Спомени за стара София:

Сладкарниците "Цар Освободител", "Сан Суси" и "Роял"






Но да спрем дотук! И наместо да ви занимавам повече с лични истории, по-добре да ви разкажа за трите най-големи и да ги наречем условно интелектуални" кафе-сладкарници, където се събираше духовният елит на София през двадесетте и тридесетте години и откъдето започна на практика и моят житейски университет", както го беше определил баща ми. Те се наричаха Цар Освободител", Сан Суси" и Роял"!

С коя от трите да почна?

Разбира се, с прочутия Цар Освободител", който, въпреки невижданите дотогава апели в нашите вестници след 9 септември да не се докосват до него, в края на краищата бе разрушен най-безмилостно от някакъв невзрачен архитект, пришълец в града, за когото тази старина" не беше свързана с нищо от личния му живот, независимо че точно в нея бяха ходили да пият кафето си Йордан Йовков, Елин Пелин, Александър Балабанов, Николай Осипович Масалитинов, Александър Божинов, Дечко Узунов и десетки, и десетки други значими хора, създали съвременната култура на нашия народ.

Но да навлезем по същество", както казват юристите!

И така, някога кафе-сладкарницата Цар Освободител" се намираше на ъгъла на улица Раковска" и Царя". В приземния етаж от къщата на големия ни богаташ Иван Балабанов. Малко по-нагоре от нея, пред една друга къща, до края на тридесетте години беше и единствената бензиностанция в центъра на града, където в онези дни наливаха бензин в колите не от колонки, а направо от варели с ръчни помпи. Или пък със специални кофи с чучурки. Без да ги е страх от пожар или от взрив. Непосредствено след това започваше обгърнатият с висока ограда парк на старата Руска легация, която през 1934 година стана резиденция на първия съветски посланик у нас Феодор Разколников...

Цар Освободител" беше собственост на Илия Югрев, един възпълничък, нисък охридчанин, с чиято дъщеря бяхме съученици още от първо отделение. Тя също беше дебела като него.

Кафенето имаше откъм Царя" и Раковска" няколко големи стъклени витрини, покрити винаги с чисти дантелени пердета, и в него, разположени на две нива с няколко стъпала помежду тях, се мъдреха не повече от двадесет и пет маси, покрити с кръгли тъмносиви мраморни плочи, за да се почистват лесно. Върху стената в дъното на Цар Освободител" висеше за украса и една огромна, оцветена, продълговата по форма снимка на Охрид с част от Охридското езеро, обрамчена с масивна рамка от тъмночервен плюш.

В това прочуто кафене сервираха само чай, кафе и пасти. Нищо друго. Чаят се поднасяше в прозрачни водни чаши с подстаканчици" по руски маниер, а кафетата - в чаши ала турка", т. е. във валчести чаши без дръжки.

Една от хитрините на кафеджията в сладкарницата беше да приготвя кафета синджирлии! Или с други думи - кафета, върху чиято повърхност имаше много мехурчета. В онези години тези мехурчета се смятаха като предзнаменование" за пари. А парите в джобовете на тогавашните български интелектуалци далеч не бяха в изобилие и едно кафе синджирлия" беше знак за някаква неочаквана пара. Или поне на надеждата за такава пара. Ала това бяха празни надежди, защото, както научих от съученичката си, тези мехурчета не ставали сами, ами бай Стоян кафеджията ги правел с една сламка, в която духал, след като наливал кафето в чашките.

Нужни са стотици страници, за да предам цялостните впечатления, които събрах в далечното ми детство от пъстроцветното множество на тогавашните майстори на българските изкуства, които се събираха всяка вечер в Цар Освободител" и които аз имах възможността да наблюдавам и слушам колкото си ща. Тук обаче в никакъв случай не мога да не ви разкажа поне за един мой личен спомен от тази сладкарница, който остави най-дълбока диря в детското ми сърце. Остана като един от незабравимите спомени на моето детство.

Всъщност ето за какво става дума! Беше през една прохладна априлска вечер на 1927 г., когато мама и аз с удоволствие се вмъкнахме на топличко в Цар Освободител", дето ни чакаше татко. Видяхме го веднага. Седеше на маса заедно с професор Константин Гълъбов, който му разказваше нещо и оживено ръкомахаше.

Седнахме на масата им и след обичайните поздрави професорът продължи своя разказ. Той току-що беше се върнал от Германия и разказваше с ентусиазъм и така високо за своите впечатления от Берлин, че по едно време аз чух как зад гърба ми от съседната маса някакъв малко дрезгав, глух глас изрече:

- Гълъбов, стига си хвалил тази твоя Германия, ами иди във Франца да видиш какво е култура!

Франца!

Това съвсем необичайно название за Франция ми направи силно  впечатление. И аз по-скоро неволно, отколкото разумно се обърнах да видя кой го бе изрекъл. Оказа се, че е един много стар човек, целият бял, със светли пронизващи очи, с леко прегърбен нос и дълги провиснали мустаци, каквито не носеше никой от другите ни познати. Професор Гълъбов му отвърна нещо, но майка ми, която усети моята изненада от думите на стария човек, ме попита:

- Знаеш ли кой е този господин, който казва Франца"? Погледнах я учуден, а тя добави:

- Това е поетът, написал Върви, народе възродени..." Песента, която пеем всички в училище на Кирил и Методий и която, надявам се, ще пееш не само ти, ами и твоите деца и внуци...

Неочаквано мама се изправи и се обърна към стария човек от другата маса, като рече почтително:

- Господин Михайловски, може ли да дойде синът ми при вас и да ви целуне ръка?

Старецът се засмя и лицето му изведнъж стана благо и добродушно. После той каза тихо и вече със съвсем друг тон:

- Може, Ружке. Може. Нека дойде!

Пламнал от смущение, станах и се приближих до стария човек. Целунах най-чинно ръката му. А тя беше суха и студена. Не като ръката на дядо, която винаги излъчваше някаква особена топлина.

Михайловски ме погали по косите.

- Благодаря ти, моето момче - каза той съвсем тихо. Бъди здрав и се учи добре. България чака от вашите поколения...

- Ще се уча изхлипах аз и почти парализиран от смущение, едва успях да седна на мястото си. За пръв път усещах, че сърцето ми бие така силно.

Няколко месеца по-късно големият поет почина...

За много от хората, които бях виждал в онези години, а и по-късно в Цар Освободител", ще ви разкажа на други места, защото те наистина заслужават нещо повече от споменаване, но тук не искам да пропусна да ви кажа поне няколко думи за келнера в сладкарницата бай Коста, на когото по необясними за мен причини бях станал любимец.

В онези години бай Коста ми се виждаше доста възрастен, но той трябва да е бил тогава на не повече от четиридесет години. На вид бе съвсем божи човек", но трябва да ви кажа най-отговорно, че днешната българска култура дължи на неговата памет нещичко! Защото той често, поемайки целия търговски риск", изхранваше някои от бъдещите й звезди" с пасти на вересия, тъй като тогава самите те бяха бедни като църковни мишки...

През онези далечни години бай Коста си строеше къщичка някъде из покрайнините на София и винаги когато събираше сметката си от някой по-паралия клиент, не пропускаше да каже:

- Кольо, дай и една-две тухли отгоре бе!

Това означаваше дай един-два лева бакшиш!

Дали някога бай Коста успя да направи своята мечтана къщурка, аз не можах да науча никога, но съм запомнил този добряк за цял живот. И той, изглежда, ме обичаше, тъй като аз бях единственото дете, редовен посетител на сладкарницата, което родителите му винаги водеха със себе си нещо, за което сега благославям тяхната памет, и бай Коста често ми носеше по този повод по някоя паста за подарък", както казваше сам. Сега, когато пиша тези редове, аз сякаш отново виждам неговото смугло лице и облечения му във випла кучешки зъб, който според неговите изявления му беше направил безплатно прочутият навремето софийски зъболекар Джераси. Няма да забравя също така и добрите му очи, докато ме гледаше как поглъщах лакомо неговия дар. В такива моменти в тях заблестяваше някаква особена светлина и тя караше сърцето ми да ускорява своя ритъм...

Живите хора от щастливите дни на Цар Освободител" доскоро бяха само двама! Това са поетът Христо Радевски и критикът Петър Димитров-Рудар. Но от децата посетители обаче, струва ми се, че съм останал само аз първото и последно дете...

 

  

....................

  

Сан Суси"! Да, то беше наистина номер две" в класацията на трите някогашни свърталища" на българските интелектуалци. И макар че носеше гордото име на бляскавия дворец на Фридрих Велики в Потсдам, софийското Сан Суси" с нищо не напомняше неговия лукс, а в най-добрия случай само може би частица от безгрижието му.

Впрочем кой точно беше измислил това тъй безгрижно" име на кафенето, не се знаеше, но то беше сместено в мазето" на зданието на булевард Цар Освободител", над което тогава се намираше известната някога Немска книжарница. Днес по някаква иронична прищявка на съдбата в същото помещение е настанен Полският културен център[1]. А в мазето" на Сан Суси" се намира подземното помещение" на сладкарница Варшава".

Към края на 20-те години в Сан Суси" се влизаше чрез доста стръмни стълби, след които посетителят се озоваваше направо в две доста обширни помещения, буквално осеяни с ниски масички с табуретки. От шест часа следобед до полунощ тези масички бяха редовно заети до последната от по-младата генерация творци на стара София.

Така например в Сан Суси" редовно идваше всяка вечер известният навремето и съвсем забравен днес млад белетрист Симеон Дановски. Той бе преживял няколко години в Берлин по време на инфлацията в Германия и сега издаваше сам своите събрани съчинения" във формата на така наречените покет букс", т. е. книги с джобен формат". На обратната корица на всичките тези книги се мъдреше неговият портрет, на който той приличаше на киноактьор от немите филми с блестяща от брилянтин коса.

Друг известен посетител на кафенето беше и поетът Лальо Рогачев. Идваше и друг поет, наречен Димитър Симидов Втори, за да не го объркат с Димитър Симидов, известния приятел на Христо Смирненски и прочут навремето си преводач от френски. Извън изброените дотук млади хора там можеха да се видят тогава и прохождащият критик Петър Матеев, който след 9 септември стана драматург на Театъра на Българската армия, утвърденият писател Панчо Михайлов, първият преводач на Ремарк в България Димитър Хаджиилиев. Междувременно Ремарк му бе дал лично правото за превода на своите книги На Западния фронт нищо ново" и Обратният път", но по неведоми пътища Обратният път" преведе преди него учителката по немски от Първа мъжка гимназия Гора Иванова.

Но освен споменатите поименно клиенти в Сан Суси" идваше и още много друг културтрегерски народ и макар и малък, аз открих още навремето защо беше този изключителен наплив.

Причините за него бяха главно две! Първата от тях се казваше Маруся младата рускиня, която обслужваше масите в Сан Суси". А втората единственият радиоапарат в обществено заведение в цяла София. Тъй като и двете причини бяха важни, ще се спра, макар и за минутка, на тях.

И така, първата причина, Маруся, сигурно нямаше повече от двадесет години и беше толкова ослепително красива, че даже и аз един съвсем невръстен хлапак я гледах с възхищение. Беше стройно момиче. Нито ниска. Нито висока. Със златисти коси и светлосини като метличина очи. Походката й бе лека и еластична и тя носеше своята табличка с наредените по нея кафета с такова изящество, че на човек просто му беше приятно да я гледа как снове нагоре-надолу из Сан Суси". Очите й бяха леко изтеглени нагоре във външните ъгълчета сигурен белег, както разбирам едва сега, че някоя от нейните далечни прабаби от времето преди Иван Грозни е била настигната от някакъв татарин, и този екзотичен елемент й придаваше още по-голям чар. По-младите посетители на заведението до един бяха влюбени в нея, но Маруся се държеше така еднакво любезно с всички, че просто ги вбесяваше. Беше забавно да ги гледа човек как въздишаха отчаяно!

Втората причина радиоапаратът Телефункен", който собственикът на заведението бай Стоян Папазов беше закупил направо от Германия, също струваше не по-малко от хубавата Маруся. И също тъй му събираше клиентела.

Тук веднага трябва да отворя скоба и да кажа, че дори и в края на двадесетте години много от хората в София изобщо не можеха да си помислят за радиоапарат вкъщи. Това беше лукс, достъпен само за богатите, тъй като радиоапаратите идваха от Германия и докато стигнат оттам до клиента в София, ставаха доста скъпи.

Телефункенът в Сан Суси" стана именно радиоапаратът, чрез който аз чух за първи път в живота си музика, предавана в ефир. Това се случи през една от декемврийските вечери на 1928 година. Ние с баща ми и мама бяхме в Сан Суси" с техни приятели, които също бяха довели дъщеря си. Тя беше малко момиченце като мене и двамата си приказвахме и се забавлявахме чудесно, докато лапахме поръчаните ни пасти, когато видяхме по едно време, че Иванчо седна пред телефункена.

Радиото на бай Стоян беше сложна машина. Състоеше се от две големи черни кутии", поставени на специална дълга маса близо до мястото, където седеше и самият той, и до тях имаше право да се докосва само помощникът му Иванчо. Единственият разбиращ как се манипулира с това чудо!

Над двете масивни кутии на телефункена, покрити на лицевата си част с множество копчета" и ключове", стоеше високоговорителят. Той напомняше донякъде буриите" на старинните грамофони Хиз мастър войс" с бялото кученце по капаците им, но имаше доста по-елегантна форма от тях и целият беше покрит с нещо като лъскави черни снежинки. По тях красиво се отразяваше приглушената светлина в кафенето.

През онази зимна вечер на 1928 г. първите звуци, които ушите ми чуха от ефира, след като Иванчо настрои радиото и свали огромните слушалки от ушите си, включвайки високоговорителя, беше сигналът на италианското радио канарчето, чуруликащо и до днес. Малко след канарчето прозвуча приятен женски глас. Той каза ясно и отчетливо: Радио Рома - Наполи."

Последва истинска вълна от неразбираеми думи и изведнъж Сан Суси" се изпълни с приятна музика. Тя сякаш донесе в отопленото мазе слънце, дъх на море и солен морски въздух.

Аз бях толкова изумен от всичко туй, че не можех да кажа нито дума! Нищо не беше в състояние да ми обясни чудото, което можеше да пренася звуци от Италия до София!

А като си помисли човек днес децата на моята тогавашна възраст отдавна вече си играят с компютри! Но какво да се прави: Времената се менят, а с тях се меним и ние!"...

Когато поотраснах и станах вече ученик в гимназията, Сан Суси" напусна своето мазе на Цар Освободител" и се прехвърли в долния край на булеварда. Настани се в салона на току-що построената кооперация на мястото на Прошековата бирария".

Със смяната на мястото се смени и неговата клиентела.

Тогава в новото Сан Суси" почнаха да играят карти и майсторите на белота от София го направиха свое централно средище. Сред една от прочутите белотаджийски компании в онези дни, която се настани твърдо в новото Сан Суси", бяха бъдещият ни колега юрист Иван Башев, достигнал по-късно до ранга на външен министър на България, бъдещият професор в Търговската академия в Свищов Беловеждов, или Белата, големият софийски лекар интернист д-р Сотир Шубаров, току-що пръкналият" студент в онези дни Тошко, по прякор Смешко, и много други бъдещи известни наши интелигенти, както ги наричаме днес. Всички те по-късно в една или друга степен оставиха дири в нашия обществен живот. И заедно с това и много спомени за ученическите ни години. За онези щастливи дни на безгрижие, когато глупавият млад човек си мисли, че няма нищо по-досадно и по-трудно от училището...

Сан Суси" затвори последната страница от своята дълга история вече не като кафене, а направо като неприятна махленска кръчма в нашия квартал в салончето на етажната собственост Царевец" в самото начало на Цариградско шосе. В това последно Сан Суси" не беше останал вече никакъв лъх от духовната атмосфера на мазето, откъдето беше почнало неговото първоначално съществуване. И аз повече не стъпих там, макар че живеех само на сто метра от салончето му.

 

....................

 

 

И така, както вече ви казах преди малко, третата интелектуална" кафе-сладкарница в София през двадесетте и тридесетте години беше Роял". За разлика от Сан Суси" това популярно сборище на културтрегери" беше вече не под земята, а над нея. И заемаше просторното помещение, използвано днес за нещо като преддверие на Театъра на армията, докато в стария театър П. К. Стойчев" негов предшественик публиката влизаше в салона направо от двата странични съвсем отделни входа, с които сладкарницата нямаше нищо общо.

По онова време над Роял" имаше и лятна тераса с дансинг, но към началото на четиридесетте години върху нея надстроиха онази част от зданието, където сега се намират канцелариите, гримьорните и някои репетиционни зали на Военния театър, както си го наричат днешните софиянци. Така терасата изчезна. Появи се фасадата на сградата, позната на всички.

През добрите дни на Роял" сладкарницата пак имаше за съседи отдясно фотоателието и аптеката, а отляво магазина на Мархолев за цветя и кафенето с ротативките" на софийското дружество Инвалид", от които то изкарваше като принца на Монако по някоя и друга пара за подпомагане на пострадалите от войните. Днес в тези префасонирани" отдавна помещения е настанен Чехословашкият културен център[2].

Както Цар Освободител" и Сан Суси" Роял" също имаше своята постоянна, пъстра и интересна клиентела. В него редовно ходеха не само писатели, журналисти и артисти, но и доста художници. И то предимно художници членове на току-що образуваното през 1931 г. в София Дружество на новите художници. За някои от тях ще ви разкажа по-подробно на друго място, защото по един или друг повод съдбата ми позволи да се докосна и до тази група. А тук само ще спомена имената на неколцина от тях. И ще добавя, че в Роял" идваха още и редица учени и професори. Един от техните среди беше например Рашко Зайков математик. Той беше учил в Берлин не при друг, а при самия Алберт Айнщайн факт, който сам по себе си вече го правеше страшно интересен.

Един от най-нашумелите люде в Роял", когато още бях ученик в прогимназията, бе известният по онова време писател Константин Петканов доста едър мъж на около четиридесет и няколко години. По необясними за мене причини той ми стана антипатичен още от пръв поглед. Винаги гледаше другите през своите евтини очила доста високомерно, говореше с апломба на непогрешим ментор и моя милост наистина се изненада, когато безкрайно милата и симпатична поетеса Магда Минева се ожени за този провинциален вдовец, иначе сравнително добър белетрист, в чиито книги героите постоянно сънуват някакви пророчески" сънища. На каква база стана и по-късната му сърдечна дружба с гениалния за мене наш карикатурист Илия Бешков, не мога да си обясня и до ден днешен.

Щом веднъж вече споменах леля" Магда, трябва да добавя, че тя имаше една много сладка дъщеричка Зоя, малко по-малка от мене, която нерядко водеше със себе си. Със Зойчето и с Леончо Грубешлиев, сина на другата редовна посетителка на Роял", поетесата Мария Грубешлиева, ние често излизахме да си играем в такива вечери в градинката срещу Военния клуб. От тогавашната ни детска тройка сега за съжаление сме останали само двамата с Леон. Зойчето почина...

От художниците в Роял" някога най-силно впечатление ми правеше един немски график Макс Мецгер, страшно слаб човек, който говореше български с подчертан немски акцент, но в светлите му очи грееше много доброта.

От Роял" също така съм запомнил и скулпторките Веска Емануилова и Мара Георгиева, две неразделни приятелки, достигнали по-късно до върховете на българското пластично изкуство.

Помня и нашата съседка Вера Лукова. За нея ще ви разкажа подробно на друго място. Тя сядаше понякога на масата при родителите ми със създателя на Дружеството на новите художници Александър Жендов, с когото явно бяха дори и за един хлапак като мене нещо повече от приятели.

От Роял" помня прохождащия тогава критик Васил Каратеодоров, писателя Димитър Бабев, колоритния русенец Зарко Димитров, познат под псевдонима Змей Горянин, автор на редица исторически книги като Дунава тече" и др. Помня и една напълно забравена днес поетеса, която започваше по онова време и пишеше своите стихове под псевдонима Мария Морна, и още много и много други изчезнали днес сенки...

Списъкът ми е предълъг!

Не мога да го изброя целия. Затова ви предлагам да се качим на терасата на Роял". Тя работеше само лятно време.

Междувременно терасата беше съвсем открита, без никакви тенти", и на практика не можеше да се използва, освен в топло време. И то главно когато не валеше.

След седем часа вечерта на дансинга в Роял" почваше да свири много добър оркестър. До девет часа той свиреше салонна музика", а от девет до полунощ изпълваше цялата вечер с музика за танци.

Привличани главно от нея, в топлите вечери на терасата тогава идваха и някои компании от по-млади хора. Запомнил съм едната от тях, която беше съставена от седем явно богати кавалери и едно-единствено сред тях много хубаво момиче, за чието благоволение явно се бореше всеки един от седморката.

Неуспехът на всички обаче беше очевиден.

Защо?

Стана ми ясно едва когато видях същото момиче веднъж в гората на Борисовата градина с друг, съвсем непознат едър хубавец. Той явно не беше така състоятелен като танцовите" й обожатели, но имаше чара на волния, смел човек. Момичето ме видя и ме позна, макар че аз бях сред другите ми приятели, с които бродехме по гората. И явно се смути. Но аз му смигнах съучастнически. И то се засмя. А следващия път, когато се срещнахме отново на терасата, за учудване на родителите ми и най-вече на неговите обожатели то ми махна с ръка и ми се усмихна.

Откъде я познаваш? попита ме майка ми изненадана.

Отникъде... отвърнах. Сигурно ме е запомнила от някой друг път и сега неволно маха.

Мама се задоволи с това мое обяснение. За нея очевидно аз все още не бях пораснал, а си бях нейното малко момченце", за което тя, като повечето майки, не схващаше, че е вече в пубертета.

Оркестърът на терасата в Роял" нямаше усилвателна уредба, каквато впрочем нямаха и всички останали оркестри в София от онова време. Затова певецът обикновено някой от самите оркестранти пееше през мегафон". Тоест през тръба, с каквато си служеха някога и морските капитани за отдаване на команди от високите си мостове. Въпреки това гласовете на пеещите звучаха не само доста силно през тази примитивна тръба, но и доста приятно. Носеха се плавно по осветената с разноцветни крушки тераса, под която блестяха светлините на градинката пред Военния клуб, а в дъното й се виждаше високото здание, където беше прочутият вегетариански ресторант на София и в близост до него на самия ъгъл на Царя" и 6 септември " обсипаната с шоколади и лакомства витрина на фирмения магазин на шоколадовата фабрика Бераха"...

На терасата на Роял" най-голямото преживяване за мене някога бяха огромните фруктови сладоледи от няколко вида, които сервираха всяка вечер. В онези години обаче родителите ми смятаха, че те са опасни за моето гърло, и не винаги успявах да се добера до тях. Оттогава сигурно ми е останала и дивата страст да ям сладолед до пукване!

Макар и твърде рядко, след приятно прекараните вечери в компания на терасата на Роял" баща ми ни качваше с мама на такси, за да си отидем по-бързо до къщи. Пияцата на летящите" таксита тогава беше именно пред кафенето, до десния тротоар на улица Раковски". Там винаги чакаха няколко огромни буика, пакарди или нешове, возенето с които ми се струваше като върха на луксозния живот.

  

 

/Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни". София, Български писател, 1977. с. 49-53, 72-75, 107-111./ 


 

[1] През 2006 на това място се помещава фирмен магазин.  (Бел. на Омда.)

[2] И този културен център вече не се помещава там. (Бел. на Омда.)

 

 



 


Copyright 1998-2014 OMDA Ltd  All rights reserved.