Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

 

 

§ 2. Право на участие в процеса на взимане на решения и право на блокаж

Правото на участие в процеса на взимане на решения и правото на блокаж принадлежат към групата на т.н. споделени правомощия. Когато акт на правителството в област, в която президентът няма право на инициатива, се нуждае все пак от неговия подпис, той разполага с определено право на участие в процеса на взимане на решение или право да блокира това решение. Това право би могло да бъде минимизирано или ограничено от Конституцията, ако текстът изрично разпорежда, че президентът не може да отхвърли второ предложение за назначение например. Конституцията би могла да задължи две институции да сътрудничат в процеса на взимане на определено решение. В подобен контекст доминиращата позиция се предопределя от взаимоотношението на силите или от уменията за водене на преговори на участващите. 

В подкрепа на тези твърдения, ще приведем няколко конкретни примера. Македонският президент разполага с правото да назначава посланици (член 84 &2), но правителството „прави предложенията за назначаване на посланици” (член 91 & 11). В тази сфера президентът не се нуждае от приподписване на решението, така че той чудесно може да отхвърли дадено предложение. Случи се подобен инцидент, когато едно от поредните правителства, обаяно от обещанията за значителни чуждестранни инвестиции, реши да признае Република Китай (Тайван) и да изпрати там посланик. Президентът К. Глигоров отказа да подпише указа за назначение и Македония не изпрати никога свой посланик в Тайпе. 

Българският президент има правото да назначава и отзовава най-висшите ръководители на съдебната власт - председателя на Върховния административен съд, председателя на Върховния касационен съд, главния прокурор (член 129–2). Назначенията могат да бъдат осъществени само след предложение на Висшия съдебен съвет и президентът няма право да отхвърли второ предложение за назначаване или за освобождаване. В този казус президентът притежава ограничено право на блокаж, но реално право на участие в процеса на взимане на решения, защото дискретни, но ефикасни консултации между институциите предхождат оповестяването на предложенията. Публичното противопоставяне на президента има по-скоро политически, отколкото професионален характер в очите на общественото мнение. По този начин президентът има възможност да влияе пряко, но дискретно върху определени позиции на общественото мнение. В същия порядък, ако полският президент желае провеждането на референдум, той трябва предварително да получи одобрението на Сената (член 125 -2) и обратното. В този контекст би могло да се твърди, че президентът разполага с право на участие в процеса на взимане на решения. 

Таблица 13 илюстрира и факта, че определен брой президенти не разполагат със съществени правомощия. При хоризонтален анализ незабавно се установява, че мнозинството от президентите не могат да отзоват министър-председателя[1] и че нито един от тях няма право да участва в заседания на Министерския съвет (с изключение на румънския президент в изключителни случаи). Мнозинството от президентите нямат право да организират референдум или да осъщетвяват контрол върху дейността на администрацията. Подобно е и положението със законодателната инициатива: с изключение на полския президент в контекста на Малката конституция, само трима от президентите имат законодателна инициатива, но при доста ограничаващи условия и то при извънредни обстоятелства. 

Вертикалният прочит е също доста поучителен. Две от страните правят съществено изключение и то може би поради бившата се принадлежност към една федерална държава. Става въпрос за Македония и Словения. Систематизирани са 16 различни рубрики, македонският президент липсва в десет от тях, словенският – в девет.

Този анализ, който в известен смисъл е арбитрарен, но затова пък статистически обоснован, ни дава основание да систематизираме изследваните  режими в три категории, основаващи се на сумираните в долната част на таблицата стойности. 

Първата категория обхваща правата за взимане на решения, с които разполагат президентите. Тази категория обхваща три групи, които са неравностойни по състав. В първата група влизат Полша (1/мк и 9/К97), Румъния (9) и Литва (8), във втората е включена само България (6) и в третата влизат Словения (3) и  Македония (2). 

Втората категория разглежда правата за блокиране на решения или за съвместно участие в процеса на взимане на решения. Тук всички президенти се влючват в една единствена група, тъй като всички те разполагат с две до четири правомощия, т.е. твърде малко, а четири от тях разполагат с три. 

И накрая, третата категория изследва пълната липса на правомищия в изследваната област. И тук бихме могли да разграничим три групи, които по състав силно напомнят първата категория. В първата група влизат Полша (2) и Румъния (3), във втората – България (6) и Литва (5) и отново в третата група се оказват Македония (10) и Словения (9). 

Този глобален прочит предопределя няколко коментара. Първи коментар – седемте изследвани режими разполагат с двойно повече правомощия в процеса на взимане на решения (22). Тази констатация би трябвало да бъде нюансирана, тъй като съществуват различия между анализираните режими. При всички случаи налага се заключението, че законотворците в тези страни са предпочели да поставят акцент върху правата за самостоятелно взимане на решения за сметка на правата за блокаж или за участие в процеса на взимане на решения. 

Втори коментар – бихме могли да идентифицираме отново три групи страни, в които съотношението на разглежданите три категории е или добре уравновесено – България (6-4-6) и Литва (8-3-5), или е накърнено в полза на правата за самостоятелните решения – Полша (11-2-2) с Малката Конституция и Румъния (9-3-3), или накърнени поради липса на правомощия – Македония (2-3-10) и Словения (3-4-9). Ако се ограничим единствено и само до този анализ, основан на конституционния текст, ще допуснем съществена грешка, тъй като други фактори, понякога твърде неочаквани, упражняват своето влияние. Това ще бъде тема на следващия параграф.


 

[1] Dans la Constitution roumaine, comme la formulation antérieure étant manifestement ambiguë, la réforme constitutionnelle, adoptée par référendum le 19 octobre 2003, indique que le Président ne peut révoquer le Premier ministre.

 

.

Съдържание


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google