Спомени за стара София:

Софийските улици






Когато бяхме още хлапаци, в отделенията, към края на двадесетте години, едно от нашите най-любими занимания беше да кръстосваме софийските улици на тумби. И да обикаляме чуждите квартали и покрайнините на нашия не дотам голям през онези години град.

При тези своеобразни рейдове", както биха ги нарекли днешните журналисти, силно впечатление ни правеше, че в града има много улици, които носеха имената на чужденци.

С имената на русите въпросът стоеше донякъде естествено. И бе ясно. Русия ни беше освободила от петвековното турско иго. Най-нормално и логично бе имената на заслужилите за това нейни военни и политически мъже да не бъдат забравени от софиянци. Но имената на французите, англичаните, американците или италианците, те пък защо бяха изписани върху сините, обрамчени с бял кант метални табелки по ъглите на улиците?

Ние бяхме, общо взето, любознателни хлапета и почнахме живо да се интересуваме от имената на тези чужденци. Всеки от нас взе да събира и да научава каквото може за тях. И не мина много време стана ни напълно ясно защо именно на тях бяха кръстени някои от софийските улици. Излизаше за щастие, че градът, в който се бяхме родили и растяхме, имаше не само историческа, но и признателна човешка памет за всички чужди хора, които бяха ни подавали ръка в тежките мигове на нашата история. И най-вече когато в Тракия бяха загинали през Априлското въстание повече от тридесет хиляди българи.

По-късно, когато пообиколих доста градове по широкия свят, констатирах с гордост, че никъде нямаше така ярко изразена признателна памет за направеното добро от чужди, както в моята София. Това засили още повече любовта ми към града, в който се бях родил и отрасъл.

С кои от чуждите имена, изписани по някогашните улични табелки на софийските улици, да започна?

Убеден съм, че това трябва да са имената на тримата велики руски писатели Фьодор Михайлович Достоевски, Лев Николаевич Толстой и Иван Сергеевич Тургенев. Те са били първите, протестирали срещу станалите погроми в Тракия през 1876 година. Тук обаче трябва да ви съобщя веднага една малка, но важна подробност. Докато Достоевски и Толстой са дали тогава израз на протеста си предимно със своите статии в руските вестници, Тургенев е направил това в блестяща стихотворна форма! Написал е знаменитото си стихотворение Крикет в Уиндзър", което още с публикуването му е било преведено на всички културни езици и е обиколило света само за няколко дни.

В библиотеката ни вкъщи имаше едно старо руско издание на събраните съчинения на големия руски майстор на словото и аз помолих дядо да открие това стихотворение и да ми го преведе.

Макар и да бях все още доста малък, Крикет в Уиндзър" ме потресе.

Цялото стихотворение звучеше като някакъв страшен обвинителен акт срещу английското бездушие по повод ужасите в Тракия. И в него се разказваше как изисканите британски сърове и денди играеха безгрижно на крикет пред погледа на своята царствена кралица не с обичайните топки за тази игра, а с детските главички, отсечени от рамената на българските деца от техните поробители в България.

След имената на споменатите дотук трима големи руски писатели в списъка на старите софийски улици идваше ред и на Всеволод Гаршин руския журналист от онази епоха, който беше успял да стане благодарение на талантливото си перо най-популярният кореспондент у нас и в Русия през Освободителната война. Представете си дядо ми го беше срещал тогава и ми разказа, че освен млад Гаршин бил в онези дни и доста слабоватичък. Войниците и опълченците се чудели как понася несгодите на войната.

За щастие София не беше забравила в списъка на своите улици и великия руски химик Дмитрий Менделеев. И то не беше го забравила не защото цял свят го наричаше баща на периодическата таблица на химическите елементи", а главно защото и той бе издигнал през 1876 г. глас в наша защита.

Разбира се, навремето, както е и сега, в София имаше и още много други улици при това предимно в центъра, които също бяха посветени на заслужили руски хора.

Така например на името на големия славянофил Аксаков беше наречена една от пресечките на улица Раковска". Съществуваха и улиците Граф Игнатиев", Алабин", Подполковник Калитин" героят, загинал под Самарското знаме в боевете при Стара Загора, улиците, кръстени на славните руски генерали от Освободителната война Гурко, Скобелев, Паренсов, Столетов, Тотлебен и на още някои други военни или граждански деятели от онази епоха, дали своята дан за нашата свобода и бъдеще. И тук май русите свършваха.

След улиците, посветени на русите, най-многобройни бяха тези, кръстени на онези честни и доблестни американци, които също така ни бяха подали приятелска ръка по време на Априлското въстание. Техните улички не бяха в центъра и не се ползваха със същата популярност като руските, но все пак всеки стар софиянец ги знаеше.

Първата от тези тихи периферийни улички беше кръстена на името на американския журналист и публицист Джануариъс Макгахан, кореспондента на лондонския вестник Дейли Нюз" в България по време на Априлското въстание, в тежките дни след него, а по-късно и през самата Освободителна война. Тогава вече като специален кореспондент към генералния щаб на Руската армия.

Днес всеки българин знае какво дължим на Джануариъс Макгахан. Именно неговите кореспонденции, изпълнени с обич, уважение и съчувствие към измъчените ни прадеди, са били първите сигнали, които са съобщили на хората от западния свят за зверствата, извършени в България по време на Априлското въстание. Малцина са обаче онези, които познават една много любопитна подробност от живота на този смел, честен и знаменит журналист. Ще се опитам да ви я разкажа с няколко думи.

И така, през 1871 г. Макгахан бил изпратен пак като кореспондент на Дейли Нюз" в Париж, за да отразява събитията, свързани с Парижката комуна. Обладан от възторг пред героизма и себеотрицанието на френските комунари, Макгахан скоро захвърля своята журналистическа писалка и с пушка в ръка се възкачил на барикадите, за да защити техните идеали срещу войските на Адолф Тиер. Впоследствие, спасил се след много премеждия от своите преследвачи подир погрома на комуната, той написал такива репортажи от тези героични дни в Париж, че потресъл цял свят със силата на своите разкази за жертвоготовността на тези първи пролетарии.

Вторият наш американски приятел от онази епоха, комуто София също така бе отредила улица още отколе, бе секретарят на Американското посолство в Цариград Юджин Скайлър, написал навремето най-обективните доклади за зверствата в Тракия през 1876 г. и направил всичко възможно те да добият максимална гласност по света, за разлика от английския посланик сър Елиът, старал се на всяка цена да ги прикрие и да представи Априлското въстание пред общественото мнение в Лондон главно като съвсем незначителен локален случай в рамките на ежедневието на многонационалната Турска империя, където такива зверства били нещо нормално.

След уличките на Макгахан и Скайлър идваше ред на уличките на американския протестантски пастор доктор Алберт Лонг, издателя на популярното преди Освобождението ни списание Зорница", и на ректора на прочутия Роберт колеж в Цариград българофила доктор Джон Уошбърн, пожелал да бъде погребан след смъртта си на българска земя в Южните Родопи.

За щастие и до ден днешен една малка улица, която свързва Граф Игнатиев" с улица Стефан Караджа", ни напомня от своя страна и за големия френски учен славист Луи Леже, защитавал разпалено нашия народ през ужасната 1876 г. чрез статиите си във френските вестници и публичните му лекции в Париж и в други градове из Франция.

Само за сведение ще ви съобщя, че именно на същия този Луи Леже принадлежи преводът на френски език на Житие и страдания грешнаго Софрония" и че пак негова заслуга е откриването на онова старинно българско евангелие, написано на глаголица, над което в Реймската катедрала някогашните френски крале са се клели във вярност към Франция.

Как е стигнала тази древна българска реликва до Франция?

Не знае никой!

Най-лошото обаче е, че е там, а не у нас. В България.

Някога поради явно демонстрираните му навсякъде пробългарски чувства Луи Леже е бил наричан от парижаните българският консул". Но това не е било подигравка. А напротив знак на най-дълбоко уважение.

Разбира се, не беше забравен и Виктор Юго, произнесъл своята страшна обвинителна реч във френския парламент срещу жестокостите у нас по време на Априлското въстание.

Не бяха забравени също така и английската благодетелка лейди Странгфор, открила първото сиропиталище у нас за сираците от Батак, френският консул в София Леандър льо Ге, когото ние отдавна вече сме прекръстили на Леге", и неговият италиански събрат, бившият гарибалдинец Вито Позитано. Тези двама смели мъже с риск на живота си са успели да попречат на отстъпващите от София турски войски да я опожарят до крак!

В дните на моята младост липсваше уличка на името на Гарибалди. Но ето че, когато пиша тези редове и вече съм с бели коси, в София най-сетне има и едно малко площадче, посветено на народния герой на Италия, който бе хранил силни симпатии към нашата борба за свобода и в чиято революционна армия се бяха сражавали и доста българи...

Е, кажете ми сега сами след всичко туй нима има в света друга столица с подобна памет?

 

 

=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=

 

 Когато човек тръгнеше навремето преди Втората световна война по улица Търговска", която бомбите над София разрушиха изцяло, той съвсем сериозно биваше затруднен къде да спре, за да позяпа.

Някога на старата Търговска", чието начало почваше в онези дни от площад Александър" и свършваше до джамията на улица Мария Луиза", където зиме се въртяха салепчиите, предлагащи горещ салеп против кашлица, бяха струпани най-различни магазини. В тях купувачът можеше да намери и от птиче мляко", както казваха софиянци от мирните предвоенни години.

Впрочем това твърдение на моите съграждани май че наистина имаше покритие! Защото из магазините на тази улица без никакво затруднение можеха да се намерят най-разнообразни стоки. Като се почне от мъжки шапки и военни фуражки. От дамски кожени палта и рокли категория бутик". От пишещи машини. Кристал и стъклария. Съветски книги и златни пръстени. Гривни и колиета. Швейцарски часовници. Елегантни мъжки ризи. Мъжка конфекция. Вълнени и копринени платове. Деликатеси и южни плодове. Местни дамски и мъжки обувки. Фото и кинокамери. Обувки Саламандър", които нямаха скъсване. Дрогерийни стоки и лекарства. Детски играчки. И за финал дори мъжки чорапи!

В предвоенните дни на бившата колоритна софийска улица бизнесът с чорапите", както казваме сега, беше съсредоточен главно в морето на чорапите". Ако трябва да бъда съвсем точен, това чорапно море" далеч не приличаше на обикновените търговски магазини, а просто заемаше част от един продълговат безистен в най-долния край на улица Търговска". Близо до джамията. И колкото учудващо да ви прозвучи, но щандовете на този екстравагантен дюкян" не бяха наредени по пода на безистена, а просто висяха на неговите стени. Защото всъщност бяха шкафове с преградки, върху които се мъдрехи стотици чифтове чорапи от всички видове и качества. Местни и вносни.

Ала освен с висящите си щандове", които се затваряха нощем със здрави капаци, дълги железа и надеждни катинари, морето от чорапите" разполагаше и с още една голяма сергия. Тя също бе отрупана с чорапи и човек съвсем сериозно се затрудняваше сред нейното изобилие, когато трябваше да си избере някой чифт.

Откакто се помнех, аз неизменно виждах пред безистена в края на Търговска" все един и същ човек, който продаваше чорапите. Дали той беше собственикът на морето", или пък бе само продавач, не научих никога, но в пек и студ виждах винаги, че човекът е там и непрекъснато викаше: Чорапи! Чорапи! Морето на чорапите! Чорапи!"

За времето, откакто се беше появила моята разумна памет, до бомбардировките над София този труженик на търговската размяна сигурно бе повторил току-що споменатата фраза поне двадесет милиарда пъти, тъй като времето, за което става дума, обхващаше един доста дългичък период. От близо двадесет и няколко години. Затова никой стар софиянец не се учуди, когато в края на войната научихме, че той е полудял след изгарянето на безистена и е завършил живота си в лудницата, повтаряйки до края: Чорапи! Чорапи! Морето на чорапите! Чорапи!"

Не по-малко колоритни от този забележителен търговски терк", останал твърдо в спомените ми от моята младост, бяха и тримата братя евреи, които продаваха разноцветни кюлоти в петък на огромната си сергия до входа на Синагогата на улица Екзарх Йосиф".

Междувременно тези изключителни дяволи притежаваха не само дарбата на чудесни търговци, но, от друга страна, бяха и забележителни актьори. По-късно по световните сцени успях да видя много малко толкова достоверни" сценични майстори като тях. И единствените, които ги доближиха според мен в театралното" изкуство, се оказаха други трима братя французи. Наблюдавах ги с огромно удоволствие много години по-късно как продаваха фалшиви златни бижута в парижкото метро. Въпреки това не от патриотизъм, а с дълбоко убеждение ви гарантирам нашенските евреи отпреди войната бяха много по-добри от франсетата"!

Героите, за които ви разказах дотук, разхвърляха всеки петък върху своята набързо скована сергия по двеста-триста чифта кюлоти с ластици на крачолите, които можеха да бъдат обути само от много дебели жени. Дори и за търговски дилетанти от моята класа бе явно, че стоката им беше брак, закупен от фабриките на безценица. Най-чудното в случая обаче бе, че те успяваха винаги да продадат по-голяма част от нея и към края на деня огромният куп на сергията им почти се стопяваше.

Още от сутринта, щом отвореха своя дюкян" под открито небе, който приличаше на истинска дъга след дъжд поради пъстрите цветове на тяхната стока, най-старият от тримата сергиджии изуваше обувките си, слагаше ги акуратно под сергията и се възкачваше с неповторимо самочувствие върху огромния куп кюлоти. С жест на господар на света" той нахлузваше на главата си някой голям чифт от тях, а двамата му братя, стоящи на тротоара, заставаха от двете му страни, хващаха по един от крачолите на кюлотите и почваха да викат колкото им глас държи: Дръжте го! Дръжте го, хора! Той е луд! Дава кюлотите по пет лева! Дръжте го!"

Развеселени от техния безплатен цирк, хората, които отиваха или се връщаха от Женския пазар", се струпваха около тяхната сергия и сиромашките жени почваха да купуват от шарената им стока. Какво пък - в края на краищата един чифт от предлаганите кюлоти струваше едва пет лева. А това правеше навремето кило хляб. Не беше чак толкова скъпо в мащабите на онези дни.

Като пълен контраст на енергичните търговци актьори на около пет-шест крачки вляво от тях пред малката си сергийка всеки петък се мъдреше един евреин също търговец на кюлоти. Той беше старец на около осемдесет години, бе облечен винаги от горе до долу в черно и на главата му неизменно стоеше все същата островърха филцова шапка с широка периферия независимо от времето. Конкурентът" имаше дълга, бяла като сняг брада и приличаше в лицето на библейски пророк от някой стенопис на италианските куатрочентисти, но неговият непрестанен припев: Кюлоти от мерсеризиран памук, граждани, кюлоти! Сери, пери, глади!", проваляше изцяло това първо впечатление и караше дори и най-мрачният минувач край него да се засмее. Въпреки това работата му не спореше, макар че неговата стока бе много по-доброкачествена. Артистите" го проваляха изцяло със своето колоритно шоу, както се наричат подобни представления в наше време.

В такива петъчни мигове на олелия много често от малката градинка на къщата на ъгъла на улица Екзарх Йосиф и улица Георг Вашингтон, където се помещаваше канцеларията на Дружеството на каранто-тумбарджиите и бумбарджиите, т.е. Дружеството на търговците на карантия, до която имаше малка кръчмица с градинка, неочаквано се разнасяше бодрата песен на Алберто Пинкас. Гласът му зазвучаваше през примитивния високоговорител.

 

Само със един билет

от държавната лотария

всеки жител на България

може да стане милионер!

 

Ще се тегли в скоро време

от лотарията един дял,

със билети се снабдете

и бъдете в риска смел...

Само със един билет...

 

И така нататък, и така нататък...

 

 

=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=

 

Във всички градове по света има безлични улици! И то безлични не само от гледище на чужденеца, но и от гледище на хората, които ежедневно крачат по техните тротоари. Във всички градове обаче човек може да се натъкне понякога съвсем неочаквано и на други къси, често чаровни улички. И точно там, в тези малки градски оазиси, да почувства не само поезията и историята на непознатите за него заселища, но и тяхната типична атмосфера. Цялостния им дух. Колорит. И ритъм. Същината им.

За щастие още през началото на двадесетте години в София също бяха се оформили вече няколко такива улички. И още тогава поне за мене най-вече те съставляваха истинският престиж на родния ми град, стремящ се през онези дни да настигне на всяка цена столичните градове на старата Европа.

Впрочем по времето, за което говорим, тези улички не се намираха в центъра на столицата. Бяха в нейните покрайнини. Или деликатно казано съвсем далече от нейните тогавашни представителни части. Те нямаха паваж. А още по-малко пък кетон", както казваха на асфалта през двадесетте години. По тях не се виждаха скъпи, стилни постройки. И сиромашките къщички, които се издигаха от двете им страни, представляваха идеалният образец на онова, което можеше да се постигне през оскъдните години на световната криза с банкови заеми. Или с помощта на по-богати роднини и приятели. Трябва обаче веднага да ви уверя в онези дни притеснените парично обитатели на скромните домове по тези улички излъчваха такава ярка духовна светлина, че тя ги превръщаше някак естествено в огромни блестящи светове. В сравнение с нея ослепителното" вечерно осветление на някогашния столичен център жизненото пространство на богатите търговци, предприемачи, висши администратори, банкери и политически босове" направо изглеждаше като светлина на газениче!

Ден първи" за тези малки улички в София бе почнал още с решенията на Столичния общински съвет, наумил си да раздаде безплатно след края на Първата световна война по някой и друг жилищен парцел на част от софийските журналисти, артисти, художници, писатели, поети и професори. Или с други думи на онази част от духовния елит на града, който през това време не само че не се състоеше от богати хора, но в повечето случаи неговите представители едва свързваха двата края.

Именно при тази фактическа обстановка", както казват юристите, бяха се родили и първите такива улици в София с неугледните по тях къщи в тъй наречения тогава журналистически квартал. Днес той се намира северно от площад Йорданка Чанкова"[1] и граничи със старото Дървенишко шосе, началото на боровата гора, през която към Семинарията пъплят разни трамваи, и внушителната тухлена сграда на бившия Агрономо-лесовъден факултет, построен в София през двадесетте години от фондацията Рокфелер"[2].

През годините на моето детство и юношество в Журналистическия квартал вече живееха Елин Пелин, Николай Масалитинов, големият актьор Кръстьо Сарафов, прочутата оперна певица Констанца Кирова и още много и много други културтрегери" на някогашна София. По същото време обаче аз самият живеех вече от другата страна на Борисовата градина - т. е. оттатък Цариградското шосе и макар че познавах повечето от хората, които току-що споменах, не съм в състояние да опиша нито тогавашния им квартал, нито пък засенчените му сега с липи тихи улички. Навремето, както и днес, аз само минавах по тях, упътен нанякъде. А в квартала Иван Асен" живеех! И той беше част от моето ежедневие. Беше люлката" на цялото мое детство и юношество. На младостта ми. И изобщо на целия ми живот дотук. Най-вече поради тази причина ще ви разкажа именно за една от късите улички на моята махала. Струва ми се, че точно тази уличка ще покрива завинаги идеята ми за голяма улица", макар самата тя да не беше по-дълга от стотина метра. Но какви бяха тези стотина метра в онези години! В годините, когато уличката все още се казваше Цибра" и не бяха я прекръстили Авицена".

Цибра" беше и досега си остана перпендикулярна улица на Цариградско шосе. С оглед на съвременните ни представи сега това е в центъра на София, но според размерите на столицата през двадесетте години същото място представляваше почти краят на града. Намираше се на по-малко от километър до мястото, където беше сметището" на София. Точно върху него днес се издига високата многоетажна сграда, която софиянци наричат дипломатическата кооперация"! В долната си част Цибра" се пресичаше с улица Плиска", преименувана на Модест Мусоргски" след 1944 г., и завършваше на Иван Асен II". Впоследствие по Иван Асен" тръгна отменената през последните години четворка" нашият стар махленски трамвай.

Ще започна разходката по Цибра" от юг на север! Или от нейното начало, граничещо е шосето.

В първата къща живее прочутият биолог проф. Консулов, а в дясната й страна беше домът на проф. Иванов, бащата на Ванеско" от нашата прогимназия, който преподаваше в музикалната академия. Той бе хрисим и добър човек и на какво учеше студентите си, не помня, но синът му беше зрънце" имаше неподражаемо чувство за хумор и всички го обичахме. За съжаление Ванеско, който по-късно стана лекар, загина по време на бомбардировките в Александровската болница заедно с Димеца", друг наш съученик.

След тях на дясната страна на Цибра" живееше проф. Стоян Аргиров първият преподавател по библиотекознание в Софийския университет. На практика той бе един от хората, създали сегашната библиотека към университета, с която би могло да се гордее всяко висше училище в Европа. От майка си знаех, че професор Аргиров пише някакви много ценни научни трудове, и може би поради тази причина винаги минавах край него със страхопочитание.

За щастие по-надолу по Цибра" вече живееха лично познати" хора. Там беше домът на професор Спиро Казанджиев най-близкия приятел на Йордан Йовков и професор по психология в университета. Той беше женен за сестрата на поетесата Дора Габе и негова дъщеря бе бъдещата голяма пианистка Катя Казанджиева. Тъй като заедно с тях живееше и самата Дора Габе, ние с мама често ходехме на гости при нея. Майка ми и леля Дора както й казвах в онези години бяха учили заедно в Шуменската педагогическа гимназия още по време оно", както често се шегуваха, и двете бяха сърдечни приятелки оттогава. Между другото Златната книга", от която помня и днес много от нейните стихотворения, ми беше подарък именно от самата поетеса. Леля Дора беше много добра жена и страшно умееше да се държи с децата. Винаги когато й отивахме на гости, тя освен че ме черпеше богато, никога не пропускаше да ми импровизира по някое малко стихче факт, който неизменно ме караше да я слушам със зяпнала уста.

На Цибра", зад Казанджиеви и Дора Габе, живееше големият български математик учен професор Иван Ценов член на Академията на науките. Той имаше четири деца и с най-големия му син Стефан бяхме съученици от първо отделение. Колкото Стефан беше дебеланко и приличаше изцяло на майка си, скромна първоначална учителка, толкова баща му беше сух като подвижни свети мощи", подпиращи се на бастун. Въпреки това професор Ценов имаше някакви много големи открития в математиката и се ползваше заради тях със световна слава.

Негов съсед беше учителят по математика Герганов, автор па куп учебници, а до Герганов, на втория ред професорски къщи", построени по еднакви икономични архитектурни планове, беше домът на проф. Тодор Димитров основателя на Агрономо-лесовъдния факултет в София. С неговия син, на когото викахме по прякор Шу, също бяхме добри приятели от най-ранно детство.

Точно пред къщата на професор Димитров се издигаше и домът па професор Иван Кинкел професор по социология в университета.

Зад Кинкелови, в също така евтина къща, живееше и професор Грозьо Димитров, един от основоположниците на учебното ветеринарно дело у нас, а непосредствено до него живееше и издателят на списание Труд" Теофилов, чието малко име не мога да си спомня.

Съсед на тези двама души беше големият български поет Емануил Попдимитров близък приятел на нашето семейство и един от най-интересните хора след Дора Габе в дясната страна на Цибра". Днес на неговата къща има паметна плоча, но като си спомня оскъдния й интериор, където живееше поетът с многобройното си семейство, направо ме хваща бяс! Емануил Попдимитров имаше три деца един син и две дъщери. Тъй като за поетичното му дело е писано много, аз ще ви кажа само две думи за неговите деца. Те и тримата станаха впоследствие знаменити софийски лекари. Здравко, най-големият, бе дълги години хирург в онкологията, а Лили и сестричката й работеха доскоро като лекари интернисти. За щастие с тях ме свързваше и ме свързва искрено приятелство и досега, тъй като се знаехме, откакто се помнехме и самите ние.

Финалът" на дясната страна на Цибра" също не беше за пренебрегване! Точно на пресечката й с Плиска" се намираше домът на професор Симеон Ангелов, професор по римско право в Юридическия факултет. Без да подценявам неговите заслуги като учен, които ще прескоча, искам само да ви кажа, че той беше между другото и баща на големия юрист Ангел Ангелов и на големия учен историк академик Димитър Ангелов, с когото също така бяхме съученици навремето в прогимназия Априлов".

За да бъде почти пълен списъкът на дясната страна" на уличката, ще добавя още и името на известния български геолог професор Васил Радев, автор на много университетски учебници и научни трудове. Баща ми винаги подчертаваше, когато говореше за него, че той бил специален съветник в швейцарската фирма Бром Бовери", която строяла язовири по цял свят чест, каквато била оказвана само на малцина чужденци заради техните изключителни познания в геологията.

Ако се обърнем след тази малка разходка кръгом" и тръгнем сега по лявата страна на Цибра", макар че тя ще ни остане отново отдясно, аз ще ви покажа като начало къщата на нашия прочут археолог Рафаил Попов. Познавах тази къща много добре, защото често ходех там при моя съученик Пени по-големия син на доцента. И с него, както със Стефан Ценов, бяхме съученици от първо отделение. Бащата на Пепи бе по онова време уредник на Археологическия музей в София, а по-късно стана и негов директор. Ала големите му заслуги в науката се осъществиха не в музея, а в разкопките, които той проведе в Мадара, гдето направи редица важни открития за нашата история.

Дворът на къщата на Попови граничеше с къщата на един от най-големите български учени класици и същевременно един от най-популярните и интересни хора в София от моята младост. Кой беше той ли? Професор Александър Балабанов бащата на моята съученичка Бистра Балабанова и на бъдещата известна софийска лекарка Лили Балабанова, която за щастие е още жива. Чичо Сашо един от редовните посетители на нашата махленска кръчмица на бай Ангел бе сред най-удивителните хора, които съм срещал някога в живота си. Неговата културна ерудиция беше изключителна и на лекциите му в университета винаги беше претъпкано със студенти. Заедно със Симеон Радев и Владимир Василев професор Балабанов беше един от онези, които бяха защитили Вазов навремето срещу грубите нападки на кръжеца Мисъл". А като си помисли човек Балабанов е бил тогава едва студент втора година в Лайпциг.

Неизменно бях смятал този човек сред най-умните българи, които съм срещал в живота си, и когато преди няколко години прочетох при преиздаването на неговата книга И аз на този свят", че е арменец по баща, повярвайте ми, преживях истински шок! Именно от нея научих, че истинското му име е било не Балабанов", а Балабанян...

Съсед на професор Балабанов беше висшият съдия Киряков, а непосредствено до него живееше обущарят бай Райко чудесен майстор, чийто двор граничеше пък с двора на проф. Камен Попдимитров цигулар, професор в музикалната академия, автор на няколко теоретични труда и учебници за същата академия. В последната къща от лявата страна на Цибра" бе домът на проф. Абаджиев, който също преподаваше цигулка в музикалната академия. И сякаш като някаква необикновена добавка към тази блестяща уличка, долепени до самия дом на споменатия професор на Цариградското шосе, се издигаха къщите, в които живееха големият български учен филолог професор Романски и историкът Михаил Димитров.

Е сега, с ръка на сърцето, кажете сами нима ви излъгах, като твърдях в началото, че ослепителното" електрическо осветление на стария софийски център е приличало на осветление от газениче в сравнение с блясъка на тази иначе лошо осветена софийска уличка? 

 

 

 

 

 /Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 58-62; 120-123; 138-144./

 


[1] Йорданка Николова-Чанкова, ръководител на Работническия младежки съюз и участник в антифашистката съпротива отпреди 9 септември 1944 г. Убита. След изпадането на Георги Чанков в немилост през времето на Т. Живков, площадът е преименуван на "Йорданка Николова", а в днешно време носи името "Журналист". (Бел. на Омда.)

[2]  Сегашната сграда на Софийския районен съд (бел. на Омда).

 


 

 

План-указател на София, 1928 г.

 




Copyright 1998-2014 OMDA Ltd  All rights reserved.