Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

§ 2. Назначения и разширени правомощия на конституционните  съдилища

Падането на комунистическите режими в посткомунистическа Европа бе основание  за нова вълна от конституционни съдлища, които постепенно се създаваха в тези страни. Те се проявяваха не само като гаранция за установяването и консолидирането на демократичните практики на новите режими, но и като допълнителен елемент, в контекста на нашата основопоолагаща хипотеза за непосредствения политически интерес на актьорите на прехода, отварящ път към оживяване – персонално и колективно. Правомощията, с които разполагат тези съдилища, са допълнителна илюстрация на нашата хипотеза. 

Контролът на конституционността на законите по принцип бе практикуван повече или по-малко в рамките на предхождащите комунистически режими и според нас е наложително да анализираме накратко тези практики. Няколко примера от близкото минало на посткомунистическа Европа всъщност илюстрират ситуацията в някои от анализираните от нас страни. 

Очевидно марксистката представа за право не позволяваше контрол, в западния смисъл на термина, на закона. Ставаше въпрос по-скоро за форма на самоконтрол, който по никакъв начин не можеше да поставя под съмнение единството и социалистическите принципи на държавната власт. Федеративна република Югославия[1] и Полша[2] например бяха установили вид правен контрол. Специализираните органи, натоварени с този контрол, бяха съставени по принцип от юристи, назначени от парламента, и разполагаха с ограничени правомощия. Те приличаха по-скоро на инстанции за правна консултация в непосредствен контакт със законодателната власт, отколкото на съд, който би имал правото да цензурира правен текст. 

Примерът на федерираната Република Македония вероятно е почти неизвестен и поради тази причина ще бъде представен в този текст. Македонците са изключително горди от факта, че  тяхната конституция от 1963 установява система за конституционен контрол в тази малка страна - интегрална част от  СФРЮ[3]. Преди тази дата изпълнението на това задължение се полага на парламента в духа на принципа на единство на властите в народните  демокрации. Необходимостта от въвеждане на подобен контрол е провокирано от разширяващото се право на обикновените съдилища да контролират индивидуалните административни мерки, за да изключат ексклузивното право в тази област на администрацията. В този смисъл съдилищата имаха право да предложат на Конституционния съд да анализира конституционалността на правен текст, ако те преценият, че той е в противоречие с Конституцията. Като следствие, парламентът имаше право да анулира решения на изпълнителната власт, които се оказват в разрез с Конституцията. 

Конституцията от 1974[4] въвежда незначителни изменения и допълнения в създадената система. Интегрирайки единната властова система, конституционните съдилища придобиват задължението да бдят над вътрешната хармония на законодателството в сила. Очевидно съдът няма право да анулира закони, но има право да информира за несъобразност с конституцията, да предупреди парламента за нередности, свързани със законността или с конституционалността на някои текстове, да направи предложения за усъвършенстване на законотворчеството. Парламентът в крайна сметка решава дали да се съобрази или не със забележките на съда[5]

При разработването на новите конституции в посткомунистическа Европа, авторите изоставят тази система, разбира се, и следват основните тенденции на западното влияние. Те решават да създат конституционни съдилища, следвайки т.нар. модел Келсен. 

Таблица 31 ясно показва, че по отношение на глобалната си структура тези съдилища силно напомнят на структурата на своите западни съответствия. Необходими са все пак две предварителни забележки. Първата се отнася до системата за назначение и образование на съдиите. Втората се отнася до техните права. 

Шо се отнася, първо, до броя на съдиите, ние  установяваме, че болшинството от страните фиксират броя на 9. Така изглежда съставът в Литва (чл.103 §1), в Македония (чл.109 §1), в Румъния (чл.140-1) и в Словения (чл.163 §1). България фиксира техния брой на 12 (чл.147-1), а Полша – на 15 (чл.194-1)[6]. Общо взето, анализираните от нас конституционни съдилища имат състав в рамките на средната европейска норкма, тъй като най-многоброен е съдът в ГФР(16), а най-малоброен е съдът в Югославия (7)[7]

Що се отнася до продължителността на мандата на съдиите, всички съдилища демонстрират забележително единодушие, тъй като навсякъде става въпрос за 9 години, без право на подновяване.[8] Основните разлики се проявяват на ниво назначения на съдиите. Тук става въпрос за нещо съществено, тъй като процедурата за избор на съдии е, от една страна, гаранция за тяхната независимост, а от друга страна, е израз на волята за политическо равновесие, така ценно за авторите. Във функция на тези критерии, нашият корпус от страни би могъл да бъде разделен на три групи с неравномерна значимост. Както в миналото, Полша очевидно поставя в привилегирована позиция долната камара на своя двукамарен парламент, тъй като Диетата избира всички съдии (чл.194-1)[9]

Литва (чл.103-1), Македония (чл.109 §2, 84 и 105)[10] и Словения (чл.163 §1) съставляват втората група, чиято характесристика се състои в това, че парламентът назначава съдиите, но по предложение на други институции.  

Третата и последна група е съставена от България (чл.147 - 1) и Румъния (чл.140 - 2), където съдиите са номинирани или избирани от три отделни инсттитуции, следвайки паритетен принцип. Освен президента и парламента в България се намесва и трета институция, по италиански модел (чл.135), юридичеки орган, съставен от съдиите на двете върховни съдилища, а Румъния, следвайки вероятно френския констиуционален модел, изисква участие и на горната камара  - Сената. 

По принцип, назначенията са акт на една или две политически институции (президента или парламента). Само три страни въвеждат и трета институция в процедурата, която назначава (България) или предлага (Македония и Литва). 

С изключение на Полша[11], авторите на конституциите са се стремили към развномерно разпределение на политическите влияния в рамките на констиуционните съдилища. Тази воля лесно би могла да бъде обяснена с дълбокото политическо противопоставяне (дори омраза) през онези години, което характеризираше политическия контекст. Никой не знаеше как ще се развият събитията, в каква посока ще се стабилизират и в полза на кого. Присъствието на Констиуционен съд се разглеждаше като допълнителна гаранция за някакъв тип равнопоставеност. Освен това неговият състав трябваше да отразява максимално равновесието между изграждащите се политически партии. Допълнително доказателство за силата на тази воля е процедурата за избор на председател на съда. В голямото болшинство от случаите председателите са избирани от техните колеги. Само Литва (чл. 103 §2) и Полша (чл.194 - 2) намесват президента в процедурата чрез задължението да предложи кандидатура на Сейма или чрез задължението да ратифицира избора на съдиите. 

По различен начин се представят критериите за избор на съдиите. По принцип всички съдилища отхвърлят френската система, която дава пълна свобода на избора. Както в Испания (чл.159 – 2 ) и Португалия (чл. 135 §2), съдиите трябва задължително да са юристи и без да се поставя някаква експлицитна възрастова граница, няколко страни поставят изискване за определена продължителност на юридически професионален стаж. Така е постъпила Румъния, която изисква 18 години професионален стаж (чл.141), България, която настоява за 15 години юридически стаж (чл.147 - 3), и Литва, която изисква десет години (чл.103 §3). Тези изисквания, които все пак имат прецедент в Испания (15 години - чл.159 - 1) и в Португалия (20 години, чл. 135 §2), повдигнаха сериозна полемика, поне в България[12]

Волята на бащите-основатели да превърнат конституционния съд в юридически гарант на бъдещите режими намира своето отражение и в многообразието на властите, които имат право да сезират съда. Създадените след Втората световна война съдилища бяха сезирани по идентични процедури, като правоимащите се свеждаха до основните държавни институции. Втората вълна от съдилища (Испания, Португалия) отваря възможности и пред други институции („защитника на народа”, омбудсмана/ „defensor del puebloа”). Тенденцията се затвърждава и разширява със следващите вълни от конституционни съдилища и тази еволюция е отразена от Таблица 32

В рамките  на процедурите за сезиране ние идентифицираме т.нар. традиционен блок от институции – президент, парламент, правителство и местни власти[13].  Интересно е да се отбележи, че към тях се прибавят и нови актьори от публичния сектор. В този контекст интерес заслужават две страни от нашия корпус. Първата група от страни, които подхващат почти буквално процедурите  от Испания и Португалия, обхваща България, Литва, Румъния  и Словения. 

Втората група е съставена от две страни, Македония и Полша, които максимално разширяват групата на правоимащи. В Македония всеки има право да сезира Конституционния съд, следвайки принципа на actio popularis[14]. В Полша ситуацията е почти идентична, въпреки че Конституцията представя изчерпателен списък на институции и личности, които имат право да сезират съда. Към него принадлежат институциите от традиционния блок, разбира се, но към тях се добавят Националния съвет на магистратурата, омбудсмана, църкви и конфесионални асоциации, профсъюзи, професионални организации и организации на работодателите и дори всяка отделна личност, чиито права и свободи са били накърнени. Тази изключително широка палитра от правоимащи би могла да изненада на пръв поглед. Може би това не е основният аргумент, но бихме могли да приемем, че авторите на Конституцията, т.е. политическите актьори от онези първи години, не само са искали да превърнат Конституционния съд в юридически гарант, но и в орган за защита на индивидуалните граждански права. По този начин се гарантира тоталната сигурност на всички (вкл. и тяхната) независимо от превратностите на прехода, който прави своите първи неубедителни стъпки. 

Няколко забележки биха могли да бъдат формулирани. Първо, установяваме, че никъде и по никакъв начин политическите партии не получават право да сезират съда. Бихме могли да се запитаме защо освен ако не приемем, че става въпрос за случайна и тотална забрава. Отговорите са многообразни и варират в зависимост от страните, но бихме могли да предположим, че става въпрос, за сетен път, за дълбокото недоверие, което политическите играчи на прехода изпитават към тези нови зараждащи се организации (единствено изключение правят бившите комунистически партии), които в голямото си болшинство нямат нищо общо с политическите партии от западноевропейски тип. Единствената съществуваща партия, бившата комунистическа партия, в началото е дискретна и трудно би могла да изиска моралното право да сезира съда, за да защити зараждащата се демокрация. Остналите политически актьори, подчинявайки решението си на осъзнатата евентуална възможност от обструкция на правосъдието от страна на множеството почти измислени партии и партийки, предпочитат да не предоставят това оръжие на движения и партии с евентуално антипарламентарни, демагогски, дори екстремистки характеристики, които постепенно се появяват на политическата сцена. 

Необходима е и втора забележка. Въпреки широките възможности (а може би именно поради това) за сезиране на съда, бащите-основатели все пак не дават възможност на тази инстанция да се самосезира. И не само защото много западни експерти биха формулирали класическата критика срещу „управлението на съдиите”, но подобно правомощие би създало усещането за поддържане на т.нар.  „позитивен контрол”, наследен от комунистическата държава. 

И една последна забележка, която е важна в рамките на анализа  на нашите посткомунистически европейски страни: оказва се, че не президентите, а конституционните съдилища са от правна гледна точка истинските  арбитри на новите демократични режими. 

Разбира се, президентите разполагат с определени права и това бе доказано в  първата част, но в сравнение с останалите полупрезидентски режими в Западна Европа, бащите-основатели са поставили констиуционните съдилища в привилегирована позиция, що се отнася до установяване и гарантиране на дългосрочно равновесие. Взаимоотношенията се осъществяват между две основни институции – изпълнителна власт – законодателна власт, или дори три  институции – вкл. президента на републиката, но играчите стават четири, тъй като конституционнните съдилища са призвани да играят важна роля (Таблица 29). 

Таблица 29 представя подробно правомощията на конституционните съдилища, илюстрирайки представените от нас в горните редове тези. Могат да бъдат разграничени три типа правомощия. Тази класификация би могла да бъде критикувана за отсъствие на подробности. И наистина, споменати са единствено и само основните правомощия на съдилищата в нашите страни. Биха могли да се възприемат, разбира се, и други критерии за квалификация. Но нашият подход очертава интересна картина на основните политически тенденции във волеизявата на политическите играчи на прехода.  

В първата група откриваме основните компетентности на конституционните  съдилища от първата и от втората вълна: съобразност на законите с Конституцията, конституционосъобразност на подписаните международни договори с Конституцията. Откриваме в пет от шестте страни и контрол върху конституционосъобразността на политическите партии. 

По принцип това последно правомощие не е новост, тъй като вече подчертахме, че португалската констиутция (чл.225 – 2-е) предвижда подобна разпоредба. Това не е достатъчно основание все пак, за да не видим зад тази мярка климат на огромна подозрителност в режимите, излизащи от диктатура. Авторите на конституциите очевидно са пожелали тази емблематична за гарантирането на демокрацията структура да се ангажира с решаването на конфликт, който евентуално би приел драматични изменения след продължителни процеси в обикновените съдилища. По този начин в България например се реши с юридически средства един преди всичко политически въпрос по повод на движението, представляващо турските и мюсюлманските малцинства - ДПС[15]

Идентифицираме освен това и анализираното вече недоверие a priori от страна на бащите–основатели по отношение на парламента, защото четири от нашите шест страни възлагат на конституционния съд задължението да контролира актовете на парламента. Терминът е доста всеобхватен и би могъл да остави впечатление, разбира се нюансирано, че парламентът е поставен по вид конституционен надзор. В началото на прехода конституцията се  пише в контекст на подозрителност и недоверие и нейните автори се стремят да избегнат всяко налагане на радикална ориентация в развитието на държавата от страна на една отделна партия или партийна коалиция (независимо от политическите принадлежности, тъй като съмненията са взаимни и всеобщи) под претекст, че разполагат с парламентарно болшинство. Антикомунистите са притеснени от  болезнения негативен опит от близкото минало, а бившите комунисти желаят да си спестят провала на техните предшественици, изхвърлени в името на демокрацията. По този повод анализирахме един казус в България: парламентът се опита да анулира със свое решение назначение, осъществено от президента на републиката. 

Предоставянето на конституционния съд правото да решава конфликти между институциите в четири страни (България, Македония, Полша и Словения) е ясна индикация, от една страна, за въпросите, които бащите-основатели са си поставяли по отношение на системата, която са изграждали и, от друга, за волята им да идентифицират на всяка цена инструмент за юридическо решение на евентуални политически проблеми. Вярно е, че подобен подход би могъл да бъде открит и във федералните страни, където с лекота бихме могли да проумеем необходимостта от юридически арбитраж. Но в случая на унитарни държави, каквито са държавите от нашия корпус, тази мярка е интересна за анализ. Мисията на конституционния съд може да се сведе до юридически арбитраж за установяване на политическо равновесие между институциите, в зависимост от ситуациите. Изкусени сме да твърдим, че една определена и добре пресметната неяснота (или дори желана мъглявина) е била допусната не за да не се забавя приемането на Конституцията, но по-скоро за да се гарантира една определена  възможност за маневри и противодействие на юридическо ниво. 

Основните актьори на прехода са искали не само да ограничат правомощията на всяка институция, но и да поставят бариери пред изкусени политически сили да злоупотребят с правата без някоя институция да може да им се противопостави; бъдещето действително е изглеждало доста енигматично, дори опасно. Недоверието по отношение на актовете на парламента се  пренася и по отношение на изпълнителната власт, тъй като половината страни от нашата мостра поверяват на конституционния съд контрол върху актовете на президента и на правителствата. Свидетели сме на едно значително разширяване на правомощията на съда, който сякаш започва да изпълнява функциите на административните съдилища и на Държавния съвет във Франция. И тук намираме илюстрация на анализираната вече загриженост, която е отвъд класическото разпределение на властите – чрез спешно решение да се попречи на изпълнителната власт да злоупотребява със своите компетентности. 

Конституционните съдилища имаха призванието да се превърнат в безпристрастни и безспорни институции, които бързо биха могли да решават спорове със значими политически импликации. Става въпрос за техните правомощия при избора на президента на републиката и на парламента, както и при евентуални обвинения срещу президента. Тези разнообразни права са били предоставени в три от нашите шест страни и поради тази причина, ние ги класирахме във втората група. 

Една трета група обединява серия от специфични правомощия. Тук не става въпрос за тяхната значимост, разбира се. Правото да предлага ”задължителни интерпретации на Конституцията” превръща българския Конституционен съд в една от най-важните и влиятелни институции (заслужава да отбележим и неговите хомолози в Унгария и Словакия) на Стария континент, защото бихме могли да приемем, че съдът разполага по този начин с „делегирано конституиращо правомощие”. Разбира се, останалите конституционни съдилища също биха могли да разширят правомощията си с времето. Френският Конституционен съвет е прекрасен пример за подобна еволюция. Но в случая на анализираните от нас посткомунистически страни, беше важно тези съдилища да се превърнат незабавно в привилегирован инструмент на прехода.  

Ще отбележим още няколко специфични права. Румънският съд, следвайки вероятно примера на Франция, има непосредствено участие в организирането на референдуми не само за да гарантира законността на процедурите, но и за да  потвърди резултатите (чл.144 - g).  

Литовският конституционен съд е натоварен със задължението да констатира, че здравословното състояние на президента му позволява да продължи упражняването на неговите функции (чл.105 §3 – 2). В Македония Конституционният съд има задължението да оцени конституционосъобразността на колективните догваряния, но и на гражданските асоциации и тук действително стигаме  до ключов момент от зачитане на индивидуалните свободи (чл.110 §7). 

Конституционните съдилища са институциите, които са били инструмент за защита на волята на бащите-основатели да изградят системите на правовата държава. След десет години експериментиране и юриспруденция бихме могли да твърдим, че запазената марка на тази институция бе съхранена и с успеха си надмина очакванията. Много от страните, принадлежащи към нашия корпус, имаха слаб или ограничен демократически опит и все пак те успяха да осъществят тази изключителна важна съдебна реформа и я задълбочиха с успех. Разбираемо е, че този процес преодоля проблеми и пречки по своя недотам линеарен път, но трябва да признаем, че правото днес е гярянтирано в тези страни и основния регулиращ инструмент, приет от мнозинството, включително и от наследниците на бившия режим, функционира. Отвреме навреме се  появяват вредни прояви, наследени от недалечното минало, но важно е, че динамична тенденция бе създадена и никой и никога не я постави под съмнение. Влиянието на тази институция се консолидира, тъй като нито една политическа сила не смята да постави под съмнение тази юридическа контравласт, която защитава чудесно интересите на всички независимо от политическите превратности, присъщи на всеки демократичен режим. 

Съществуването на конституционни съдилища в нашите страни от посткомунистическа Европа, както и положителната равносметка на тяхната дейност е ярка илюстрация за промяната на манталитети на анализираните общества. Самата концепция за властта претърпя съвсем сериозни промени през последните десет години. Забележително е как в тези общества, където политическите взаимоотношения често бяха блокирани от тежки конфронтации, силата отстъпи позициите си на правото. Конституционните съдилища успяха да установят постоянна нормативност там, където се  практикуваше конюнктурното регламентиране. По този начин те поставят акцент върху понятието и практиката на конститутивното дълго юридическо време за сметка на политическата визия в нейния етимологически смисъл. Само за десетина години конституционните съдилища допринесоха много повече за осъществяване на процеса на интерироризиране на демократичните принципи от страна на социалните, икономически и политически структури на страните, отколкото останалите институции. Познавачът на тези конституции е в състояние да оцени този факт. 

В рамките на тази трета глава ние доказахме, че върховенството на парламента бе поставено в конкуретна среда, за да се попречи на парламентарното мнозинство да злоупотреби с властта си. В някои страни едно от решенията на този проблем бе двукамарният парламент. Между другото, ние доказахме, че  правомощията на различните парламенти, въпреки значимостта им в много отношения, се оказаха ограничени от волята на бащите-основатели на прехода с цел да контролират дейността им чрез намесата на друга институция или чрез възлагане на многобройни компетентности на конституционните съдилища. По принцип нашата основополагаща хипотеза, развита в първите страници на нашата монография, се потвърди – съществува ясен стремеж за избор на специфичен режим като акт на рационализиране на волята за неутрализиране на равновесието на властите. Двусмислието на волята на основните играчи на прехода, която се вписваше в несигурния характер на политическите промени, се материализира в сьздаването на такъв институционален режим, в които различните власти могат да разполагат с различни компетентности, без да съществува опасност от вредна хипертрофия за така крехкото установено политическо развновесие. 

Противно на една възможна общоприета представа за демократичното развитие, установяването на класически парламентарен режим в онези години изглеждаше доста по-опасно начинание в краткосрочен план, тъй като всяко радикално или дори екстремистко парламентарно мнозинство би съумяло да наложи волята си. Изборът на модела „полупрезидентски режим”, по принцип криещ противоречия дори и в правната си форма, бе техническото решение, което отговаряше най-точно на несигурността на политическата ситуация в онези години и на взаимното недоверие на основните политически участници в прехода. 

В този твърде неопределен политически пейзаж, в който всичко предстоеше да бъде създадено или пресъздадено, правото предложи съвсем подходяща и добре утвърдена гъвкава институционална рамка, за да бъде избегнато всяко нежелано всеобщо разпадане и за да се отвори път за адаптации в тези бързо променящи се  условия. Никога няма да се намерят достатъчно убедителни аргументи, за да се обяснят глобалните и взаимни опасения между различните политически сили при техните първи стъпки в началото на 90-те.  

Създателите на новия режим неутрализираха всякаква опасност от необратим характер, всеки стремеж към хегемония на институция по отношение на другите. Те дадоха на всяка институция достатъчно възможности за утвърждаване, а на другите – за съхранение.

Президентът, въпреки неговия начин на избор – всеобщо и пряко гласуване, не е всемогъщ. Парламентът, въпреки многобройните му добродетели по силата на класическата теория на парламентаризма, е поставен в конкуретна ситуация по отношение на други институции. От юридическа гледна точка необходимите основания бяха идентифицирани и процесите – канализирани. Многобройни сценарии бяха възможни поради сложните взаимоотношения между правото и политиката (Таблици 30, 31, 32).


 

[1] Dans les Constitutions de 1963 et 1974. 

[2] A partir de 1982.

[3] L’organe spécialisé entra officiellement en fonction le 15 février 1964. 

[4] Et la loi sur la Cour constitutionnelle de 1976. 

[5] Entretien avec Igor Spirovski, Paris, juin 2002.

[6] Douze, sous la « petite Constitution » bien que ce chiffre ne soit pas mentionner dans le chapitre IV des « Dispositions de la Constitutions de la République de Pologne du 22 juillet 1952 maintenues en vigueur en vertu de la loi constitutionnelle du 17 octobre 1992 ».

[7] Le nombre des juges dans les Cours constitutionnelles est loin d’être uniforme dans le reste de l’Europe de l’Est. La Cour croate compte seize juges, la Cour de la République Tchèque, quinze, la cour hongroise, onze, et la Cour Slovène, dix. Quant à la Cour constitutionnelle russe, elle compte dix-neuf juges. 

[8] A titre informatif, cette uniformité ne se retrouve pas ailleurs puisque cette durée peut varier de sept ans en Slovaquie à douze ans en Albanie et en Russie et même « à vie » en Serbie.

[9] Sous la « petite Constitution », les douze juges nommés par la Diète, pouvaient être également révoqués par celle-ci. Cette dernière mesure, très commune dans le système juridique des « démocratie populaires » a donc, bien évidemment, été supprimée. 

[10] La récente réforme constitutionnelle impose désormais que trois juges soient également élus à la majorité absolue des députés des communautés non majoritaire en macédoine. 

[11] Le Parlement hongrois, comme son homologue polonais, élit tous les juges à la Cour constitutionnelle.

[12] Sous l’ancien régime, il était quasiment impossible d’atteindre certains postes élevés (haut magistrat ou professeur d’université, par exemple) sans être membre du Parti. Imposer un critère de 15 ans d’expérience fut interprété par la faction radicale de l’Union des forces démocratiques (anti-communiste) comme une volonté de « verrouiller » la Cour. Ces critiques ne semblent plus d’actualité aujourd’hui.

[13] Ce qui se conçoit parfaitement dans le cadre fédéral ou décentralisé de pays comme la RFA, l’Italie ou même l’Espagne.

[14] Igor Spirovski, « Contemporary constitutional and institutional development in the Republic of Macedonia », revue de justice constitutionnelle est-européenne, n° 2, 2002, p. 179.

[15] Le cas du Mouvement des Droits et des Libertés (DPS), qui regroupe les minorités bulgares d’origine turque et/ou musulmanes (Pomaks), est tout à fait symbolique. Il ne fait désormais aucun doute que le Parti communiste bulgare (BKP), qui avait organisé de véritables pogroms anti-turcs jusqu’en 1989, a favorisé l’enregistrement auprès du tribunal d’un tel mouvement politique puisque sa création remonte à une époque où l’appareil judiciaire était encore totalement entre ses mains. Cette stratégie, politiquement incohérente en apparence, s’explique par la volonté du BKP « d’instrumentaliser » ce mouvement pour obtenir, d’une part, un avantage stratégique dans la maîtrise du thème politique des minorités au lendemain de la chute des régimes communistes en Europe et, d’autre part, de minorer d’autant le futur score électoral de l’opposition (SDS) aux premières élections pluralistes prévues pour juin 1990.

 Il se trouve, pourtant, que la Constitution bulgare adoptée en 1991, interdit les partis politiques fondés sur une base ethnique ou religieuse (art. 11-4). A première vue, on pourrait penser que c’est la majorité ex-communiste à la constituante qui aurait imposé une telle mesure. Les choses ne sont pas aussi simples dans la mesure où, d’une part, dès les négociations de la table ronde l’opposition privilégia très vite une logique électorale (favorable donc à la suppression du DPS) au dépend de son engagement en faveur de la défense des droits de l’Homme et, d’autre part, une partie des députés de l’opposition anti-communiste à la constituante défendaient eux aussi des thèses nationalistes, voire xénophobes. Comme le BKP, l’opposition s’est trouvé entraînée par des calculs stratégiques.

La Cour constitutionnelle règlera juridiquement un problème essentiellement politique en refusant, faute de majorité qualifiée il est vrai, de considérer ce parti comme contraire à la Constitution (sur ce sujet, voir François Frison-roche, « Bilan de la Cour constitutionnelle bulgare », revue de justice constitutionnelle est-européenne, op. cit., p. 202 et s.

 

 

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google