Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

§ 2. Правомощията на президента в областта на външните отношения 

Правомощията на президентите от нашия корпус на посткомунистически европейски страни в областта на външните отношения и отбраната не са за пренебрегване въпреки някои съществени различия в различните конституции. Ние бихме могли да разграничим две групи страни: в първата група президентите притежават съществени права – става въпрос за Литва и Полша. Във втората група президентите разполагат с традиционните правомощия на класическия държавен глава и неговото влияние е сравнително скромно. Бих искал все пак да нюансирам последния коментар по две причини. Поради  своята същност преходният период нерядко принуждава президентите да играят много по-съществена от предвидената роля, само бъдещето би могло да каже дали импровизираните практики в рамките на този период ще се съхранят и през следващите години. От друга страна, създаването на специфични структури под непросредствената отговорност на президента, като Съвет за национална сигурност например, са нововъведения, чиито влияния все още трудно могат да бъдат оценени. В следващите страници ще разгледаме по-подробно дейността на тези специфични структури, които според нас са източник  на периферни правомощия и поради тази причина тук ще бъдат само споменати. 

Без никакво съмнение конституциите на Полша и Литва присъждат съществени правомощия на президента в областта на международната политика. Литовският президент урежда основните въпроси на външната политика и съгласувано с правителството провежда външната политика” (член  84-1)[1]. Интересен за анализ е и полският казус, тъй като сравнението между  Малката конституция и конституцията от 1997 година разкрива сериозно ограничаване на президентските правомощия в тази сфера. Според преходния конституционен  текст, или т.нар. Малка конституция, президентът осъществява общото ръководство в сферата на външнополитическите отношения” (член 32-1), докато според конституцията от 1997 той сътрудничи в областта на външната политика с председателя на Съвета на министрите и с компетентния министър” (член 133-3). Разликата не е в детайлите, а по същество. Дори в предишния вариант президентът изказва становище по назначаването и избирането на министъра на външните работи (член 61).

Тези разпоредби ясно подчертават факта, че в рамките на полупрезидентските режими правомощията на президента в областта на външната политика не са новост. Бихме могли да напомним по този повод, че според финландската конституция от 17 юли 1919 „взаимоотношенията (...) с чуждестранните сили се управлявят от президента” (член 33). В началото на XX век, между другото, правата и задълженията на държавния глава в тази сфера изглеждат напълно нормални. За Ж. Бартелеми и П. Дюез например „външната политика, по същество, отвъд всякакви предизборни съображения и партийни пристрастия, е привилегирована сфера за президента на републиката, където най-добре биха се доловили влиянията на неговите действия”[2]. 

Не е случаен анализът на този казус, тъй като Финландия се оказва в изключително деликатно положение след Октомврийската революция и определени характеристики биха могли да внесат повече яснота по отношение на ролята на президентите в нашите страни, които, без да преувеличаваме, се развиват в почти идентична ситуация. Полша и Литва се оказват принудени да управляват своето отделяне респективно от СССР и от комунизма. Литва се оказва в още по-трудна ситуация, тъй като тя буквално се откъсва[3]. Бихме могли да намерим напълно правдоподобни обяснения за факта, че бащите-основатели съсредоточават този тип компетентности в ръцете на държавния глава. 

Президентите на България, Македония, Румъния и Словения разполагат с традиционните правомощия на държавния глава в  тази сфера. Те представляват своята страна в чужбина, назначават и отзовават посланиците, подписват международните договори. Този бърз преглед на правата и задълженията според  конституционните текстове не би могъл да даде действителна представа за реалния мащаб на техните права и за автентичните правомощия на някои от президентите по време на прехода. Важно е, разбира се, да бъдем сигурни, че някои от въведените практики ще оцелеят и в бъдеще, днес е трудно да се твърди това. И все пак, ако не се внесат промени в текста, фактът, че  указите на президентите на Македония и Словения за назначаване на посланици не се нуждаят от приподписване, им дава значителна свобода при взимане на решение. Бихме могли да напомним още веднъж, че македонският президент К. Глигоров съумява да блокира, чрез своя отказ да подпише указ за назначение, правителствено решение за признаване на чужда държава. Случаят с президента Желев е малко по-различен, тъй като той упражнява пълномощията си в рамките на две различни конституции[4] и правата му според втората конституция се предопределят от значимостта на правата в първата. Всъщност ролята на президента на републиката в България при изграждане на новата външна политика на страната бе от изключително значение. Вярно е, че ставаше въпрос за исторически период: разпадна се СИВ, бе разпусната организацията на Варшавския  договор и т.н. Вярно е, че Великото народно събрание и правителството на Димитър Попов взимаха активно участие в събитията, но все пак ролята на президента за дълбоката промяна на външната политика на страната бе ключова; той бе и гарант за устойчивостта на осъщесвените промени. След първата еуфория от „нежната революция”[5] и връщането на социалистите на власт, президентът бе изправен пред реалната заплаха от реставрация в областта на дипломацията. Една от нейните прояви бе т.нар. „война срещу президентските посланици”, по време на която президентът отказа например да подпише указ за отзоваване на посланик, подготвен от социалистическия министър на външните работи [6]. Неговият непосредствен приемник Петър Стоянов има доста по-скромна роля в тази сфера, тъй като властовите ресурси са съсредоточени изцяло в ръцете на министър-председателя Иван Костов. Следващият президент, Геори Първанов, избран през ноември 2001, декларира воля да бъде значим политически фактор в междуинституционалните взаимоотношения и да възстанови водеща позиция в осъшествяването на външната политика на страната[7]. Доказателства за тази решимост са многобройните му външнополитически декларации и пътувания в чужбина.

В областта на сигурността и отбраната, бихме могли да идентифицираме същите две групи страни: в първата са Литва и Полша[8], във втората България, Румъния и Словения. Македония  е специален казус, тъй като след едно сезиране Конституционния съд присъжда единствено и само на президента на републиката ролята на главнокомандващ на въоръжените сили, която той упражнява без участието на министъра на отбраната.

В тази област, както и в областта на външната политика, ролята на различните съвети за национална сигурност (консултативни или не), създадени под непосредственото ръководство на президента, разширяват значително правомощията на държавния глава.


 

[1] Au sein de notre échantillon, le Président lituanien est certainement celui qui dispose des plus larges potentialités dans le domaine des Affaires étrangères. Comme le signale M-C. Kessler au sujet du Président français, «Certes, les règles[constitutionnelles] n’exercent pas une influence causales sur les comportements des acteurs. Mais elles tracent les contours généraux de leur action, structurent leur sphère de compétence». Voir Marie-Christine Kessler, La politique étrangère de la France. Acteurs et processus, Presses de science-po, 1999, p. 21.

[2] Joseph Barthélemy et Paul Duez, Traité de droit constitutionnel, librairie Dalloz, 1933, p. 821. 

[3] Un mois avant la loi constitutionnelle relative à l’Etat lituanien du 21 février 1991, les parachutistes soviétiques étaient à Vilnius où l’on dut déplorer plusieurs victimes après des affrontements. L’accord sur le retrait des troupes soviétiques n’interviendra que le 1er février 1992, 8 mois avant l’adoption de la Constitution lituanienne du 25 octobre 1992. 

[4] D’août 1990, date de son élection par l’Assemblée constituante, à l’adoption de l’actuelle constitution en juillet 1991, le Président J. Jelev disposait des pouvoirs définis par la Constitution modifiée du 16 mai 1971. 

[5] C’est ainsi qu’on appelle en Bulgarie la «révolution de velours».

[6] Ces événements sont rapportés en détails dans Jeliou Jelev, Bulgarie, terre d’Europe. La politique étrangère de la Bulgarie postcommuniste, éditions Frison-Roche, 1998, p. 81 et s. 

[7] Gueorgui Parvanov, «La Bulgarie a besoin d’un Président actif» (entretien), 2003, (à paraître).

[8] Dans ce domaine, les mêmes remarques peuvent être faites quant à la diminution des pouvoirs entre la « petite Constitution » et celle de 1997.

 

 

.

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google