Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

* Номиниране на временното правителство от президента на България 

Президентът в България е единственият сред своите колеги от анализираната мостра с право да назначава „служебно правителство” (член 99-5). Преди да продължа анализа си, струва ми се необходимо да поясня този термин, за да избегна всякакво смесване с много други типове правителства. Този кратък и неизчерпателен анализ на съдържанието се налага и от факта, че това понятие, както и серия близки нему термини, не са включение в класическия конституционен речник на О. Дюамел и И. Мени. 

Според нас „временно” правителство е правителство, назначено от президента по силата на правомощие, което му е отредено от Конституцията, с точно определен мандат, ограничен и във времето: когато президентът разпуска парламента например, както е в България. Както терминът подсказва, това правителство замества предходното до избирането на ново правителство от новоизбран парламент и разполага с пълната гама  от правителствени пълномощия. Действително такава ситуация би могла да бъде идентифицирана в България. Не става въпрос за т.н. „президентско правителство”, което също се назначава от президента по силата на правомощия, отсъдени му от Конституцията, тъй като неговият мандат не е ограничен във времето защото истинското му призвание е преди всичко да запълни дефицита, провокиран от невъзможността на парламента да състави правителство. И наистина, при подобен казус, ако парламентът  след време му гласува доверие (или се въздържи от гласуване на недоверие), подобно правителство би могло да продължи мисията си и да се превърне в нормално правителство, тъй като неговата изначална характеристика „съставено от президента” е неутрализирана от вота на парламента. Подобни правителства са били съставяни във Финландия от президента У. Кеконен например.  „Временното” правителство се отличава и от т.нар. „правителство на технократи или експерти”, което би могло да бъде просто вариант на „президентското правителство”. (Подобен казус е идентифициран във Финландия.) Както терминът показва, правителството е съставено от екпсерти, обикновено деполитизирани висши държавни служители, натоварени с изпълнителната власт, тъй като парламентът не съумява да излъчи жизнена управляваща коалиция или политическите партии просто не искат да поемат негативи, произтичащи от непопулярни решения в навечерието на трудни избори с възможен неочакван резултат. Това не е и „служебно правителство”, назначено от президента в резултат на извънредни обстоятелства, с  цел да изпълни определени задачи в  предварително дефиниран период от време. Временната или окончателна неспособност на министър-председателя са достатъчно основание например за трансформирането на едно нормално правителство в „служебно” правителство, докато парламентът осъществи процедура по избор на ново парвителство. Според нас този казус е предвиден от член 106 на румънската конституция. „Временното” правителство се различава очевидно и от „правителство в оставка”, чиито дни са преброени и чиито правомощия са ограничени до  прословутото „отхвърляне на ежедневни задачи”. 

В рамките на седем години на два пъти в България бе съставяно „временно правителство”. Струва ни се интересно поради тази причина да анализираме накратко контекста и модалностите на съставянето на тези правителства от президента. Той играе ключова роля в известно противоречие от теоретична гледна точка с традиционно скромната роля на президента в класическия парламентарен режим.

 

  1. Примерът с временното правителство на Ренета Инджова[1](16/10/1994–25/01/2005)

След неуспеха на антикомунистическото правителство на Ф. Димитров (11/91 – 10/92), което загуби доверието на  парламента, през декември 1992 година, по предложение на една малка политическа партия, която представляваше турското и мюсюлманско малцинство, ДПС [2], бе одобрено правителството на Любен Беров. Това правителство издържа до есента на 1994 година, въпреки ожесточените съвместни атака на антикомунисти и екскомунисти. Парламентът не бе в състояние да излъчи ново правителство и президентът на републиката, съгласно Конституцията (член 99-5), бе  принуден да разпусне парламента и да определи дата за нови праламентарни избори. 

Изключителната новост в управлението на тази политическа криза бе назначаването на  „временно” правителство от президента. Това правителство привлече гнева на президенстките противници и подклади изкушението на  медиите да разгърнат кампания срещу евентуален президентски държавен преврат, който би създал условия за продължаване дейността на правителството отвъд фиксирания от Конституцията срок. Липсата на исторически прецедент в България, отсъствието на определени процедурни подробности в Конституцията налагаха на президента изключителни решимост, прецизност  и предпазливост. 

Изборът на министър-председател бе личен избор на президента, който не привлече към процеса на взимане на решение политическите партии. Той избра една млада жена от своя политически антураж, Р. Инджова, която не членуваше в нито една партия. Двамата избраха трима вицепремиери[3] и четиринадесет министри - експерти без отчетлива политическа принадлежност, нито бивши членове на СДС[4], нито бивши членове на БСП[5], при незачитане на действащите през тези години практики. 

В този смисъл правителството приличаше на онова, което Ж.-Кл. Колиар нарича ”извънпарламентарно правителство”[6]. Президентът организира една първа работна среща, на която той е домакин, и дефинира основните цели на това временно правителство: подготовка на престоящите избори, редуциране на проявите на организирана престъпност и гарантиране на приемственост в правителствената дейност до „избиране”[7] на ново правителство от новия  парламент.  Както отбелязва журналистът Ш. Шикле, „въпреки изключително трудния контекст, (г-жа Инджова) се справя чудесно”[8]

След избора на новия парламент, т.е. след изтичане на мандата на временното прравителство, министър-председателят връчва оставка на президента и отказва, символично, да връчи подготвения доклад за дейността на правителството на парламента, подчертавайки по този начин, че правителството е отговорно единствено и само пред президента, който го е назначил.

  

b. Примерът с временното правителство на С. Софиянски[9] (02/1997 – 05/1997) 

В рамките на българския конституционален контекст съставянето на временно правителство се предопределя неизменно от политическа криза, предизвикана от невъзможността на парламента да сформира ново правителство. Вече видяхме, че подобна бе ситуацията при съставяне на правителството „Инджова”. 

Тежката политическа криза през зимата на 1996-1997, предизвикана от пълния провал на социалистическото правителство на Жан Виденов, се разгъна в контекст на почти революционна ситуация в страната. Хиляди излизат на улицата, за да протестират срещу политиката на правителството[10]. В много провинциални градове избухват истински гладни стачки, тъй като липсва дори и хлябът.[11] Профсъюзите призовават към всеобща стачка. Тази политическа, икономическа и социална криза ескалира в момент, в който новизбраният президент П. Стоянов все още не е положил клетва и не е поел официално своите функции. Президентът Ж. Желев, чийто мандат изтича на 21 януари и напълно е блокиран от действащите конституционални процедури, напразно се опитва да състави скоростно ново правителство с ясно дефинирана програма, предопределена от икономическата криза[12]. Премиерът Жан Виденов,  в  жестока схватка с вътрешнопартийната опозиция, отказва първоначално да подаде оставка. В крайна сметка парламентът и неговото социалистическо мнозинство гласува вот на недоверие на 28 декември 1996 години, Жан Виденов подава оставка и отстъпва лидерството на БСП на един млад апаратчик, историк по образование, Г. Първанов. 

Едва на 4  февруари, под натиска на ескалиращото недоволство и сериозната политическа преса, новото ръководство на БСП се отказва от сформирането на ново правителство и приема принципа на преждевременни парламентарни избори. Президентът П. Стоянов, което поема функции на 22 януари, получава най-сетне възможността да разпусне парламента и да състави временно правителство. След консултации със собствената си партия, неговият избор се спира на младия кмет на София, който се радва на широка популярност в онези години. Болшинството от министрите са членове на партията на президента. Някои от тях дори ще запазят позициите си и след сформиране на ново правителство, подкрепено от новоизбрания парламент с демократичното болшинство на СДС: става въпрос за министъра на вътрешните работи и министъра на отбраната. 

Временното правителство, чиято първа задача бе да закупи жито, лансира амбизиозна програма за борба срещу корупцията и организираната престъпност, които бяха приели тревожни размери[13], забранявайки на около стотина политици, бивши министри и бизнесмени да напускат територията на страната. Хиляди луксозни коли бяха проверени и конфискувани в цялата страна при условие, че собствениците им не можеха да докажат произхода на своите финансови средства. То подготви и коректното провеждане на новите избори, фиксирани за 19 април 1997. 

На два пъти в рамките на седем години България преживява сериозни правителствени кризи, от които втората продължи шест месеца. Тези последна криза би могла да бъде сравнена с „Май 68” във Франция по мащаба на предизвикания хаос. Тя очерта и серия от дефицити в Конституцията, които почти никой не приемаше да декларира публично. 

Разпоредбите възпрепятстват президента да разпусне скоростно парламента – т.е. да упражни своето право на арбитраж в етимологичния смисъл на думата, позволявайки на избирателите да намерят чрез вота си решение на кризата. Задължителните процедури го задължават  да остави една трудна ситуация „да гние”, което би могло да провокира тежки последици. Тази криза е и илюстрация за двойното недоверие  на бащите-основатели, белязани от мнозинството на бившите комунисти, както по отношение на президента, така и по отношение на народа. 

Що се отнася до капацитета и правомощията на временното правителство,  втората криза несъмнено неутрализира доста сериозни критики, по-скоро от партиен, отколкото от доктринален характер, чийто произход би могъл да се  търси в средите на СДС.

Според тях първото правителство, правителството „Инджова”, не можеше да има повече права от едно обикновено правителство в оставка, т.е. да приключва належащите неща без право на правителствена инициатива на национално ниво. Две години по-късно същите критици не бяха против пълномощията на новото временно правителство, което те подкрепяха, и бяха съгласни то да поеме сериозни дългосрочни ангажименти в областта на отбраната, декларирайки официално волята на България за присъединяване към НАТО.


 

[1] Rénata Indjova, Bulgare d’origine arménienne, était âgée de 41 ans quand elle devint Premier ministre. Economiste de formation, elle avait commencé sa carrière, en 1991, comme conseillère auprès de l’Assemblée nationale. Elle fut en charge, deux ans plus tard, de la direction « créances douteuses et privatisations » à la Banque nationale avant de diriger, en 1993, l’Agence de la privatisation. 

[2]ДПС: Движение за права и свободи От първите демократични избори на 10 юни и 17 юни 1990 година тази партия събира по 6-8% от гласовете. 

[3] Le Premier Vice-Premier ministre était I. Trifonov, chef de la chancellerie (directeur de cabinet) du Président de la République.

[4] Dont 2 Vices-Premiers ministres.

[5] Dont le général T. Tchervenkov à l’Intérieur et B. Noev à la Défense.

[6] Jean-Claude Colliard, Les régimes parlementaires contemporains, Presses de la FNSP, 1978, p. 112. 

[7] En France on parlerait plutôt d’investiture. 

[8] C. Chiclet, « La Bulgarie en 1994-1995. Le retour des communistes », La documentation Française, 1996, pp. 123-139. 

[9] Stefan Sofianski avait 46 ans quand il devint Premier ministre. Ingénieur de formation, il a été le directeur exécutif de l’agence de privatisation de 1992 à 1993. Il a été élu député (SDS) en 1994 avant d’être élu maire de Sofia.

[10] C’est ce que l’on a appelé «le scandale du blé». Sachant que la Bulgarie ne pouvait exporter plus de 160.000 tonnes de blé par an sans créer un important déficit céréalier intérieur, le gouvernement socialiste de  J. Videnov avait pourtant autorisé des sociétés commerciales « amies » à en exporter 500.000 tonnes leur permettant ainsi de réaliser des bénéfices considérables. Ce scandale aboutit à la démission du Vice-Premier ministre puis du ministre de l’Agriculture socialiste, ce qui fut interprété comme une preuve supplémentaire de la collusion du gouvernement dans ce scandale. Il  fallut ensuite que le gouvernement intérimaire achète, en urgence et au prix fort, du blé à l’étranger.

[11] A cette époque, des milliers de gens protestaient à Belgrade contre S. Milocevic. Pour les Bulgares, ce qui se passait à quelques centaines de kilometers de Sofia eut un effet manifeste d’entraînement.

[12]  Il aurait pu former un gouvernement intérimaire comme il en avait le droit même si la Constitution lui interdisait, toutefois, de dissoudre dans les 3 derniers mois de son mandat (art. 99-7). Deux conditions préalables étaient pourtant nécessaires et impossible à réunir à l’époque: le gouvernement de J. Videnov devait démissionner et le groupe parlementaire socialiste, en tant que groupe majoritaire, devait renoncer à prétendre former un nouveau gouvernement comme la Constitution l’y autorisait. 

[13]  Une dépêche AFP du 21 janvier 1997 indique, citant les propos du représentant permanent à Sofia du programme de développement de l’ONU, que: «La corruption s’est emparée du pouvoir à tous les niveaux: douanes, police et fisc».

 

 

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google