Спомени за стара София:

Театрите и актьорите






 

 

С ръка на сърцето, идеята на дядо не ме възхити много, но като възпитано момче приех поканата му с ентусиазъм". Няколко дни по-късно той, баба и аз бяхме вече в Народния театър.

Като изключим залата на бившия Свободен театър", където бях попадал веднъж с майка си, която искаше непременно да видим и да чуем заедно великия индуски поет Рабиндранат Тагор, дошъл в София при едно от своите пътувания из Европа, аз никога дотогава не бях стъпвал в друг театър. И затова може би току-що ремонтираната и почти напълно преобразена зала на първия ни театър, чиято сцена беше изгоряла през 1923 г., направо ме смая. Хубавите, тапицирани със скъп плат кресла ми се сториха като същински тронове и аз се настаних в моето удобно, като кръстосах късите си крака. Тъй като дядо бе извънредно точен човек, ние бяхме влезли в залата цели десет минути преди започване на самото представление и благодарение на това аз имах пълната възможност да я разгледам добре. Всичко в нея от завесата до изписания, украсен с красиви гипсови орнаменти елипсовиден таван, на който лампите загаснаха постепенно ми се стори изящно и хубаво. И най-вече огромно. Много по-голямо от всичко, което бях виждал дотогава на детските утра с импровизирани сцени в училищните салони за гимнастика. Разбира се, много години по-късно, когато можех да посетя някои от големите театрални и оперни зали из старата Европа, мащабите ми в тази насока се промениха. Но тогава в онази далечна априлска вечер на 1929 г. аз бях направо изумен от туй, което ме заобикаляше.

Бях чувал в не един разговор между възрастните, че театърът е някаква грандиозна магия. Представите ми за тази странна магия обаче бяха направо смътни и когато завесата се отвори и представлението почна, да си призная, аз останах истински разочарован. На сцената не стана нищо повече от онова, което ме заобикаляше в живота. И здраво объркан, аз напразно се мъчех да разбера в какво всъщност се състоеше тази така наречена театрална магия, за която възрастните говореха толкова много и с такъв възторг. За съжаление и до края на представлението не можах да схвана сам къде е нейното разковниче, но като видях как маминка" се разплака на финала заради нещастната Виолета, която умираше" прегърната от приятеля на родителите ми чичо Владо Трандафилов, както му виках, разбрах, че има нещо, което ми убягва. Или по-точно, нещо, което ми убягваше поне за тогава. За щастие в следващите години вече почнах редовно да ходя на театър и аз не само че можех да почувствам това нещо", но и да го разбера донякъде. Впрочем именно то ме направи най-вече истински почитател на драматичната сцена. На онази плеяда от блестящи актьори и актриси, изпълнили юношеските ми и младежки години с най-вълнуващи изживявания, с трепет и възхищение от тяхната дарба.

Представете си какъв шанс съм имал в онези години от живота си можах да видя много от върховете на нашия драматичен театър от неговото второ поколение, което усещам как постепенно се превръща с времето за новите поколения в своеобразна легенда. Повярвайте ми на живо" тези хора наистина бяха до един артисти, обрекли се изцяло на театъра. И театърът беше за тях не само професия, а преди всичко призвание. Цел и смисъл на целия им живот, който никак не беше лек в тогавашните години, тъй като тези хора не бяха нито достойно възнаградени за своя труд, нито пък бяха истински оценени от онези, що можеха да облекчат тежкото им материално съществуване чрез своя жест. Театралните субсидии, отпускани навремето на Народния театър от Министерството на просветата, където непрекъснато се сменяха разни съвсем ограничено мислещи интелигенти", бяха нищожни. Въпреки това обаче театърът непрекъснато вървеше напред. И поднасяше на софиянци блестящ репертоар от класиката, от съвременната световна драматургия, както и български пиеси, доколкото ги имаше.

Представете си например именно в Народния театър аз можах да видя великия основоположник на българската театрална сцена Сава Огнянов в ролята на Барона от На дъното" на Максим Горки! Това стана някъде около 1932 или 1933 г., но неговият изключителен глас, изпълнен с дълбочина и кадифена мекота, звучи и до днес в моите уши. Заедно с него паралелно звучи гласът на още младия тогава Георги Стаматов, който играеше в същата пиеса ролята на Сатин. Имах често възможността да го виждам седнал на някой от столовете у дома в разговор с родителите ми на чашка вино. Запомнил съм този чичо Георги" главно като чудесен разказвач на истории от Първата световна война в нея той беше участвал като запасен офицер. С униформата на мобилизиран капитан го срещнах и много години по-късно през Втората световна война, когато бяха го назначили за ротен командир на ротата от артисти, играещи във Фронтовия театър.

Но освен със Стаматов родителите ми бяха в приятелски връзки и с много други известни актьори, които не само че гледах на сцената, но срещах и в живота. От всички тях ми е останал един общ спомен скромността им в живота и тяхната вяра в изкуството. Те бяха готови да изтърпят за него и най-големите житейски лишения. И най-големите човешки изпитания.

Сцената на Народния театър през моите младини приличаше на нещо като арена. На нея излизаха да се сражават" двама големи гладиатори главният режисьор на театъра Николай Масалитинов и Хрисан Цанков братът на небезизвестния от септемврийските събития професор Цанков. Първият от тези гладиатори" беше руснак, бивш актьор от Московския художествен театър и предан ученик на Станиславски, а вторият нашенецът ученик на великия австрийски актьор Кайнц и поклонник на виенския Бургтеатър. Както виждате и сами различието в художествените им възгледи беше диаметрално противоположно. В техните непрестанни естетически битки" обаче се раждаха представления, каквито съм виждал по-късно в съвсем ограничен брой по европейските сцени и, ей богу, надали ще видя оттук нататък. Вярно трупата на Народния театър разполагаше по времето на Масалитинов и Цанков с множество ярки таланти, но също така е абсолютно вярно, че и те двамата бяха големи и самобитни художници. Майстори, които вярваха в онова, що творяха, за да го поднесат на публиката.

Но честно казано и тогавашната софийска публика си я биваше!

Тя не познаваше клака!

Усещаше безпогрешно и най-малкия фалш и никога не го прощаваше. Не ръкопляскаше в такива случаи в края на представленията само защото е прието да се ръкопляска. За да не помислите, че съм голословен, ще ви кажа виждал съм лично как завесата в Народния театър е падала при гробна тишина в салона след представление, което не се е понравило на зрителите. И как още на другия ден театралните критици напористо са демонстрирали неудоволствието или несъгласието си с подобен спектакъл в тогавашните вестници и списания. Разбира се, навремето такива киксове" бяха, общо взето, много редки, защото Народният театър от моята младост не познаваше непрофесионализма, но все пак понякога ставаха.

А какво мога да ви разправя като стар софиянец за онази блестяща плеяда от актьори в Народния театър между двете войни, когато родният ми град беше все още тристахиляден? В нея влизаха Иван Димов, Георги Стаматов, Зорка Йорданова, Константин Кисимов, Петя Герганова, Стефан Савов, Порфирий Велков, Петко Атанасов, Никола Икономов, Стоян Бъчваров, Борис Ганчев, Олга Кирчева, Владимир Тенев, Стефан Пейчев и още много и много други, които ми е невъзможно да изброя. За щастие за тях, за самия Народен театър, за режисьорите му и за неговите сценични художници са написани вече доста работи. Има и безброй отзиви за почти всички представления на театъра в някогашната преса, публикувани с учудваща за времето си компетентност и вкус, на които могат да завидят мнозина съвременници. Въпреки това обаче трябва да ви призная най-честно аз нямам думи, за да ви възпроизведа сега впечатленията си от онези трима, напълно неприличащи един на друг Хамлетовци на Владимир Трандафилов, на Борис Михайлов и на Иван Димов. Имах щастието да ги видя в три последователни представления в началото на тридесетте години. А десетина години по-късно да се възхитя и на онзи съвършено различен от всичко видяно дотогава Хамлет на Константин Кисимов, който смая София със своята игра. А представете си тя го помнеше от Топаз" на Марсел Паньол и очакваше, че ще се засмее при неговото появяване на сцената, а в края на краищата той я разплака.

Светът на Народния театър от моята младост беше една неизбродима вселена за софиянци. И за всички други, които помнят тази вселена между двете войни и никога няма да я забравят. Тя се оказа безценна школа за моето поколение и сега, когато пиша тези редове, аз отново скланям глава пред чара, таланта и всеотдайността на нейните жреци, подарили на София и на софиянци не само дарбата си, но и своите сърца. Които написаха по страниците на нейната културна история една истинска епопея на красотата и мъдростта...

 

-=-=-=-=-

 

Към началото на тридесетте години освен Народния театър, в чийто салон се редуваха през ден драматичната трупа и съставът на операта, в София имаше още четири по-значителни театъра. Първият и най-популярният сред тях бе Кооперативният театър. Той беше собственост на своите актьори кооператори, основали го почти веднага след разпадането на трупата на театър Ренесанс". Кооперативният театър бе единственият оперетен театър в София от онези дни. Вторият, вече чисто драматичен, много добър театър принадлежеше на нашия голям актьор П. К. Стойчев. Той даваше своите великолепни представления в салона на днешния Театър на българската армия, а третият Свободният театър, също частно начинание се помещаваше тогава в сградата, която заема днес Музикалният театър Стефан Македонски". Четвъртият и последен по време на своето създаване частен театър се появи в това относително анемично театрално съзвездие" на столицата през тридесетте години към края на 1933 или 1934 г., ако не ме лъже паметта. Това бе театър Одеон".

Новоизлюпеният театър се настани набързо в салона на едноименното кино, едно от най-старите софийски кина където ви разказах, че за първи път софиянци видяха тонфилм", и си остана там до печалния край на салона му през ужасната зима на 1944 т., когато изгоря почти целият стар център на столицата.

Трупата на този най-млад някогашен софийски театър бе формирана от русенския актьор и режисьор Стефан Пенчев, който разумно запази ефектното название Одеон" за своята нова рожба". Тази последна театрална креация" на човешката предприемчивост и вкус към риска в лоното" на спектакъла в столицата също тръгна по своя път. Скоро всички разбраха, че Стефан Пенчев бе не само смел човек, но също така и умен, предприемчив антерпретьор, с тънко чувство за театрално изкуство. И въпреки че сцената на бившето кино Одеон" беше съвсем плитка и почти непригодна за театрални представления, неговият театър най-неочаквано успя да се задържи на крака. Спечели публика. Нещо, което повярвайте не беше никак лесно в онези оскъдни години въпреки относително ниските цени на театралните билети в София, които бяха направо нищожни в сравнение с цените на билетите в тогавашните театри на Европа.

Театър Одеон" започна кариерата си като драматичен.

Отначало в него се представяха предимно комедии от класическия репертоар. Там например още в ученическите си години гледах знаменитата комедия на Йожен Скриб Чаша вода". Софиянци я видяха за втори път едва през осемдесетте години в постановка на Телевизионния театър. Паралелно с тези комедии обаче в театъра почнаха да се играят от време на време и музикални пиеси, които жънеха голям успех, така че през 1935 г. театър Одеон" се превърна от драматичен в типичен оперетен театър втория в София.

Естествено, за неговия нов жанр трябваше да се създаде и нова оперетна трупа. Практичен и опитен, Стефан Пенчев не скръсти ръце и развързвайки кемера", както го чух да казва много, много години по-късно, той скоро успя да привлече на своята сцена елита на тогавашните ни оперетни звезди". В Одеон" постъпиха Мими Балканска, Асен Русков, Тинка Краева, Иван Радев, Симеон Симеонов, Мара Пенкова, Стоян Коларов, Коста Райнов, Георги Фратев, Рина Пенчева съпругата на Стефан Пенчев, Милена Баръмова, Милен Паунов, Надя Шаркова, Енчо Багаров и току-що начеващият певческата си кариера бъдещ наш голям оперен тенор Илия Йосифов.

Разбира се, един оперетен театър имаше нужда освен от всичко друго и от диригенти! Пръв на диригентския пулт в Одеон", доколкото си спомням, се появи Борис Левиев. Музикант с необикновен музикален дар, по-късно той написа и няколко оперети за репертоара на театъра. Към него впоследствие се присъедини и младият Борис Симеонов, станал по-късно един от незаменимите говорители на Радио София.

Ако не греша, като първомайстор и постановчик на балетната трупа на театъра назначиха още от началото моя съсед Асен Манолов, който живееше срещу нас на ул. Цар Иван Асен II". А като театрален художник на Одеон" бе привлечен Асен Попов. Той се оказа златната находка на Стефан Пенчев! Беше истински магьосник. С най-примитивни средства и строги икономии успяваше винаги да превърне мизерната сцена на театъра в княжески резиденции, нощни заведения или спални на фаворитки, където се разиграваха различни любовни епизоди или цели балетни сцени.

Публиката, която пълнеше салона на най-младия оперен театър, не беше от хайлайфа на София и всъщност Одеон" спокойно можеше да се нарече народен театър". Хората отиваха на представленията му предимно в събота или в неделя, следобед и вечер. И от сърце преживяваха" болките и радостите на напарфюмираните герои от миниатюрната му сцена под звуците на сантименталната Лехарова музика или на мелодичните ритми на виенските галопи" на Щраус. Това им беше предостатъчно, за да забравят за няколко часа сивотата на своите безкрайни делници.

Преди започване на самото представление обаче, докато още не беше вдигната така наречената противопожарна завеса", същата тази уважаема публика", ще не ще, трябваше да прочете безбройните реклами по нея. Този малък трик също бе част от бизнеса на Стефан Пенчев, както бихме казали днес. Нерядко, във всеки случай дори и след вдигането на втората завеса, реклами можеха да се чуят и помежду редовния текст на актьорите. Шампион в това отношение беше ловкият и остроумен Асен Русков. Питаха го например, уж случайно, откъде се е снабдил с елегантните си кожени тиролски панталонки или яке, с които беше облечен на сцената, и той отговаряше с изискана галантност: От магазин Фактор" на улица Граф Игнатиев"!", или пък: От магазина на Марко Костуров!" и т.н. Според слуховете по онова време цената на едно такова търговско съобщение" от сцената струваше на съответния търговец около хиляда тогавашни лева. А това означаваше през онези години малко повече от половината от заплатата на един училищен разсилен. Или ако щете една трета от заплатата на някой гимназиален учител. Сумата отиваше в джоба на обявителя", за което Стефан Пенчев нито му се сърдеше, нито го възпираше.

По време на моята най-ранна младост театър Одеон" стана рождена люлка на доста български оперети. На неговата сцена за пръв път беше представена оперетата на Борис Левиев Джогар ханъм", оперетата Бамбулея" на талантливия пианист Ото Либих, син на един от първите фотографи в наскоро освободената България, две оперети на Йосиф Цанков и, струва ми се, още няколко други автори. Сега най-вече искам да ви кажа няколко думи главно за Йосиф Цанков, макар и да бъда обвинен в предпочитание към него. Всъщност, повярвайте ми, моето пристрастие към Йожи е съвсем обяснимо! Познавах го още от времето, когато той беше съвсем млад, а аз направо малък. Но това не ни попречи да станем приятели въпреки чувствителната разлика в годините ни. Между другото бяхме донякъде и съседи. И тъй като моето поколение растеше с неговите песни, всички на моята възраст в София го обичахме. Извън казаното дотук първият радиоапарат, който се появи в нашата къща един американски супер Крослей" с дванадесет лампи, беше купен от магазина на неговия баща, а с двамата му братя Мици и Гуни учех в една и съща прогимназия. Тази съвкупност от факти и съвпадения ни сближаваше. Пък и обективно погледнато, като композитор Йожи стоеше най-високо от всичко останало, което се подвизаваше в полето на шлагера" в онези години. Когато той написа навремето музиката към либретото на Петър Увалиев за оперетата Продадена любов", София наистина му призна първенството в този жанр.

Продадена любов" направи истинска сензация в София в навечерието на Втората световна война и столицата дълго време живя с нейните мелодии и най-вече с песента Продадена любов". Пееше я една съвсем непозната дотогава звезда", открита от Стефан Пенчев в Плевен. Тя се казваше Надя Ножарова. Беше чернокоса и леко разногледа, но имаше чудесни крака, които умееше да показва превъзходно на сцената в своя коронен номер, опряна на уличен фенер, пееща: Аз живея за любов, но съм тъй усамотена, че продадена любов сърцето ми разби..." При това нейно изпълнение публиката в Одеон" винаги изпадаше в неописуем възторг. Аплодираше я лудо, а Ножарова, осветена от прожекторите, не помръдваше и със своята дискретна интелигентност триумфираше неподвижно.

Театър Одеон" остави дъбоки следи в театралния живот на София от тридесетте и началото на четиридесетте години. Той беше любимият театър на дребните съществувания" в тристахилядната ни столица и даде много радост на града. Може би неговите тогавашни постановки биха ни изглеждали днес не само малко наивни, но и доста претенциозни. Но с ръка на сърцето си трябва да ви кажа Одеон" ще си остане като една от най-приятните цветни картички от моята ранна младост. За щастие нейните цветове не избеляват от времето и аз съм й благодарен за това...

Дотук ви разказвах, така да се каже, общо" за театъра Одеон". Сега искам да ви кажа по нещичко и за неговите актьори. Всъщност най-вече те създаваха облика му и неговия специфичен чар. Но преди да почна разказа си за тях, аз съм длъжен да ви предупредя навремето не познавах лично никого от тези изпълнители, както познавах повечето от актьорите в Народния театър от онези години, защото те бяха приятели на моите родители и за щастие често идваха на гости у нас. Впечатленията ми от одеонските труженици" са само от техните сценични превъплъщения. От оперетите и музикалните комедии, в които съм ги гледал. С кого да започна?

За мене тогава пък и после първото място по право се падаше на Мими Балканска. Тя бе най-очарователната оперетна примадона, която някога съм виждал в живота си, въпреки че впоследствие ми се случи да видя доста неща по широкия свят.

Навремето Мими беше всеобща любимка на публиката в стара предвоенна София. Зрителите я обожаваха. И никога не пропускаха да й покажат това свое обожание, било когато я виждаха на сцената или на улицата. Основоположница в своя жанр, надарена от природата с изключителен артистичен талант, тази голяма актриса излъчваше някакво необяснимо обаяние и нейните сценични превъплъщения пълнеха неизменно театър Одеон" до последното място. За съжаление не съм в състояние да кажа как би ми изглеждала днес актрисата Мими Балканска, но тогава почти всички софийски гимназисти бяха влюбени в нея и изтръпваха от вълнение, щом я зърваха по улицата. Междувременно, сигурен съм, че и немалко от тогавашните столични господа" на по-солидна възраст също са споделяли чувствата им към тази чаровница с топъл гръден глас и необикновена сценична прелест, която макар и да не бе завършила никакви музикални академии или театрални школи, умееше да вълнува и да покорява публиката.

Много години по-късно благодарение на моя приятел Павел Спасов, драматург в Музикалния театър през шестдесетте години, аз се запознах с Мими Балканска. За мое най-голямо щастие споменът за нейното очарование от моите ученически години не само че не помръкна, а напротив Мими се оказа и като човек извънредно приятна и добронамерена. Лоялна към онези, които обичаше и уважаваше.

Макар и коренно различен от нея като сценичен герой, залагащ на съвсем друга театрална карта", вторият всеобщ любимец на някогашна София беше Асен Русков. Изключително даровит, характерен актьор, той владееше публиката не само със своя динамичен стил на игра, но и с бликащото си остроумие. Бай Асен, както го наричаха мнозина от тогавашните софиянци, често правеше различни добавки към текстовете на авторите, в чиито оперети играеше. Но той правеше тези малки добавки с умение и никога не изпадаше в безвкусни шокиращи крайности.

Не помня вече в коя оперета беше, но когато субретката на театъра Тинка Краева му поиска веднъж на сцената някаква роза, която той държеше в ръцете си, изричайки на италиански О, che bella rosa!", той се усмихна и отговори:

Не е бела, ами е червена! и я подаде на Тинка при бурния смях и аплодисменти на цялата публика в салона!

Щом веднъж вече споменах името на Тинка Краева, длъжен съм да ви кажа, че тя пък бе оперетната субретка номер едно" на Одеон". Да беше хубавица не беше! Но публиката искрено я обичаше. Тинка притежаваше някаква нотка на примитивизъм в гласа си, който се нравеше страшно много на зрителите на театъра. И въпреки че Рина Пенчева другата субретка в театъра бе съпруга на Стефан Пенчев, той даваше на жена си доста по-малко възможност за изява, отколкото на Тинка Краева. Или на другите си примадони.

За щастие Одеон" разполагаше в онези години и с двама незаменими щатни любовници" Коста Райнов и много по-добрия от него не само в гласово, но и в артистично отношение Битош Давидов. Естествено, двамата млади тенори се надпреварваха непрекъснато кой да изглежда по-елегантен на сцената, но трябва да се признае тук Битош беше по-добрият. И не можеше да бъде иначе! Костюмите, смокингите му и неговите фракове шиеше Моксата, най-добрият шивач, който някога е работил в София. Той беше човек с необикновен вкус и професионално умение в занаята си. Беше учил много малко, но притежаваше една от най-големите частни библиотеки в София, от която не беше прочел нито книга. Въпреки това колекционираше всякаква литература.

В края на тридесетте години в Одеон" постъпи и първата академично школувана певица Милена Баръмова. Тя беше дъщеря на известен адвокат от Ловеч и идваше от музикалната академия, така че бързо се изправи на крака" в сценично отношение. Заедно с нея от академията дойде и Илия Йосифов, бъдещият голям тенор на България. Той проходи" в своята певческа кариера също на сцената на Стефан Пенчев.

Тук ще отворя една скоба, за да ви разправя нещо, което в най-добрия случай може да се нарече косвено свързано" с Одеон". Главните действащи лица в тази скоба" сме аз и Илия Йосифов, или Илийката, както му виках тогава.

И така, историята започва през пролетта на 1940 година. По това време отбивах редовната си военна служба в Школата за запасни офицери в София. Или още по-точно отбивах я в кавалерийския й отдел. Така наречения ескадрон", квартируващ не в самата школа, а в Първи конен полк, на чийто район днес е построен бившият квартал Ленин", сега Яворов". Един ден през онази пролет, когато все още яздех съвсем аджамийски", кобилата ми благоволи" да ме прехвърли през главата си на едно нищожно препятствие и аз се намерих с два счупени пръста най-напред във Военната болница, а след това и в школния лазарет. Именно там заварих за моя най-приятна изненада Илия Йосифов. Той също лежеше в лазарета, болен от някаква не особено тежка болест. Трябва да призная, че и досега си спомням с най-голямо удоволствие пролежалите там дни в компанията на Илийката, и се надявам, че и той също си ги спомня с удоволствие. Двамата бързо се сприятелихме и още по-бързо запяхме. И макар че тогава школникът Йосифов беше първи тенор на знаменития Одеон", той беше принуден да пее в нашите общи дуети винаги втори глас, защото аз самият никога не го улучвах. Разбира се, Илия правеше това от сърце и така другите болни около нас също не скучаеха, тъй като ние им пеехме почти непрекъснато. Възхитен истински от нашето изкуство", санитарният фелдфебел на школата обикновено ни възнаграждаваше за това изкуство" не само със своите аплодисменти, но винаги ни даваше и по малко допълнително" от десерта. Това ни беше чистата печалба" от нашите концерти", както казваше Илийката на смях.

През дългите часове на разговори с премиер-тенора" на Одеон" аз чух и научих от него много неща за този стар софийски театър и за кухнята" му, която зрителите никога не виждаха на сцената. Но това с нищо не наруши моето чувство на възхищение от него. Всичко на сцената на Одеон" минаваше през опитните ръце на режисьорите Генчо Марков, на самия Стефан Пенчев, на Христо Попов, или на Хитьо Попов, както го наричаха колегите му. И пред публиката следваха оперета след оперета. Те я караха искрено да си поплаче или да се посмее и във всички случаи да си излезе с ободрен дух след представлението в театъра на улица Цар Симеон" в съседство с ресторанта Старият Гамбринус".

Не ще и дума, в Одеон" имаше навремето и доста други актьори, като например Надя Шаркова, Буби Тачев и много и много други, чиито имена, разбира се, бих могъл да изброя, но ще спра дотук. А другите ще оставя за историците на българския оперетен театър. Нека и за тях да остане нещо.

 

 

 /Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 124-128; 171-179./

 

  




Copyright 1998-2014 OMDA Ltd  All rights reserved.