put obtenir pourtant 2 sièges au Seimas.

[13] Kimmo Kuusela, « The founding electoral systems in Eastern Europe, 1989-1991 », dans : G. Pridham et T. Vanhenen, Democratization in Eastern Europe. Domestic and international perspectives, Routledge, 1994, p. 129 et s.

[14] Kimmo Kuusela, op. cit., p. 133.

[15] Dont 9 sièges réservées aux diverses minorités nationales.

[16] Le quotien de Hare est calculé en divisant le nombre total des suffrages exprimés par le nombre de sièges à pourvoir dans le cadre d’une circonscription.

[17] Kimmo Kuusela, op. cit., p. 141.

[18] Janos Simon, op. cit., p. 366.

 

 

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google