Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел

  

 

ОБЩО ВЪВЕДЕНИЕ

 

А. Представяне на темата и работни хипотези 

Разпадът на комунистическите режими (в Европа) постави край на установеното след Втората световна война разделение на континента, което бе във висока степен изкуствено. Падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 година бе символ, който насърчи страните от посткомунистическа Европа, от тази „медиална Европа” по прекрасния израз, въведен от Ф. Бродел[1], да се ангажират в сложен процес на политически, юридически, икономически, социален и дори културен преход. 

Бяха преживени съществени сътресения от голям мащаб, които, с изключение на бивша Югославия, се осъществиха по мирен път. Тези „нежни революции” маркираха началото на връщането към Европа на всички тези отделени от нея страни чрез идеологическо, юридическо, икономическо и военно разцепление, което, в исторически и културен план, блокира развитието на тези иначе  европейски народи. 

Тази наложена отвън „комунизация” в продължение на почти половин век беляза дълбоко различните страни. Но те съумяха все пак в рамките на едва двадесетина години да възстановят основните характеристики на западните демократични режими. Тази дълбока и понякога трудна в икономически план и противоречива в политически и институционален план промяна намира своя апогей при присъединяването на тези страни към Европейския съюз, за едни това ще бъде 2004 година, за други – 2007. 

Тези страни не структурираха идентични публични политически институционални модели. Албания, България, Хърватска, Естония, Латвия, Литва, Унгария, Македония, Полша, Чехия, Румъния, Словакия и Словения промениха институциите си и мнозинството от тях приеха нови конституции; някои доста бързо, други – след дълги години на размисъл.[2] 

Близо половината от тези страни се вдъхновиха по-скоро от полупрезидентския модел в ущърб на парламентарния модел и до днес никой не си е задал въпрос по същество за основанията на този институционален избор и неговите вътрешнополитически влияния. Бихме искали да отбележим, за да отстраним всякаква възможност за двусмислие по повод нашия подход, че анализирането на този модел няма за цел да утвърждава или отхвърля едно понятие с таксономични измерения. Концепцията „полупрезидентски модел” позволява според нас да се структурира научна рамка за изследване в духа на феномен, който Жорж Вьодел нарича „дювержизъм”, или, както Жан Шьовалие обяснява, „възможност за размисъл отвъд конституционалната догматика с цел изследване на реалните политически съотношения на силите”[3]. В Централна и Източна Европа, в Прибалтика, тази местен вариант на политически взаимоотношения и надмощия не може да бъде пренебрегван в рамките на едно изследване, фокусирано върху протичащите дълбоки институционални промени[4], въпреки техния екзогенен характер.

Естествено, подходите на транзитологията позволяват по-добре разбиране и по-задълбочен анализ както на някои процеси, осъществявани и насърчавани от основните участници, така и на техните приоритети, свързани с последователността в осъществяването на намеренията им. Но, както подчертава Ги Ерме, към този тип анализ биха могли да се отправят определен брой критики. Не само „транзитолозите са пренебрегнали във висока степен действителните намерения на участниците в процесите (установяване на демокрация или мимикрия), твърди авторът, „те не са обърнали и необходимото внимание на институционалните параметри на демократизиращия инженеринг”, допълва той[5].

Няколко малобройни и по-скоро описателни изследвания приемат конституционния текст като „окончателно дефинирана даденост”, а не „като конструкция, която носи характеристиките на своя генезис и на своите приложения”. [6] Трябва да се признае, че ограниченият брой изследвания на френски език върху институциите на посткомунистическа Европа, както и сравнително краткият исторически отстъп обясняват необходимостта от предлагания различен тип анализ. 

Това изследване си поставя за цел да разгледа институциите на няколко страни от посткомунистическа Европа, следвайки двойна логика: 1)по смисъла на първата логика, институциите се възприемат като следствие – и тук откриваме идеята, предложена от Ив Мени за „институционална генетика”[7] и 2)по смисъла на втората логика, институциите се разглеждат като принуда, която поражда определени модели на поведение. 

Нашата първа хипотеза, почиваща на продължителен опит от мястото на събитията и на многобройни разговори и контакти с отговорни политици и университетски изследователи от разглежданите региони, се основава на идеята, че заемането на институционалната технология полупрезидентски модел е предпочетено пред класическия парламентарен модел[8], за да се задоволи политическия интерес на основните участници в прехода. А интересът бе всъщност да се неутрализират различните власти, за да се отхвърли всяка възможност определена група да упражнява категорично надмощие. Тази инструментализация на правото (по същество дълбоко марксистка), която се материализира чрез създаването на специфични институции, налага определени институционални и поведенчески логики с доста двусмислени следствия. 

Втората хипотеза приема, че този демократизиращ инженеринг, който притежава определени характеристики на институционално ниво, много трудно би могъл да допусне надмощие на президентския фактор в политическия живот на посткомунистическа Европа, тъй като прави невъзможно комбинирането на различни и различаващи се институционални правила. Наблюдава се дефицит на определен институционален потенциал, като например мажоритарен вот на парламентарните избори или възможността за разпускане на парламента «à la française». Всяка евентуална воля на участниците, т.е. на президентите, се пречупва през призмата на установените съотношения на силите. Очевидно е, че този институционален модел допринася за установяване на уравновесен демократичен режим в разглежданите страни, въпреки че те се развиваха в един нестабилен глобален контекст и поради тази причина не особено благоприятен за подобни дълбоки промени. 

Необходимостта от осъществяване на това изследване, което в много отношения се ситуира в рамките на сравнителните политически изследвания[9], изисква прилагането на няколко типа подходи. Оказа се наложително да се отдели идентично внимание както на политическата практика на тези режими, така и на конституционните текстове, които ги структурират. Приложението на полупрезидентския режим, и това ще бъде доказано в следващите страници, не се ограничава до сложното взаимодействие на юридическите правила, то има отношение и към правилата на политическите игри и тази характеристика ще бъде подчертавана многократно. Не става въпрос за пренебрегване на основополагащите текстове на демократизиращия инженеринг в полза на политическото функциониране. Тези текстове притежават определена стойност, която, без да съумява да обясни всички политически феномени, предопределя тяхното развитие. 

Изследването, което ще представим, има подчертано сравнителен характер, въпреки че писмените източници върху разглежданите млади демокрации са оскъдни и тази трудност не бива да се подцениява. Все още ограничен брой политолози и анализатори се интересуват от огромното изследователско поле, което се разкри през последните десет години. Ние избрахме този изследователски подход, защото, както вече бе отбелязал П-М. Годме: Голямата заслуга на сравнителния подход е, че  хвърля нова светлина върху изследваните субекти, даваща възможност за по-добро обобщено познаване и по-задълбочено разкриване на нови аспекти. Сравнението генерира сближения и противопоставяния, които насърчават разсъждения и проучвания, каквито  изолираните анализи никога не биха постигнали”[10].

Изследването се отнася до шест страни: България, Македония, Литва, Полша, Румъния и Словения. Необходимо е, разбира се, да се мотивира селекцията на тези страни. Най-лесното решение би било да спрем избора си на една страна, онази, която е най-добре позната, и да я подложим на сравнение със  съществуващи от години режими. Това решение бе изключено по редица причини. По принцип докторската дисертация не предполага монографична форма, тя не е подходяща. По дефиниция докторската дисертация предполага разработването  на аналитична  или теоретична хипотеза, върху която се основава  интерпретацията на фактите (юридически и политически) и на поведенията (на формални и действителни участници). Като крайна цел, дисертацията се стреми да представи един кохерентен и рационален прочит на хаоса или на магмата, които често се разкриват пред конкретното наблюдение. Или иначе казано, не съществува теория извън теория на глобалното, до което се стига чрез серия от последователни сравнения.   

Съществува и друго възможно решение – да се обединят в една група всички страни, които на Изток спират избора се по-скоро върху полупрезидентския модел, и тези страни се оказват неочаквано многобройни.[11] По този начин попадаме в противоположна ситуация, която също не е приемлива, а достоверните  източници на данни и информация биха били още по-ограничени. 

Оказа се, че е за предпочитане възприемането на друг подход, който несъмнено съдържа определени ограничения, но покрива от географска гледна точка цяла Централна и Източна Европа и Прибалтика. Този избор бе предопределен и от стремежа към логична последователност. Вярно е, че изследването можеше да бъде съсредоточено само върху институциите на страни, които не само отговаряха на дефиницията за полупрезидентски модел, но и на критериите за демокрация, т.е. бяха изключени онези страни, чиито политически практики представляваха отклонения, дори карикатури. 

Що се отнася до разглеждания от изследването период, този избор бе наложен от историческите събития през 1989 година, които разтърсиха световния ред:  краят на комунизма в Европа и срутването на властовите отношения, породени от съответната идеология. Всъщност става въпрос за съществена за тези страни политическа характеристика: правителствата рухнаха повече или по-малко под натиск, но наследените структури, хората и манталитетите щяха да продължават още дълго съществуването си, в най-добрия случай по инерция.

Възможно е твърдението, че разглежданият период е прекалено кратък за задълбочено изследване. След десетгодишно функциониране, този трансплант на западни политически институции в страните от посткомунистическа Европа години не се оказа отхвърлен, дори и в онези доста многобройни държави, които избраха полупрезидентския модел. Многочислени са причините, които биха могли да обяснят този феномен. Но действителният въпрос е друг - дали полупрезидентският модел не доказа капацитета и предимството на своя инструментализъм именно в контекста на демократичните преходи. 

Изложените по-горе съображения ни дадоха основание да отстраним няколко страни, между които Русия и Украйна[12] естествено, но и Хърватска[13], Сърбия, Молдова и Словакия[14] и да съсредоточим вниманието си върху седем политически режима, чието функциониране бе осъществено в шест страни в  периода след 1990. Полша приема новата си конституция през 1997 година и поради тази причина развитието на тази страна би трябвало да се разглежда в контекста на онова, което се нарича Малката конституция[15] от 1992, от една страна, и от друга, на новата конституция от 1997. 

И така, нашите страни принадлежат на централната, източната и  балтийската част на Европа. Въпреки характерното за тях многообразие, което в никакъв случай не трябва да се пренебрегва, те демонстрират определена историческа, културна, социална и икономическа единност. В допълнение, те всички са принадлежали след Втората световна война на доминираната от бившия СССР зона. Поради тези причини нашето изследване е съсредоточено върху един сравнително кохерентен по наше убеждение корпус, въпреки различията, които биха могли да съществуват между тях, и ние осъзнаваме напълно този факт. В очертания контекст ние идентифицираме проблема на „променливата дистанция”, така скъп на социолога Георг Симел,[16] който  подчертава необходимостта от преодоляване на опростенческото схващане, според което присъствието на  различия би трябвало да докаже отсъствието на единност, в рамките на която  въпросните различия са били наблюдавани. Бихме искали да отбележим, че  тези шест режима се характеризират от идентичен политически контекст – излизане от комунизма, и от идентичен правен контекст – бившите институции бяха белязани от познатите вече характеристики,[17] генерирани от съветския модел. В действителност, тези страни притежават определено единство и този факт засилва убеждението ни, че сравнителният подход би бил успешен. 

Концепцията „полупрезидентски модел” ни се стори полезна като аналитичен инструмент. Комбинаториката, която този подход позволява, представлява интерес за изследването, въпреки, че самата концепция е доста критикувана. В този смисъл, изключително важните монографии на Ришар Мулен[18] и Мишел Тропер[19] подчертаха, че класификацията, противопоставяща категорията „парламентарен режим” на категорията „президентски режим”, се основа на  двусмислия и че едно съществено отсъствие на вътрешна логика от доктринален характер налага въвеждането на трета категория, наречена „смесена”, „президентска” или „полупрезидентска”, която също предизвиква критики от теоретична гледна точка. Но нашето изследване не си поставя таксономични цели. Концепцията се използва поради нейните евристични качества. 

Разработвайки концепцията „полупрезидентски режим”, Морис Дюверже стана обект на многобройни критики. Наричаните на шега от Оливие Дюамел [20]„полуполемики” върху понятието „полупрезидентски режим” продължават вече тридесет години без представителите на доктрината да съумеят да постигнат окончателно мнение. Тези таксономични свади постигат все пак положителен ефект, тъй като открояват с особена яснота един неизменен проблем на правото и политическите науки: анализа на политическите системи. Между другото, струва ни се, че именно в този контекст, концепцията би могла да бъде използвана с най-висока степен на успех, тъй като дава възможност за разнообразни и интересни подходи. 

В заключението на забележителната си статия върху парламентарните режими от 30-те години Рьоне Капитан[21] отбелязва: „Нови фактори, търпящи промени в съответствие с епохите и страните, биха могли да създадат основания за   нови разграничения и оттам и за нови класификация”. Излишно е да се привнася в думите на Рьоне Капитан несъществуващ смисъл. Но концепцията „полупрезидентски режим”, въпреки очевидните си ограничения и празноти, дава възможност за по-ефикасно изследване на страни, които трудно биха могли да се впишат в бинарната класификация парламентарни или президентски. 

Струва ни се наложително за нуждите на общото въведение да направим анализ на концепцията „полупрезидентски режим”. И не за да продължим полемиката, която би била несъстоятелна в нашето изследване, а за да представим нейните основни оперативни променливи величини и за да идентифицираме елементите на онова, което Ж.-Л. Пароди нарича „комбинаториката”. Не бива да се пренебрегва и факта, че въпреки критиките многобройни представители на доктрината в чужбина продължават да проявяват жив интерес към концепцията.

 

Б. Концепцията „полупрезидентски режим”, една евристична, а не таксономична концепция

Анализът на модела на Петата френска република вдъхна през 60-те и 70-те години нов живот на дебата по въпроси, които бавно бяха потънали в забвение поради разпадането на Ваймарската република и на няколко други идентични режима (например Чехословакия или някои балкански страни от периода между двете световни войни) или поради дълбокото непознаване на политическите режими в Ирландия и Финландия. 

Според многобройни автори, Петата френска република не се вписва в класическите типологии и черпи енергия и сила от безспорната си оригиналност. Многообразна е палитрата от мнения и оценки, които се променят в зависимост от епохите, от спорещите политици или от политолозите, които се интересуват от функционирането на институциите. 

През 1961 година генерал Дьо Гол заяви, че институциите на Петата република  не съответстват на нито една от двете доктринални категории: „Да приемем, ако искате, че нашата Конституция е едновременно парламентарна и президентска”[22].

Непосредствено след кризите от май 1968 година президентът Жорж Помпиду анализира същите тези институции, подчертавайки в духа на една от известните формулировки на Рьоне Капитан[23] „незаконородения режим от 1958”, дълбоката, дори парадоксална двойственост на нашите институции, която е съществен фактор според него за адаптиране към националните политически условия: „По същество нашата система именно защото е двойствена, е може би по-гъвкава от всяка друга система, основана на единна логика: помиярите често са по-интелигентни от расовите кучета!”[24] 

Известно е, че през 1959 година[25] журналистът Юбер Бьов-Мери създава израза „полупрезидентски режим”, но концепцията е дефинирана за първи път през 1970 година от Морис Дюверже в единадесетото издание на неговия учебник по конституционно право[26]. По този повод Жан–Клод Колиар коментира наскоро, че „тази дефиниция (...) е демонстрирала забележителна издръжливост, тъй като е приета от многобройни учебници, терминологични речници по въпросите на конституцията, и съществува дори и в ежедневия език на редица коментатори на политическия живот”[27]. 

Едва през 1978 година Морис Дюверже успява да систематизира своите хипотези в специална книга,[28] а  през 1980 година представя концепцията на оценката на чуждестранните специалисти в статия, публикувана в European Journal of Political Research[29]. През 60-те години Морис Дюверже настоява, че институциите на Петата република са парламентарни[30], твърдейки, подобно на университетските си колеги, че те съдържат едновременно елементи от парламентарния режим и от президентския режим[31]. В този смисъл, той е първият (и единствен между другото), който използва през 70-те години термина „полупрезидентски режим”, за да определи френския политически режим и режимите на други две западни демокрации (Австрия и Финландия), като през 1971 година прибавя към тях и Ирландия. През 1974 година той разширява изследователската си сфера, включвайки в нея шест страни, които нарича  „републикански монархии”[32] и които дефинира по следния начин: Бе предложено да се разглеждат като „полупрезидентски” онези политически режими, които са аналогични на нашия. Всички те притежават следните три характеристики: 1) Президентът е избран с всеобщо гласуване както в САЩ; 2) В противовес функционират министър-председател и министри, които не могат да управляват без одобрението на парламента, който би могъл да ги принуди да  подадат оставка чрез вот на недоверие; 3) Президентът има право да разпуска парламента по собствена инициатива или по инициатива на министър-председателя”[33]

В своята книга „Мат на царя”, публикувана няколко години по-късно, той внася промени в тази първоначална дефиниция и квалифицира като полупрезидентски онзи режим, който се основава на: „Президент, избран при всеобщо гласуване и притежаващ собствени правомощия и (...) на министър-председател, ръководещ правителство, което може да бъде свалено от депутатите (...)”[34]. След приемането на португалската конституция през 1976 година установеният политически режим в страната е вписан в категорията на „полупрезидентските режими”. В статия, публикувана през 1980 година  в European Journal of Political Research, представената дефиниция съдържа три елемента: „1) Президентът на републиката се избира с всеобщо гласуване; 2) той притежава значителни собствени правомощия; 3) в противовес все пак министър-председателят и министрите упражняват изпълнителната и правителствена власт и могат да съхранят функциите си, докато парламентът не реши да им се противопостави[35]. По време на международен колоквиум в Париж през януари 1983 година той отбелязва: „Терминът „полупрезидентски режим” обозначава онези институции на западните демокрации, които обединяват следните два елемента: 1. Президент на републиката, избран при всеобщо гласуване и притежаващ значителни собствени правомощия; 2. Министър-председател и министри, които са отговорни пред депутатите”.[36] През 1992 година дефиниция с  идентични параметри е публикувана  в речника на конституцията на Оливие Дюамел и Ив Мени. Дефиницията този път обхваща Полша и Румъния [37]. През 1994 година, в рамките на свое посещение в София, М. Дюверже прибавя към списъка си и България.[38] 

Бихме могли да установим, че дефиницията е претърпяла незначителни промени.  Отвъд този факт интерес за научната демонстрация представлява фактът, че  тя не се ограничава единствено и само до чисто юридическия анализ на  функционирането на структурите на властта, а разширява проблематиката, изследвайки с особена прецизност взаимоотношенията на равновесие и зависимост между институциите и политическите сили. Ако трябва да се доверим на автора, интересът на термина „полупрезидентски режим” се съдържа и в неговия капацитет да анализира многообразието на действащите системи и да  прогнозира евентуалното политическо развитие на страни, които имат идентични режими. В интелектуален план тази възможност е твърде стимулираща. 

Всяка демократична система се предопределя от комбинацията на две подсистеми: конституционната система, основаваща се на юридически правила, и системата на политическите партии, създадена от интензивните взаимоотношения на доминация и подчиненост между политическите сили. Всеки вид от двете подсистеми е съвместим с различни видове от другата подсистема. Например определен вид конституция би могъл да позволи установяването на конкретни твърде многообразни политически режими. В страни с парламентарен режим биха могли да се идентифицират  системи от британски тип, където правителството е всемогъщо, а парламентът е слаб, или системи от италиански тип, където правителството е слабо, парламентът – всемогъщ. 

В страните с полупрезидентски режим, биха могли също да се идентифицират различни модели: система, която се основава на силен президент, каквито са случаите с Франция и Финландия (до реформата от 2000 година), или система, която функционира с президент с редуцирани функции както в Австрия и Ирландия. Подобно разнообразие би могло да се прояви между другото и в рамките на една страна, и в рамките на една и съща конституция. Подобни феномени биха могли да се наблюдават във Франция с т.н. коабитация. Различни прояви биха могли да бъдат установени и в страните от посткомунистическа Европа. 

За да докаже и развие тезите си, М. Дюверже тръгва от принципа, че е необходимо преди всичко да се сравнят практиките на полупрезидентския модел. Той установява, че седемте системи от неговатазападна плеяда се различават много съществено и сравнението се оказва интересно, тъй като се разкриват сериозни отклонения между декларираните конституционни правила и основаващите се на тях ефективни практики. Той съсредоточава анализа си върху правомощията на президента, който представлява забележителната оригиналност на полупрезидентските режими, и се опитва да  уточни, първо, значимостта на предвидените по конституция президентски правомощия, и след това, реалната ефективност на приложенията на тези правомощия и сравнява тези така изградени ценностни системи. 

Що се отнася до йерархията на конституционните правомощия на президентите, Морис Дюверже различава три групи страни в зависимост от значимостта на прерогативите, които Конституцията отрежда на президента. На първо място, страните със слаби президентски правомощия – Ирландия или Франция. Ирландският президент не би могъл на практика да вземе нито едно решение без съгласието на министър-председателя. Във Франция е известно, че правомощията на президента са по-съществени, но все пак министър-председателят е този, който ръководи и осъществява политиката на нацията (член 20), който разполага с правото на законодателна и нормативна инициатива и който не може да бъде освободен от президента. 

Във втората група той включва страни със средни президентски правомощия като режимите в Австрия, Португалия и Ваймарската република. В тези три страни президентът би могъл да освободи министър-председателя по своя воля. Теоретично правителството трябва да получи двойно одобрение – това на президента и това на парламента, като в този контекст двете институции  разполагат с идентични права. Португалският президент има право на подсилено вето, тъй като върнатият закон би могъл да бъде потвърден само с мнозинство от 2/3 от присъстващите депутати при условие, че броят на депутатите не е по-малък от абсолютното мнозинство на членовете на парламента (член 139). Във Ваймарската република президентът е имал право да подложи всеки закон на референдум. 

И, накрая, третата група страни, с президенти със силни правомощия, обединява Исландия и Финландия[39]. Исландският президент разполага със същото право на вето както и президентът на Ваймарската република, но освен това той би могъл да създава закони, когато парламентът не заседава. Тези закони се обявяват за невалидни, ако депутатите откажат ратификацията им. Всички правителствени решения и всички закони, гласувани от парламента, трябва да бъдат подписани от президента, който по право (но не и фактически) може да откаже този подпис. 

Що се отнася до финландския президент, той разполага със своя собствена сфера на действие. Той може да контролира администрацията чрез различни видове инспекции, на които министрите нямат право да се противопоставят.  

В действителност, всички решения трябва да бъдат преподписани от президента, а подпис може да бъде отказан само при наличие на нарушена законност, като по този начин значимостта на това правомощие значително се ограничава. (Таблица 1)  

В един следващ етап, Морис Дюверже установява, че значимостта на ефективните правомощия на президентите понякога съществено се различава от конституционните правомощия. В този смисъл той разпределя страните в две групи: „режими с полупрезидентска видимост” и „режими с полупрезидентска практика”. 

В първата група страни, вписващи се в категорията „режими с полупрезидентска видимост”, той включва Австрия, Ирландия и Исландия, в които президентите на практика не осъществяват правомощията си, въпреки че са избрани при всеобщо гласуване и разполагат със съществени права. „Тези три страни са по право „полупрезидентски, но на практика са парламентарни”[40]. Останалите четири страни, т.е. Франция, Португалия, Финландия и Ваймарската република принадлежат на втората група страни с полупрезидентска практика. 

Основното преимущество на концепцията „полупрезидентски режим” е според М. Дюверже възможността, която се създава за структуриране на аналитичен модел, който би позволил анализ в дълбочина на функционирането на определени режими в контекста на тяхното приложение. 

Две категории елементи придобиват особено значение, когато се предприема идентифициране на факторите, които биха могли да обяснят разминаването между политическите практики и конституционните правила. В определени случаи наблюдаваните отклонения са по-скоро привидни, отколкото реални, тъй като се основават на буквална интерпретация на Конституцията. В други случаи отклоненията са съвсем реални и Морис Дюверже ще си послужи именно с тези фактори, за да структурира своя аналитичен модел. Примерите на Ирландия и Исландия са особено значими в този контекст, тъй като при разработването на конституциите след придобиване на независимост в тези страни, президентите  получат твърде символични правомощия от бившите си колонизатори. 

Но факторите в основата на тези отклонения са все пак различни, по същество те се предопределят от състава на мнозинството и неговата зависимост от президента. М. Дюверже отбелязва, че този фактор би могъл да се стори опровержим дотолкова, доколкото австрийските президенти например са слаби политически, докато напълно е възможно да има добре дисциплинирани политически мнозинства. Във Финландия или във Ваймарската република, където силни политически мнозинства никога не са съществували, президентите са били ту силни, ту слаби. През периода 1920-1933 немските президенти са притежавали определена сила в контекст на криза, когато политическите мнозинства са били слаби, и обратно, правомощията им са се заличавали, когато мнозинствата са възстановявали мощта си. Що се отнася до Франция,  наблюдавани са дисциплинирани мнозинства, които са функционирали до политически силни президенти или, в контекст на коабитация, до президенти с ограничени възможности. 

Оказва се, че позицията на мнозинството по отношение на президента е елемент с изключителна важност. Австрийският президент е слаб дори когато мнозинството в парламента принадлежи на неговата политическа тенденция, което съвсем не е случаят с френския президент. Това противоречие обаче е привидно, тъй като френският президент винаги се възприема като реален лидер на парламентарното мнозинство (извън период на коабитация, разбира се), докато в Австрия действителният шеф на мнозинството е министър-председателят. 

В действителност, аналитичният модел, който М. Дюверже структурира около концепцията „полупрезидентски режим”, се основава на понятието „мажоритарна мощ”, което е релевантно и при парламентарните режими. Но в рамките на парламентарна доминация ситуацията е доста по-усложнена, дотолкова доколкото разграниченията между правомощията на президента и тези на министър-председателя упражняват своето влияние. Взаимодействието и противоречията между тези два фактора се оказват по този начин в основата на типологията на политическите практики в рамките на полупрезидентските режими. 

Мажоритарната мощ е свързана преди всичко със силата и авторитета на лидера на парламентарното мнозинство, когато то е стабилно и дисциплинарано. Тази мощ се основава на два фактора: от една страна двуполюсна партийна система и, от друга, устойчива вътрешнопартийна дисциплина на партиите, които поддържат правителството. 

При полупрезидентски режим мажоритарната мощ дава на изпълнителната власт, т.е. на президента или на правителството, значителна власт, която поражда особен вид проява на разпределение на властите. Дисциплината на мнозинството създава условие за силна изпълнителна власт, концентрирана в ръцете на лидера, президент или министър-председател, и в крайна сметка обединява правителствената мощ и парламентарната мощ. 

Появата на силни и дисциплинирани парламентарни мнозинства внася сериозни промени в практиките, свързани с принципа на разделението на властите, такъв какъвто го идентифицираше класическата теория за разделение на властите. Мажоритарната мощ създава сериозна концентрация на власт около личността на лидера на мнозинството. Не бива да забравяме, че нашите демокрации ограничават в определена степен мажоритарната мощ чрез гарантираните права на опозицията, в рамките на парламента или извън него, и в следващите страници ние  ще разгледаме значимата роля на конституционните съдилища например в страните от посткомунистическа Европа. 

При парламентарните режими мажоритарната мощ принадлежи винаги на министър-председателя. При полупрезидентските режими мажоритарната мощ, ако тя съществува, може да принадлежи или на президента, или на министър-председателя. 

М. Дюверже предлага типология на полупрезидентските режими, основаваща се, от една страна, на наличието или на отсъствието на мажоритарна мощ и, от друга страна, на позицията на президента по отношение на мажоритарната мощ – ако тя съществува. Всъщност могат да бъдат разграничени два типа полупрезидентски режими: първият – без мажоритарна мощ, вторият – с мажоритарна мощ. 

За целите на нашето изследване е интересно да се подчертае, че полупрезидентският модел на управление започва да се прилага преди всичко в страни, чиито парламенти не съумяват да структурират мнозинства, Финландия и Ваймарската република например. Бихме могли да добавим, че конституцията от 1958 година се разработва в условията на Четвъртата република, когато никой не е могъл да си представи, че френският парламент ще бъде в състояние да генерира истински дисциплинирани парламентарни мнозинства.

Петата република се превръща в основен пример за полупрезидентски режим с мажоритарна мощ. Още от самото начало тази мощ влиза в последователни комбинации ту с конституционните правомощия на президента, ту с правомощията на министър-председателя, в контекст на коабитация/съжителство. 

Ако президентът споделя политическата ориентация на мнозинството и ако то  го припознава като свой лидер, той съчетава по същество както собствените  конституционни правомощия, така и тези на парламентарното мнозинство.  Фактът, че мнозинството го възприема като свой лидер, му дава възможност да ограничи  частично (при желание, разбира се), конституционните правомощия на министър-председателя и на правителството. Към правомощията, които му  признава Конституцията, се прибавят по същество и правомощията на авторитетен политически лидер на мнозинството. И именно те го превръщат в действителен шеф на правителството. Министър-председателят и министрите са длъжни да се подчинят на дисциплината на мнозинството. Те са избрани от това мнозинство, което може да ги отзове. Това парламентарно мнозинство им дава инструкции и директиви, съдържащи се в личната предизборна програма на президента, която е получила и неговата подкрепа. 

Стигаме до феномен, който М. Дюверже определя като „мажоритарен монизъм с хегемония на държавния глава”. Извън конкретните периоди на коабитация, това е режимът, който Франция познава от 1962 година, когато се провеждат първите президентски избори при всеобщо гласуване. Президентските и парламентарните  избори през 2002 година възстановяват силата на този режим. 

Ако президентът се окаже в опозиция на парламентарното мнозинство (такъв бе  случаят във Франция, при президентите Митеран и Ширак), той е длъжен да посочи лидера на мажоритарната сила като министър-председател. В този контекст, правомощията и възможностите за действие на министър-председателя доста напомнят тези на британския министър-председател. Той доминира и ръководи мнозинството, което го припознава като свой лидер. По този начин той разполага с мажоритарната подкрепа. Въпреки всичко абсолютното оприличаване с британския модел би било преувеличено, тъй като всемогъщието на министър-председателя е ограничено от конституционните правомощия на президента, които той продължава да управлява независимо от волята на мнозинството. Установява се неравнопоставено двувластие и в този контекст  президентът има по-слаби пълномощия от тези на министър-председателя, без да бъде сведен до инертност. М. Дюверже определя този тип режим като „мажоритарен дуализъм с хегемония на министър-председателя”. 

Възможно е да приемем, че тази практика е относително идентична с практиките на неутралния президент, т.е. президентът, който не принадлежи нито на мнозинството, нито на опозицията. Тази констатация се оказва особено интересна за нашето изследване върху страните от посткомунистическа Европа, в които няколко президента на прехода пожелаха да запазят неутралност при упражняване на функциите си. Би било интересно да се проучат в бъдеще нагласите и поведенията на техните съответни наследници, както и предприетите от тях мерки, за да могат да разполагат с мажоритарната мощ. 

Възможна е и друга конфигурация, при която президентът е член на мнозинството, но не е негов лидер, какъвто е случаят с австрийския  президент още от първите години на установяване на този режим, или на двамата български президенти в периода 1992-2001. В този контекст правомощията на президента могат да бъдат съществено ограничени от  мажоритарната мощ, с която разполага министър-председателя, подобно на предходната хипотеза. Държавният глава, член на мнозинството и издигнат и подкрепен на изборите от него, не може да действа против него или против министър-председателя или правителството. Неговите конституционни правомощия са парализирани. Той се оказва в политическа зависимост от мнозинството, което не го възприема като свой символ, и в йерархическа подчиненост на министър-председателя, който е истинският лидер. Установява се модел, който М. Дюверже идентифицира като мажоритарен монизъм с хегемония на министър-председателя”.

 

В. Интересът на чуждестранната доктрина към концепцията „полупрезидентски режим” 

Статията на М. Дюверже, публикувана в European Journal of Political Research, очевидно е била консултирана от многобройни чуждестранни специалисти, които продължават да се реферират към нея и до днес. За 25-та годишнина на списанието тази статия е била избрана като публикация с най-голямо влияние през последния четвърт век в областта на политическите науки.[41] A. Лийпхарт посвещава хвалебствен коментар[42] на статията. Изразът „полупрезидентски режим” придобива известност и се употребява свободно в Португалия[43], във Финландия[44] и в Германия[45], въпреки че в  Германия концепцията често е обект на критика[46]. В Италия университетски изследователи също боравят с концепцията. С. Бартолини прибягва към концепцията в статия върху партийните системи и избора с всеобщо гласуване на държавния глава в Европа[47]. Монографията на други трима изследователи,  професорите Чеканти, Масари и Паскуино, прави подробен и задълбочен анализ на европейските практики[48]. В Италия концепцията „полупрезидентски режим” бе възприета масово от политическите партии и техните сътрудници, тъй като  парламентът в свой доклад от 1997 година предложи създаването на нова конституция, която би установила полупрезидентски режим[49]

Американските университетски изследователи не са a priori, непосредствено заинтересовани от полупрезидентския режим. Но много от тях коментират този проблем. И въпреки че анализите и оценките се различават, те в своето мнозинство са много по-положителни по отношение на концепцията на М. Дюверже, отколкото френските им колеги. В някои от техните статии, респективно на Д. Линц[50] и на В. Богданор[51], се твърди, че в рамките на полупрезидентските режими могат да се наблюдават алтернации на различни фази от президенциализъм и парламентаризъм. Що се отнася до капацитета на системата да гарантира политическа стабилност на режима, мненията значително се различават. К.Р. Уевър и Б.А. Рокман[52] подчертават в труда си полупрезидентския характер на режима на Петата република. А. Лийпхарт[53] квалифицира режимите в Полша и Франция като полупрезидентски и посочва, че през 90-те години този модел е бил със значително влияние в Източна Европа[54]. Дж. Сартори[55] смята, че един полупрезидентски режим позволява да се решават проблеми, които един чист президентски режим не успява да управлява. 

Между другото, много автори твърдят, че конституциите на посткомунистическите държави в голямото си мнозинство не биха могли да бъдат вписани в контекста на традиционната типология парламентарни-президентски режими, тъй като отговарят по-скоро на критериите на полупрезидентските режими. Х. Баро, В. Байерлайн и Е. Весер [56] твърдят, че това е било подчертано например в Полша от Л. Гарлицки[57], който разграничава systemy prezydenckie (президентски системи), systemy polprezydenckie czy quasiprezydenckie (полупрезидентски или квазипрезидентски системи) и systemy parlamentarne (парламентарни системи). Авторът квалифицира, между другото, полския режим като полупрезидентски, подчертавайки, че Петата френска република е била основен източник на вдъхновение за разработване на „Малката конституция”. В Русия, Н. А. Сахаров[58] класифицира системите за управление като prezidentskie”  (президентски), poluprezidentskie (полупрезидентски) иparlamentarnie (парламентарни).

С изключение на двама автори, които вече отбелязахме (и списъкът вероятно не е изчерпателен), би могло да се твърди, че доктрината в посткомунистическа Европа проявява определена съпротива по отношение на свободното и открито боравене с концепцията „полупрезидентски модел”. Тази концепция внася смут поне по две причини: първо, след  40-годишна хипертрофия на изпълнителната власт (т.е. на Генералния секретар на Партията), тя придобива  подигравателни конотации, и, второ, доктрината отказва да приеме факта, че новите конституции често са били плод на политически пазарлъци. Да се признае това очевидно договаряне, би означавало да се накърни почтеността на новосъздадените институции, на въплаъщаваните от тях демократични стойности. 

 

Г. Критики на концепцията „полупрезидентски режим” 

Очевидно съществува определена неяснота по съдържанието на термина „режим” и по типа квалификации, които трябва да се прилагат към него. Тази неяснота се дължи преди всичко на смесването, на ниво аргументация, на представите за създаване на понятието, неговото назоваване, фактите, към които то се отнася, и неговата таксономична стойност. 

Както многобройни автори твърдят, би могло да се признае правото на М. Дюверже да назовава по своя воля определена форма режим, който той идентифицира като специфичен, т.е. извън класическите квалификации. Онова, което е много по-важно в случая, как би могъл да бъде идентифициран научният капацитет на новосъздаденото понятие. Ще съумее ли то да обясни феномен, който нито една, дори и най-блестящата, теория не успява да обясни изчерпателно или задоволително, ще съумее ли да обясни отделните казуси, които биха могли да бъдат идентифицирани в практиката. Най-добрата или поне най-малко лошата теория е онази, която успява да обхване по-голямата част от наблюдаваните факти, давайки им една единствена и кохерентна интерпретация от гледна точка на аналитичната рационалност. Евристичната стойност на едно понятие  предопределя неговата валидност. Или както отбелязва много справедливо Р. Елжи, „полупрезидентският режим е понятие, което дава възможност както за глобално изследване на основанията, поради които политическите системи функционират по един или друг начин, така и за  установяване на взаимовръзката между частните конституционни норми и различните форми на политически практики”[59] 

И наистина, когато се налага изучаването на определен режим, функцията на понятието е да предложи възможност за установяване на кой (актьор) решава какво (мотивация) и по какъв начин (процедури, методи, техники). Поставяйки под съмнение класическата класификация на режимите, ние се оказваме задължени да разгледаме в дълбочина институциите и актьорите, които движат политическия процес. 

Сред многобройните критики, които бяха отправени към понятието полупрезидентски режим, четири ни се струват от особено значение. Три са от юридически характер, а четвъртата се отнася до таксономичния характер на понятието. Ще ги разгледаме накратко, преди да се опитаме да оправдаем „глобално и като последна инстанция” валидността на тази „теория” като „референтна система за прочит” на властови режими/системи, които са свързани с нашия подбор от държави.

 

Терминологична критика 

Една от най-често срещаните критики на понятието е самото негово название. Американски автори като Х. Линц през 1994 година[60] и 1997 година[61] или А. Степан и Е. Сюлейман през 1995 година[62], критикуват термина, който, според тях, е синоним на „полупарламентаризъм”. Но още през 1986 година М. Дюверже бе отговорил на тези критики, които му бяха отправени и от негови френски колеги: Дефинираните по този начин институции, които са, от една страна, президентски и, от друга, парламентарни, дават основание на някои да твърдят, че те могат да бъдат назовани съвсем справедливо и „полупарламентарен режим”. Подобна забележка игнорира една съществена страна от проблема. Парламентарният режим се основава на съществуването на един единствен израз на народната воля чрез всеобщо гласуване и той е резултат на парламентарните избори – основание за легитимността на властта на депутатите и на правителствената власт посредством доверието, което получава от тях.  От там произлиза и терминът „монистки” режим, който някога е бил употребяван от теоретиците на конституционното право. В противовес, американският президентски режим е определен като „дуалистичен”, тъй като народната воля се изразява по два разграничаващи се един от друг начини, които не се припокриват на всяка цена: законодателните избори и президентските избори. Това създава проблем на властта: депутатите и държавният глава притежават идентична легитимност. Режимът, който ние назоваваме „полупрезидентски”, разкрива същите характеристики. Очевидно е, че това название е по-точно от названието „полупарламентарен режим”[63].

М. Шугар и Дж. Кери[64] намират израза за измамен/подвеждащ” (misleading) поради префикса „полу”, който според тях предполагал, че подобни режими се  ситуират някъде по средата на един определен continuum, движещ се от президентски режим към парламентарен режим[65]. 

Именно поради тази причина те изковават и свой собствен термин „премиеро-президентски режим”. След време ще се върнем към този термин. Дж. Сартори критикува, между другото, подхода на своите колеги. Според него префиксът „полу” не обозначава междинна позиция между две точки[66]. По този въпрос А. Лийпхарт също застава на страната на М. Дюверже, подчертавайки, че ”понятието полупрезидентски е с многобройни измерения и не обозначава никакви междинни отстояния между президентски режим и парламентарен режим”[67]. 

Би трябвало да се избягва всяка геометрична или механична представа за полупрезидентския режим като междинна референция между два отчетливо разграничаващи се режима: парламентарния режим и президентския режим. Много по-уместно е да се разглежда полупрезидентският модел като тип режим от специфичен характер, като система, която функционира в относителна независимост, дори и ако това предполага експлицитен или имплицитен сравнителен подход по отношение на двата съществуващи основни класически модели. Ние ще се опитаме, вписвайки се именно в този контекст, да разгледаме полупрезидентския режим като специфична система, която предполага определен тип организация и определен тип разделение на властите, т.е. основава се на едно съвсем оригинално равновесие. Особената ценност на тази теория е, че не се отнася до някаква институционална или логична аритметика, която би се свеждала до полу-полу”.

 

Двусмисленост на критерия „директно гласуване” 

Този тип критика изглежда незначителна, това е вярно, но важно е да бъда анализирана. Първият елемент от дефиницията на М. Дюверже идентифицира факта, че президентът е избран при всеобщо гласуване. Тази формулировка вероятно се е сторила проблематична за някои изследователи, тъй като тя предпоставя избор на президента от националния избирателен корпус. Но в много от страните, които М. Дюверже определя като полупрезидентски режими, изборът на президента не отговаря съвсем на тези критерии. Такъв бе случаят с Финландия, където президент бе избиран от електорален колеж. А. Степан и С. Скач посочват например, че „от 1925 до 1988 финландският президент не е избиран чрез пряко гласуване, а чрез индиректни партийни коалиции”[68]  Колкото до М. Шугар и Дж. Кери, те също отбелязват: ”...като се има предвид влиянието на партиите, (изборът на президента) не се различава по същество от избора на парламента”. 

Идентичен е и случаят с Ирландия, където съществува дългогодишна традиция на споразумяване между политическите партии, когато трябва да се направи предложение за кандидат на този пост, задоволяващ всички. В подобен случай между другото изборът става излишен, тъй като кандидатът се оказва избран, без да се стига до изборни процедури. Няколко ирландски президенти упражняват правомощията си, без да са истински избирани. М. Дюверже отговаря и на тази критика, която според него е неоснователна, обяснявайки, че във Финландия (преди изборната реформа от 1988 година) президентът действително е избиран индиректно, от електорален колеж, и този факт предопределя вота като вот на висшата прослойка, а не народен вот[69]. Между другото, той набляга на факта, че изборът от висша прослойка е различен от избора от политически партии, каквато е практиката в парламентарните режими, и че в този смисъл финландската система прилича донякъде на американската система, където, в името на прецизността, президентът също се избира от електорален колеж[70]. По този начин, той не открива нищо във финландската избирателна система, което би било несъвместимо с полупрезидентския режим. По същия начин, той не вижда нищо в ирландския казус, което би дало основание за    накърняване на президентския статут[71] поради особеностите на вота. 

Каквато и да е значимостта на неговата аргументация, би трябвало да се признае, че съществува определено двусмислие в тази част на дефиницията, което би трябвало да се неутрализира. Поради тази причина Дж. Сартори предпочита да включи в дефиницията си един по-прецизен критерий. Той посочва, че една от основните характеристики на полупрезидентския режим е, че „президентът се избира при всеобщо гласуване – директно или индиректно, за мандат с предварително определена продължителност”[72]. Той е силно привързан към тази формулировка, тъй като смята, че американската и финландската системи (преди реформата от 1988 година за Финландия) биха могли да бъдат асимилирани погрешно с латиноамериканските системи, които се основават на различни форми на политически манипулации. В своята дефиниция на полупрезидентския режим П. О'Нийл  не се позовава на критерия, свързан  с директния избор на президента. Той използва термина полупрезидентски, „за да идентифицира онези системи на изпълнителна власт, в които 1) изпълнителната власт е споделена между министър-председател, шеф на правителството и президент, държавен глава и/или 2) значителни правомощия на изпълнителната власт са поверени на президента”[73].

Оказва се, че за него страни, в които президентът е избран при всеобщо и пряко гласуване, но разполага със слаби правомощия, като Австрия, Ирландия или Исландия, не могат да бъдат включени в категорията на полупрезидентски режими, докато страни, в които президентите не са избрани при всеобщо и пряко гласуване, но разполагат със значителни правомощия, като Албания или бивша Чехословакия от началото на 90-те години, би трябвало да фигурират в тази класификация. 

От своя страна, Х. Линц посочва, че полупрезидентските режими „имат президент, избран по-скоро от народа, директно или индиректно, отколкото от парламента, и министър-председател, който се нуждае от доверието на  парламента[74]. Поради тези основания според него Франция и Португалия са най-добрите примери за полупрезидентски системи.

 

Въпросът за президентските правомощия

Този проблем произтича от втората част на дефиницията на М. Дюверже, където се посочва, че в рамките на полупрезидентския режим „президентът разполага със значителни собствени правомощия. Тази доста обща формулировка между другото събуди у доста автори желанието за противопоставяне: дефиницията е  или хетерогенна и трябва по принцип да бъде изоставена, или е кохерентна, подчинена на вътрешна логика, и тогава съставеният от М. Дюверже списък на режимите трябва да бъде променен. Първата забележка е формулирана преди всичко от университетски преподаватели, които съсредоточават вниманието си върху списъка на полупрезидентски режими, съставен от М. Дюверже. Те твърдят, че в списъка фигурират режими с много силни президенти и режими със слаби президенти. Тази променлива величина накърнява според тях същността на понятието полупрезидентски режим, тъй като обединява страни с твърде различни практики. Именно поради тази причина според нас Ж.К. Колиар вписва страни като Австрия, Ирландия и Исландия в групата на структурирани и стабилизирани парламентарни режими”, а Франция и Финландия – в групата на „парламентарни режими с президентски коректив[75]

По идентичен начин М. А. Коенде твърди, че Австрия, Ирландия и Исландия са парламентарни режими и че Португалия е полупрезидентски режим в определени периоди, че Финландия дълго време е била специален казус поради близостта със СССР и че, в крайна сметка, Франция остава единственият пример за полупрезидентски режим[76]. В този контекст, тя предлага да се направи разграничение между „монистичен бипредставителен парламентарен режим” и „дуалистичен бипредставителен парламентарен режим”. Първият тип обхваща режими, в които има два източника на народен авторитет, но само единият от тях контролира властта: президент или пинистър-председател. В тази категория тя включва Австрия, Франция, Ирландия и Исландия. Вторият тип обхваща режими, в които също има два източника на народен авторитет, но и двете институции контролират властта: президент и министър-председател. Авторът включва в тази категория Финландия и Португалия[77].

В тази перспектива се вписват и автори като М. Шугар и Дж. Карей, които разглеждат разнообразието на президентските правомощия, създавайки свои собствени категории: премиеро-президентски режими”,президентско-парламентарни режими” и „парламентарни (с президент) режими[78]. Ние ще се върнем в детайли към този проблем, когато ще разглеждаме различните видове типологии (Таблица 2). 

По въпроса за хетерогенността, който е въпрос от общ характер, М. Дюверже напомня някои очевидни факти. Подобни вариации съществуват и в други видове режими, твърди той. В своята монография Echec au roi/Мат на Царя той отбелязва, че немската и италианската системи, въпреки че функционират по различен начин, принадлежат към категорията на парламентарните режими. 

В този смисъл той констатира: Не ми се струва повече (или по-малко) изкуствено да включа Франция, Ваймарската република, Финландия, Австрия, Ирландия, Исландия и Португалия в една и съща категория: полупрезидентските режими[79]. Той подновява тази аргументация през 1991 година, посочвайки, че парламентарните режими са точно толкова разнообразни колкото и полупрезидентските режими: „Достатъчно е да сравните институциите в Лондон с тези в Рим, за да си дадете сметка за този факт”[80]. Той подхваща същия пример в споменатия вече конституционен речник, където пише, че  „парламентарните режими демонстрират точно толкова висока степен на хетерогенност, колкото и полупрезидентските режими[81]. За него фактът, че политическите практики в тези шест режима са различни, не дава основание да се счита, че понятието полупрезидентски не оперира. Напротив, това е единствено демонстрация, че страни с идентични конституционни структури могат да функционират по различен начин.  Тази  аргументация трудно би могла да се обори, тъй като разнообразие се наблюдава както в рамките на  парламентарните режими, така и в рамките на полупрезидентските режими. Би могло да се добави, че съществуват много по-големи различия между президентски режими и полупрезидентски режими и че в самите президентски режими се идентифицират различни практики. Съединените щати функционират много по-различно от Мексико например, въпреки че и двете страни са класирани от американски специалисти в категорията на президентски режими. С лекота би могло да се заключи, че съществуващото огромно функционално разнообразие в рамките на полупрезидентските режими не накърнява валидността на теорията. 

Втората забележка е формулирана от автори, които разчитат буквално дефиницията на М. Дюверже, но внасят промени в списъка на страните с полупрезидентски режим. Те приемат в глобален план валидността на понятието, но посочват, че само страни с президенти, притежаващи „значителни собствени правомощия”, могат да бъдат каталогизирани като полупрезидентски, и отстраняват по този начин всички страни, чиито президенти разполагат със слаби правомощия.

Такава е позицията например на С. Мейнуоринг, който пише: Това, което е важно да се знае, е дали президентската функция е преди всичко символична или, напротив, разполага със силни пълномощия”[82] Тази аргументация му дава основание да твърди, че само в две страни съществуват полупрезидентски режими: Финландия и Франция. Следвайки същата логика, А. Степан и  С. Скач отбелязват, че има само два примера на полупрезидентски режими, но този път това са Франция и Португалия[83]

Тези автори приемат понятието полупрезидентски режим, но класират в тази категория само страни, чиито президенти разполагат със силни пълномощия”. Както отбелязва Р. Елжи, списъкът на полупрезидентските страни варира в зависимост от преценки, които несъмнено са субективни, свързани със съдържанието на термина „президент със силни собствени пълномощия”[84]. Струва ни се, че тази тенденция би могла да бъде изоставена със същия успех, с който би могла да бъде защитена и противната гледна точка. На пръв поглед формулировката на М. Дюверже сякаш е дискусионна и предполага елиминирането на страни, чиито президенти не разполагат с прословутите силни пълномощия”. Очевидно съществува определен тип логика в разсъжденията на С. Мейнуоринг,  А. Степан и С. Скач. Но със същото основание тяхната редуцираща интерпретация би могла да се подложи на критика. 

Тези предварителни в известен смисъл забележки ни се сториха наложителни в контекста на едно добро осмисляне на предстоящия системен анализ. Например сред параметрите на политическата легитимност вотът във всички негови варианти (избор или референдум) ще бъде привилегирована матрица. Все в този контекст всеобщото пряко гласуване ще бъде разглеждано като инструмент с по-висока степен на легитимност от непрякото всеобщо гласуване (две, дори три степени по-ниска легитимност). Последният във времето вот също ще бъде разглеждан като по-легитимен от вота, отдалечен във времето. 

Всъщност ние стигаме много бързо до един основен въпрос: за какво служи класификацията на режимите? Създаването на понятия като президентски режим, парламентарен режим и полупрезидентски режим би трябвало да гарантира възможно най-пълното сравнение между сравними режими. Ако различни автори успяват да съставят списъци, съдържащи различни страни, отговарящи на понятието полупрезидентски режим, то става очевидно, че те не сравняват идентични неща и валидността на техните изследвания се оказва доста редуцирана. В този смисъл подходящо е да си поставим въпроса дали не е възможно да се преформулира дефиницията на М. Дюверже, за да се избегнат всякакви субективни класификации на страни, влизащи в категорията на полупрезидентските режими.

 

Полупрезидентски режим и полупрезидентска система  

О. Дюамел подчертава многократно и съвсем справедливо, че тези непонятни разногласия между различните автори се дължат преди всичко на отсъствието на ясна дефиниция на изследвания обект: „авторите не приписват на термина режим едно и също съдържание. Под режим те схващат ту конституционната структура, ту политическата система[85]. Така че налага се следното прецизиране: за нуждите на нашето изследване „режим” означава сборът от конституционни разпоредби, които организират институциите, а „система” означава  начинът, по който се упражнява властта, преопределен от институционалните практики.  Подобно разграничение позволява по-добро осъзнаване на понятието полупрезидентски режим и неговото схващане като модел тип, т.е. теоретична конструкция, която дава възможност за глобално обяснение както на структурите, така и на тяхното функциониране.  

Ако се откъснем от този процес на моделиране, попадаме незабавно в  таксиномия, която отрежда на полупрезидентските режими статута единствено и само на смесени режими. Категорията „полупрезидентски режим” не успява да заслужи правото да бъде третирана като „чист” режим, по подобие на президентския или на парламентарния. М. Шугар и Дж. Карей например  критикуваха понятието полупрезидентски режим, защото е хибридно, нечисто, и в крайна сметка „незаконно”. Подобно е и отношението на Х. Баро и Е. Везер, които се питат дали самото понятие полупрезидентски режим би могло да бъде легитимно[86].

Самият М. Дюверже често оставя впечатлението, че полупрезидентският режим всъщност се конституира от елементи на парламентарния режим и от елементи на президентския режим и че този режим е всъщност „отчасти президентски, отчасти парламентарен. Но това не му пречи да заклейми в една своя пламенна реч горещите привърженици на „свещените крави” [87], каквито са за конституционалистите двата режима – президентският и парламентарният. Според него „ирационалната привързаност към установени схеми (е) едно от основните препятствия пред прогреса на юридическия и социологически анализ на властта във Франция” [88].  

След подобна строга присъда не е трудно да си представим злорадството на последвалите полемики в различни колоквиуми и писания. Те по никакъв начин не допринасят за изчистването на научения дебат, който се провежда преди всичко отвъд Атлантика. 

Далеч от френските университетски свади, Д. Раскуино утвърждава, че полупрезидентските режими представляват специфична и независима система, тъй като притежават „специфични институционални характеристики”, и че онова, „което изгражда полупрезидентската система, е акт на конституционна структурираност, точна, логична и добре организирана[89]. По-нататък той твърди, че президентският режим не би могъл да се смесва с полупрезидентския, както и парламентарният режим не би могъл да се интегрира в полупрезидентския”. 

Биха могли да се разкрият многообразни форми на политически практики в рамките на една конституционна структура и в този смисъл и в рамките на едни режим. За него полупрезидентските режими са точно толкова „чисти” колкото и  президентските и парламентарните, които също биха могли да съдържат огромно разнообразие от практики в зависимост от епохите и политическите конюнктури.

 

Д. Еволюция на понятието полупрезидентски режим

В своите изследвания М. Шугар и Дж. Кери отдават предпочитание на друг подход, т.н. „нов институционализъм”, основаващ се на тезата на Б. Грофман, според която „предпочитанията на политиците биха могли да бъдат възприети и анализирани единствено и само в контекста на генерираните институционални мотивации и на възможните институционални опции, които ще структурират  въпросния избор[90]. Новият институционализъм прибягва до различни аналитични инструменти с цел по-добро опознаване на начина, по който  „дизайнът на институциите” би предопределил политическите резултати. При всички случаи той отдава предпочитание към политическите променливи величини и ги поставя в приоритетна позиция по отношение на социалните, икономическите и културните променливи величини всеки път, когато се появява необходмост от разясняване на постигнатите политически резултати. В този контекст двамата автори прибавят към съществуващите класически режими, президентски и парламентарен, още три типа режими. Първият, който те наричат „премиеро-президентстки режим”, е режим, в който съществуват едновременно  премиер/министър-председател, както в парламентарната система, и президент, избран при всеобщо гласуване, както в президентската система. Те критикуват понятието „полупрезидентски режим” и въпреки това признават, че дефиницията на М. Дюверже  е „кратка, прецизна и обобщаваща”. „Онова, което Дюверже нарича полупрезидентски режим, ние наричаме премиеро-президентстки режим[91]. Основната характеристика на този тип режим е, че президентът не може да освобождава министър-председателя и министрите, ако те продължават да имат подкрепата на парламента. Според авторите Петата република е най-добрият пример за подобен режим. 

Те наричат втория тип режим „президентско–парламентарен”. Негова основна характеристика е, че президентът и парламентът разполагат със споделени правомощия,  що се отнася до съставянето на правителство. „Ако президентът назначава и освобождава правителството, а министрите зависят от подкрепата и доверието на парламента, ние се намираме в друг тип режим, който бихме могли да назовем президентско–парламентарен”[92]. При подобен режим президентът, който се избира при всеобщо гласуване, назначава и освобождава министрите, които зависят и от подкрепата и доверието на парламента. Президентът има право да разпусне парламента и разполага със законодателна инициатива. Ваймарската република би била един чудесен пример за подобен тип режим. За нашите автори термините, подбрани за дефиниране на двата режима, бележат основните им характеристики и идентифицират институцията, която има  правомощия по съставянето и поддържането на правителството. Според същите автори съществува и една трета, междинна категория, която те наричат ”парламентарен режим с президент”. Основна характеристика на този режим е, че държавният глава се избира при всеобщо гласуване, но не разполага със съществени правомощия. Най-добър пример за подобен режим би била Ирландия. В стремежа си да направят по-понятен в глобален план смисъла на предлагания аналитичен метод М. Шугар и Дж. Кери разполагат различните типове режими  върху две оси. Първата ос представя президентските пълномощия, свързани със съставянето на правителството (минимум и максимум), а втората ос представя относителната степен на разделение на властите и на подкрепа за правителството. 

Не бихме желали да задълбочаваме анализа на предложените от двамата автори нови концепции. Вярно е, че те концентрират вниманието си върху отношенията президент – парламент в многобройни страни, разположени по всички континенти, но техните анализи и интерпретации биха ни отдалечили от специфичния обект на нашето изследване. Преценихме все пак, че е необходимо да споменем техните трудове, тъй като те са неоспоримо доказателство за това, че дебатът, лансиран преди десетитилетия от М. Дюверже, е съхранил и до днес своята актуалност за многобройни чуждестранни анализатори. 

В монография[93], основаваща се на защитена докторска дисертация[94], М.-А. Коанде разработва един чисто конституционален аналитичен метод, благодарение на който тя изгражда класификационна система на парламентарните режими. Сред тях тя различава два типа режими в зависимост от начините на избор на държавен глава. В този контекст тя определя като „монорепрезентативни” режимите, които не избират държавния глава с всеобщо гласуване – такива са Великобритания и Италия, където само парламентът е орган, избран пряко от народа.  Тя дефинира като „бирепрезентативни” парламентарните режими, които избират президент при всеобщо и пряко гласуване. Тя разделя всяка една от тези две категории парламентарни режими на две подкатегории в зависимост от това дали правителството е отговорно пред държавния глава, или не е отговорно. Използвайки класическата терминология, която ние описахме в началото на това изследване, тя определя като „дуалистичен режим” онзи режим, в който правителството е отговорно не само пред парламента, но и пред президента, и като „монистичен режим” онзи режим, в който правителството е  отговорно единствено и само пред парламента. 

„Съществуват четири подкатегории: „монорепрезентативни монистични  парламентарни режими” (Великобритания, Италия), „монорепрезентативни дуалистични парламентарни режими” (Юлската монархия, разглеждана традиционно като дуалистичен или орлеански режим), „бирепрезентативни монистични парламентарни режими” (Финландия, Исландия, Франция, Ирландия) и, накрая, „бирепрезентативни дуалистични парламентарни режими” (Ваймарска Германия, Португалия, Австрия).” 

Анализът на М.-А. Коанде би могъл да изкуши изследователите, особено ако те разположат изследванията си, както постъпва и тя самата, единствено в контекста на юридическия анализ на институциите. Но бихме могли да се попитаме какъв е в крайна сметка конкретният принос на този твърде чувствителен анализ на различията към по-доброто осъзнаване на съществуващите прилики и отлики? По друг начин биха се развили нещата, ако се пристъпи към стратегически анализ на институтциите по пътя на М. Дюверже, Ж. Вьодел или О. Дюамел, който би дал възможност за инкорпориране в институциите на политическите реалности. 

Подходът, който  Ж.-Кл. Колиар предложи на два пъти през последните години, също заслужава определено внимание. Той с основание се съмнява в състоятелността на многобройните класификации на политическите режими, подчертавайки смътния и неясен характер на подбраните критерии.  

В резултат на осъществения от него анализ той стига до заключението, че  освен парламентарен режим и президентски режим съществува и „нещо друго”; поради тази причина той предлага „да се запази определението полупрезидентски, тъй като има определен тип доминация, проявяваща се на определени интервали, но да се изостави термина режим в полза на система, или още по-добре, в полза на правителство – термин с по-ограничено съдържание”[95]. (Таблица 2) 

През 2001 година, след серия от френски опити за коабитация/съжителство, той отново се връща към идеята за „полупрезидентско правителство” и подчертава, че въпросът „за  парламентарното мнозинство има определящ характер”. „Именно в това се състои и спецификата на системата, парламентарното мнозинство сякаш произтича от президентското мнозинство като вид транзитивност и в това се крие и тайната на президентската мощ; този факт се доказва a contrario и от случаите на коабитация. Всичко това ни дава основание да запазим определението полупрезидендтски при уловие, че  го свържем с правителство, а не с режим.”[96] 

Тази модалност на „правителство” е „полупрезидентска”, тъй като мнозинството се структурира около президента и му възлага отговорността да посочи вместо него министър-председателя. 

Той прилага своя квалификационен модел, основаващ се на мнозинството, и към други политически режими, които подробно са представени в Таблица 3. 

Неговият анализ всъшност се основава на феномена „мажоритарна сила”, феномен, който бихме могли да идентифицираме в нашите страни от посткомунистическа Европа и който ше бъде несъмнено обект на нашите анализи. (Таблица 3)

 

Към преформулиране на пониятието “полупрезидентски режим” 

След като подчертахме, че понятието „полупрезидентски режим” нееднократно е предизвиквало недоразумения, след като отчетохме, че отправените към първия и към втория елемент от дефиницията на М. Дюверже [97] критики са отчасти основателни, струва ни се необходимо да направим опит за преформулиране на концепцията за „полупрезиденсиализма”, за да избегнем евентуалните неясноти и за да отговорим, в рамките на възможното, на отправените критики. Дефиницията би могла да изглежда по следния начин: терминът „полупрезидентски модел” обозначава онези демократични институции, които обединяват следните два елемента: 1/президент, избран чрез всеобщо и пряко гласуване за определен период от време; 2/министър-председател и правителство, които са отговорни пред парламента.[98] Тази дефиниция индикира единствено и само начина, по който държавният глава и правителството идват и остават на власт. Тя не отбелязва по никакъв начин пълномощията, с които биха могли да разполагат и президентът, и правителството. Това е всъщност една опростена дефиниция на полупрезидентския модел. Тя игнорира втория елемент от дефиницията на М. Дюверже, който третира президентските пълномощия. Например страни като Австрия, Ирландия, Исландия, и към тях бихме могли да добавим България, Македония или Словения, които са в сферата на нашия непосредствен изследователски интерес, биха могли да бъдат включени в „полупрезидентското семейство” заедно със страни като Франция или Финландия, Португалия, Полша, Румъния и Литва. 

На основата на тази дефиниция би могъл да се състави, без никакво двусмислие, списък от страни. В него ще влязат, съвсем естествено, и шестте страни от Западна Европа, които М. Дюверже винаги е разглеждал като полупрезидентски (плюс мъртвия режим на Ваймарската република). В него попадат и деветте страни от Централна и Източна Европа и Прибалтика, които изградиха институции по този  модел след падането на комунизма в началото на 90-те години (Таблица 4). 

По дефиниция, възприелите полупрезидентския модел страни споделят идентични базови конституционални характеристики. Всички те имат президенти, избрани с всеобщо и пряко гласуване. Всички те имат министър-председатели и правителства, отговорни пред парламента. 

М. Дюверже нееднократно е твърдял, че изследваните от него страни имат понякога твърде различни практики. Конституционните правомощия на президент, министър-председател и парламент варират, както варират и политическите правомощия на президент, министър-председател и парламент. 

Необходимо е да се отбележи все пак, че понякога президенти със силни конституционни правомощия са политически слаби, както и президенти със слаби конституционни права биха могли да притежават съществена политическа сила. Някои от тези президенти биха могли да доминират политически министър-председателите. Обратното също е възможно. М. Дюверже често напомня, че „принципното преимущество на понятието „полупрезидентски режим” се състои в това, че то позволява изграждането на аналитичен модел, който дава възможност за задълбочено изследване на функционалните механизми, които принадлежат на неговата сфера на приложение[99].

 

Е. Структура на изследователския труд: мултидисциплинарен подход  

Този труд се вписва в преливащите се изследователски полета на правото и на политическите науки. Определен инструментариум е зает и от политическата социология – става въпрос преди всичко за втората част. Той се позиционира  в точката на пресичане на две изследователски сфери: институциите, разглеждани като средство за рационализиране, и политическите промени,  разглеждани като индуцирани практики. В този извънредно широк контекст изследването показва как в шест страни от посткомунистическа Европа институциите са участвали в преструктурирането, регламентирането и легитимирането на един нов правен и политически ред. Нашето изследване се  основава на теоретичен и емпиричен инструментариум, изграден чрез юридически и политологически подходи, и идентифицира един нов ред, установен според нас в резултат на определен конфликт между действащи лица с различни, дори противоречиви интереси. 

Това изследване се дели на две части. Първата част е посветена на „полупрезидентския режим” като процес на институционално рационализиране. Втората част изследва „полупрезидентската система” и анализира нейните възможности да изразява ваимотношенията на политическите сили. Първата част обединява три глави. Ние съсредоточаваме вниманието си върху една институционална опция, избора на президента, възприемана като инструмент за политическа регулация. Според нашата основополагаща хипотеза, характерните за „полупрезидентския модел” институтционални норми са били „импортирани” с цел да бъдат използвани като „инструменти” за осъществяването на евентуален опит за „продължаване”, в рамките на възможното, на управлението на старите управленчески елити.  

Естествено, изключително важно е да се представят фактите в тяхната автентичност, но не по-малко важно е да се очертаят пораждащите ги конституционни правила и процедури, тъй като политическите и юридическите процеси се оказват в непрестанно взаимодействие. В този смисъл, една от целите на тази първа част на нашето изследване е да представи юридическите механизми, имащи отношение към президента в изследваните шест страни от посткомунистическа Европа. Стремежът е да бъде доказано, че по модалностите на тяхното избиране, по специфичността на тежните функции, които дават сериозно основание не само за легитимиране, но и за действие, по същността на техните правомощия, по многообразието на техните права, президентите от нашия изследователски корпус не биха могли да бъдат приобщени към колегите им от класическите праламентарни режими. 

Друга наша цел е да анализираме генезиса и организацията на парламентите и на конституционните съдилища. Изборът на двукамерен или монокамерен парламент също не е невинен избор. В контекста на нашата работна хипотеза, интересът на действащите лица към определен институционален режим, например двукамерен парламент, се вписва в логиката на чисто партизански и партийни интереси. За нас бе важно да изследваме формалните и реални правомощия на парламентите, в които с лекота би се идентифицирала инерция от бившите комунистически юридически системи. 

Що се отнася до новосъздадените конституционни съдилища, те са прекрасен пример за внос на институционален инженеринг, който твърде бързо се изплъзва от господството на политическите актьори. Те съвсем очевидно са разчитали на традиционната субординация на така наречените от комунистическите режими  „второстепенни органи” по отношение на централните институции. И докато конституиращата новия ред власт, чрез своите реформаторски и новаторски институционални политики, се опитва да изгради един повече или по-малко податлив на влияние и адаптации институционен механизъм, който ще бъде подвластен на евентуалните политически флуктуации, конституционните съдилища много бързо постановяват своя строг ригиден ред, с риск да създадат условия за двусмислени интерпретации на разнообразните практики на новоустановяващите се режими.  

Втората част на нашето изследване е посветена на „полупрезидентската система” като израз на политическите  взаимоотношения и доминации и също е съставена от три глави. Съсредоточваме вниманието си върху индуцираните от този модел политически взаимоотношения. Стори ни се логично да анализираме  взаимодействията между различните политически сили. В действителност, резултатите от този анализ ще ни позволят да прецизираме съществуващите форми на равновесие между институциите и да проверим дали нашата работна хипотеза, преднамереният институционален избор на полупрезидентския режим, е била основателна и дали този избор се е оказал позитивен или негативен за процеса на преход. 

От съществено значение бе да проучим появата на политически партии в нашите шест страни. Анализирайки обстоятелствата, които бяха генерирали прилагането на една или друга избирателна система, ние установяваме без съмнение  наличието на елементи от нашата хипотеза за специфичния интерес на участниците в прехода. Но избирателните системи сами по себе си не биха могли да обяснят всичко. Относителното влияние на многобройни конкуриращи се фактори от ендогенен и екзогенен характер трябваше да бъдат взети също под внимание. Установяваме висока степен на  непостоянно електорално поведение, което разкрива прекалена пластичност на вътрешното електорално пространство, в което противоборстват скрити антагонизми, свързани с ендогенни принуди. Активността на т.нар. хищни елити, както и тежкото наследство на бившия комунистически режим се оказват от съществено значение за процеса на политическо партийно „деструктуриране – реструктуриране”. Всъщност, за да насърчат изтръгването на наследените от бившия режим практики, ЕС и международните финансови институции лансираха програми за сътрудничество, които представляваха външна принуда по отношение на националните политически системи. Дотолкова доколкото президентите от нашата мостра упражняват, в по-голямата си част, съществени правомощия в областта на външната политика и на отбраната, ние установяваме наличието на една конкурентна среда, която се противопоставя на непостоянството на различните партийно-партизански ситуации. По естествен начин се поставя въпросът за политическото преструктуриране в рамките на съществуващите партии и на основните политически тенденции. 

И все пак тези първи констатации не са достатъчно убедителни, що се отнася до същността на операцията. В този контекст се опитахме да проумеем дали същността на полупрезидентската система не се предопределя от самия генезис на системата и дали тази система не е продукт на противоречиви конститутивни фактори и принуди. Нашите изследвания бяха съсредоточени върху относителното влияние на ендогенните фактори в страните, които избраха полупрезидентския модел в Източна и Западна Европа. Използвайки идеята за „институционална генетика”, лансирана от Ив Мени, ние успяхме да идентифицираме три категории  страни и всяка една от тях отговаряше на определен тип фактори на принуда, които бяха предопределящи за еволюцията на политическата система. 

В контекста на изследваните страни, ако свържем споменатите фактори на принуда със съответните характеристики на избирателните системи, т.е. редовно  провеждащите се  избори през последните  петнадесет години, които моделират системата, от една страна, и от друга, противоречивите практики и електорални логики (от максималната политическа отвореност на пропорционалната система на парламентарните избори до бинарното задължение за втория тур на президентските избори), ние стигаме до  един своеобразен „електорален акордеон”, който внася съществени промени в политическите практики и потвърждава относителното влияние на характеристиките на полупрезидентския модел върху цялостната политическа система. 

Нашият подход не би бил пълноценен ако не прибавим и анализа на личния принос на избраните президенти. Би трябвало да отбележим, че нашите президенти разполагаха и с ресурси, които ние разглеждаме като автентични периферни правомощия, които биха били ефикасни, що се отнася до тяхното реално влияние върху политическите системи в техните страни. 

Всички тези елементи ни задължават да си поставим един основен въпрос:  характеристиките на полупрезидентската система не принуждават ли тези страни да развият, неизбежно, президентски системи с променливи  измерения?  Тази заложена в самия генезис двусмисленост в рамките на изпълнителната власт (става въпрос едновременно за режим и за система) би могла спокойно да обясни затрудненията на анализаторите да дефинират точната политическа роля на президентите в проучваните страни. 

С помощта на една разработена трансформационна скала, основаваща се на две основни променливи величини, мощта на парламентарното мнозинство и взаимоотношенията на президента с това мнозинство, ние стигаме до заключението, че позицията на президента действително варира, в зависимост от връзките му с парламента и че в една и съща страна, президентът би могъл да упражнява, от теоретична гледна точка, пет типа правомощия – от най-активна позиция до чисто символична позиция. Установяваме все пак, че в нашите страни се очертава обща тенденция, предполагаща установяването на  регулаторен, символичен президент. По този начин ние проверяваме основанията  и на една друга работна хипотеза, а именно, че изборът на полупрезидентския  модел в тези страни създава условия за изграждането на една уравновесена управленческа система.

В заключение, ние установяваме, че след като в началото на прехода  политическото доминира юридическото, изследваните шест страни се ангажират в обратната логика, т.е. върховенството на юридическото над политическото поради причини от ендогенен и екзогенен характер. Импортираният полупрезидентски модел налага идеята за продължителния времеви период с юридически и политически характеристики, необходим за разработване и прилагане на демократически практики.


 

[1] Fernand BRAUDEL, предговор към: Janos SZUCS, « Les trois Europes » , L’Harmattan, 1985, 127 р.

[2] Латвия и Унгария са изключение. Първата, защото възстанови своята конституция от 1922 година, а втората, защото все още живее с ревизираната конституция от 1949 година. Що се отнася до Босна и Херцеговина, напомняме, че тяхната конституция се основава на международни споразумения в тази сфера.

[3] Chaques CHEVALIER, L’Etat de droit, Montchrestien, 1992, р. 146.

[4] Възможността за избор между класическия парламентарен модел и полупрезидентския модел  продължава да бъде актуална в посткомунистическа Европа; в Словакия например президент на  републиката се избира с пряко и всеобщо гласуване по силата на измененията и допълненията на конституцията от 14 януари 1999 година (конституцията от 1 септември 1992 година постановява избор на президент от Националния съвет на републиката); в Молдова изборът на президента с пряк и всеобщ вот, постановен от конституцията, приета на 29 юли 1994 година, бе заменен с избор от парламента след ревизия на конституцията от 13 юли 2000. Списъкът на страните, които избират своя президент чрез пряко и всеобщо гласуване, може да бъде разширен, тъй като Естония, Чехия и в известен смисъл Литва имат намерение да направят изменения и допълнения към конституциите в този смисъл. (A. GAZIER, « Une démocratie parlementaire à leuropéenne? », Pouvoirs, 106, 2003, р.73.

[5] Guy HERMET, «Le charme trompeur des théories» in C. JAFFRELOT (dir).Démocraties dailleurs. Démocraties et démocratisations hors Occident, éditions Karthala, 2000, p.330. 

[6] Bernard LACROIX, « Le politiste et lanalyse des institutions » in Bernard LACROIX et Jacques LAGROYE (dir.) « Le Président de la République. Usages et genèses d’une institution ». Presse de la Fondation Nationale des sciences politiques, 1992, р.18.

[7] Ives MENY, Les politiques de mimétisme institutionnel. La greffe te le rejet, L’Harmattan, 1992, р. 7.

[8] За парламентарния модел вж. дефиницията на Jacques Giequel in Olivie DUHAMEL et Ives MENY, Dictionnaire Constitutionnel, PUF,1992, р. 695-696.           

[9] В смисъла, дефиниран от Bernard BADIE et Guy HERMET in Politique comparée, Armand Colin, 2001, р.1 et s.: „Начин на изследване на общността от политически феномени, рядко използван във Франция и въпреки това разкриващ по парадоксален начин единствената възможност да се очертае спецификата на всеки един от тях.”

[10] Paul-Maurice GAUDEMET, Le pouvoir exécutif dans les pays occidentauxMontchrestien, 1966, р. 3.

[11] Според конституционните текстове десет страни от бившия СССР избират институционален модел, който би могъл да бъде квалифициран като полупрезидентски: става въпрос за Армения, Азербайджан, Белорус, Грузия, Казахстан, Киргизстан, Молдова, Русия, Украйна и Узбекистан. Тези страни избират полупрезидентския институционален модел по по-различни основания Този режим се оказва най-адекватен за постигане на главната цел, а тя е съхраняване на надмощието на бившия политически елит. Изборът за президент на Азербайджан на Илхам Алиев, бивш министър-председател и син на отиващия си президент Гайдар Алиев, въпреки карикатурния си характер е доказателство на нашата теза (Le Monde, 15 octobre 2003, p.4). 

[12] Според нас Русия и Украйна не принадлежат на европейското поле на нашето изследване. Би могло да се счита освен това, че тези две страни представляват различна култура, в юридическия и политическия смисъл на тази дума.

[13] Ние не възприеме Хърватска на президента (бивш генерал) Ф. Туджман като демократична страна.

[14] Първите президентски избори с всеобщо и пряко гласуване в Словакия се състояха за първи път едва през 1999 година и избран бе президентът Шюстер; те бяха провокирани от сериозен блокаж в парламента, който не успя, въпреки многобройните опити, да избере наследник на президента Ковач, чийто мандат изтичаше през март 1998 година. Страната остана повече от година без президент.

[15]За подробно описание на онова, което се нарича полската “Малка конституция” вж. Dorota  MAZURKIEWIEZ, „Pologne: „la Petite Constitution. Présentation”, Revue d’études comparatives Est-Ouest, vol. 23, 1992, N4, р. 155-161. 

[16] Georg SIMMEL, «Questions fondamentales de la sociologie» in Sociologie et épistémologie, PUF, 1981, p.87.

[17] Michel LESAGE, Les  régimes politiques de lURSS et de lEurope de lEst, PUF, 1971, 365 р. 

[18] Richard MOULIN, Le présidentialisme et la classification des régimes politiques, LGDJ, 1978, р. 389.

[19] Michel TROPER,  Les classifications en droit constitutionnel, RDP, 1989, р. 945-956.

[20] Olivier DUHAMEL, «Remarques sur la notion de régime semi-présidentiel» in Mélanges Maurice Duverger, op. cit. p. 581.

[21] René CAPITANT, «Régimes patlementaires», Mélanges Carré de Malberg, Librairie Duchemin, 1977, p. 56.

[22] Пресконференция от 11 април 1061 година.

[23] René Capitant, «Election ou plébiscite», Nouvelle Frontière, novembre-décembre 1965, p. 9.

[24] Georges POMPIDOU, Le nœud gordien, Plon, 1974, p. 68.

[25] Hubert BEUVE-MERY, «De la dictature au régime semi-présidentiel», Le Monde, 8 janvier 1959.

[26] Maurice DUVERGER, Institutions politiques et droit constitutionnel, PUF, 1970, p. 277.

[27] Jean-Claude COLLIARD, «Sur le qualificatif du de semi-présidentiel», in Mélanges Patrice Gérard, Montchrestien, 1999, p. 229.

[28] Maurice DUVERGER, Echec au Roi, Albin Michel, 1978, 250 p.

[29] Maurice DUVERGER, «A new political system model: semi-presidential government»в  European Journal of Political Research, 9, 1980, p. 168-183.

[30] Maurice DUVERGER Institutions politiques et droit constitutionnel, PUF, 1960, p. 663 et 679.

[31] Maurice DUVERGER Institutions politiques et droit constitutionnel, op cit, p. 686.

[32] Maurice DUVERGER, La monarchie républicaine, Robert Laffont, 1974, 284 p.

[33] Maurice DUVERGER, La monarchie républicaine, op. cit., p. 122.

[34] Maurice DUVERGER, Echec au Roi, op.cit., p. 17. 

[35] Maurice DUVERGER, «A new political system model: semi-presidential government»в  European  Journal of Political Research, op.cit., p. 166.

[36] Maurice DUVERGER (dir) Les régimes semi-présidentiels, PUF, 1986, p. 7.

[37] Maurice DUVERGER «Régime semi-présidentiel» in Olivier DUHAMEL et Ives MENY, Dictionnaire constitutionnel, PUF, 1992, p. 901-904.

[38] Maurice DUVERGER, Discours prononcé lors de la réception du diplôme de Docteur Honoris causa de l’Université de Sofia, 1994 (archive personnel de l’auteur).

[39] Изследванията на Морис Дюверже са осъществени през 70-80-те години, така че по понятни причини той не е могъл да се съобрази с резултатите от голямата конституционна реформа, която бе предприета във Финландия през 2000 година.

[40] Maurice DUVERGER, «Le concept du régime semi-présidentiel» in Les régimes semi-présidentiels, PUF, 1987, p. 8.

[41] Michael LAVER, Arend LIJPHART & Peter MAIN, “Editorial” in European Journal of Political  Research, vol. 31, n 1-2, février 1997, p. 2.

[42] Arend LIJPHART, “Trichotomy or Dichotomy?” in European Journal of Political Research, vol. 31, n 1-2, février 1997, p. 125-128.

[43] Jorge MIRANDA, «Le régime semi-présidentiel portugais entre 1976 et 1979» dans Les régimes se,présidentiels (dir. M. Duverger) op. cit. p. 133-155. Conçalves PEREIRA, O semipresidentialismo em Portugal, Atica, Lisbonne, 1984, 265 p.

[44] Jan-Magnus JANSSON, «Le pouvoir présidentiel sous la loupe», in Perspectives finlandaises, N6, 1995, p. 11-19 et Jaakko NOUSIAINEN, «From semi-presidentialism to parliamentary government: political and constitutional development in Finland», Scandinavian Political Studies, vol. 24, N 2, p. 95-109.

[45] Winfried STEFFANI, “Semi-presidentialismus: ein eigenständiger systemtyp? Zur Unterscheidung von legislave und parlament»  in  Zeitschrift für Parlamantsfragen, 4, 1995, p. 622-641, и от същия автор, «Parlamentarisch-präsidentielle “mischsysteme”? Bemerkungenzum  stqnd  der  forschung in der politikwissenschaft” in  Otto LUCHTERHANDT (Hrsg), Neu  regierunggssysteme in Osteuropa und der GUS. Probleme  der ausbieldung  stabiler machtinstitutionen, Berlin, 1996, p. 12-60.

[46] Günter TRAUTMAN, “Présidents et gouvernements dans les regimes post-communistes” in La démocratie constitutionnelle en Europe Centrale et Orientale. Bilans et perspectives, (dir. S.Milacic), Bruylant,  1998, p. 93-113.

[47] S. BARTOLINI, “Sistema partitico e elezione diretta del cappo dello Stato in Europa”, Revista italiana di scienza politica, N 14, 1984, p. 223-243.

[48] C. CECCANTI, O.MASSARI & G.PASQUINO, Semipresidenzialismo – Analisi delle esperienze europee, Il Mulino, Bologne, 1996, 253 p.

[49] Camera dei Deputаti-Senato della Republica XIII Legislatura, Allegato Commissione bicamerale- Commissione parlamentare per le riforme costituzionali: Documente esaminati nel corso delle sedute autimeridiana n 52, e pomeridiana n 53 di lunedi 30 giugno 1997.

[50] Juan LINZ, “Presidential or parliamentary  democracy: Does  it make a difference?” in Juan LINZ and Arturo VALENZA, The failure of presidential democracy, Baltimore, John Hopkins University Press, 1944, p. 3-87.

[51] V.BOGDANOR, “Semi Presidential system” in The Blackwell Encyclopedia of political institutions, Oxford, Blackwell publischers, 1987, p. 561-562.

[52] K.R. WEAVER and B.A. ROCKMAN, “Assessing the effects of institutions”, in Do institutions matter?, Washington DC, 1993, p. 1-41.

[53] Arend LIJPHART, “Democratization and constitutional choices in Czecho-Slovakia, Hungary and Poland, Journal of Theoretical Politics, N 4, 1992, p. 207-223.

[54] Arend LIJPHART, Parliamentary versus presidential government, Oxford University Press, 1992, p.1-27.

[55] Giovanni SARTORI, Constitutional engineering: An inquiry into structures, incentives and outcomes (2e edLondres, 1997, p.137 и Giovanni SARTORI, “Elogio del semiprezidentialismo”, in Revista Italiana di svcienza politica, N 25, 1995, p. 18-19.

[56]  Horst BAHRO, Bernhard H. BAYERLEIN & Ernst VESER “Duverger’s concept: Semi-presidential  government revisited”, European Journal of Political Research, 34 N 2, 1998, p. 201-234.

[57] L.GARLICKI, “KLasyczne modele ustrojowe a koncepja polskiej prezydentury, in Institucja prezydenta we wspolczesnym swiecie – Materialy na konferencje – Warszawa – Senat, RP, 22-23 lutego 1993, p. 65-69.

[58]N.A.SAKAROV, “Institut prezidenstva v sovremennom mire, Moscou, Juriditcheskaya literature, 1994, p. 109-115.

[59] Robert ELGIE, Semipresidentialism in Europe, Oxford University press, 1999, 320 p.

[60] Juan LINZ, “Presidential or parliamentary democracy: Does it make a difference?”, op.cit. p. 3-87.

[61] Juan LINZ,  Some thoughts on presidentialism in post-communist Europe” in Ray TARAS, Post-communist presidents, Cambridge, Cambridge University Press, 1997, p. 1-14.

[62] Albert STEPAN & Ezra SULEIMAN, “The French Fifth Republic: A model for import? Reflection on Poland and Brazil” in H.CHEHABI & A.STEPAN Politics, Society & Democracy, Comparative Studies, Westview Pres, 1995, p. 394.

[63] Maurice DUVERGER  (dir ) Les régimes semi-présidentiels, op. cit. p. 8.

[64] Matthew Soberg Shugart & John M. Carey, Presidents and Assemblies. Constitutional Design and Electoral Dynamics, Cambridge University Press, 1992,  p. 23. (“Yet the term “semipresidential” implies a regime type that is located midway along some continuum running from presidential to parliamentary. We find such an implication misleading”)

[65] Критиката изглежда може би неоснователна, но М. Дюверже създава впечатление, че се ситуира на това ниво, когато анализира финландската система, например «La monarchie républicaine» (p. 131), той пише «un vrai régime intermédiaire entre le régime présidentiel et le régime parlementaire».  

[66] Giovanni Sartori, Constitutional engineering : An inquiry into structures, incentives and outcomes (2e. ed.), Londres, 1997, p. 137. 

[67] Arendt Lijphart, «Trichotomy or dichotomy?», op. Cit., p. 126. 

[68] Alfred STEPAN & Cindy SKACH, “Constitutional framework and democratic consolidations: Parliamentarism versus presidentialism” World Politics, 46 (oct.) 1993, p. 5.

[69] Maurice DUVERGER, Echec au roi, op. cit. p. 58-59.

[70] Maurice DUVERGER, Echec au roi, op. cit. p. 64.

[71] Maurice DUVERGER, Echec au roi, op. cit. p. 86.

[72] Giovanni SARTORI, Constitutional engineering: An inquiry into structures, incentives and outcomes, op. cit. p. 131.

[73] Patrick O’Neil, «Presidential Power in Post-Communist Europe: The Hungarian case in comparative perspective», The Journal of Communist Studies, vol. 9, n° 3, sept. 1993, p. 197=

[74] Juan J. Linz, „Presidential or Parliamentary democracy: Does it make a difference”, op. Cit, p. 48.

[75] Jean-Claude Colliard, Les régimes parlementaires contemporains, Presses de la Fondation Nationale des Sciences Politiques, 1978, p. 280-283.

[76] Marie-Anne Cohendet, La cohabitation. Leçons d’une expérience, PUF (col. Recherches politiques), 1993, p 74-75. 

[77] Marie-Anne Cohendet, op. cit., p. 77. 

[78] Mattiew Shugart, “Of presidents and parliaments”, East European Constitutional Review, winter 93, p. 30. 

[79]  Maurice DUVERGER, Les Constitutions de la France, (12e ed.) PUF, p. 113

[80] Maurice DUVERGER, Les Constitutions de la France, (12e ed.) PUF, p. 113.

[81] Maurice DUVERGER, «Régimes semi-présidentiels» in O.DUHAMEL et Ives MENY, op. cit. p. 902.

[82] Scott Mainwaring, “Presidentialim, Multipartism and Democracy: The Difficult Combination”, Comparative Political Studies, 26 (2), 1993, p. 203. 

[83] Alfred Stepan et Cindy Skach, “Constitutional Framework and Democratic Consolidation: Parliamentarism versus Presidentialism”, World Politics, 46 (oct.), op. cit., p. 9. 

[84] Robert Elgie, “The classification of democratic regime type: Conceptual ambiguity and contestable assumptions”, European Journal of Political Research, n° 33 (2), 1998, p. 219-238. 

[85] Olivier Duhamel, «Remarques sur la notion de régime semi-présidentiel» in Mélanges Maurice Duverger, op. cit., p. 584. Voir également la contribution remarquable d’Alain Rouquié «Changement politique et transformation des régimes»  dans M. Grawitz et J. Leca, Traité de science politique, T2, PUF, 1985, p. 600 et s. 

[86] Horst Bahro & Ernst Veser, «Das semipräsidentielle system – „bastard“ oder regierungsform sui generis? » Zeitschrift für parlamentsfragen, n° 3, 1995, p. 471-485.

[87] Maurice Duverger, «Les vaches sacrées», dans Itinéraires, études en l’honneur de Léo Hamon, Economica, 1982, p. 639-645.

[88] Maurice Duverger, (ibid).

[89] Gianfranco Pasquino, «Semi-presidentialism: A political model at Work», European Journal of Political Research, n°31, 1997, p. 128-137. 

[90] Bernard Grofman, «The Federalist Papers and the New Institutionalism: An Overview”, in The Federalist Papers and the New Institutionalism, New York, Agathon Press, 1989, p. 1. (“Politicians preferences can be understood only in the context of the institutionally generates incentives and institutionally available options that structure choice”).

[91] Matthew Soberg Shugart & John M. Carey, Presidents and Assemblies. Constitutional Design and Electoral Dynamics, op. cit; p. 23. (“What Duverger refers to as semi-presidentialism, we designate premier-presidential”) 

[92] Ibid, p. 24.

[93]  Marie-Anne Cohendet, La cohabitation. Leçons d’une expérience, PUF (col. Recherches politiques), 1993, 343 p.

[94] Marie-Anne Cohendet, L’épreuve de la cohabitation, thèse, Lyon III, 1991, 1008 p.

[95] Jean-Claude Colliard, «Sur le qualificatif de semi-présidentiel» in Mélanges Patrice Gélard, op. cit., p. 233-234.

[96]Jean-Claude Colliard, «L’élection du Premier ministre et la théorie du régime parlementaire», dans La République, Mélanges Pierre Avril, Montchrestien, 2001, p. 529.

[97] A savoir l’élection au suffrage universel direct et les «pouvoirs propres notables».

[98] Трябва да се признае скромно, че дефиницията не е оригинална, тя подхваща вече съществуващи дефиниции -  Jean-Louis Quermonne dans sa définition du «régime politique». Voir O. Duhamel et Y. Mény, Dictionnaire constitutionnel, op. cit., p. 888.

[99] Maurice Duverger, «Le concept de régime semi-présidentiel» dans: Les régimes semi-présidentiels, op. cit., p. 14.

 


 

 

Начална страница

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google