Спомени за стара София:

Войната

Германците нахлуха в Полша на 1 септември 1939 година!

София чу тази новина изтръпнала. От края на Първата световна война не бяха изминали още дори и 22 години...

На 3 септември 1939 г. Англия и Франция обявиха война на нацисткия Райх.

Конфликтът се разширяваше. Ставаше световен. И това щеше да бъде Втората световна война.

Междувременно нацистка Германия и СССР сключиха пакт за ненападение и София си отдъхна. Войната някак, макар и привидно, се отдалечи от нея.

По същото време обаче Белгия, Франция, Дания, Холандия и Норвегия вече пъшкаха под ботуша на Хитлер.

Малко по-късно хитлеристките знамена се развяха и над Белград и Акропола.

България окупира част от Сърбия. И цяла Македония и Беломорска Тракия. Правителството ни взе да нарича наша­та родина „Велика България", докато същите земи, заети от армията ни, се показваха по кориците на „Дас Райх" – официозното списание на Хитлер – не като част от България. А като „земи под българска окупация".

София гладуваше. Беше студено и тъжно.

Призори в 4 часа по средноевропейско време на 22 юни 1941 г. хитлеристките танкове прегазиха държавната граница на СССР. Втурнаха се в руската земя. Завзеха Украйна и Белорусия. Съветските войници успяха да ги спрат едва пред вратите на Москва. Пред самата заснежена вече съветска столица. Почти пред самия Кремъл.

Завоевателна за немците, войната се превърна за русите в Отечествена!

Както при Наполеон.

И този път Съветите не загубиха битката при Бородино (като русите навремето. И сега нямаше нужда да палят Москва.

През същите дни в главата ми непрекъснато кръжаха Думите на моя дядо, който ми беше казал още по време на моето ранно детство:

– Синко, знай, в Русия има четирима непобедими гене­рали! Това са Ноември, Декември, Януари и Февруари...

А зимата на 1941-1942 г. беше ужасно студена.

Въпреки студа, недоимъка и мъките да се преживее, София съществуваше.

В ресторантите бяха въвели „безмесни дни", „рибни дни", дори дни, в които навсякъде сервираха само фасул. А поня­кога като голям лукс и филе от делфин.

Независимо от всичко баловете продължаваха.

Имаше матинета. Соарета. Коктейл-парти в тенисклуба. Оперни и драматични представления. Животът, макар и насила, изкуствено приповдигнат, все пак крачеше напред.

На 10 януари 1944 г. България бе принудена да плати първия кървав данък на „символичната война", обявена от бездарните ни управници на Англия и Съединените щати. Англо-американската авиация бомбардира жестоко София през нощта и я срина. Опожари я!

Градът гореше! И на сутринта хиляди хора, които бяха се родили, живели и бяха кръвно свързани с този град, тряб­ваше да го напуснат. Трябваше да се „евакуират", както казваха тогава.

На 30 март през същата година повече от седемстотин американски самолета отново изпепелиха столицата. Централната й част бе издъно разрушена и опожарена.

За съжаление познавам до болка точно тези дни!

Не обичам обаче да си ги спомням. А още по-малко пък ми се иска сега да ви разказвам за техния ужас.

Мнозина наши писатели се опитаха да го възпроизведат по страниците на своите книги. И – да ме прости Бог – нито един от тях не успя да предаде дори и хилядна част от ада на онова тъжно време. Пренесено върху хартията, то избледнява. Губи нюансите на мъката, която може да сломи дори и титан. А тогава ние не бяхме титани. Бяхме само хора.

Софиянци преживяха много през онези кошмарни дни.

Но аз не желая да помрачавам радостта си от писането на тази книга и да се връщам назад във времето в дните на войната, в която по-късно също участвах. Не искам да помрачавам моя щастлив разказ дотук с миризмата на злокобните огньове и пушеци, които изпепелиха моята младежка София...

/Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 311-312/