Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

§ 2. Правото на послание и на ”обръщение към народа” 

Както отбелязва Д. Ошдез „посланието е съобщение на държавния глава, отправено до парламентарните  структури”[1]. Това президентско правомощие съществува в почти всички западни институционални системи и целта му е да улесни взаимодействието между различните видове власт. 

Що се отнася до нашите шест страни от посткомунистическа Европа, налагат се две преварителни забележки. Конституциите на България  (чл.98-2), на Полша (чл.140/К/97) и на Румъния (чл.88) предоставят това право на президента, но Литва, Македония и Словения не предвиждат подобни разпоредби, тъй като  техните конституции не отбелязват нищо по този повод. 

Всъщност, що се отнася до Литва (чл.84-18) и до Македония (чл.85§1), президентът е задължен да информира ежегодно парламента за общата ситуация или за собствените си дейности[2], подобно е положението и в България (чл.98-14). В Румъния тези послания биха могли да имат отношение само към „основните политически проблеми на нацията” (чл. 88) и това предварително  условие доста редуцира евентуалната значимост на посланието. 

В Македония парламентът би могъл да поиска от президента „да даде становище по въпроси от неговата компетентност” (чл.85§2)[3]. Подобна мотивация съществува и в Словения (чл.107§2). В този контекст, ситуацията е обърната -парламентът изисква мнение от президента, но ситуацията в Словения е интересна, тъй като доказва, че правилата биха могли да претърпят еволюция[4] На практика парламентът в Словения на два пъти се обръща за становище към президента: през 1993 година, по повод  на обсъждането на закона за организация на националната отбрана (вече отбелязахме, че президентът е главнокомандаващ на Въоръжените сили) и през 1994 година, по повод политическото положение в страната. При цитираните случаи, президентът първо представя писменно становище и след това се обръща към парламента. На два пъти през 1997 година президентът прави обръщение към парламента по собствена инициатива. При първото си обръщение той препоръчва на парламента да ратифицира договора за асоцииране към ЕС. При второто обръщение той  декларира личното си противопоставяне на проект за лустрационен политически закон в едно продължително и много аргументирано слово[5]

Що се отнася до България, правото на президента  да се обръща към парламента се утвърждава и разширява от  едно всъщност допълнително и специфично  право, а  именно правото на „обръщение към народа”. 

Отсъденото на президентите  на България, Полша и Румъния право на обръщение бележи едно първо приближение с член 18 на конституцията на Петата френска република: упражняването на това право не се нуждае от приподписване. Втора прилика откриваме и в двете полски конституции (чл.39/мк и чл.140/К/97), които дори подхващат текста от френската конституция – президентското послание „не подлежи на дебат”. Българската доктрина[6], въпреки че мярката формално не е вписана в конституционния текст, и словенската доктрина[7] възприемат същата гледна точка (подобна мярка би могла да бъде предвидена от вътрешния правилник на парламента, какъвто е казусът в Словения). 

Правото на обръщение на президента на френската  република бе подложено на стриктни предварителни права в рамките на Третата и Четвъртата републики, тъй като практиката на това подлежи на приподписване.[8] По този начин юридическата и политическата значимост на посланието е силно редуцирана. Парламентът свикваше заседание и изслушваше протоколно посланието и президента, и толкова. Всички добре познават съдбата на президента МакМахон, който се опита през 1877 година да упражни натиск върху парламентаристите чрез едно индиректно обръщение до нацията, между другото санкционирано от правителството на Дьо Бройл. Второто му послание оповестява неговата готовност да се подчини на волята на парламента, а третото му послание обявява неговата оставка. Идентичен опит на президента Милран през 1924 година довежда до оставка на правителството на Франсоа-Марсал, подадена незабавно след изчитане на президентското послание. Упражняване на правото на обръщение към парламента без необходимостта от приподписване дава доста голяма свобода на президента, въпреки че различните президенти всъщност рядко прибягват до тази възможност по различни причини. Що се отнася до Франция например, Д. Ошдез подчертава, че в периода 1958–1990 четиринадесет послания са били отправени до парламента от различни президенти, от които осем са били осъществени при изключително протоколни условия[9]

В рамките на класическия парламентарен режим, президентът на републиката функционира под стриктен контрол на правителството, което приподписва всички негови решения, за да бъде в състояние да поеме и съответната политическа отговорност[10]. Обръщенията към парламента не правят изключение. За френската законодателна власт през 1946 година няма никакво съмнение, че президентът би могъл „да общува с народа” само чрез посредничеството на неговите легитимни представители. Всяко изкушение за заобикаляне на депутатите в тази сфера е изрично забранено. Но конституцията от 1958 година поставя край на тези представи и практики на парламентаризма. Основавайки се на своята легитимност поради факта на всеобщия и директен вот и разполагайки с правомощия, които не подлежат на приподписване, президентът има възможността да се обръща директно към нацията, без да минава през филтъра на парламента. Тази юридическа и политическа свобода на президента е една от основните характеристики на полупрезидентския режим. 

Позицията на българския президент е още по-специфична, тъй като Конституцията му дава право да се обръща непосредствено и към общественото мнение. Тази ситуация, която е уникална в Европа от конституционна гледна точка, заслужава малко повече внимание и по-задълбочен анализ. Тази позиция е в пълно противоречие с твърденията на онези, според които България е парламентарна република, т.е. президентът би трябвало да упражнява своите правомощия по един доста минималистичен начин, под претекст, че бащите- основатели са отбелязали в първия член на Конституцията, че „България е република с парламентарно управление”[11]. Особеното право на „обръщение към народа”, което при по-свободно семантично тълкуване[12], би могло да се разглежда като „послание към общественото мнение”, бе въведено в България в  рамките на първата конституционна реформа от 3 април 1990, т.е. реформа по инициатива на българската комунистическа партия, която внесе промени в конституцията от 16 май 1971 година. В онзи момент комунистическата партия вероятно е решила, че президентът на републиката – новосъздадена от споменатата реформа функция, символ на демократичното обновление на Партията, би трябвало да има възможността да се обръща директно към народа поне по две причини. Първата причина бе, че действащото все още Народно събрание бе загубило напълно своята легитимност и бе изцяло дискредитирано в очите на общественото мнение. Да отправя обръщение към нацията в онези години, бе изключително непродуктивно и гротескно за народните представители по отношение на едно обществено мнение, което бе зажадняло за информация и за коректни обяснения на събитията. Втората причина бе ясното усешане на комунистическата партия, че отприщените политически енергии след падането на Берлинската стена трябваше да бъдат канализирани по прозрачен начин. Тази възможност, която всъщност се предлагаше на новия президент на републиката, Петър Младенов, комунист реформатор, който все още можеше да разчита на доверие от страна на общественото мнение поради несъмнената си слава на един от организаторите на „дворцовия преврат” от 10 ноември 1989 година[13],  трябваше да укрепи усещането, че власт все още има. На кормилото имаше капитан, който щеше да разполага с юридическото правомощие, т.е. неоспоримо от страна на антикомунистическата опозиция, да отправя послания до народа при нужда. 

През 1991 година, при прибързаното разработване на новата Конституция,  Великото народно (учредително) събрание прие абсолютно същата мярка, без да вижда в  това категорично противоречие с декларираните принципи на парламентаризма.  

Преди да пристъпим към кратък анализ на практиката на това правомощие, налага се един предварителен коментар по повод Таблица 19. В нея са включени само послания и обръщения към народа след приемането на демократическата конституция на 12 юли 1991 година.  

Както бихме могли да констатираме, президентът Желев не прибягва често до своето право да отправя послания до парламента. Тази умереност се обяснява преди всичко с политическата конфигурация на онези години. В периода 1991–1997 последователните парламентарни мнозинства му се противопоставяха, бяха понякога дори открито враждебни. Честата практика на  обръщения към парламента неизбежно би подхранила политикански полемики. Това би могло само да нанесе ущърб на президентската институция и на този, който я олицетворява, тъй като той не би бил в състояние да отговори на безбройните  атаки. Поради тази причина тези послания бяха всеки път замислени така, че да предизвикат минимално политически противоречия и да привликат максимално общественото мнение на страната на официалната президентска аргументация. Противно на всички възможни схващания, тази добре премерена практика не означаваше, че  президентът е в отбранителна позиция от политическа гледна точка. Напротив, тези послания можеха да съдържат съществена критика. Единственото обръщение към парламента през 1993 например обсъждаше неспособността на парламента да гласува адекватно законодателство за борба срещу нарастващата несигурност и засилваща се престъпност[14]. През 1994 година, след упорити слухове за подготвящ се президентски преврат, първото обръщение към парламента подчертаваше, че президентът зачита Конституцията[15]. След констатираната невъзможност на парламента да състави правителство, второто протоколно обръщение на президента съобщаваше, че съгласно Конституцията президентът разпуска Народното събрание и насрочва нови законодателни избори[16]. През 1995 година неговото първо, изпълнено с решимост послание, обръщаше вниманието на общественото мнение, че социалистическото правителство на Жан Виденов подготвя атака срещу демократичните институции и преди всичко срещу Конституционния съд[17]. Второто му послание разкриваше опасната двусмисленост в правителствената дейност, която провъзгласяваше, от една страна, европейската интеграция  като свой приоритет, и от друга, не предприемаше необходимите спешни реформи за хармонизиране на националното законодателство с европейското[18]. В последното послание  от своя мандат, произнесено пред  парламента, президентът Желев осъди безпомощността на парламента да се договори по основните характеристики на националния герб[19]. Този дребен на пръв поглед проблем предизвика сериозна идеологическа конфронтация, което бе ясна индикация за драматичното влошаване на политическия климат през онези години. Конфликтът бе само привидно невинен, тъй като разкриваше, по същество, огромното символично значение на дикусията за всеки един от политическите лагери. Принуден да сътрудничи с едно враждебно социалистическо парламентарно мнозинство и  изправен пред непрекъснато деградиращото политическо, социално и политическо положение на страната, президентът Желев прецени, че не е необходимо да отправя обръщение към парламента през 1995 година, тъй като общественото доверие в тази институция бе сринато. Едно решение на Конституционния съд утвърждава и укрепва неговото право да изказва свободно мнение[20] и той решава да се обърне към народа. 

Както показва Таблица 19, Президентът не се поколебава да се обърне непосредствено към общественото мнение. Предлаганите теми бяха разнообразни и бе очевидно, че президентът Желев като личност, уважаваща писменото слово, беше привързан към този, както той само го назовава „специфичен литературен жанр”[21]. Всички обръщения към нацията бяха кратки, не по-продължителни от няколко минути. Той трябваше да бъде „точен и убедителен” и способен да докаже на общественото мнение, че е скъсал със старите риторични практики на бившия режим, с безкрайните скучни и кухи речи на своите предшественици. Тези обръшения към народа биха могли да се разделят на две неравностойни по своята значимост групи: първата има отношение към външната политика (8 обръщения), а втората - към вътрешното положение (44 обръшения) (Таблица 19)

Що се отнася до посланията, свързани с външната политика, изборите на президента се дефинират от определени събития. Той се обръща към нацията, за да осъди опита за държавен преврат в Москва през 1991 година[22]. Това обръщение обиколи света благодарение на репортаж на CNN[23]. През 1992 година той информира лично и официално българските граждани, че България е признала, съгласно препоръките на  „Комисията Бадентер”, четирите новосъздадени държави на територията на бивша Република Югославия[24]. Същата година той обяви и присъединяването на България към Съвета на Европа[25]. В периода 1993-94 година той не прави  изявления  в  областта на външната политика. През 1995 той се обръща към нацията, управлявана от социалистическо правителство, за да декларира изключителната необходимост за страната да продължава своя път към Европейския Съюз[26]. През 1996 година той отново се обръща към народа, принуден от съществените отклонения на социалистическото правителство по отношение на основните национални цели във външната политка, за да осъди строго тайните преговори на правителството с Русия[27]

Що се отнася до вътрешната политика, обръщенията на президента са най-разнообразни. Извън една поредица от обръщения от исторически[28] или от символичен[29] характер, президентът Желев споделяше с българите своите критики към последователните правителства и парламенти. Той бе критичен не само по отношение  екстремизма на антикомунистическите дейности на правителството на Филип Димитров[30], но и по отношение на политиката на правителството Жан Виденов. Близо двадесет остри обръщения към нацията осъждат различни аспекти от дейността на това правителство. В края на 1996 година, в разгара на тежка политическа криза, той отправи дори обръщение към нацията, в което декларира своята подкрепа за народното недоволство[31]. Съдържанието на тези обръщения отразяваха различни теми - армията[32], данъците[33], закон, установяващ цензура върху медиите[34], икономически и финансов скандал, в който бяха компрометирани близки до властта личности[35]. В специален контекст президентът пробягна до тази фромула, за да разобличи антиконституционните усилия на парламента, целящи ограничаване на неговите правомощия.[36] Той използва това свое право, за да обясни на симпатизантите на Сьюза на демократичните сили[37], политическо движение, което той бе създал през 1989 година, че неговите нови ръководители се опитават да го компрометират и отстранят, като организират първични избори срещу него в навечерието на предстоящите президентски избори. Отново чрез обръщение към нацията той поздрави и новоизбрания своя наследник[38]. Този елементарен демократичен жест не бе очевиден в страна, която никога в своята история не бе практикувала нищо друго освен монархическата примественост и аранжираните в рамките на Партията смяна на правителствата. Да признае своята загуба, да го съобщи публично и да поздрави победителя, бе  и педагогически акт на демокрация в страна, скована от практиките на политическо насилие и конфронтация. Опитахме се да докажем, че обръщението към нацията, практикувано от българския президент, съвсем не бе само допълнително средство за упражняване на правомощията. Напротив, през тези сложни години на политически преход това бе важен инструмент за действие и за упражняване на влияние, който позволяваше, в сложния лабиринт от партизански битки и интриги и тежки икономически и социални условия, да утвърди Президентската институция като полюс на стабилност и на демократическа гаранция. С годните  това влияние шеше да се окаже накърнено и въпреки това то разкрива значителен управленски ресурс. Често поради непознаване западните анализатори и коментатори не дискутираха тези възможности, изкушени от сравнения и референции, които се свеждаха до познатите в техните общества  практики на стабилни европейски режими. 

 


 

[1] Daniel Hochedez, « Message », dans O. Duhamel & Y. Mény, Dictionnaire constitutionnel, op. cit., p. 633. 

[2] En Macédoine, le Président de la République utilise cette formule pour s’adresser également à l’opinion publique puisque la séance au Parlement est retransmise à la télévision. (entretien avec I. Spirovski, juge à la Cour constitutionnelle de Macédoine, Paris, octobre 2002). En Lituanie, également, le Président utilise cette occasion pour aborder les problèmes stratégiques ou à long terme du pays. (entretien avec le prof. Algis Krupavicius, Paris, juin 2002. 

[3]On peut se poser la question de savoir si ces procédures ne sont pas indirectement issues de l’ancien système « théorique » de contrôle exercé par l’Assemblée « organe suprême du pouvoir d’Etat ».  

[4] Miha Ribaric, « Status of the President of the Republic of Slovenia in the system of government », National report for the round table conference “ 10 years of democratic constitutionalism in central and eastern Europe”, Polish association of constitutional law, Lublin, 14-16 sept. 2000. ( Ce texte est disponible sur le site internet: www.gov.si/up-rs/

[5] Ce discours est accessible (en anglais) sur le même site.

[6] Vasil Kirov, « Tchlen 98 » (article 98), in Constitutsita na Republica Balgaria-Comentar, éditions Ciela, Sofia, 1999, p.271.

[7] Miha Ribaric, ibid.

[8] Michel Bouissou, « Article 18 », dans F. Luchaire & G. Conac, La Constitution de la République française, op. cit., p. 564-565.

[9] Daniel Hochedez, ibid.  

[10] Il est tout à fait révélateur, à cet égard, de mentionner l’article 108 du projet avorté de constitution du 19 avril 1946 en France qui stipulait que « le Président de la République communique avec le peuple au moyen de messages adressés à l’Assemblée nationale. Ces messages sont lus à l’Assemblée par son Président sous le double assentiment de celui-ci et du Président du Conseil des ministres ». 

[11] Dans les premières années de la transition démocratique cet argument était souvent avancé par les adversaires politiques, notamment les ex-communistes, du Président J. Jelev qui cherchaient par tous les moyens à minimiser ses pouvoirs et à affaiblir son influence politique. Il est utilisé avec beaucoup plus de discrétion depuis qu’un président socialiste a été élu à la présidence de la République et a revendiqué, dès son discours d’installation, la plénitude de l’exercice de ses pouvoirs.

[12]  La notion n’a, en effet, rien à voir avec celle qu’utilise R. Carré de Malberg pour parler de la dissolution. Voir : Contribution à la théorie générale de l’Etat, Sirey, 1922 (réimpression du CNRS, 1962), T.2, p. 375.

[13] L’éviction du principal dirigeant du Parti communiste bulgare, Todor Jivkov, en poste depuis 1954, eut lieu au lendemain de la chute du mur de Berlin notamment à l’instigation de P. Mladénov, alors ministre des Affaires étrangères. 

[14] Jeliou Jelev, « Za da spasim viarata na horata v democratitchinite promeni, nie triabva da pressetchem rastiachtata prestapnost. » (Pour sauvegarder l’espoir des gens dans les changements démocratiques, nous devons stopper l’explosion de la criminalité), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta (Adresses du Président au peuple et au Parlement), éditions "Christo Danov", Plovdiv, 1997, p. 116-119.  

[15] Jeliou Jelev, « Niama da podkrepia promeni v constitutsiata, koïto sa nassotcheni protiv democratsiata. » (Je n’accepterai pas de changements constitutionnels dirigés contre la démocratie), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 136-138. 

[16] Jeliou Jelev, « razpouzkam XXXVI obiknoveno narodno sabranie. » (Je dissous la 36e Assemblée nationale ordinaire), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 140-141. 

[17] Jeliou Jelev, « Niama da predam constitutsiata » (Je ne trahirai pas la Constitution), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 152-155. 

[18] Jeliou Jelev, « Evropa e estestvenata ni mejdounarodna sreda » (L’Europe est notre milieu international naturel), in Obrachténia na Présidenta aém Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 161-164. 

[19]Jeliou Jelev, « Guerbat na Balgaria-s  coronovan lav » (Les armoiries de la Bulgarie représentent un lion couronné), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 168-169. 

[20] Tous les documents officiels continuaient à être revêtus des armoiries communistes. Pour les ex-communistes, c’était un symbole fort (et surtout visible par la population) qu’il faudrait toujours compter avec eux et que tout était « réversible ». Pour les anti-communistes, c’était une provocation perpétuelle, bien utile quand ils n’avaient rien à dire. Les armoiries de la Bulgarie ne seront définitivement établies qu’en 1997, sous le gouvernement libéral d’I. Kostov.

[21] Décision n° 25 du 21 décembre 1995, A. C. n° 27/95. 

[22] Jeliou Jelev, « Predvaritelni belejki » (Remarques introductives), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 9. 

[23] Et contribua à éroder le cliché peu flatteur de la Bulgarie, comme meilleure élève du « camp socialiste ». Cet épisode est raconté dans J. Jelev, Bulgarie terre d’Europe. La politique étrangère de la Bulgarie post-communiste, éditions Frison-Roche, 1998, p. 121-129.

[24] Jeliou Jelev, « Balgaria priznava nézavisimostta na Slovenia, Harvatska, Bosna i Hertségovina i Makédonia » (La Bulgarie reconnaît l’indépendance de la Slovénie, de la Croatie, de la Bosnie-Herzégovine et de la Macédoine), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 97. 

[25] Jeliou Jelev, «Balgaria é rédoven tchlen na Savéta na Evropa » ( La Bulgarie est un membre à part entière du Conseil de l’Europe), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 108-109. 

[26] Jeliou Jelev, « Kakvo é neobhodimo za palnopravnoto ni tchlenstvo v Evropeïskia sayouz » (Qu’est-ce qui est nécessaire pour notre adhésion à l’Union européenne ), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 170-172. 

[27] Jeliou Jelev, « Vodi li pravitelstvoto taïni razgovori s Roussia ? » (Est-ce que le gouvernement a entamé des tractations secrètes avec la Russie ?), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 178. 

[28]  Jeliou Jelev, « 9 maï- istoritchesca data, édnakvo néssavmestima i s fachisma, i s comunisma » ( Le 9 mai, date historique, incompatible avec le fascisme et le communisme), « 9 septemvri : svetal natsionalen praznik ili natchalo na naï-golemité polititcheski prestaplénia » (Le 9 septembre : grand jour national ou début des plus graves crimes politiques ? ), « Tri sadbovni vaprosa, zavéchtani ot aprilskata épopéia 1876 » (Trois questions cruciales héritées de la révolte historique d’avril 1876) in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p.128-129/132-135/182-184. 

[29] Jeliou Jelev, « Balgarité sé darjaha dostoïno i zachtitiha evreïté ou nas » (Les Bulgares ont montré du courage et ont protégé leurs compatriotes Juifs [pendant la Seconde Guerre mondiale] ), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 110-112. 

[30] Jeliou Jelev, « Pravia za posléden pat compromiss po ot nochénié na zakon s golémi nédostatatsi » (C’est mon dernier compromis à l’égard d’une mauvaise loi) [sur la suppression des retraites des anciens permanents du Parti], in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 98-102. 

[31] Jeliou Jelev, « Poddarjam protestité » (J’appuie les protestations ), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 229. 

[32] Jeliou Jelev, «Néiziasnénité founktsii na inspectorata na ministerstvoto na otbranata mogat da porodiat golémi napréjénia v armiata » ( Les fonctions confuses au sein de l’inspectorat du ministère de la Défense peuvent être à l’origine d’une tension majeure au sein de l’armée), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 158-160. 

[33] Jeliou Jelev, « Danatchen teror » (La terreur des taxes), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 179-181. 

[34] Jeliou Jelev, « Zakon nédonostché » ( Une loi bâtarde), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 197-199. 

[35] Jeliou Jelev, «Kadé é jitoto na Balgaria ? » (Où est le blé de la Bulgarie ?), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 203-204. 

[36] Jeliou Jelev, « Oudar varhou darjavnostta » ( Un coup porté à l’Etat), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 195-196. 

[37] Jeliou Jelev, «Prédel, otvad koïto v opasnost é darjavata » (Les limites au delà desquelles l’Etat est en péril), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 187-189. 

[38] Jeliou Jelev, «Pozdraviavam pobéditélité » (Je félicite les vainqueurs), in Obrachténia na Présidenta kam Naroda i Parlamenta, op. cit., p. 217-218.

 

.

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google