Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

ЧАСТ ВТОРА  

ПОЛУПРЕЗИДЕНТСКИЯТ РЕЖИМ КАТО ИЗРАЗ НА ВЛАСТОВИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ

След като изследвахме институционалните реформаторски и основополагащи публични политики и техния процес на установяване в европейските посткомунистически държави от нашето изследване в началото на прехода и след като определихме ролята, която играят президентската институция и парламентът, е време да обърнем внимание на отношенията между отделните политически сили. Тази зависимост на първо време ще ни помогне да определим формите на съществуващо равновесие между институциите, както и да проверим дали хипотезата относно интереса към полупрезидентската форма като институционален режим се оказа ефикасен метод на прехода. 

В този контекст се зароди една хипотеза при определянето на крайния установен режим хипотеза, чието начало би трябвало да потърсим по-скоро в непосредствения политически интерес на политиците на прехода, отколкото в избрания политически модел, какъвто е класическият парламентарен режим. 

Тази хипотеза се роди от насъбрания през годините опит и се потвърждава от многобройните разговори с преките участници, университетски преподаватели и изследователи от страните от настоящето изследване. Тя рядко се споменава от главните политически актьори, които напълно я отричат в общия случай. В същия дух други пък настояваха за изграждането на един парламентарен режим, който да попречи на каквато и да е скрита стратегия на актьорите на прехода. 

Изследвайки начина на избиране на президента при всеобщо пряко гласуване, можем да подчертаем, че в тези режими президентската длъжност е предпоставка за изключителна легитимност, която позволява на титуляра да  упражнява своята власт и да бъде участник в политическата игра. Този начин на избиране бе предпочетен, за да не може процесът да зависи от парламента т.е. да се попречи на една партия или коалиция да има наведнъж всички лостове на управлението (президент, парламент и правителство). 

Изследването на присъщите и споделени президентски правомощия е естествено друг важен елемент, който позволява да подчертаем, че президентската институция в страните от нашето изследване разполага с реална или прикрита сила, която не бива да се пренебрегва. Тази съставна част обаче е често в противоречие с обявените и приети критерии на класическия парламентарен режим. Вярно е, че тези правомощия произтичат също така от инертността на стария режим, както и от желанието за взаимно неутрализиране на различните власти. В контекста на несигурността от прехода не биваше от гледна точка на бившите комунисти цялата власт да се върне, дори и временно, на една политическа фракция, още повече ако тя трябваше да бъде в опозиция след първите плуралистични избори. 

Изследването на съществуващите или предполагаеми властови политически отношения ще бъде тема на тази Втора част. Изборът на избирателна система е важен за определяне същността на институционалната система. В случая с европейските посткомунистически държави преценихме за изключително важно да потърсим зараждането на въведените избирателни системи и тяхната собствена логика. Ще видим, че политическите цели на актьорите на прехода обясняват обстойно приетия начин за провеждане на избори. И тук се забелязва още един аргумент в полза на нашата основна хипотеза. 

Въздействието и тежестта на политическите нрави на стария режим, споменати на няколко пъти в първата част, трябва да се вземат под внимание в настоящия труд. Не бива да се пренебрегват привичките, напоени с повече от четиридесет години комунизъм в изследването на ефектите от институционализацията на една нова правна система. Многобройните рутинни практики на стария режим не само белязаха изготвянето и въвеждането на новите институционални норми, но и зараждането на партийните системи. Всъщност, за да промени тази политическа закостенялост, Европейският съюз разработи програми за сътрудничество, които представляват силно ограничение за системата. Проблемът за цялостната сигурност на тези страни и за тяхното приемане в НАТО представлява също така друга принуда за партийната система, заставяйки отделните политически елити, независимо от идеологическата им ориентация, да структурират политическите предложения и дебати спрямо тези ограничения. 

Присъщата логика на свързаната с тези две външно установени ограничения избирателна система (присъединяване към Европейския сьюз и НАТО) допринесе за изграждането на системата от политически партии в европейските посткомунистически страни и станахме свидетели на началото на структуриране, свързано с този особен, наложен отчасти отвън дневен ред. Все пак се наблюдава една избирателна волатилност и променливост, които са доказателство за пластичността на вътрешната политическа сцена, където се сблъскват скрити антагонизми, както и отражения на вътрешни принуди, дължащи се на преживените големи икономически трудности. Там се противопоставят облагодетелстваните и потърпевшите от промените, които откриваме във всички политически партии. 

Неяснотата около това партийно положение наложи различни типове парламентарни мнозинства, които бяха повече или по-малко в синхрон с президента. Отвъд тази податлива на изменение политическа ситуация въпросът, който си задаваме, е дали съществува възможност изборът на президент при всеобщо пряко гласуване да структурира политическото пространство в тези страни? С други думи, съществува ли възможност, при която президентът да разполага с такава мажоритарна сила, която да му позволи да разгърне политическата си тежест в държавните институции? Тъй като пропорционалната избирателна система не е най-подходящата, то други признаци могат да ни наведат на мисълта, че президентските правомощия не са окончателно установени. Президентските избори в България, Литва и Словения отпреди няколко години показват, че партийни лидери или бивши министър-председатели биват избирани на президентския пост, а не второстепенни политически фигури. Така, имайки предвид ролята на президентските избори, те биха могли да оставят нов отпечатък върху тези режими. 

Ето защо сметнахме за необходимо да представим накратко личностите и ролята на различните президенти на европейските посткомунистически страни от това десетилетие, като имаме предвид, че всеки от тях в определената ситуация, в която се е намирал относно вътрешната политика и международен контекст, е действал съобразно силните принуди, свързани със самата същност на прехода. Тези личности имаха все пак на свое разположение властови ресурси, които определяме в това изследване като периферни, но достатъчно реални, за да може значимостта им да се увеличи десеторно по време на преходния период. Контролът върху тайните служби обаче остава неразрешен въпрос в повечето страни и борбата за тяхното овладяване показва, че този допълнителен ресурс, който лесно би могъл да въздейства на крехките вътрешни политически равновесия, довежда до възприемането на стратегии за трансформацията на един все още нестабилен институционален ред. Така се роди Съветът по национална сигурност, в чието лице президентите виждат със сигурност съществен ресурс ако не власт, то поне дългосрочно влияние. 

В края на този анализ ще стигнем до заключението, че влиянието на президента зависи до голяма степен от природата на парламентарните мнозинства, както и че неговата роля може да се колебае по време на мандата му в зависимост от поведението, което той възприема спрямо тези мнозинства. Ако успеем да извадим на светло предпоставките за решителните президенти от началото на прехода, то ще докажем, че общата тенденция се свързва все повече с появата на президенти балансьори. Така ще проверим и втората работна хипотеза а именно, че изборът на полупрезидентския институционален режим позволява установяването на един балансиран модел на управление.

 

 

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-20102  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google