Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

ГЛАВА I

ПОЯВАТА НА ПАРТИЙНАТА СИСТЕМА

Възникването на партийната система е едно от многобройните предизвикателства на прехода в посткомунистическа Европа. Повече от десет години след първите многопартийни  избори[1], една такава система все още не е напълно изградена и стабилизирана, въпреки че някои окуражаващи признаци на демократична консолидация бяха регистрирани по време на изборите и редуванията на политическите сили.

Изследването на партийната система е крайно необходимо за нашите научни цели. Всъщност, в зависимост от своите характеристики, политическата система има влияние върху цялостната природа на политическия режим. Що се отнася до нашата научна разработка, трябва да установим преди всичко дали партийните системи, такива каквито се очертават, са в състояние да разширят или ограничат характера на възприетия полупрезидентски институционален модел. В противовес на класическия парламентарен режим, полупрезидентският модел налага двойна логика на парламентарните и президентските избори – и едните и другите, като си взаимодействат, участват в структурирането на цялостната политическа система. 

Ето защо сметнахме за необходимо да изследваме в тази глава последиците от въведените избирателни модели по време на парламентарните избори в началото на деветдесетте години. Бихме могли да отбележим от една страна, че направеният избор в това отношение засилва първата ни работна хипотеза, тъй като прилагането на такъв избирателен модел беше в интерес на излизащите и влизащите в периода на преход участници. От друга страна, този избор имаше безспорно влияние – дори и незначително – върху структурирането на появяващите се партии (Раздел 1). 

Посткомунистическото политическо пространство е обусловено от напрежението между вътрешни и външни фактори. Отвъд опита за изтъкване на демократичното начало, стратегиите за легитимация на посткомунистическите елити (бивши комунисти или антикомунисти) от страна на гласоподавателите успяваха понякога да укрият други стратегии (например икономически), които правят понякога трудно разбираема и ясна общата архитектура на партийната система. Още повече, че тежестта и пасивността на стария комунистически модел представляваха значителна пречка за стабилизирането на системата, както и за въвличането на обществото в политическия процес, което често беше глухо дори за идеята за демократични правила, когато партиите се считаха за неефективни[2]. Тези различни стратегии допринесоха за установяването на засилена избирателна волатилност, дължаща се на силата на многостранния шок от прехода. 

От падането на комунистическите правителства в началото на деветдесетте години досега един силно изразен външен фактор продължава да ограничава центробежните сили на вътрешнополитическия живот. Принудите, свързани със засилването на демокрацията (правовата държава), на необходимите  взаимоотношения с партньорите от Европейския съюз (пазарната икономика) и на задължителното изграждане на нова система за глобална сигурност, родиха стратегии за политическо противоборство. Трябва да имаме предвид все пак феномена на двойственото говорене, който независимо от своята еднозначност, спомогна за изострянето на напрежението между отделните политически разделения, които можеха да последват от него в политическото пространство, както и да си зададем въпроса дали тези външни принуди не доведоха до цялостно политическо пренареждане в избори с такова важно значение, каквито са изборите за президент (Раздел 2).

В зависимост от институционалния отговор (начина на провеждане на изборите) и вътрешните и външни напрежения, бихме могли да се запитаме каква е точно природата на партийната система в изследваните страни?  Избирателните системи създадоха едно политическо пространство, в което се родиха различни типове партийни фамилии, на чиято реалност или недействителност е добре да обърнем внимание. Нужно е всъщност да проследим структурните особености, както и да изследваме устойчивостта на разработените за Западна Европа методи на анализ в посткомунистическа Европа. В крайна сметка, политическите партии са само един от елементите на една система на взаимодействие, в която те са длъжни да изработват своите политически стратегии според вътрешните ограничения, с които трябваше да се справят. Разбира се, ограниченията са конституционни, като измежду тях може да споменем ролята на президента, но и политически, тъй като се установиха властови взаимодействия между различните политически партии при взимането и упражняването на властта. В третия раздел ще трябва да обърнем внимание на трудното политическо пренареждане отпреди десетина години, както и да скицираме появяващите се в посткомунистическа Европа големи политически течения (Раздел 3).


 

[1] Par l’emploi de ce terme on veut préciser ici que les toutes premières élections, « fondatrices » en quelque sorte, furent souvent loin d’être démocratiques, libres et sincères.

[2] Matthew Wyman, Stephen White, Bill Miller et Paul Heywood « The plauce of ‘party’, in post-communist Europe », Party politics, vol. 1, n°4, Sage, 1995, p. 540.

 

.

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google